Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 48 страниц)
36
Позволете ми междувременно да дам един съвет на своя бъдещ или настоящ читател, който наистина е меланхоличен: не трябва да търси симптоми или прогнози в частта, която следва, за да не се смути и в крайна сметка да извлече повече вреда, отколкото полза, прилагайки това, което чете, към себе си, както правят повечето меланхолици.
(Р. Бъртън, „Апология на меланхолията“, Оксфорд, 1621, Въведение)
Беше ясно, че по някакъв начин Белбо е свързан с Лоренца Пелегрини. Не знаех доколко и от кога. Дори файловете на Абулафия не ми помогнаха да възстановя историята.
Например файлът за доктор Вагнер няма дата. Белбо познаваше доктор Вагнер още преди да замина и сигурно е поддържал връзка с него и след като започнах да сътруднича на „Гарамонд“. Следователно вечерята можеше да е била както преди, така и след деня, за който си спомням. Ако го е предхождала, разбирам смущението на Белбо, необяснимото му отчаяние.
Доктор Вагнер – австриец, който преподаваше в Париж (затова и тези, които го обожаваха, произнасяха името му по френски – „Вагнеер“), от около десет години редовно беше канен в Милано от две групи бивши революционери. Оспорваха си го и, разбира се, всяка група тълкуваше по свой начин неговата мисъл. Така и не разбрах как и защо този прочут учен се съгласява да бъде финансиран от екстрапарламентаристи. Теориите на Вагнер нямаха, така да се каже, „цвят“ и ако пожелаеше, той можеше да бъде поканен от университети, клиники, академии. Мисля, че щеше да приеме такава покана, защото беше по същина епикуреец и искаше царски хонорари. Частните домакини не можеха да предложат повече средства от институциите, а за доктор Вагнер това означаваше пътуване в първа класа, луксозен хотел плюс такси за лекции и семинари, съобразени с неговата тарифа на терапевт.
А защо двете групи бяха намерили източник на идеологическо вдъхновение в теориите на Вагнер, това беше друг въпрос. Но в тези години психоанализата на Вагнер изглеждаше достатъчно деконструктивна, диагонална, либидинална, некартезианска, че да подсказва теоретични тласъци на революционната дейност.
Трудно беше обаче да бъде разяснявана на работниците и може би затова двете групи в определен момент бяха принудени да избират между работниците и Вагнер и избраха Вагнер. Беше издигната идеята, че новият субект на революцията не бил пролетарият, а девиантът 191191
Девиант (от лат. deviare) – понятие от социологията: индивид, който проявява отклонения в поведението си спрямо социалната норма.
[Закрыть].
– Вместо пролетарият да бъде превърнат в девиант, по-лесно е да се пролетариализират девиантите, особено като се имат предвид цените на доктор Вагнер, каза ми един ден Белбо.
Революцията на вагнерианците беше най-скъпата революция в световната история.
Издателство „Гарамонд“, финансирано от Института по психология, беше издало в превод един сборник по-ранни есета на Вагнер, твърде специализирани, но отдавна вече изчерпани от книжарниците и следователно много търсени от почитателите му. Вагнер беше дошъл в Милано за премиерата на книгата си и по този повод бе влязъл във връзка с Белбо.
име на файла: доктор Вагнер
Сатанинският доктор Вагнер
Двадесет и шести епизод
Кой в тази сива утрин на
По време на лекцията възразих. Сатанинският старец без съмнение се подразни, но не се издаде. Дори отговори така, сякаш искаше да ме спечели.
Приличахме на пчела и цвете. Един гений не може да търпи някой да не го обича и трябва да прелъсти веднага този, който не е съгласен с него, така че да бъде заобичан. Той успя, аз го заобичах.
Но явно не ми прости, защото същата вечер ми нанесе смъртоносен удар. Без да го съзнава, инстинктивно. Без всякакъв умисъл се постара да ме спечели и без всякакъв умисъл реши да ме накаже. С цената на деонтологията ме психоанализира безплатно. Подсъзнанието хапе дори своите господари.
Историята на маркиз Дьо Лантенак от „Деветдесет и трета година“ 192192
„Деветдесет и трета година“ – роман на Виктор Юго.
