Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 45 (всего у книги 48 страниц)
116
Бих искал да съм кулата на Айфел и да увисна на нея.
(Блез Сандрар)
Не знаех къде се намира този адрес, но и не смеех да попитам шофьора, защото, когато човек взима такси в този час на денонощието, или си отива у дома, или в най-добрия случай е убиец, а от друга страна, той през цялото време мърмореше, че в центъра пак са нахлули тези проклети студенти с техните автобуси, паркирани където им скимне, отвратителна работа; ако зависело от него, всички до стената, и че си струвало труда да се съгласи на по-дълъг курс. Всъщност обиколи цял Париж и накрая ме остави пред номер седем на една пуста улица.
Не открих никакъв доктор Вагнер. Да не би да беше седемнадесет? Опитах на две-три места, после се отдадох на мисли. Дори да бях намерил дома му, какво щях да направя? Нима щях да измъкна от леглото доктор Вагнер посред нощ, за да му разкажа моята история? Бях стигнал дотук по същите причини, поради които бях блуждал между Порт Сен-Мартен и площад Вож. Бягах. А сега бях избягал от мястото, където се бях укрил, бягайки от Музея. Имах нужда не от психоаналитик, а от усмирителна риза. Или от сънна терапия. Или от Лия. Да хване главата ми и да я притисне силно между ръката и гръдта си, шепнейки ми да бъда добро момче.
Какво търсех – доктор Вагнер или улица Елизе-Реклю? Защото вече си спомням, бях срещал това име по времето, когато четях разни текстове във връзка с Плана, Елизе-Реклю беше някакъв учен от миналия век, който написал книга не си спомням точно за земята ли, за подпочвените пластове ли, за вулканите ли, във всеки случай човек, който под предлог, че се занимава с научна география, си е пъхал носа в Mundus Subterraneus. Един от Тях. Опитвах се да избягам, а все се натъквах на тях. Полека-лека, в течение на няколко века бяха завладели целия Париж. А и останалата част от света.
Трябваше да се прибера в хотела. Дали щях да открия друго такси? Доколкото схващах, намирах се в едно от най-отдалечените предградия на Париж. Реших да тръгна натам, където виждах по-силна и разсеяна светлина и където прозираше частица открито небе. Сена?
И когато стигнах до ъгъла, я видях.
Вляво. Трябваше да се досетя, че е там, дебнеща от засада наблизо; в този град имената на улиците говореха за едно недвусмислено послание, непрекъснато ме предупреждаваха, толкоз по-зле за мен, че не го бях доловил.
Тя беше там – отвратителен изкуствен паяк, символ, инструмент на тяхната власт: би трябвало да бягам надалеч от нея, а вместо това се чувствувах привлечен от мрежата й и плъзгах поглед от долу на горе и обратно, защото вече не можех да я обхвана наведнъж, практически се намирах вътре в нея, тя ме заплашваше с хилядите си ръбове, чувствувах се обстрелван от падащи отвсякъде ролетки; ако можеше да се раздвижи, тя щеше да ме смаже с една от своите метални лапи.
Кулата. Намирах се в единствената точка на града, откъдето тя не се виждаше далечна, в профил, приведена майчински над океана от покриви, закачлива като картина на Дюфи. Издигаше се над мен, рееше с над главата ми, не виждах върха й, защото се движех първо около и после вътре в основата й, притиснат между краката й, съглеждах бедрата й, корема й, срамните й части, представях си главозамайващите й чресла, слети в едно чрез хранопровода с тази нейна шия на политехнически жираф. Цялата на дупки, тя имаше способността да затъмнява светлината, нахлуваща отвън, и докато се движех, ми предлагаше от различни гледни точки различните хралупести отвори, които рамкираха късове от мрака.
Вдясно, все още ниско на хоризонта, в североизточна посока се показа лунният сърп. През кулата го виждах като оптическа измама, сякаш един от нейните изкривени екрани флуоресцираше, но достатъчно беше да се преместя, и екраните променяха очертанията си, луната изчезваше, сгушваше се между някои от металните ребра, звярът я сдъвкваше, смилаше, отпращаше я в друго измерение.
