Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 33 (всего у книги 48 страниц)
– А после? – запитах. Не са ли успели да закърпят нещо?
– Какво да закърпват, за да използувам вашия термин? Три години по-късно един евангелистки пророк, който се присъединил към Озарените от Бавария, някой си Ланце, умира поразен от мълния в гората. У него се намират инструкции на Ордена, намесва се баварското правителство, става ясно, че Вайсхаупт замисля заговор срещу правителството, и на следващата година Орденът е разтурен. Не само това, но са публикуват писания на Вайсхаупт с предполагаемите намерения на Озарените, които писания дискредитират за цял век цялото германско и френско неотамплиерство… Забележете, че вероятно Озарените на Вайсхаупт са били на страната на якобинското масонство и са проникнали в неотамплиерската линия, за да я разрушат отвътре. Няма да е чудно, ако тази именно злонамереност е привлякла към тях Мирабо, трибуна на революцията. Искате ли да ви призная нещо?
– Казвайте.
– Хора като мен, които имат интерес да се продължи прекъснатата нишка на една изгубена Традиция, остават смаяни пред събитие като това във Вилхелмсбад. Някой е отгатнал, но е замълчал. Друг е знаел и е излъгал. А след това е било много късно, първо революционният вихър, после хайката спрямо окултизма на деветнадесети век… Погледнете техния списък, една смесица от недоверие и доверчивост, размяна на ритници, взаимни клевети, тайни, които вървят от уста на уста. Театърът на окултизма.
– На окултистите не може много да се вярва, вие как мислите? – запита Белбо.
– Трябва да умеем да различаваме окултизъм от езотеризъм. Езотеризмът е търсене на знанието, което се предава само чрез символи, запечатани за непосветените. Докато окултизмът, който се разпространява през деветнадесети век, е върхът на айсберга, онази малка част от езотеричната тайна, до която обикновеният човек може да се докосне. Тамплиерите са били посветени и доказателството за това е, че подложени на мъчения, загиват, за да запазят своята тайна. Силата, с която са я съхранили, ни кара да сме сигурни в това, че са били посветени, и да съжаляваме, че не знаем това, което са знаели. Окултистът е човек показен. Както казваше Пеладан, няма никаква полза от една разкрита мистична тайна. За нещастие Пеладан беше не езотерик, а само окултист. Деветнадесетият век беше век на издайничеството. Всички се надпреварваха да публикуват тайните на магията, на теургията, на Кабалата, на тарото. И отгоре на всичко вярват в тях.
Алие продължи да преглежда нашия списък със съчувствена усмивчица.
– Елена Петровна. Всъщност смела жена, но не е казала нито една дума, която да не е била вече написана по всички стени… Де Гуайта, побъркан библиоман. Папус, този беше умен. Спря изведнъж.
– Трес… Откъде го взехте това? От кой ръкопис?
Бива го, помислих си, веднага разбра измамата. Ние не уточнихме:
– Знаете ли, направихме списъка, докато преглеждахме различни текстове, а повечето вече сме ги върнали, нищо не струваха. Вие спомняте ли си откъде изскочи този Трес, Белбо?
– Не мога да си спомня. Диоталеви?
– Беше преди няколко дни… Защо, важно ли е?
– Не, не, увери ни Алие. Просто аз никога не съм го чувал. Наистина ли не можете да кажете кой го споменава?
За голямо съжаление не помнехме.
Алие извади джобния си часовник.
– Боже мой, имах още една среща. Ще ме извините.
Тръгна си, а ние останахме да коментираме.
– Вече всичко е ясно. Англичаните се отказват от масонския вариант, за да обединят всички посветени в Европа около проекта на Бейкън.
– Но проектът успява само наполовина: идеята, която защитават последователите на Бейкън, е толкова привлекателна, че донася резултати, обратни на очакваните. Така наречената шотландска линия възприема новата организация като начин за възстановяване на връзката и влиза в контакт с германските Тамплиери.