[Закрыть]. Корабът на вандейците плава сред бурята недалеч от брега на Бретан, изведнъж едно от оръдията се откъсва от постамента си и докато корабът се клати и тресе, започва едно лудешко пързаляне и огромната машинария застрашава да продъни и горната, долната палуба. Един канонер (уви, точно този, по чиято вина оръдието не е било закрепено здраво), проявявайки невиждана храброст, се хвърля с железен лост в ръка направо под чудовището, което насмалко не го смазва, успява да го спре, застопорява го и го изтегля до гнездото, спасявайки по този начин и кораба, и екипажа, и мисията. Страшилището Лантенак строява хората си на мостика за тържествена литургия, възхвалява подвига на смелчагата, сваля от шията си високо отличие, слага го на неговата шия и го прегръща, докато екипажът реве към небето своето „ура“.След това Лантенак, железен, си спомня, че онзи, награденият, е виновникът за нещастието, и заповядва да го разстрелят.
Блестящ е този Лантенак, добродетелен, справедлив и неподкупен! По същия начин постъпи с мен и доктор Вагнер, почете ме с приятелството си и ме уби, поднасяйки ми истината
и ме уби, откривайки ми какво всъщност искам
и ми откри от какво се боя, като се стремя към него.
Историята, която започва в малкия бар. Желание да се влюбиш.
В периодите, когато усещаш желание да се влюбиш, трябва да внимаваш къде стъпваш: все едно, че си изпил еликсир от тези, които те карат да хлътнеш по първото срещнато същество. Може да е и птицечовка.
Защото имах нужда точно тогава, когато бях престанал да пия. Връзка между черен дроб и сърце. Една нова любов е добър повод да се пропиеш отново. Някой, с когото да скиташ по барове. Да се чувствуваш добре. Срещите в бара са кратки и сякаш откраднати. Барът обещава дълго и сладостно очакване през целия ден, докато най-сетне се скриеш в здрача сред кожените кресла. В шест следобед няма никой. Мърлявата клиентела ще пристигне по-късно, заедно с пианиста. Да се избере съмнителен американски бар, празен по това време. Сервитьорът пристига едва след третото повикване и вече носи поредното мартини.
Мартинито е съществено. Не уиски, а мартини. Течността е бяла, вдигаш чашата и виждаш момичето зад маслинката. Разлика между любимата, видяна през коктейла мартини, за който конусовидната чаша е твърде малка, и любимата, видяна през широката чаша на джин-мартини с лед; лицето й се разчленява в прозрачния кубизъм на ледените късчета, а ефектът се удвоява, ако доближите двете чаши и всеки опре чело о студа на своята. С малката чаша не става.
Краткият час в бара. После чакаш трескаво следващата среща. В несигурност.
Който се влюбва по баровете, няма нужда от жена изцяло за себе си. Други двама са ви освободили време, за да бъдете заедно.
Неговият образ. Даваше й пълна свобода, пътуваше много. Неговата подозрителна либералност. Мога да се обадя и посред нощ. Той вдига слушалката, а тебе те няма. Казва ми, че си излязла, и тъй като съм се обаждал, дали не съм знаел къде си. Единствените мигове на ревност. Но по този начин отнемах и Чечилия от саксофониста. Да обичам или да смятам, че обичам, като вечен жрец на древна мъст.
Нещата се усложниха със Сандра. Тя си даде сметка, че хлътвам много в историята. Съвместният ни живот беше станал напрегнат. Трябва да скъсаме? Добре, да скъсаме. Не, чакай, да поговорим още малко. Няма смисъл, така не може да продължава. Изобщо всичко зависеше от Сандра.
При любовта по баровете проблемът е не с кого се сваляш, а с кого се разделяш.
Следва вечерята с доктор Вагнер. На лекцията беше дал на някакъв провокатор следната дефиниция за психоанализата: „Какво е психоанализата ли? Ами когато между мъжа и жената… драги приятели… работата не върви.“
Спорехме за двойките, за развода като илюзия на законността. Мислейки за своите проблеми, аз се включих с жар в спора. Увлякохме се в игри на диалектика, говорехме предимно ние, докато Вагнер мълчеше – забравяхме, че оракулът е сред нас. И тогава със замислен вид, с лека подигравка и с тъжовна апатичност сякаш се включваше в разговора с някакво соло вън от темата, каза (мъча се да си спомня точните му думи, но всъщност те са се врязали така в паметта ми, че не е възможно да греша):
– В цялата си практика не съм имал нито един пациент, който да е бил невротизиран от собствения си развод. Причина за дискомфорт е винаги разводът на Другия.