Тесеракт. Четириизмерен куб. За миг съзрях през една от аркадите подвижна светлинка, дори две, червена и бяла, които мигаха, явно някакъв самолет търсеше Роаси или Орли. Но изведнъж, аз ли се бях изместил, самолетът ли или Кулата? – светлинките изчезнаха зад една колона, очаквах да ги съзра в съседното празно пространство, а ги нямаше. Кулата притежаваше стотици прозорци, до един подвижни, и всеки от тях гледаше към различен сегмент от пространството и времето. Ребрата й не бележеха евклидови гънки, накъсваха тъканта на космоса, пораждаха катаклизми, прелистваха страници на паралелни светове.
Кой беше писал, че върхът на „Нотр Дам дьо ла Брокант“ служел, за да се „окачи Париж на тавана на вселената“? Не е вярно, той служи, за да се окачи вселената на него – много ясно, нима той не е Рожбата на Махалото?
Как я бяха наричали? Самотна свещичка, кух обелиск, възхвала на желязото, апотеоз на опората, въздушен олтар на тайнствен култ, пчела в сърцето на розата на ветровете, тъжна като руина, гнусен колос с цвят на нощ, разкривен символ на ненужна сила, абсурдно чудо на архитектурата, безсмислена пирамида, китара, мастилница, телескоп, многословна като реч на министър, древен бог и модерно чудовище… Най-различни имена, но ако аз притежавах шестото чувство на Властелините на Света, сега, когато бях впримчен в нейната плетеница от гласни струни, щях да я чуя да тананика дрезгаво музиката на кълбата: Кулата в този момент смучеше вълни от сърцевината на кухата земя и ги препредаваше на всички менхири на света. Коренище с възлести пипала, мозъчна артроза, протеза на една протеза – какъв ужас! Оттам, където се намирах, за да се хвърля в бездната, трябваше да се издигна към върха. Нямаше съмнение, бях стигнал до края на едно пътуване през центъра на земята, понесен от антигравитационния вихър на антиподите.
Не си бяхме въобразявали, тя сега се издигаше пред мен като неоспоримо доказателство за истинността на Плана, но не след дълго щеше да се досети, че съм шпионинът, врагът, зрънцето прах между зъбците на механизма, чийто образ и двигател бе тя, щеше да разшири едва-едва един от ромбовете на своята оловна дантела и щеше да ме погълне, тъй че да изчезна в някоя гънка на нейното нищо и да бъда изхвърлен Другаде.
Ако бях останал още малко под надупченото й тяло, нейните огромни разчленения щяха да се свият, да се изкривят като кучешки зъби, да се забият в мен и да изсмучат кръвта ми, след което звярът, тази престъпна и зловеща острилка за моливи, щеше да застане отново в своята лицемерна добродушна поза.
Още един самолет: той не идва отникъде, родила го е тя между двата си гръбначни стълба на мастодонт без плът. Наблюдавах я, беше безкрайна. Като намерението, с което е била създадена. Ако можех да остана там, без да бъда погълнат от нея, щях да проследя движенията й, бавните й премествания, нейното неуловимо сглобяване и разглобяване под хладния полъх на теченията. Навярно Властелините на Света умееха да четат по нея като по геометричен чертеж и в неуловимите й метаморфози да долавят важни сигнали, най-интимни послания. Кулата се въртеше над главата ми като отвертка за Мистичния Полюс. Или пък не, може би стоеше неподвижна като магнитен стълб, а придаваше въртеливо движение на небесния свод? Все едно, световъртежът бе един и същ.
Как умело се защищава тази Кула, казвах си, отдалеч нежна приятелка, но доближиш ли се, помъчиш ли се да проникнеш в тайната й, те убива, смразява костите ти, като ти внушава безумния ужас, от който е създадена. Сега зная, че Белбо е мъртъв и че Планът е истински, защото Кулата е истинска. Ако не успея да избягам, да избягам още веднъж, няма да мога да кажа това никому. А трябва да се бие тревога.