– Алие смята, че историята е неразбираема. Няма съмнение. Само ние сега можем да кажем какво се е случило, какво искаме да се е случило. Оттук нататък различните национални ядра започват да се боричкат едни срещу други и не бих изключил вероятността онзи Мартинес де Паскуали да е бил агент на групата от Томар, англичаните изобличават шотландците, които всъщност са французи, французите, естествено, са разделени на две групи, проанглийска и прогерманска. Масонството е само външно прикритие, претекстът, благодарение на който всички тези агенти на различните групи, един бог знае къде се вписват павликяните и йерусалимците, се срещат и сблъскват, като се мъчат взаимно да си изтръгнат някое късче от тайната.
– Масонството като „Рикс Бар“ в Казабланка, каза Белбо. И това преобръща общественото мнение. Масонството не е тайно общество.
– Разбира се, то си е като международно пристанище, Макао. Само една маска. Тайната е другаде.
– Нещастните масони.
– Прогресът иска своите жертви. Ще признаете обаче, че тук опираме до дълбоката вътрешна рационалност на историята.
– Рационалността на историята е резултат от правилното тълкуване на Тората, каза Диоталеви. И ние правим точно това, да бъде благословено името Му.
– Добре, каза Белбо. Последователите на Бейкън се сдобиват със „Сен Мартен-де-Шан“, френско-германското крило на неотамплиерите се разпада на хиляди малки секти… Но още не сме решили за каква тайна става дума.
– Да ви видя сега, каза Диоталеви.
– Защо „ви“? Всички сме вътре, ако не се справим както трябва, ще се изложим.
– Пред кого?
– Пред историята, пред съда на Истината.
– Quid est veritas? – запита Белбо.
– Ние сме истината, отвърнах.
77
Тази трева е наречена от философите гонидяволка. Доказано е чрез опит, че само нейното семе пропъжда дяволите и халюцинациите, които те причиняват… Била е дадена веднъж на едно момиче, което бивало измъчвано нощем от дявола, и тази трева го е прогонила.
(Йоханес Рупешиса, „Трактат за квинтесенцията“, II)
През следващите дни поизоставих Плана. Лия беше към края на бременността си и щом можех, прекарвах времето си с нея. Тя ме успокояваше, като казваше, че моментът още не е настъпил. Посещаваше някакъв курс за безболезнено раждане и аз присъствувах на нейните упражнения. Беше отхвърлила възможностите, които й предлагаше науката, за да узнае предварително пола на нероденото. Искаше да бъдем изненадани и аз приех този неин каприз. Опипвах корема й, но не се питах какво ще изскочи от него. Бяхме решили да го наричаме „нещото“.
Питах се само как бих могъл да взема участие в раждането.
– „Нещото“ е и мое, казвах. Не искам да играя ролята на бащата от филмите, който се разхожда нагоре-надолу по коридора, палейки цигара от цигара.
– Пум, нищо друго не можеш да направиш. Ще дойде един момент, когато аз ще трябва да се справям сама. И после ти не пушиш и надявам се, няма да използуваш повода, за да се научиш на този порок.
– Тогава какво ще правя?
– Ще участвуваш преди и след това. След раждането, ако е момче, ще го възпитаваш, ще го извайваш, ще му създадеш един хубав Едипов комплекс, както си му е редът, ще се подложиш с усмивка и без да се съпротивляваш на ритуалното отцеубийство, когато му дойде времето, и после един ден ще му покажеш своето мизерно бюро, фишовете, коректурите на чудесната история на металите и ще му заявиш: сине мой, всичко това един ден ще стане твое.
– А ако е момиче?
– Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.
– А преди раждането?
– По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.
– Горкичкият или горкичката… И няма още да познава господин Гарамонд. Ела, дай да опитаме как ще броим.
Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.
– Точно така, казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.
– Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.
– Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и овонявания…
– Че да не са били импотентни? Не са ли знаели, че в колбата зрее нашето „нещо“, едно такова нещичко, беличко и розово.