Дори когато говореше, доктор Вагнер произнасяше „Другия“ с главно „Д“. Факт е, че аз подскочих като ухапан от змия.
Виконтът подскочи като ухапан от змия.
Хладна пот ороси челото му.
Баронът го наблюдаваше иззад ленивите спирали на дима от тънката си руска цигара.
– Искате да кажете, че човек изпада в криза не поради развода със собствения си партньор, а поради възможния или невъзможен развод на третото лице, което е причинило кризата на първоначалната двойка? – запитах аз.
Вагнер ме изгледа със смаяния вид на лаик, който среща за първи път в живота си умствено изостанал човек. Запита ме какво съм искал да кажа.
В действителност каквото и да бях искал да кажа, не го бях формулирал добре. Опитах се да илюстрирам мисълта си. Взех от масата един нож и го сложих до вилицата.
– Ето тук сме аз, Меки Ножа, женен за нея, Вилицата. А тук има друга двойка – тя, Лъжичката, омъжена за Ножчето. Сега аз, Меки Ножа, смятам, че страдам, защото трябва да напусна моята Вилица, а не бих искал. Обичам Лъжичката, но нямам нищо против тя да си живее със своето Ножче. Всъщност обаче вие, доктор Вагнер, ми казвате, че страдам, защото Лъжичката не се разделя с Ножчето, така ли?
Обръщайки се към друг сътрапезник, Вагнер отвърна, че никога не бил казвал подобно нещо.
– Как да не сте го казвали? Казахте, че никога не сте виждали човек, невротизиран от собствения си развод, а само от развода на другия.
– Може и да е така, не си спомням – отегчено махна с ръка Вагнер.
– Щом сте го казали, не сте ли искали да се разбере това, което разбрах аз?
Вагнер замлъкна за няколко минути.
Докато сътрапезниците чакаха, без дори да преглъщат, той направи знак да му налеят чаша вино, огледа внимателно течността на светлината и най-сетне проговори:
– Щом вие сте го разбрали така, значи сте искали да го разберете така.
После се обърна на другата страна, заяви, че било много топло, затананика някаква оперна ария, размахвайки гризината, сякаш дирижираше далечен оркестър, прозя се, концентрира вниманието си върху сметановата торта и накрая, след нов пристъп на онемяване, поиска да бъде откаран в хотела.
Другите ме изгледаха, сякаш аз бях провалил симпозиума, от който трябваше да се роди Окончателното Слово.
А в действителност аз бях чул да говори Истината.
Обадих ти се. Беше вкъщи, с Другия. Прекарах безсънна нощ. Всичко беше ясно: не можех да понасям ти да бъдеш с него. Сандра не ме интересуваше.
Последваха драматични месеци, в които ти досаждах, преследвах те, за да попреча на твоето съжителство с Другия, убеждавах те, че го ненавиждаш. Ти започна да се караш с него, Другият започна да става взискателен, ревнив, не излизаше вечер, а когато пътуваше, се обаждаше по два пъти на ден, че и посред нощ. Една вечер те удари. Ти ми поиска пари, защото беше решила да избягаш. Изтеглих от банката малкото, което притежавах. Ти напусна брачното ложе, замина на планина с някакви приятели, без да оставиш адрес. Другият ми се обаждаше отчаян и ме питаше къде си, аз не знаех, но изглеждаше, че лъжа, защото му беше заявила, че го изоставяш заради мен.
Когато се върна, ти ми съобщи въодушевена, че си му писала писмо за раздяла. В този момент се запитах какво щеше да стане между мен и Сандра, но ти не ми остави време да се разтревожа. Призна ми, че си се запознала с някакъв тип, който имал белег на бузата и апартамент в цигански стил. Че си решила да отидеш при него.
– Не ме ли обичаш вече?