Бръмчене. Стоп, връщаме се към действителността. Едно такси се приближаваше към мен с висока скорост. С един скок успях да се отскубна от магическата клопка, размахах ръце почти с риск да бъда премазан, защото шофьорът закова в последния миг, сякаш спря против волята си, по пътя ми каза, че и на него, когато минава нощем оттам, Кулата му всявала страх и той винаги карал по-бързо.
– Защо? – попитах.
– Защото… Защото всява страх, и това си е.
Малко след това си бях в хотела. Наложи се дълго да звъня, за да събудя задрямалия портиер. Казах си: „Сега трябва да спиш. Остави всичко за утре.“ Взех няколко хапчета, достатъчно, за да се отровя. След това не си спомням нищо.
117
Безумството с това е вред познато,
че има ширна шатра, във която
се трупат главно люде с власт и злато.
(Себастиан Брант, „Корабът на глупците“, 46)
Събудих се в два часа следобед, зашеметен, вцепенен. Спомнях си абсолютно всичко, но нямаше никаква гаранция, че това, което си спомням, е истина. В началото реших да сляза до долу да купя вестници, после си казах, че във всички случаи, дори отряд спахии да е проникнал в Музея след събитието, новината нямаше да може да се появи в сутрешните вестници.
И освен това Париж този ден си имаше други грижи. Съобщи ми го портиерът веднага щом слязох с намерение да пия кафе в някой съседен бар. Из целия град имало безредици, много от станциите на метрото били затворени, на места полицията атакувала, но студентите били много и вече прекалявали.
Бях намерил в телефонния указател номера на доктор Вагнер. Дори се бях опитал да му се обадя, но беше очевидно, че в неделя не е в кабинета си. На всяка цена трябваше да отида да видя какво е положението в Музея. Знаех, че е отворен и в неделя следобед.
Латинският квартал беше неспокоен. По улиците крачеха шумни групи със знамена. На остров Сите бях забелязал струпване на полиция. В далечината се чуваха изстрели. Навярно така е било през шестдесет и осма. В съседство с „Сент Шапел“ явно бе имало сблъсък, усещах миризмата на сълзлив газ. Чух шумотевица, не се разбираше дали са студентите или полицаите, хората около мен тичаха, скрихме се зад един портал, а пред нас, докато по улицата се приближаваше тълпата, полицаите застанаха в кордон. Какъв позор! Скрил съм се заедно с достопочтените буржоа и чакам революцията да отмине.
След това открих по-спокоен път, заобикаляйки старите Хали по странични улички, и се озовах на улица Сен-Мартен. Музеят беше отворен със своето бяло дворче и плочата на фасадата: „Музей на Уменията и Занаятите, основан с декрет на Конвента от 19 вандемиер, година III… в сградата на бившия манастир «Сен Мартен-де-Шан», построен през единадесети век“. Нищо подозрително, малка неделна тълпа, безразлична към студентските вълнения.
Влязох, безплатно в неделя – и всичко беше както предния следобед в пет часа. Пазачите, посетителите, Махалото на мястото си… Потърсих следи от това, което се бе случило, но ако се беше случило нещо, някой бе почистил най-съвестно. Ако се беше случило…
Не си спомням как прекарах остатъка от следобеда. Не си спомням дори какво видях, докато скитах по улиците, често принуден да криввам встрани, за да избягна сблъсъците. Обадих се в Милано, просто така, да опитам. От суеверие избрах номера на Белбо. После звъннах на Лоренца. След това на Гарамонд, чийто телефон, разбира се, беше изключен. И все пак, ако тази нощ е още днес, всичко е станало вчера. Но от онзи ден до тази нощ бе изминала цяла вечност.