– Разбира се, че го знаеха. Но за тях и твоето тумбаче е една метафора, пълна с тайни…
– Няма никакви тайни, Пум. Ние отлично знаем как се образува „нещото“ със своите нервчета, мускулчета, оченца, със своите далачета и с малките си панкреасчета.
– О, господи, колко далачета? Да не е бебето на Розмари 335335
Бебето на Розмари – филм на американския режисьор Роман Полански, в който героинята зачева от дявола бебе-сатана.
[Закрыть]?
– Казах го ей така. Но трябва да сме готови да го приемем и с две глави.
– Разбира се. Ще го науча да изпълнява дуети за тромпет и кларинет… Но не. Защото тогава би трябвало да има и четири ръце, а това би било малко прекалено, макар че представи си какъв пианист би могъл да се получи. А те ще ми измислят концерти за лява ръка. Бррр… Но освен това и моите диаболисти знаят, че на този ден в клиниката ще се роди и Беловата, Ребисът 336336
Ребис – за алхимиците Ребисът е символ на Двуполовото същество, първата отвара на минералния дух, смесен с неговото вещество, чиято двойна природа удовлетворява сама себе си, раждайки царската рожба, по-съвършена от своите родители.
[Закрыть], Хермафродитът…
– Само това ни липсваше. Я чувай, ще го наречем Джулио или Джулия, като дядо ми. Искаш ли?
– Не е лошо. Добре звучи.
Трябваше да спра търсенето на истината дотук. Да напиша една бяла книга, един добър мистичен наръчник за всички привърженици на „Разбулената Изида“, за да им обясня, че няма защо да търсят друга тайна на тайните, че прочитът на живота не крие никакъв втори смисъл, че всичко е там, в лоното на хилядите бременни Лии по света, в белите стаи на родилните домове, върху сламениците, в речните корита, и че камъните, които се връщат от изгнание, и свещеният Граал не са нищо друго освен тези малки маймунчета, които крещят, докато пъпната им връв се мотае наоколо, а докторът ги пляска по дупенцата. И че за „нещото“ Неизвестните Управници бяхме ние двамата с Лия и че то щеше да ни познае веднага, без да пита оня глупак Дьо Местр.
Но не. Ние, умниците, сардонично усмихнати, искахме да играем на жмичка с диаболистите и да им покажем, че ако трябва да има някакъв световен заговор, ние можехме да им измислим един такъв световен, че свят да им се завие.
Пада ти се, казвах си онзи ден. Сега си тук и чакаш какво ще се случи под Махалото на Фуко.
78
Бих казал със сигурност, че тази чудовищна кръстоска произхожда не от майчина утроба, а с положителност от Ефиалт, от едно Котило на демони или от някакво друго адско черво, сякаш е била зачената от гнила и отровна гъба, изчадие на фавни и на нимфи, повече подобни на дявола, отколкото на човека.
(Атаназиус Кирхер, „Подземният свят“, Амстердам, „Янсон“, 1665, II, с. 279–280)
Този ден исках да си остана вкъщи, нещо предусещах, но Лия ми каза да не се правя на много важен и да отида да работя.
– Има време, Пум, още няма да раждаме. И аз трябва да излизам. Върви.
Тъкмо пристигах пред вратата на офиса си, когато господин Салон отвори своята. Старецът се появи с жълтата си работна престилка. Не можех да не го поздравя и той ме покани вътре. Никога не бях влизал в лабораторията му и ми беше любопитно да я видя.
Ако зад тази врата някога е имало апартамент, то Салон беше съборил всички стени, защото това, което видях, беше пространство с огромни и трудноопределими размери. Поради някакъв отдавнашен архитектурен замисъл това крило на сградата имаше мансарден покрив и светлината проникваше вътре през закръглени прозорци.
