Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 48 страниц)
22
Рицарите на свещения Граал не желаеха да им се задават повече въпроси.
(Волфрам фон Ешенбах, „Парсифал“, XVI, с. 819)
Белбо говори кратко: повтори онова, което вече му беше казал по телефона, като добави само някои несъществени подробности: полковникът бил разказал несъстоятелна история, че открил следите на съкровище в някакви документи, намерени във Франция, но не казал нищо по-конкретно. Явно мислел, че е притежател на опасна тайна, и искал рано или късно да я направи достояние на всички, за да не бъде единственият посветен в нея. Намекнал, че други преди него, след като разкривали тайната, изчезвали по загадъчен начин. Щял да покаже документите само ако потвърдим, че ще сключим договор с него, но Белбо не можел да предложи договор, преди да види за какво става дума, и се били разделили без конкретно уговорка. Полковникът споменал за срещата си с Ракоски, като казал, че е директор на „Кайе дю Мистер“. Искал той да му напише предговора. Изглежда, Ракоски го посъветвал да изчака с публикуването. Полковникът не му бил казал, че ще ходи в „Гарамонд“. Това било всичко.
– Добре, каза Де Анджелис. – А какво впечатление ви направи?
– Стори ми се екзалтиран и намекна за миналото си, как да кажа, с носталгия, особено за участието си в Чуждестранния легион.
– Казал ви е истината, макар и не цялата. В известен смисъл вече го държахме под око, но не твърде отблизо. Случаи като този колкото щете. Толкова работа имаме… И така, Арденти дори не е истинското му име, но има редовен френски паспорт. От няколко години се появил в Италия и е бил идентифициран като някой си капитан Акроведжи, осъден задочно на смърт през 1945 година. Сътрудник на СС при изпращането на хора в Дахау. И във Франция са следили отблизо движенията му – срещу него било заведено дело за измама и се е отървал на косъм. Предполага се, подчертавам, предполага се, че миналата година същото лице, но под името Фасоти, е дадено под съд от един дребен индустриалец от Пескиера на име Баромео. Фасоти го бил убедил, че в езерото Комо още се намира съкровището на Донго 125125
Съкровището на Донго – легендарно съкровище, което Мусолини бил скрил при последното си бягство.
[Закрыть], че бил узнал точното място и че били нужни само десетина милиона за двама леководолази и една моторна лодка. След като прибрал парите, изчезнал. Сега вие затвърждавате убеждението ми, че е имал мания за съкровища.
– А онзи Ракоски? – запита Белбо.
– Вече проверихме. В „Принчипе е Савоя“ бил отседнал един Ракоски, Владимир, регистриран с френски паспорт. Неясно описание, почтен на вид господин. Същото описание, което е дал и тукашният портиер. В „Алиталия“ е регистриран тази сутрин за първия полет до Париж. Осведомих Интерпол. Анунциата, има ли отговор от Париж?
– Още не, докторе.
– Това е. И така, полковник Арденти, или там както се казва, пристига в Милано преди четири дни, не знаем какво прави през първите три, но вчера в два часа вероятно се среща с Ракоски в хотела, не му казва, че ще идва при вас, и това ми се струва любопитно. Вечерта се прибира тук, предполагам със същия този Ракоски и още един мъж… И след това всичко се обвива в неяснота. Ако не са го убили, то поне са претършували апартамента му. Какво са търсели? В сакото му, ах да, ако е излязъл, излязъл е по риза, сакото му с паспорта е останало тук, но не мислете, че това опростява нещата, защото старецът твърди, че в леглото е бил със сако, а може да е бил с кабинетна пижама. Боже мой, започва да ми се струва, че се намирам в клетка за луди, та казвам, в сакото освен това имаше много пари, дори прекалено много… Значи са търсили друго. Единствената добра идея ми давате вие. Полковникът е носел някакви документи. Как изглеждаха?
– Бяха в кафява папка, отвърна Белбо.