Чак привечер усетих глад. Не исках нищо друго освен спокойствие и малко удобство. Близо до Форума на Халите влязох в един ресторант, който ми обещаваше риба. Дори прекалено много. Маса точно срещу аквариум. Достатъчно нереален свят, за да потъна отново в атмосферата на крайна подозрителност. Нищо не е случайно. Онази риба прилича на исихаст астматик, който е на път да изгуби вярата си и обвинява Бог, че е лишил от смисъл света. Саваот, Саваот, как можа така хитро да ме накараш да повярвам, че не съществуваш? Подобно на гангрена, плътта се стеле над света… А онази там прилича на Мини, мига с дълги клепки и си свива устенцата като сърчице. Мини е годеницата на Мики Маус. Ям някаква странна салата с порция треска, мека като детска плът. С мед и чер пипер. Павликяните са тук. А тази риба в ъгъла виси между коралите като аероплана на Брьоге – бавни махове с перки на лепидоптер. Басирам се, че е съзряла своя зародиш на хомункулус, изоставен на дъното на вече пробития кивот, изхвърлен в боклука срещу къщата на Фламел. А ето и една риба Тамплиер, облечена в черна броня, тя търси Нофо Деи. Плъзва се покрай исихаста астматик, който плава замислен и намръщен към Неизразимото. Отмествам поглед. Отсреща съзирам името на друг ресторант, „При Р…“. Розенкройцерите? Ройхлин? Розиспергиус? Рачковскиракошицароги? Белези, белези…
Да видим сега: единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него. Няма какво толкова да разсъждавам за нощните обиколки из Париж и за виденията в Кулата. Напълно естествено е да възприемам града като кошмар, след като съм излязъл от Музея и след като съм видял или сметнал, че виждам това, което видях. Но какво съм видял в Музея?
На всяка цена трябваше да говоря с доктор Вагнер. Не зная защо си бях втълпил, че това е единственото спасение, но така беше. Словесна терапия.
Какво правих до тази сутрин? Мисля, че влязох в едно кино, където даваха „Дамата от Шанхай“ на Орсън Уелс. Когато стигнах до сцената с огледалата, не издържах и излязох. Но може би не е истина, може би съм си го въобразил.
Тази сутрин в девет се обадих на доктор Вагнер, името на Гарамонд ми помогна да преодолея секретарката, докторът се престори, че си спомня за мен, и след като му съобщих, че случаят е спешен, ми каза да отида веднага, в девет и половина, преди да са дошли другите пациенти. Стори ми се любезен и отзивчив.
Може би съм сънувал и посещението си при доктор Вагнер? Секретарката записа данните ми, прибра ги в папка и ми поиска таксата. За щастие вече си бях купил билета за връщане.
Доста малък кабинет, без диван. Прозорци към Сена, вляво сянката на Кулата. Доктор Вагнер ме прие с професионална любезност, всъщност правилно, вече не бях един от неговите издатели, а само пациент. Със спокоен жест ме покани да седна срещу него, от другата страна на масата, като чиновник в министерство.
– Кажете сега. Изрече това и тласна въртящия се стол, обръщайки ми гръб. Седеше с наведена глава и ми се стори, че молитвено е сплел пръсти. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.
И говорих – като водопад, излях всичко, което беше в мен, от началото до края: какво съм си мислил преди две години, какво съм си мислил миналата година, какво съм си мислил, че Белбо е мислел, и Диоталеви. И най-вече това, което се случи през нощта срещу Свети Йоан.
Вагнер не ме прекъсна нито веднъж, не кимна, не показа неодобрение.
Изглеждаше, сякаш спи дълбок сън. Но навярно такъв беше методът му. И аз говорех. Словесна терапия.
После зачаках словото, неговото, което да ме спаси.
Вагнер се надигна от стола си извънредно бавно. Без да се обръща към мен, заобиколи писалището и се насочи към прозореца. Гледаше през стъклото с ръце на гърба, замислен.
Мълча може би десет-петнадесет минути. След това, все така с гръб към мен, с безцветен, равнодушен, успокояващ тон изрече:
– Господине, вие сте луд.
Остана неподвижен, аз също. След още пет минути разбрах, че няма да каже нищо повече. Край на сеанса.
Излязох, без да се сбогувам. Секретарката ме изпрати с широка усмивка и аз се озовах на улица Елизе-Реклю.