– Напротив, ти си единственият мъж в живота ми, но след това, което се случи, имам нужда да изживея нещо друго, не се дръж като дете, опитай се да ме разбереш, всъщност напуснах мъжа си заради теб, остави хората да живеят както им харесва.
– Както им харесва ли? Искаш да кажеш, че отиваш при друг?
– Ти си интелектуалец, при това с леви убеждения, не се дръж като мафиот. Хайде, скоро ще се видим.
Всичко това дължа на доктор Вагнер.
37
Онзи, който разсъждава за четирите неща, по-добре да не се е раждал: това, което е отгоре, това, което е отдолу, това, което е преди, и това, което е след.
(Талмуд, „За празниците“ 2, 1)
Появих се в „Гарамонд“ точно онази сутрин, когато инсталираха Абулафия и когато Белбо и Диоталеви се бяха задълбочили в своите умотворения около името на Бог, а Гудрун наблюдаваше скептично мъжете, които внасяха това ново и тревожно присъствие сред прашните купчини ръкописи.
– Седнете, Казобон, ето тук е папката за тази наша история на металите.
Останахме сами и Белбо започна да ми показва проекти за раздели, макетирани страници. Трябваше да прочета текстовете и да намеря илюстрации. Изброих няколко милански библиотеки, които според мен бяха доста богати.
– Няма да е достатъчно – възрази Белбо.
– Ще трябва да посетите и други места. Например в Музея на Науката в Мюнхен има превъзходна фототека. После в Париж е Музеят на Уменията и Занаятите. Ако имах време, бих отишъл аз.
– Толкова ли е добър?
– Изключителен. Тържеството на машината в една готическа църква… Поколеба се, започна да подрежда книжа на масата, сякаш за да не придава прекалено голяма тежест на своето откритие, после продължи:
– Там се намира Махалото.
– Какво махало?
– Махалото. Нарича се Махалото на Фуко.
Описа ми го точно така, както го видях в събота. А може би в събота го видях така, защото Белбо ме бе подготвил за тази представа. Тогава не проявих особен ентусиазъм и Белбо ме погледна, като че бях човек, който пред Сикстинската капела пита дали това е всичко.
– Атмосферата е като в църква, но ви уверявам, че човек изпитва много особено чувство. Мисълта, че всичко се движи и че само там, горе, съществува единствената неподвижна точка във вселената… За този, който не е вярващ, това е един начин да открие Бога, без обаче да изоставя своето неверие, защото става въпрос за Нулевия Полюс. Знаете ли, за моето поколение, което преглътна толкова разочарования, това може да е утешително.
– Моето преглътна повече, говоря за поколението.
– Въобразявате си. Не, за вас това е бил само кратък период. Пяхте бунтовни песни, озовахте се във вихъра на бурята. Скоро ще ви мине. За нас беше различно. Отначало фашизмът, макар че го изживяхме по детски, както се възприема приключенски роман, но безсмъртните съдби бяха опорна точка. После опорната точка на Съпротивата, особено за хора като мен, които я наблюдаваха отстрани и я превърнаха в ритуал на растителността, завръщането на пролетта, най-дългия ден… После за някои Бог, за други работническата класа, а за мнозина и двете. Беше утешително за един интелектуалец да мисли, че работникът съществува, красив, здрав, силен, готов да преобрази света. А пък и вие го видяхте – работникът още съществува, но класата – не. Вероятно са я унищожили в Унгария. И пристигнахте вие. За вас беше естествено може би и се превърна в празник. За моите връстници – не, това беше равносметката, угризенията, покаянието, преобразяването. Ние бяхме неуспелите, докато вие успяхте да донесете ентусиазма, смелостта, самокритиката. За нас, които тогава бяхме тридесет и пет-четиридесетгодишни, се превърна в надежда, унизителна, но все пак надежда. Трябваше да станем като вас с цената на това да започнем всичко отначало. Захвърлихме вратовръзките и костюмите, за да нахлузим вехти канадки, някои напуснаха работа, за да не служат на господарите…
Запали цигара и се престори, че играе на самоирония, за да оправдае това, че се бе увлякъл.