– Аз мисля, че беше червена, възразих.
– Кафява беше, настоя Белбо, но може би греша.
– Няма значение червена ли е или кафява, прекъсна ни Де Анджелис, но тук я няма. Вчерашните господа са я отмъкнали. Следователно трябва да се насочим към тази папка. Според мен Арденти съвсем не е искал да публикува книга. Съчетал е няколко данни, за да шантажира Ракоски, и се е опитал да демонстрира контакти с издателства и да ги използува като натиск. Би било в неговия стил. И тук могат да се направят други хипотези. Двамата си тръгват, като го заплашват, Арденти е обзет от паника и избягва през нощта, оставяйки всичко освен папката. При това, кой знае по каква причина, внушава на стареца, че е бил убит. Но заприличва прекалено на криминален роман и не може да обясни хаоса в стаята. От друга страна, ако двамата са го убили и са откраднали папката, защо е трябвало да откраднат и трупа? Ще видим. Извинявайте, но съм принуден да ви поискам отново документите.
На два пъти прелисти студентската ми книжка.
– Студент по философия, а?
– Като мен има много, отвърнах.
– Дори прекалено много. И се занимавате с тези Тамплиери… Ако трябва да науча нещо повече за тия хора, какво трябва да прочета?
Споменах му две книги, популярни, но достатъчно сериозни. Казах му, че ще получи достоверни данни за времето до процеса и че след това има само предположения.
– Разбирам, разбирам, каза. – Сега и Тамплиерите. Само тая групировка не познавах.
В това време се появи полицаят с телефонното съобщение.
– Ето отговора от Париж, докторе.
Де Анджелис мълчаливо го прочете.
– Чудесно. Този Ракоски не го знаят в Париж, но номерът на паспорта му съответствува на един паспорт, откраднат преди две години. Така всичко е ясно. Господин Ракоски не съществува. Казахте, че е директор на някакво списание… Как се наричаше? – Отбеляза си. – Ще проверим, но предполагам, ще се окаже, че списанието не съществува или че е отстъпило правата си другиму. Добре, господа. Благодаря за сътрудничеството, може би ще се наложи да ви обезпокоя и друг път. О, последен въпрос. Намекна ли този Арденти, че е във връзка с някаква политическа групировка?
– Не, отвърна Белбо. – Изглеждаше, сякаш е напуснал политиката заради съкровищата.
– На мен не ми харесват хора като него, добавих. – Но няма да ми дойде наум да ги душа с тел. Освен теоретически.
– Естествено. Твърде опасно е. Не се страхувайте, господин Казобон, не съм от хората, които смятат, че всички студенти са престъпници. Бъдете спокоен. Успех в дипломната ви работа.
– Извинете, а мога ли аз да попитам нещо? Вие от криминалната ли сте или от политическата?
– Основателен въпрос. Моят колега от криминалната беше извикан през нощта. След като в архивите откриха нещо повече за движенията на Арденти, прехвърлиха задачата на мен. Аз съм от политическата. Но просто не знам дали съм подходящият човек. Животът не е толкова прост, колкото изглежда в криминалните романи.
– Така и предполагах, каза Белбо, подавайки му ръка.
Тръгнахме си, но не се чувствувах спокоен. Не заради комисаря, който ми изглеждаше симпатичен, а защото се бях забъркал за първи път в живота си в една твърде заплетена история и освен това бях излъгал. И Белбо заедно с мен.
Разделихме се пред вратата на „Гарамонд“, и двамата притеснени.