Беше единадесет часът. Събрах набързо вещите си в хотела и тръгнах за летището, разчитайки на късмета си. Трябваше да изчакам два часа и в това време позвъних в Милано на Гарамонд, за негова сметка, защото вече нямах пукната пара. Обади се Гудрун, изглеждаше затъпяла повече от всякога, трябваше да й изкрещя три пъти да каже „да“, „йес“, „уи“, че приема разговора.
Плачеше: Диоталеви умрял в събота в полунощ.
– И никой, никой нямаше от приятелите му на погребението тази сутрин, как може такова нещо! Дори господин Гарамонд, казват, че бил в чужбина. Аз, госпожа Грация, Лучано и един господин, целият в черно, с брада, бакенбарди на масури и голяма шапка, приличаше на гробар. Един Бог знае откъде се появи. Но къде сте вие, Казобон? Белбо къде е? Какво става?
Измърморих някакво неясно обяснение и затворих телефона. Вече ни викаха и тръгнах към самолета.
IX. ЙЕСОД
118
Социалната теория на конспирацията… е следствие от отслабването на упованието в Бог и от свързания с това въпрос: „Кой е на негово място?“
(Карл Попър, „Предположения и опровержения“, Лондон, „Раутлидж“, 1969, I, 4)
Пътуването ми се отрази добре. Напуснал бях не само Париж, но и подземния свят, дори направо земята, земната черупка. Небе и все още заснежни планини. Самота на две хиляди метра височина и чувство на опиянение, каквото винаги внушава полетът, изравняване на налягането, леко неразположение. Минава ми през главата, че само тук горе мога да стъпя здраво на земята. И реших да събера мислите си, отначало записвайки основните моменти в бележника си и после отпускайки се със затворени очи.
Реших да изброя най-напред безспорните факти.
Няма съмнение, че Диоталеви е мъртъв. Съобщи ми го Гудрун. Гудрун винаги е била вън от нашата история – не би могла да я разбере и следователно е единственият човек, който казва истината. След това: факт е, че Гарамонд не е в Милано. Разбира се, би могъл да бъде навсякъде, но обстоятелството, че го няма и че не е бил там през изминалите дни, говори за това, че наистина може да е в Париж, където го видях.
По същия начин го няма и Белбо.
Сега да се опитам да си представя, че това, което съм видял в събота вечер в „Сен Мартен-де-Шан“, като нещо, което действително се е случило. Също като историята с Ампаро. Прибирайки се вкъщи, тя, естествено, не беше сигурна, че Помба Жира наистина се е вселила в нея, но знаеше, че по време на ритуала е била обладана и че се е смятала за обладана, или поне се държеше така, сякаш е била обладана, от Помба Жира.
И накрая, истина е това, което ми каза Лия, когато бяхме на почивка в планината – нейният прочит беше абсолютно убедителен, посланието от Провенс всъщност представлява само един списък на поръчки. Никога не е имало сборища на Тамплиерите в Хамбара за Десятъка. Не е имало План и не е имало послание.
Списъкът на поръчки за нас беше станал нещо като кръстословица с празни квадратчета, но без определения. Следователно трябваше да попълним квадратчетата така, че всичко да съвпада. Но може би сравнението не е много подходящо. Кръстословицата е съставена от думи и думите се кръстосват в една обща буква. Докато в нашата игра кръстосвахме не думи, а понятия и факти, и следователно правилата бяха различни. От тях основните бяха три.
Първо правило: понятията се свързват по аналогия. Няма формула, по която от самото начало да се реши дали една аналогия е добра, или не, защото всяко нещо в определен смисъл може да се свърже с всяко друго. Пример. Картоф се кръстосва с ябълка, защото и двете имат растителен произход и са тумбести. От ябълка се минава към змия – по линия на Библията. От змия – към геврек, поради приликата във формата, от геврек – към спасителен пояс, оттам – към бански костюм, от къпането – към морска карта, от картата – към хартия, от хартията – към тоалетна хартия, от тоалета – към спирт, от спирта – към наркотик, от наркотика – към спринцовка, от спринцовката – към дупка, от дупката – към земя, от земята – към картоф.