– И отстъпихте по всички линии. Ние, с нашите опити да получим опрощение, не се съгласявахме да измисляме реклами за кока-кола, защото бяхме антифашисти. Задоволявахме се с мизерните заплати в „Гарамонд“, защото книгата поне е демократична. А вие сега, за да си отмъстите на буржоата, които не успяхте да обесите, им продавате видеокасети и електронни игри, залъгвате ги със зен и изкуството да се поддържа мотоциклет 193193
„Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ – роман от Робърт М. Пърсиг.
[Закрыть]. Наложихте им абонамент за вашето издание на мислите на Мао и с парите от него отидохте да си купите фишеци за празниците на „новото изкуство“. Без да се срамувате. През целия си живот ние сме се срамували. Вие ни измамихте, оказа се, че не сте представлявали никаква чистота, били са само младежки пъпки. Накарахте ни да се чувствуваме като червеи, защото нямахме смелост да застанем лице в лице с боливийската жандармерия, а след това стреляхте в гърба на нещастниците, които минаваха по улицата. Преди десет години ни се случваше да излъжем, за да ви измъкнем от затвора, но вие лъжехте, за да изпращате в затвора своите приятели. Ето затова ми харесва тази машина: тя е глупава, не вярва в нищо, не ме кара да вярвам, подчинява ми се, аз като съм глупав, и тя е глупава, тя или той, няма значение. Това се казват почтени отношения.
– Аз…
– Вие сте невинен, Казобон. Избягали сте, вместо да мятате камъни, дипломирали сте се, вместо да стреляте. И въпреки това преди няколко години се чувствувах изнудван от вас. Да се разберем, нищо лично. Въпрос на поколения. Но когато миналата година видях Махалото, разбрах всичко.
– Всичко какво?
– Почти всичко. Вижте, Казобон, дори Махалото е фалшив пророк. Гледаш го, вярваш, че е единствената неподвижна точка в космоса, но ако го откачиш от тавана на Музея и го пренесеш в някоя кръчма, пак ще работи. Има и други като него – едно в Ню Йорк, в сградата на ООН, едно в Сан Франциско, в Научния музей, а сигурно и другаде. Махалото на Фуко е неподвижно и земята се върти наоколо му, където и да се намира то. Всяка точка на вселената е неподвижна, стига да закачиш на нея Махалото.
– Както Бог е навсякъде.
– В известен смисъл да. Затова ме вълнува Махалото. Обещава ми безкрая, но на мен оставя отговорността да реша къде искам да го сложа. По този начин не е достатъчно да боготвориш Махалото там, където е. Трябва освен това отново сам да вземеш решение и да потърсиш по-добра точка. Но въпреки това…
– Въпреки това?…
– Въпреки това… Не ме взимате на сериозно, нали, Казобон? Не мога да остана спокоен, ние сме хора, които не бива да бъдат взимани на сериозно… Та казвах, въпреки това човек има чувството, че може да закачи Махалото където си иска, но то никога няма да проработи, докато там, в Музея, върви идеално… А ако във вселената съществуват специални точки? Тук например, на тавана на тази стая? Не, никой няма да ни повярва. Необходима е атмосфера. Не зная, може би непрекъснато търсим правилната точка, тя трябва да е тук някъде, до нас, но ние не знаем, а за да я открием, трябва да си вярваме… Както и да е, да вървим при господин Гарамонд.
– За да окачим Махалото?
– О, глупости. Да вървим да вършим сериозни неща. За да ви платя, трябва шефът да ви види, да ви пипне, да ви подуши и да каже, че сте подходящ. Елате шефът да ви пипне, може да ви излекува от скрофула 194194
… може да ви излекува от скрофула – смятало се е, че докосването на краля на Франция лекува от скрофулоза (кожна туберкулоза).
[Закрыть].