– Нищо лошо не сме направили, каза виновно Белбо. – Има ли някакво значение дали комисарят ще знае за Инголф и за катарите, или не? Всичко това бяха измислици. Арденти може да е бил принуден да се скрие по други причини, а не са му липсвали такива. Може Ракоски да е бил от тайните служби на Израел и да е разчиствал стари сметки. А може да го е изпратила някоя голяма риба, която полковникът е разигравал. Или да е бил от Чуждестранния легион и да е отмъщавал за стара вражда. Нищо чудно, ако е бил алжирски наемен убиец. Защо историята с тамплиерското съкровище да не е била само второстепенен епизод от живота на нашия полковник? Добре, разбирам, липсва папката, червена или кафява, няма значение. Хубаво, че не се съгласихте с мен. По този начин стана ясно, че не сме й обърнали голямо внимание…
Аз мълчах, а Белбо не знаеше как да приключи разговора.
– Ще ми кажете, че отново съм избягал. Като на улица Ларга.
– Глупости. Всичко мина добре. Довиждане.
Изпитвах жалост към него, защото се чувствуваше подлец. Аз не, в училище ме бяха научили, че пред полицаите човек лъже. По принцип. Но така е, нечистата съвест отравя приятелството.
От този ден повече не го видях. Аз бях неговото угризение, а той беше моето.
Но тогава се убедих, че да си студент е винаги по-подозрително от това да си висшист. Работих още около година и събрах двеста и петдесет папки върху процеса срещу Тамплиерите. Това бяха години, когато да представиш дипломна работа означаваше, че зачиташ държавните закони, и към такива като мен се отнасяха със снизхождение.
През следващите месеци някои студенти започнаха да стрелят. Периодът на големите шествия на открито вече приключваше.
Липсваха ми идеали. Имах си алиби, защото, обичайки Ампаро, правех любов с Третия свят. Ампаро беше красива, с марксистки убеждения, бразилка, ентусиастка, скептична, имаше стипендия и невероятно смесена кръв. Всичко заедно.
Бях я срещнал на един купон и й бях казал в упор:
– Извинявай, но искам да спя с теб.
– Ти си мръсен патерналист.
– Все едно, че не съм го чул.
– Чул си го. Аз пък съм мръсна феминистка.
Готвеше се да се върне в родината си, а не исках да я загубя. Тъкмо тя ме свърза с един университет в Рио, където търсеха лектор по италиански. Спечелих мястото за две години с възможност за подновяване на договора. И тъй като Италия не ми стигаше, приех.
И освен това смятах, че в Новия свят няма да срещна Тамплиери.
Заблуда, мислех си онази съботна вечер в Перископа. Изкачвайки стъпалата на „Гарамонд“, неусетно бях влязъл в Двореца. Диоталеви казваше: „Бина е дворецът, който Хохма изгражда, разпростирайки се все по-встрани от първоначалната точка. Ако Хохма е изворът, то Бина е реката, която тръгва от него, за да се разклони по-късно в различни ръкави, вливащи се във великото море на последната сефира, а при Бина всички форми са вече предопределени.“
IV. ХЕСЕД
23
Аналогията на противоположностите е отношение между светлината и сянката, между върха и бездната, между пълното и празното. Алегорията, майка на всички догми, е заместването на печата с отпечатъка, на действителността със сенките, и е лъжата за истината и истината за лъжата.
(Елифас Леви, „Догма на върховната магия“, Париж, „Байер“, 1856, XII, с. 22)
Заминах за Бразилия от любов към Ампаро, но останах там от любов към страната. Така и не можах да разбера защо тази потомка на холандци, заселници в Ресифе, които се бяха смесили с индианци и судански негри, с лице на хаитянка и култура на парижанка, носеше испанско име. Докрая не се научих да се оправям с имената на бразилците. Те се срещат само в тази страна и при тях не помагат никакви речници.
Ампаро ми казваше, че в тяхното полукълбо, когато водата изтича от сифона на умивалника, струята се върти от дясно на ляво, докато при нас е в противоположна посока. Или пък беше обратното? Няма значение. Не можех да проверя дали наистина е така. Не само защото в нашето полукълбо никой никога не наблюдава накъде се върти водата, но и защото след множество опити в Бразилия забелязах, че е много трудно да се установи посоката. Оттичането е твърде бързо, за да бъде проследено, а посоката му вероятно зависи от силата и наклона на струята, от формата на умивалника или ваната. Освен това, ако е истина, как стоят нещата на Екватора? Може би там водата ще тече право надолу или пък изобщо няма да тече?