Чудесно. И наистина, второто правило казва, че ако накрая всичко се връзва, играта е валидна. От картоф до картоф. Следователно всичко е наред.
Трето правило: връзките не бива да бъдат измислени, иначе казано, трябва да са били споменати от други хора поне веднъж, а още по-добре и повече пъти. Само така кръстоските ще бъдат истински, защото са очевидни.
Всъщност идеята на Гарамонд беше точно такава: книгите на диаболистите не бива да внасят нищо ново, трябва да повтарят вече казаното, в противен случай в какво ще се изрази силата на Традицията?
Така процедирахме и ние. Нищо не измисляхме освен разположението на отделните късчета. Как бе постъпил Арденти? Нищо не беше измислил, само бе разположил частиците по тъп начин – той не беше образован като нас и не притежаваше всички частици.
Докато Те разполагаха с всички елементи, но пък нямаха схемата на кръстословицата. И освен това ние отново бяхме по-добри.
Спомнях си думите, които ми беше казала Лия по време на почивката ни в планината, когато ме упрекваше, че участвувам в лоша игра: „Хората са жадни за планове и ако им предложиш някакъв, ще се нахвърлят върху теб като глутница вълци. Ти измисляш, а те ти вярват. Не е необходимо да създаваш повече въображаеми светове, отколкото съществуват в действителност.“
Всъщност винаги става така. Един млад Херострат се самозапалва, защото не знае как иначе да се прочуе. След това гледаш някакъв филм, в който неуравновесено момче стреля по звезда на кънтри-музиката и се превръща в герой на деня. Ето ти начина: върви и стреляй по Джон Ленън.
Също като сефетата. Как мога да стана известен поет и да вляза в енциклопедиите? Гарамонд предлага рецептата: много просто – плати си. До този момент сефето не се е сетил за това, но след като разбира за съществуването на плана „Мануцио“, осъзнава, че мястото му е там. Сефето е убеден, че е чакал „Мануцио“ едва ли не от детските си години, само дето не е знаел, че го има.
Резултат: ние измислихме един несъществуващ План и Те не само са го възприели, но и са сметнали, че отдавна участвуват в него, или по-точно познали са частици от своите объркани и неясни намерения в някои елементи от нашия План, изграден с желязната логика на аналогията, привидността, подозрението.
Но ако другите измислят някакъв план и го осъществяват, то нашият План сякаш винаги е съществувал, нещо повече – вече е действителност.
От този момент нататък тълпи диаболисти тръгват по света да търсят картата.
Ние предложихме една карта на хора, които цял живот са се мъчили да преодолеят някакъв свой комплекс. Какъв? Подсказа ми го последният файл на Белбо: няма провал, ако наистина съществува един План. Предизвикателство, но не по твоя вина. Да се провалиш срещу един космически заговор не е позорно. Не си страхливец, ти си мъченик.
Не се оплаквай, че си смъртен, че си пленник на хиляди микроорганизми, които не успяваш да подчиниш, не си виновен ти, че пръстите на краката ти не са достатъчно подвижни, че опашката ти е закърняла, че косите и зъбите ти не поникват отново, че разпиляваш непрекъснато неутрони, че вените ти се втвърдяват. Виновни са Ангелите Завистници.
Същото важи и за всекидневието. Като спадовете на борсата. Случват се, защото всеки прави някаква погрешна стъпка и всички погрешни стъпки заедно създават паниката. И онзи, който няма здрави нерви, се пита: „Но кой е в дъното на този заговор, кой има полза от него?“ Горко ти, ако не намериш някой враг, който да е заговорничил – ще се почувствуваш виновен ти. Или по-точно именно понеже се чувствуваш виновен, въобразяваш си, че съществува някакъв заговор, дори че са много, и за да ги победиш, си принуден да организираш свой.