38
Таен Майстор, Съвършен Майстор, Майстор по Призвание, Управител на Строежите, Избраник на Деветимата, Кавалер на Соломоновия свод или Майстор на Деветия свод, Велик Шотландец на Свещения Купол, Рицар на Изтока или на Меча, Принц на Йерусалим, Рицар на Изтока и на Запада, Принц Рицар на Розата и Кръста и Рицар на Орела и на Пеликана, Велик Първосвещеник или Върховен Шотландец на Небесния Йерусалим, Почетен Велик Майстор на Всички Ложи (пожизнено), Пруски Рицар и Патриарх от Ноевото Племе, Рицар на Кралската Алебарда или Принц на Ливан, Принц на Скинията, Рицар на Медната Змия, Принц на Милосърдието или на Милостта, Велик Командор на Храма, Кавалер на Слънцето или Принц Поклонник, Рицар на Свети Ендрю Шотландски или Велик Магистър на Светлината, Висш Избраник Кадош, Кавалер на Белия и Черния Орел.
(Висши титли на масонството при Древния и Всеприет Шотландски ритуал).
Минахме по коридора, изкачихме три стъпала и влязохме през остъклената врата. Изведнъж се озовахме в съвсем различен свят. Ако помещенията, в които бях влизал до този момент, бяха тъмни, прашни, претъпкани, това, което виждахме, приличаше на малка уютна приемна във ВИП-а на летище. Дискретна музика, изискани мебели, бледосини стени, по които висяха фотографии, представящи как господа с лица на депутати връчват крилата Нике на господа с лица на сенатори. Върху елегантна масичка артистично бяха разхвърляни, като в зъболекарски кабинет, няколко списания с потъмнели страници – „Литературен изказ“, „Поетичен атанор“, „Роза и Тръни“, „Свободен стих“. Изобщо не ги бях виждал и чак после разбрах защо: разпространяваха се само сред клиентите на „Мануцио“.
Ако в началото си бях помислил, че съм проникнал в директорското отделение на „Гарамонд“, то бързо трябваше да осъзная заблуждението си. Намирахме се в помещенията на друго издателство. При входа на „Гарамонд“ имаше малка тъмна витрина, окачена не на най-видно място, с последните публикувани книги. Но книгите на „Гарамонд“ бяха скромни, още неразрязани и с ненатрапчиви сивкави корици – трябваше да наподобяват френските университетски издания, отпечатани на хартия, която пожълтява за няколко години, подсказвайки, че авторът, особено ако е млад, ги е публикувал отдавна. Там имаше и друга витринка, осветена отвътре, в която бяха изложени книги на издателство „Мануцио“, някои разтворени – бели корици, елегантни, отпечатани на хартия тип оризова, с красив едър шрифт.
Поредиците на „Гарамонд“ носеха сериозни и тежки имена като „Хуманитарни изследвания“ или „Философия“, докато поредиците на „Мануцио“ бяха озаглавени с нежни и поетични изрази: „Цветето, което не откъснах“ (поезия), „Непознати земи“ (проза), „Часът на Олеандъра“ (в нея бяха включени заглавия от рода на „Дневник на едно болно момиченце“), „Великденски остров“ (струва ми се, есеистика), „Новата Атлантида“ (последната публикувана книга се казваше „Освободеният Кьонигсберг – Въведение във всички бъдещи метафизики, които биха могли да се представят като двойна трансцендентална система и наука за феноменалната воля“). На всички корици се виждаше емблемата на издателството: пеликан под палма, и мото: „Имам това, което давам“.
Белбо ми каза няколко най-общи думи: господин Гарамонд просто притежавал две издателства. През следващите дни си дадох сметка, че преходът между „Гарамонд“ и „Мануцио“ е предназначен само за вътрешно ползуване. Официалният вход на „Мануцио“ беше откъм улица Маркезе Гуалди, а вонящият свят на улица Синчеро Ренато отстъпваше пред чистите фасади на тази улица, пред широките й тротоари и входовете с асансьори от алуминий. Никой не би допуснал, че един апартамент в стара къща на улица Синчеро Ренато е свързан само чрез три стъпала със сграда на улица Гуалди. За да получи разрешение, господин Гарамонд явно се бе потрудил доста, навярно бе използувал връзките на един от своите автори, началник в кметството.
Бяхме приети веднага от госпожа Грация, ласкава достопочтена дама, шалче от модна къща, костюм в същия цвят като стените, която ни покани с дежурна усмивка в салона с глобуса. Салонът не беше много голям, но напомняше залата в Палацо Венеция 195195
… напомняше залата в Палацо Венеция… – става дума за кабинета на Мусолини в римския Палацо Венеция, „залата с картата на света“.