По онова време не се задълбочавах много в този проблем, но в събота вечер си мислех, че всичко зависи от телуричните токове и че тайната се съдържа в Махалото.
Ампаро отстояваше твърдо своята вяра. „Няма значение какъв е емпиричният случай, казваше, става дума за един идеален принцип, който трябва да се изпробва при идеални условия, следователно никога. Но принципът е верен.“
В Милано Ампаро ми се струваше привлекателна поради своя скептицизъм. А там, взаимодействувайки с киселините на своята земя, тя ставаше тайнствена владетелка на ясновидски сили и действуваше по някаква своя странна подмолна логика. Усещах, че е под въздействието на древни страсти, винаги нащрек да ги сдържа, патетична в своя аскетизъм, който й повеляваше да отхвърля техните съблазни.
Давах си сметка за прелестните й противоречия, когато я наблюдавах да спори със своите приятели. Това бяха събрания в неуютни къщи, украсени с няколко плаката и множество фолклорни предмети, портрети на Ленин, грънци от североизтока, които възхваляваха танца кангасейро, или индиански фетиши. Бях пристигнал в един смутен политически момент и реших, след опита в родината си, да стоя далеч от идеологиите, особено в тази страна, където изобщо не ги разбирах. Приятелите на Ампаро усилваха моята несигурност със своите речи, но пораждаха у мен ново любопитство. Разбира се, всички бяха марксисти и на пръв поглед говореха почти като европейски марксисти, но говореха за нещо друго и най-неочаквано, по време на дискусия за класовата борба например, споменаваха „бразилския канибализъм“ или „революционната роля на афро-американските култове“. Именно като ги слушах да приказват за тези култове, се убеждавах, че там и идеологията се всмуква в обратна посока. Очертаваха ми една панорама на вътрешни миграционни движения на безимотните селяни от севера, които слизаха към индустриалния юг, лумпенизираха се в огромните метрополии, задушени от облаци смог, връщаха се отчаяни на север, за да се впуснат година по-късно отново в бягство на юг; но при това периодично движение, наподобяващо люлеенето на махало, мнозина се задържаха в големите градове и биваха поглъщани от безброй местни църкви, отдаваха се на спиритизъм и на култ към африкански божества. И тук приятелите на Ампаро се разделяха, за едни това представляваше връщане към корените, противопоставяне на „белия“ свят, за други култовете бяха опиат, с който господствуващата класа обуздава огромния революционен потенциал на масите, за трети пък това беше тигелът, в който се претопявали бели, индианци и негри, очертавайки още неясни исторически перспективи. Ампаро беше категорична, според нея религиите винаги и навсякъде били опиум за народите и това важало най-вече за псевдоплеменните култове. След това слагах ръката си на кръста й в „школите по самба“, когато и аз се включвах в серпантините на танцьорите, които описваха ритмувани синусоиди под неудържимия такт на барабаните, и забелязвах, че тя се влива в този свят с всички свои мускули, със сърцето си, с главата си, със слабините си, с ноздрите си… След това пак излизахме и тя първа се залавяше да анализира саркастично и гневно дълбоката оргийна религиозна същност на бавното посвещаване, седмица след седмица, месец след месец, в ритуалния карнавал. Това отдаване, твърдеше тя с революционна омраза, било също толкова първобитно и магьосническо, колкото футболните ритуали, при които бедняците изхабяват борческата си енергия и революционния си дух, за да се отдават на магии и заклинания и да измолват от всевъзможните си богове смъртта на противниковия полузащитник, забравяйки за властта на капитала, който искаше чрез това състояние на екстаз и ентусиазъм да ги държи в един нереален свят.