А колкото повече чужди заговори измисляш, толкова повече се влюбваш в тях и разработваш своя по тяхно подобие. Всъщност тъкмо това стана, когато сред йезуитите и бейкънистите, павликяните и неотамплиерите всеки се съобразяваше с плана на другия. Тогава Диоталеви бе забелязал: „Разбира се, човек приписва на другите това, което сам прави, и понеже прави ужасни неща, другите му стават отвратителни. А тъй като другите обикновено биха искали да правят същите ужасни неща, каквито правиш ти, те ти помагат, като ти внушават, че, да! – в действителност това, което им приписваш, е същото, което те винаги са желали. Бог лишава от разум онези, които иска да погуби, достатъчно е да Му се помогне.“
Заговорът, за да е заговор, трябва да е таен. Би трябвало да съществува една тайна, чието разкриване ще ни освободи от комплекса, защото или тайната ще ни отведе до спасението, или разкриването на тайната ще се отъждестви със спасението. Съществува ли такава сияйна тайна?
Разбира се, стига никога да не бъде разкрита. Разбулена, тя само би ни разочаровала. Нали Алие ми говореше за стремежа към мистерията, който разтърсвал Римската империя? При това точно тогава бил пристигнал онзи, който се обявил за син Божи, синът Божи, който е от плът и избавя света от греховете му. Малка ли мистерия е било това? И обещавал да спаси всички, стига да обичат ближния си. Това дребна тайна ли е било? И оставил като завет, че който произнесе подходящото слово в подходящия момент, ще може да превръща къшея хляб и чашата вино в плътта и кръвта на Божия син и да се засити с тях. Това нищожна загадка ли било? И карал отците на църквата да предполагат и после да твърдят, че Бог е Един и Троичен и че Духът произлиза от Отца и от Сина, а не че Синът произлиза от Отца и от Духа. Това формулка за илицисти ли е била? Но въпреки това онези, които били на две крачки от спасението – do it yourself 440440
Do it yourself (англ.) – направи си сам.
[Закрыть] – нула внимание. Нима в това се е състояла цялата Енигма? Каква баналност! И хайде хоп, истерично тръгват да обикалят цялото Средиземноморие със своите платноходи, за да търсят друго изгубено знание, на което техните евтини догми ще се окажат само външното обличие, притча за бедните духом, символичен знак, намигане към Пневматиците. Тайната на светата Троица ли? Не, твърде лесно би било. Под всичко това трябвало да се крие нещо съвсем друго.
Имаше един, май че Рубинщайн, който, като го запитали дали вярва в Бог, отговорил: „О, не, аз вярвам… в нещо много по-голямо…“ Но друг пък (може би беше Честъртън) е казал: „Откак хората вече не вярват в Бог, не че не вярват в нищо, напротив, вярват във всичко.“
Но „всичко“ не е по-голяма тайна. Няма по-големи тайни, защото и те, щом бъдат разкрити, се оказват малки. Съществува само една празна тайна. Една тайна, която се изплъзва. Тайната на растението орхис е в това, че името му означава тестиси и че то действува върху тях, но тестисите означават един зодиакален знак, зодиакалният знак означава ангелска йерархия, ангелската йерархия означава музикална гама, гамата означава връзка между различните „хумори“ и така нататък, посвещаването се изразява в това да се учиш непрекъснато и никога да не спираш, да белиш вселената като глава лук, а лукът е съставен от безброй люспи: да си представим една безкрайна глава лук, чийто център е навсякъде, а обиколката – никъде, или пък глава лук, подобна на панделката на Мьобиус 441441
Панделката на Мьобиус – според теорията на немския математик Аугуст Фердинанд Мьобиус (1790–1868) съществува повърхност с един-единствен ръб и една страна, образувана от безкрайно дълга усукана хартиена лента.
[Закрыть].
Истински посветен е онзи, който знае, че най-могъщата от тайните е тайната без съдържание, защото никой враг не би могъл да те принуди да я издадеш, нито един събрат не би могъл да я изтръгне от теб.
Сега вече среднощният ритуал пред Махалото започна да ми изглежда по-логичен, по-последователен. Белбо бе заявил, че притежава една тайна, и затова се бе сдобил с власт над Тях. Тяхната първа мисъл – дори на такъв интелигентен човек като Алие, който веднага е вдигнал тревога и е свикал останалите, е била да му я изкопчат. И колкото повече Белбо е упорствувал и е отказвал да я издаде, толкова повече Те са се убеждавали, че тайната е голяма, и колкото повече той се е клел, че не я притежава, толкова повече те са добивали увереност, че я притежава и че тази тайна е истинска, защото, ако е била лъжлива, Белбо е щял да я разкрие.