Не зная дали стъклата бяха мръсни или матови, или пък Салон ги беше матирал, за да избегне преките слънчеви лъчи, а може би купищата предмети, които направо крещяха ужаса си от празното, но в помещението се разливаше лепкав полумрак, още повече, че пространството бе насечено от големи шкафове тип стара аптека с вътрешни арки, подсказващи наличие на проходи, тунели, тайни изходи. Преобладаващият цвят беше кафявият – кафяви предмети, кафяви етажерки, маси, кафява беше самата амалгама между светлината, идеща от прозорците, и тази на старите лампи, които тук-там спускаха своето по-ярко петно. Първото ми впечатление беше, че влизам в работилница на майстор на цигулки, чийто стопанин е умрял още по времето на Страдиварий и оттогава многогодишният прах се е трупал постепенно върху закръглените и раирани коремчета на лютните.
После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.
Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.
– Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?
Оттогава всеки жив бухал щеше да ми прилича на мъртъв, преобразен от Салон в застинала вечност. Погледнах лицето на този балсаматор на животински фараони, гъстите му вежди, сивкавите му страни и се помъчих да разбера дали наистина е живо същество, или е по-скоро шедьовър на собственото си изкуство. За да го разгледам по-добре, отстъпих крачка назад и усетих, че нещо се опря в тила ми. Обърнах се изтръпнал и видях, че съм задвижил едно махало.
Голяма разполовена птица се люлееше, следвайки движенията на копието, с което беше пронизана. То пробождаше главата й, а през разтворения гръден кош се виждаше, че минава точно там, където са били гушата и сърцето, после се извиваше, за да се разклони в преобърнат тризъбец. Едната част, по-дебелата, промушваше мястото, където са били червата, и бе насочена към земята като меч, докато другите две разклонения бяха забучени в краката и стърчаха симетрично от двете страни. Птицата се люлееше леко и трите острия сочеха на пода следата, която те биха оставили, ако се допираха до него.
– Чудесен екземпляр на царски орел, каза Салон. Но още имам да работя по него. Тъкмо избирах очите. И ми показа една кутия, пълна със стъклени зеници и очни ябълки, сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите на цялата си кариера 337337
… сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите от цялата си кариера – Лучия, светица от времето на гоненията на християните, напуснала годеника си, за да се отдаде на Бога; въпреки изтезанията, при които били избодени очите й, тя не се отказала от вярата си.
[Закрыть]. Не винаги е лесно, както при насекомите, където са достатъчни кутийка и карфица. Безгръбначните например се обработват с формалин.
Усещах миризма на морга.
– Навярно работата е много интересна, казах. А в същото време мислех за живото „нещо“, което пулсираше в корема на Лия. През главата ми мина ужасяваща мисъл. Ако „нещото“ умре, казах си, ще искам да го погреба със собствените си ръце, да храни всички червеи под почвата и да обогатява земята. Само така ще го чувствувам още живо…
Стреснах се, защото Салон бе заговорил отново и изваждаше странно същество от един шкаф. Беше дълго около тридесет сантиметра и със сигурност приличаше на дракон, земноводно с големи черни полупрозрачни криле, жълт гребен и разтворени челюсти, от които се показваха зъби, ситни и остри като зъбци на трион.
– Красиво е, нали? Това е моя композиция. Използувах един саламандър, един прилеп и змийски зъби… Дракон от подземното царство. Идеята ми дойде от това… – Показа ми голям том със старинна подвързия и кожени кантове, който лежеше на друга маса. Дадох цяло състояние, не съм библиофил, но на всяка цена исках да го купя. Това е „Подземният свят“ на Атаназиус Кирхер, първо издание, от 1665 година. Ето го дракона. Същият е, нали? Живее в кратерите на вулкани, казва този мъдър йезуит, който е знаел всичко, от познатото до непознатото и несъществуващото…
– Вие мислите все за подземното, казах аз, спомняйки си разговора ни в Мюнхен и думите, които бях чул през Дионисиевото ухо.
Разтвори книгата на друга страница: там имаше изображение на земното кълбо, представено като подпухнал и черен анатомичен орган, обвит с цяла паяжина от ярки, искрящи и виещи се вени.