Постепенно изгубвах чувството, че съм различен от тях, също както вече привиквах да не се стремя да разпознавам различните раси в тази вселена от лица, които разказваха за неконтролирани кръстоски, извършвали се в течение на векове. Отказах се да установявам кое е прогрес, кое – бунт, кое, както се изразяваха приятелите на Ампаро, „мрежата на Капитала“. Как можех да мисля още като европеец, когато осъзнавах, че надеждите на крайната левица са поддържани от един епископ, когото подозираха, че като млад симпатизирал на нацистите, и който с неустрашима вяра издигаше факела на бунта, предизвиквайки ужаса на Ватикана и на финансовите баракуди от Уол Стрийт и разпалвайки ликуващия атеизъм на склонните към мистика пролетарии, покорени от сладостно заплашителната хоругва на Добрата Майка, която, пронизана от седем стрели, се вглежда в страданията на своя народ?
Една сутрин, когато излизахме с Ампаро от семинар на тема „Класовата структура на лумпенпролетариата“, поехме с кола по крайбрежната улица. По протежение на целия плаж забелязах запалени свещи, дарове от богомолци, бели кошници. Ампаро ми обясни, че били жертвоприношения за Йеманжа, богинята на водите. Слезе от колата, отправи се смирена към водата и остана няколко мига мълчалива. Запитах я дали вярва. В отговор тя ядосано ми зададе въпроса как съм могъл да си го помисля. После добави:
– Баба ми ме водеше на плажа и се молеше на богинята да порасна красива, добра и щастлива. Кой беше онзи ваш философ, дето, говорейки за черните котки и за кораловите рогчета, казва „Не е истина, но аз вярвам“? Е, добре, аз не вярвам, но е истина.
Именно този ден реших да започна да пестя от заплатата си, за да заминем за Баия.
Но пак тогава, сигурен съм, започнах да се поддавам на чувството за всеобщото подобие, за всеобщата прилика: всичко можеше да има странни аналогии с всичко.
Когато се върнах в Европа, тази метафизика за мен се превърна в механика и затова попаднах в клопката, в която се намирам сега. Но тогава се движех в един вид полумрак, в който разликите се заличаваха. Като расистите и аз си мислех, че за силния човек чуждите вярвания са само повод за безопасно фантазиране.
Усвоих разни ритми, разни начини за отпускане на тялото и мисълта. Онази вечер в Перископа, когато, за да надвия изтръпването, движех крайниците си, сякаш отново удрях дървения там-там, си казвах: „Виждаш ли, за да се изтръгнеш от властта на незнайното, за да си докажеш, че не вярваш в него, ти приемаш магиите му. Както отявленият атеист, който вижда нощем дявола и безбожнически разсъждава така: «Той безспорно не съществува, това е измама на възбудените ми сетива, сигурно е от храносмилането, но рогатият не го знае и си вярва в своята преобърната теология. Кое би могло на него, уверения, че съществува, да вдъхне страх?» Прекръстваш се и той, доверчив, изчезва сред серен облак.“
С мен се случи това, което би могло да се случи с някой етнолог, който, след като години е изучавал канибализма, за да се изгаври с ограничеността на тъпите бели, им разказва, че човешкото месо е много вкусно. Безотговорно, защото никога няма да го опита. До момента, в който някой любознателен слушател не поиска да изпробва неговото. И докато го разкъсват, той няма да узнае истината, но почти ще се надява ритуалът да се окаже сполучлив, за да оправдае поне смъртта му. Така онази вечер трябваше да вярвам, че Планът е истински, иначе щеше да се окаже, че през последните две години съм бил всемогъщият строител на една зловеща идея-фикс. По-добре беше магията да е действителност, щом нещо е истинско, то е истинско и ти не носиш отговорност за него.
24
Спасете слабата Айша от внушенията на Нахаш, спасете окайващата се Хева от миражите на чувствителността, и нека Херубите ме пазят.