В продължение на векове тази тайна е представлявала спойката, която ги е задържала заедно въпреки отлъчванията, вътрешните борби, размяната на удари. Вече са били на път да я разкрият. Но са се терзаели от две жестоки опасения: че тайната ще ги разочарова и че, ставайки достояние на всички, изобщо ще престане да бъде тайна. Това би бил краят им.
Точно в този момент Алие е осъзнал, че ако Белбо проговори, всички са щели да узнаят и той, Алие, е щял да изгуби неясния ореол, който му осигурявал влияние и власт. Ако Белбо бе доверил тайната само на него, Алие щеше да продължи да бъде безсмъртният Сен-Жермен – отлагането на неговата смърт отлагаше разкриването на тайната. Опитваше се да принуди Белбо да му прошепне тайната на ухото, но когато разбра, че няма да сполучи, го предизвика, пророкувайки, че Якопо все пак ще се предаде, и най-важното, представяйки поведението му като смехотворно. О, добре го познаваше, стария му граф, знаеше, че при хората от този род упоритостта и страхът да не станат за смях надделяват дори над инстинкта за самосъхранение. Принуди го да повиши тона на предизвикателството си и да откаже по най-категоричен начин.
А другите, поради същите страхове, предпочетоха да го убият. Губеха картата, разбираха, че ще са им необходими още векове, за да я намерят, но спасяваха малкото останала свежест на грохналото си разлигавено от старост желание.
Спомних си една история, която ми беше разказала навремето Ампаро. Преди да дойде в Италия, прекарала няколко месеца в Ню Йорк и там живяла в един от онези квартали, където най-често се снимат филмите за престъпността. Прибирала се сама, дори в два през нощта. И когато я запитах дали не се е страхувала от сексуалните маниаци, ми обясни своя метод. Когато някакъв маниак се приближавал към нея и явно показвал, че е такъв, тя го хващала под ръка и му казвала: „Добре тогава, давай да се чукаме.“ Оня, напълно объркан, побягвал.
Ако човек е сексуален маниак, той не желае секса, а само иска да го желае, в краен случай да го открадне, но по възможност без знанието на жертвата. Ако го изправят пред секса и му кажат „тук е Родос, тук скачай“ 442442
„Тук е Родос, тук скачай“ – цитат от баснята на Езоп за петобоеца самохвалко: атлетът разказвал как като бил на остров Родос, скочил най-далеч от всички, но недоверчивите слушатели поискали от него не да разказва, а да покаже какво може.
[Закрыть], естествено е да избяга, иначе какъв маниак ще е.
А ние се опитахме да гъделичкаме техните желания, да им предлагаме една от празна по-празна тайна, защото не само самите ние не я знаехме, но на всичко отгоре знаехме, че е фалшива.
Самолетът прелиташе над Монблан и пътниците се струпаха от едната страна, за да не изпуснат магията на тази мъглява цицина, израснала поради някакво нарушение в системата на подземните токове. Мислех си, че ако това, над което размишлявам, е истина, тогава токовете навярно не съществуват, също както не съществува посланието от Провенс. Но пък историята на дешифрирането на Плана, такъв, какъвто ние го бяхме възстановили, не беше нищо друго освен самата История.
Върнах спомените си към последния файл на Белбо. Но ако съществуването е тъй празно и крехко, че да се крепи само на заблудите на онези, които търсят неговата тайна, тогава, както каза Ампаро вечерта на ритуала след нейното преживяване, значи няма опрощение, всички сме роби, дайте ни господар, ние си го заслужаваме…
Не е възможно. Не е възможно, защото Лия ме е научила, че има и нещо друго, и имам доказателството за това, то се нарича Джулио и в този момент си играе на поляната и дърпа опашката на една коза. Не е възможно, защото Белбо е казал на два пъти „не“.