– Ако Кирхер е прав, в сърцето на земята има повече пътеки, отколкото на повърхността й. Ако нещо в природата се случва, то иде от горещината, която извира отдолу…
Мислех си за черната магия, за корема на Лия, за „нещото“, което се мъчеше да изригне от своя нежен вулкан.
– … и ако нещо се случва в света на хората, то е било замислено там, долу.
– И това ли го е казал отец Кирхер?
– Не, той се занимава само с природата… Но е странно, че втората част на тази книга е посветена на алхимията и на алхимиците и че точно там, погледнете, той напада Розенкройцерите. Защо напада Розенкройцерите в една книга за подземния свят? Знаел е той, нашият йезуит, знаел е, че Тамплиерите са се скрили в подземното царство на Агарта…
– И май още са там, изпробвах го аз.
– Още са там, потвърди Салон. Не в Агарта, в други подземия. Може би и под нас. Сега и Милано има метро. Кой го е поискал? Кой е ръководил изкопните работи?
– По всяка вероятност инженери специалисти.
– Добре, щом искате, затваряйте си очите. А в това време във вашето издателство публикувате книги на първия срещнат. Колко евреи имате между авторите си?
– Не изискваме документи за произход, сухо отвърнах аз.
– Не ме смятайте за антисемит. Някои от най-добрите ми приятели са евреи. Мисля само за определен тип евреи…
– За кои?
– Аз си знам…
79
Отвори сандъчето си. В неописуем безпорядък отвътре изскочиха яки, ластици, домакински съдове, значки на различни технически училища, дори монограм на императрица Александра Фьодоровна и кръст на Почетния легион. Трескавото му въображение виждаше във всичко това печата на Атихриста под формата на триъгълник или два сплетени триъгълника.
(Александър Шайла, „Сергей А. Нилус и Протоколите“, „Ла Трибюн Жюив“, 14 май 1921, с. 3)
– Разбирате ли, аз съм роден в Москва. Точно в Русия, когато бях малък, се появиха тайни еврейски документи, в които се говореше напълно открито за това, че ако някой иска да подчини едно правителство, трябва да действува подривно. Слушайте. – Взе малка тетрадка, където на ръка беше преписал различни цитати – „По това време в много градове ще има метрополитени и подземни ходове. Оттам ще вдигнем във въздуха всички градове на света.“ Това са протоколите на Древните Мъдреци на Цион, документ номер девет!
През ума ми мина, че колекцията от гръбначни стълбове, кутията с очите, кожите, които опъваше по телената арматура всъщност, може би произлизаха от някой концентрационен лагер. Но не, пред себе си имах един носталгичен старец, който влачеше със себе си древните спомени за руския антисемитизъм.
– Ако правилно ви разбирам, някаква организация на евреи, естествено, не всички, тайно подготвя нещо. Но защо да е в подземията?
– Убеден съм, че това е така! Този, който подготвя, ако подготвя, го прави подмолно, а не открито. Всички знаят това още от време оно. Властта над света означава власт над това, което е отдолу. Над подмолните течения.
Спомних си за една реплика на Алие в неговия кабинет и за друидките в Пиемонт, които призоваваха телуричните сили.
– Защо келтите са изкопавали своите светилища в сърцето на земята, с тунели, които се събирали в един свещен кладенец? – продължаваше Салон.
– Кладенците се спускали към радиоактивни пластове, това е всеизвестно. Как е построен Гланстънбъри 338338
Гланстънбъри – абатство в Англия.
[Закрыть]? И не става ли всъщност дума за остров Авалон, откъдето произлиза митът за свещения Граал? И не е ли евреин този, който е измислил свещения Граал?
Боже мой, отново този свещен Граал! Но кой Граал, Граал е само един и той е моето малко „нещо“, контактуващо с радиоактивните пластове на Лииния корем, и може би сега плува бавно към гърлото на кладенеца, може би е нетърпеливо да изплува, а аз стоя тук сред тези препарирани бухали, сред стотиците мъртви и този, който се преструва на жив.