(Жозефен Пеладан, „Как се става Фея“, Париж, „Шамюел“, 1893, XIII)
Докато навлизах в джунглата на приликите, получих писмото на Белбо.
Драги Казобон,
Едва онзи ден научих, че сте в Бразилия, бях изгубил следите ви, не знаех дори, че сте защитили (поздравления), но познати от „Пилад“ ми дадоха координатите ви. Струва ми се, че трябва да ви осведомя за някои нови обстоятелства, които се отнасят до неприятната история с полковник Арденти. Оттогава изминаха повече от две години и отново трябва да ви се извиня, че онази сутрин, против волята си, ви създадох главоболия.
Почти бях забравил тази ужасна случка, но преди две седмици бях на разходка до Монтефелтро и попаднах на възвишението Сан Лео. Изглежда, през XVII век това място е било собственост на Ватикана и папата затворил в крепостта Калиостро 126126
Джузепе Балсамо, наречен граф Алесандро Калиостро (1743–1795) – италиански авантюрист, франкмасон и окултист. Александър Дюма описва историята му в романите „Жозеф Балсамо“ и „Колието на кралицата“.
[Закрыть], в килия без врата (влизало се за пръв и последен път през един отвор в тавана) и само с едно прозорче, през което затворникът можел да вижда двете църкви на селото. Върху нара, на който Калиостро спял и умрял, видях букет рози и ми обясниха, че много вярващи идвали да се поклонят на лобното място на мъченика. Казаха ми, че най-ревностни сред поклонниците били членовете на Пикатрикс, някакъв милански клуб за изследвания на тайнствата, който публикувал и списание, озаглавено – забележете какво въображение – „Пикатрикс“.Знаете, че този вид странности винаги са ме привличали, и в Милано успях да открия един брой на „Пикатрикс“, от който научих, че няколко дни по-късно се организира тържествено викане на духа на Калиостро. Реших да отида.
Стените бяха покрити изцяло с кабалистични знаци, невероятно изобилие от бухали, кукумявки, скарабеи и ибиси, ориенталски божества с неясен произход. В дъното на салона имаше подиум, пред който върху необработени дънери бяха забучени горящи факли, на стената се виждаше олтар с триъгълен свод и две статуетки – на Изида и Озирис. Наоколо, цял амфитеатър от фигури на Анубис, един портрет на Калиостро (че на кого друг?), една позлатена мумия от вида Хеопс, два петосвещника, един гонг, закрепен между виещи се змии, малък пюпитър върху стойка, покрита с памучно каре, щамповано с йероглифи, две корони, две трикраки табуретки, един минисаркофаг, подобен на чанта на стюардеса, един трон, едно кресло, имитация на „Луи XIV“, четири разнородни стола, достойни за банкета при Нотингамския шериф от филма „Робин Худ“, и свещи, свещници, вощеници, канделабри, въобще цялото въоръжение на спиритическия сеанс.
И така, влизат седем послушници с червени раса и факли, след това главният жрец, който, изглежда, е президентът на Пикатрикс, на име Брамбила 127127
Брамбила – принцеса, героиня от пиеса на Метерлинк.
[Закрыть], да му прости Господ, облечен в розово и масленозелено, след това влиза „питомката“, тоест медиумът, и накрая – седем служители като седем близнаци на Нинето Даволи 128128
Нинето Даволи – непрофесионален актьор, участвувал в повечето филми на Пиер Паоло Пазолини.