[Закрыть]с глобуса на входа и махагоновото писалище на господин Гарамонд в дъното, който сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Гарамонд ни направи знак да се приближим. Притеснявах се. По-късно, при влизането на Де Губернатис, Гарамонд щеше да стане и да тръгне насреща му и с този израз на сърдечност щеше да подчертае още повече висшето си благоволение, защото посетителят първо щеше да види как той прекосява салона и после, хванат под ръка от домакина, щеше да го прекоси още веднъж и сякаш по чудо пространството за него щеше да се удвои.
Гарамонд ни покани да седнем срещу писалището и се държа сърдечно и прямо.
– Доктор Белбо ми каза добри неща за вас, доктор Казобон. Имаме нужда от сериозни сътрудници. Както вече сте разбрали без съмнение, не става дума за назначаване, не можем да си го позволим. Ще получите добра компенсация за усърдието си, бих казал, за предаността си, защото нашата работа е мисионерска.
Съобщи ми една сума, изчислена по определен норматив, която тогава ми се стори разумна.
– Чудесно, драги Казобон. – Спести ми титлата, защото вече му бях подчинен.
– Тази история на металите трябва да стане прекрасна, бих казал дори много красива. Популярна, достъпна, но научно издържана. Трябва да смайва читателя, но в научно отношение. Ще ви дам пример. В проекта чета, че съществува една сфера, как се наричаше, а, да, Магдебургска – две плътно доближени полукълба и между тях вакуум. Закачат й два впряга нормандски коне, единия от едната, другия от другата страна, но двете полукълба не се отделят. Добре, но това е научно съобщение. А вие трябва да го изнамерите измежду другите, които не са толкова любопитни. И след като го намерите, трябва да откриете изображението – фреска, картина, каквото и да е. Съответствуващо на епохата. И го слагаме на цяла страница, цветно.
– Има една гравюра, казах. – Знам я.
– Виждате ли? Браво! На цяла страница, цветна.
– Щом е гравюра, значи е чернобяла – възразих.
– Така ли? Още по-добре, тогава ще е чернобяла. Точността си е точност. Но на златен фон. Трябва да смае читателя, да го накара да почувствува именно този ден, в който е направен експериментът. Ясно ли е? Научно, реалистично, увлекателно. Науката може да се използува, за да впримчи читателя. Има ли нещо по-зрелищно, по-драматично от Мари Кюри, която се прибира вкъщи и в тъмнината вижда флуоресцентната светлина. Боже господи, това пък какво е?… Бил е въглеводородът, флогистонът или там както го наричат. И ето, Мария Кюри открива радиоактивните лъчи. Ефектът да се подсили. Като се придържаме към истината.
– Но какво общо имат радиоактивните лъчи с металите? – запитах.
– Че нямат ли?
– Може и да имат.
– Е, тогава? От гледна точка на металите може да се преобърне с главата надолу целият свят на знанието. Как решихме да озаглавим книгата, Белбо?
– Мислехме за нещо сериозно, от рода на „Металите и материалната култура“.
– И трябва да бъде сериозно. Но още по-привлекателно, с една дреболия, която да казва всичко… Да речем… Например „Световна история на металите“. Нали участвуват и китайците?
– Да, разбира се.
– Значи е световна. Не е рекламна уловка, истина си е. А може и „Чудесното приключение на металите“.
Точно тогава госпожа Грация съобщи, че е пристигнал командор Де Губернатис. Господин Гарамонд се поколеба за миг, погледна ме с подозрение, но Белбо му направи знак, сякаш за да му каже, че вече може да ми има доверие, и Гарамонд нареди да поканят госта, като стана да го посрещне.
Де Губернатис беше с двуреден костюм, значка на ревера, писалка в джобчето, сгънат вестник в единия джоб на сакото и папка под мишница.
– Скъпи командоре, заповядайте, нашият приятел Де Амброзиис ми разказа за вас, за вашия живот, отдаден на Отечеството. И за тайния ви поетичен талант, така ли е? Хайде, покажете ми това съкровище, което държите тук… Ще го предам на моите главни редактори.