– Всички катедрали са построени на места, където са били менхирите на келтите. Защо са побивали камъни в земята, когато това е коствало толкова усилия?
– А защо египтяните са си давали толкова зор да строят пирамиди?
– Именно. Антени, термометри, сонди, игли като тези на китайските лечители, които се забиват там, където тялото реагира, в чувствителните точки. В центъра на земята съществува едно разтопено ядро, нещо подобно на слънцето, дори истинско слънце, около което нещо обикаля по различни траектории. Орбити на телуричните токове. Келтите са знаели къде се намират те, а също и как да ги обуздават. А Данте, а Данте? Какво е искал да ни каже със своето спускане в дълбините? Разбирате ме, нали, скъпи приятелю?
Не ми допадаше да бъда негов скъп приятел, но продължавах да го слушам. Джулио/Джулия, моят Ребис, загнезден като Луцифер в центъра на Лииния корем, но то, „нещото“, щеше да се преобърне, по някакъв начин щеше да се издигне нагоре и щеше да излезе. „Нещото“ е направено така, че да се измъкне от вътрешността, да се разкрие в недвусмислената си тайна, и то не за да потъне отново в нея и с наведена глава да търси кой знае каква лепкава мистерия.
Салон продължаваше да говори, но вече се оплиташе в един монолог, който сякаш изричаше по памет:
– А какво са английските leys 339339
Leys (англ.) – (???).
[Закрыть], знаете ли? Прелетете със самолет над Англия и ще видите, че всички свещени места са свързани с прави линии, една мрежа от прави линии, които се пресичат по цялата територия, и още си личат, защото са били използувани като трасета на по-късните пътища…
– Ако е имало свещени места, то те са били свързани с пътища, а всички се стремят да строят възможно най-прави пътища…
– Така ли мислите? А защо точно по тези пътища мигрират птиците? Защо съвпадат с траекториите на летящите чинии? Това е тайна, която е била погребана след римското нашествие, но има хора, които още я съхраняват…
– Евреите, подсказах.
– И те я знаят. Първият алхимичен принцип е VITRIOL: Visita Interiora Terrae, Rectificando Invenies Occultum Lapidem 340340
VITRIOL: Visita Interiora Terrae… (Лат.) – Витриол, концентрирана сярна киселина; за алхимиците – инициали на основната езотерична формула: Посети дълбините земни, щом се изправиш, ще откриеш тайния камък.
[Закрыть].
Lapis exillis. Моят Камък, който бавно излиза от изгнанието, от сладката хипнотична безпаметност на плодоносния Лиин съсъд, без да търси други дълбини, моят Камък, бял и красив, който жажда повърхността… Искаше ми се да се затичам към къщи, при Лия, да чакам с нея появата на „нещото“, час след час, тържеството на преоткритата повърхност. В бърлогата на Салон властвуваше плесента на подземните обитатели, а подземните обитатели са произходът, който трябва да изоставим, а не целта, която да преследваме. Въпреки това аз слушах Салон и в главата ми се раждаха нови хитроумни идеи за Плана. Докато очаквах единствената Истина на този свят да се появи, аз се оплитах в кроене на нови лъжи. Сляп като животно, което живее под земята.
Сепнах се. Трябваше да изляза от тунела.
– Време е да тръгвам, казах. – Може би ще ме посъветвате да прочета някои книги на тази тема?
– О, всичко, което е написано по тези въпроси, е измамно, измамно като душата на Юда. Това, което аз зная, го зная от баща си…
– Геолог ли е бил?
– О, не – засмя се Салон, Боже упази. Баща ми, няма защо да се срамувам, работеше в Охранката. На пряко подчинение на Шефа, легендарния Рачковски.
Охранката, Охранката, нещо като КГБ, не беше ли царската жандармерия? А кой беше Рачковски? Кой имаше подобно име?… Да, разбира се, тайнственият посетител на полковника, граф Ракоски… Стига глупости, отново ме обзема мисълта за изненадващите съвпадения. Аз не препарирам мъртви животни, аз създавам живи.