[Закрыть].Господин Брамбила поставя на главата си тривърха корона с полумесец, вдига един ритуален меч, очертава с него върху подиума няколко магически фигури, извиква десетина ангелски имена, завършващи на „ел“, и точно в този момент през главата ми минава неясната мисъл за онези псевдосемитски дяволщини от посланието на Инголф, но това става само за миг, защото вниманието ми е отвлечено в друга посока: случва се нещо странно, микрофоните от подиума са свързани със синтезатор, който би трябвало да улавя блуждаещите в пространството вълни, но техникът навярно е допуснал грешка и първо се чува дискомузика, а после се включва „Радио Москва“. Господин Брамбила отваря саркофагчето, изважда от него един рецептурник за магии, замахва с кадилница и извиква: „О, Господи, да бъде царството ти.“ И сякаш постига нещо, защото „Радио Москва“ замлъква, но във върховия момент отново се обажда, и този път с една пиянска казашка песен, от онези, при които задниците се друсат по пода. Брамбила призовава „Ключицата Соломонова“, подпалва някакъв пергамент върху една от табуретките с риск да предизвика пожар, призовава още няколко божества от Храма на Карнак 129129
Карнак – селище на десния бряг на Нил, където се намира най-значителният археологически обект в света – храмовете на Амон Ра, датиращи от XVIII, XIX и XX династия.
[Закрыть], доста нахално пожелава да бъде поставен върху кубичния камък на Езод и повелително повиква някакъв си „Близък 39“, който явно е много близък на публиката, защото през салона преминава тръпка. Една зрителка изпада в транс, обелва очи, хората около нея викат: лекар, лекар, в този момент Брамбила призовава Властта на Пентакулите, а „питомката“, междувременно седнала на креслото „Луи XIV“, започва да се мята, да стене, господин Брамбила се спуска към нея, трескаво разпитвайки я или по точно разпитвайки „Близкия 39“, който, както интуитивно разбирам в този момент, е не друг, а самият Калиостро.И тук започва тревожната част, защото е направо мъчително човек да наблюдава момичето, то, изглежда, страда истински, поти се, трепери, реве, започва да изрича накъсани фрази, говори за някакъв храм, за врата, която трябва да се отвори, казва, че се създава някакъв вихър от сили и трябва да се изкачи Великата Пирамида. Брамбила се тресе на подиума, удряйки гонга и викайки Изида колкото му глас държи, аз се забавлявам от този спектакъл, но изведнъж чувам, че момичето, между въздишките и стоновете, заговаря за печати, за сто и двадесет години очакване и за тридесет и шестима невидими. Няма никакво съмнение – става дума за посланието от Провенс. Докато слухтя да чуя още нещо, момичето се просва на земята от изтощение, Брамбила го погалва по челото, благославя присъствуващите с кадилницата и съобщава, че ритуалът е приключил.
Едновременно впечатлен и заинтригуван, аз се опитвам да се приближа до „питомката“, която вече се е съвзела, навлякла е вехто палто и се готви да се измъкне през задния вход. Докосвам я по рамото, но усещам, че някой ме хваща за ръката. Обръщам се и виждам комисаря Де Анджелис, който ми казва да я оставя на мира, още повече, че знаел къде да я намери. Кани ме да изпием по едно кафе. Тръгвам послушно след него, сякаш ме е заловил да правя нещо нередно, и в известен смисъл беше така. В барчето ме пита защо съм дошъл и защо съм закачал момичето. Аз се ядосвам, отговарям му, че живеем в свободно общество и че мога да закачам когото си искам. Той се извинява и ми обяснява: разследването около Арденти се затлачило, но се опитали да възпроизведат движенията му през двата дни в Милано, преди да се види с хората от „Гарамонд“ и с тайнствения Ракоски. Цяла година по-късно най-случайно се разбрало, че Арденти бил видян да излиза от седалището на Пикатрикс заедно с „питомката“. От друга страна, Де Анджелис се интересувал от момичето, защото то живеело с някакъв тип, добре познат на отдела за борба с наркотиците.