Покани го да седне на едно от креслата пред отрупаното с книжа писалище и погали с треперещи от нетърпение ръце папката, която му бе връчена.
– Не говорете, зная всичко. Идвате от Випитено, велик и благороден град. Животът ви е бил отдаден на служба в митниците. А тайно, ден след ден, нощ след нощ, сте запълвали тези страници, вдъхновени от демона на поезията. Ех, поезията… Изгаряла е младостта на Сафо и е подхранвала старините на Гьоте… Лекарство, казвали гърците, отрова и лек. Естествено, трябва да прочетем това ваше творение. Изисквам най-малко три рецензии, една вътрешна и две на консултанти (анонимни, съжалявам, но са много известни имена…). Издателство „Мануцио“ не публикува нито една книга, без да е абсолютно сигурно в качеството й, а качеството, вие го знаете по-добре и от мен, е нещо неуловимо, трябва да бъде открито с шесто чувство, понякога книгата има несъвършенства, грапавини – дори Итало Звево 196196
Итало Звево, псевдоним на Еторе Шмиц (1861–1928) – италиански писател.
[Закрыть]е писал лошо, ще възразите, но за бога, все пак се чувствуват мисълта, ритъмът, силата. Зная, не е нужно да ми го казват, още при първия поглед върху тези страници усещам нещо, но не желая да оценявам сам, макар че колко пъти, о, наистина, колко пъти! – рецензиите са били хладни, докато аз съм бил запленен, защото не може един автор да бъде отхвърлен, без човек да е влязъл, както се казва, в синхрон с него. Ето например, отварям наслуки този ръкопис и погледът ми попада на стих: „като наесен отслабнали ресници“. Хубаво е, не зная как е другото, но чувствувам духа, долавям образа, понякога текстовете действуват по този начин, един екстаз, едно опиянение… И така, драги приятелю, ако човек можеше да прави това, което иска! Но издателската дейност също е производство, най-благородното, разбира се, но все пак производство. А знаете ли колко струват днес печатът, хартията? Погледнете, погледнете днешния вестник, докъде се е покачила цената на Уол Стрийт. Ще кажете, това не ни засяга? Обаче ни засяга. Знаете ли, че плащаме данъци дори за склада? Аз не продавам, а те облагат дори непродаденото. Плащам дори за неуспеха, голготата на гения, който филистерите не признават. Тази хартия например, много е тънка, ще ми разрешите да отбележа, щом сте си позволили да пишете върху най-качествена хартия, чувствува се поетът, драскачът би използувал най-грубата, за да заблуди окото и обърка духа, но тази поезия извира от сърцето и о, словата са тежки като камъни и могат да преобърнат света, та казвам, тази ваша тънка хартия на мен ми се струва като хартия за банкноти.
Иззвъня телефонът. По-късно щях да разбера, че Гарамонд е натиснал копчето, скрито под писалището, и госпожа Грация го е свързала с несъществуващ събеседник.
– Скъпи маестро! Как?… О, чудесно! Прекрасна новина, истински празник. Всяка ваша нова книга е събитие… Разбира се, издателство „Мануцио“ ще е щастливо, трогнато, нещо повече, радостно да ви има сред своите автори. Видяхте какво писаха вестниците за вашата последна поема. Достойна за Нобеловата награда. Вие обаче изпреварвате времето. Големи усилия положихме да продадем три хиляди екземпляра…
Командор Де Губернатис пребледня – три хиляди екземпляра за него бяха цифра, за която не можеше и да мечтае.
– Успях да покрия разходите. Ако знаехте колко души имам тук, зад стъклената врата… Днес, за да възвърна разходите по една книга, ми е необходим тираж от поне десет хиляди, но за щастие повечето наши книги се продават в по-голям тираж, но това са писатели, как да кажа, с друго призвание, Балзак е продавал книгите си като топъл хляб. Пруст е също толкова велик, но ги е публикувал за своя сметка. Вие ще влезете в антологиите и ще ви преподават в училище, но няма да попаднете на будките по гарите, така е било и с Джойс, който също като Пруст е публикувал книгите си на свои разноски. Аз мога да си позволя да издавам книги като вашите само по една на две-три години. Ще ми дадете срок от три години…