Казвам му, че съм попаднал там най-случайно и че са ми направили впечатление думите на момичето за шестте печата, за които съм чул от полковника. Де Анджелис отбелязва, че е странно, дето си спомням толкова добре думите на полковника, след като оттогава са минали две години, при това на другия ден съм споменал само за най-общ разговор около съкровището на Тамплиерите. Отговарям му, че полковникът е разказал именно за съкровището, пазено от нещо като шест печата, но че тогава не съм сметнал за особено важна тази подробност, защото всички съкровища се пазят от седем печата и златни бръмбари. Той тогава казва, че е странно, дето съм се смаял от думите на момичето, щом като всички съкровища се пазят от златни бръмбари. Помолвам го да не се отнася с мен като с престъпник и той сменя тона и започва да се смее. Казва, че не му се струвало странно, дето момичето казало това, което казало, защото в известен смисъл Арденти може да му е говорил за своите фантасмагории, дори само за да се опита да го използува като посредник за астрален контакт, според термините на тези среди. „Всеки медиум е като гъба, като фотографска лента, има подсъзнание, подобно на лунапарк, каза ми той. Онези от Пикатрикс вероятно през цялата година му промиват мозъка и не е невъзможно момичето, което и така не е с акъла си, да е действувало напълно сериозно и да не се е преструвало, а в състоянието на транс в главата му да са се изписали образи, които някога са го впечатлили.“
Но два дни по-късно Де Анджелис цъфва в редакцията и ми казва, че странно нещо: когато на следния ден отишъл да потърси момичето, то било изчезнало. Разпитал близките, никой не го бил виждал от следобеда преди фаталния ритуал. Той се усъмнил, влязъл в апартамента, видял, че е преобърнат с главата надолу, чаршафите – на пода, възглавниците – струпани в един ъгъл, разкъсани вестници, празни чекмеджета. Но от „питомката“, ни следа, изчезнала заедно със своя приятел, любовник или там какъвто бил.
Каза ми, че ако зная нещо повече, по-добре да го съобщя, защото било странно, че „питомката“ се е изпарила, и то по две причини: или някой се е досетил, че той, Де Анджелис, я държи под око, или са забелязали, че мъж на име Якопо Белбо се опитва да говори с нея. Следователно според Де Анджелис думите, които тя каза в състояние на транс, се отнасяли вероятно до нещо много сериозно и дори Те, които и да били, не си давали сметка, че тя знае толкова много. „Добавете и това, че някой колега може да си зададе въпроса да не би вие да сте я убили, заключи Де Анджелис с широка усмивка, и сам разбирате, че е по-добре да действуваме заедно.“ Вече започвах да губя търпение, Бог ми е свидетел, че не ми се случва често, запитах го защо смята, че когато не намира някого вкъщи, той непременно е убит, а той пък ме попита дали си спомням историята с полковника. Отговорих му, че във всеки случай, ако са я убили или отвлекли, това е станало вечерта, когато съм бил с него; той ме запита как мога да бъда толкова сигурен, защото сме се били разделили към полунощ и после не се знаело какво съм правил, тогава аз го запитах дали говори сериозно, а той отвърна с въпроса дали някога ми се е случвало да прочета някой криминален роман и не съм ли знаел, че полицията е длъжна по принцип да подозира всеки, който няма алиби, чисто като сълза, и че бил готов да заложи главата си, ако съм имал алиби за времето от един през нощта до другата сутрин.
Какво да ви кажа, Казобон? Може би щеше да е добре да му разкрия истината, но тия полицаи са толкова упорити и никога не си признават грешките.
Пиша ви, защото както аз намерих адреса ви, така може да го намери и Де Анджелис. Ако се свърже с вас, поне да знаете каква линия съм държал. Но понеже тази линия не ми се струва твърде правилна, решете вие – ако искате, кажете му всичко. Срамувам се, извинявайте, чувствувам се съучастник в нещо и търся някакъв поне малко по-благороден мотив, за да се оправдая, но не го намирам. Вероятно всичко се дължи на моя селски произход, в нашия край всички сме все лоши хора.
Цялата история е, както се казва на немски, unheimlich 130130
Unheimlich (нем.) – странен, неразбираем; термин от учението на Фройд.
[Закрыть].Ваш Якопо Белбо
