Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 37 (всего у книги 48 страниц)
95
Не е необходимо да ви представяме нови доказателства, за да установите, че тази степен на Розенкройцерите е била умело внедрена от водачите на масонството… Както нейната доктрина, така и сакралната й практика и омразата й съвпадат напълно с тези на Кабалистите, на Гностиците и на Манихейците и ни сочат самоличността на авторите, тоест Евреите Кабалисти.
(Монсеньор Леон Мьорен, С. Ж., „Франкмасонството, Синагога на Сатаната“, Париж, „Рьото“, 1893, с. 182)
Когато се появяват „Потайностите на народа“, йезуитите разбират, че Указанията се приписват на тях, и възприемат единствената нападателна тактика, която още не е прилагана от никого – използувайки писмото на Симонини, приписват Указанията на евреите.
През 1869 година Гугно дьо Мусо, прочут с двете си книги за магията през деветнадесети век, публикува „Евреите, юдаизмът и юдаизирането на християнските народи“, където се казва, че юдеите използували Кабалата и боготворели Сатаната, тъй като някаква тайна, но пряка връзка съществувала между Каин, от една страна, и гностиците, Тамплиерите и масоните, от друга. Дьо Мусо получил специална благословия от Пий IX.
Но Планът, романизиран от Сю, е използуван отново от други, съвсем не йезуитски сили. Съществува една забавна, почти криминална история, която се случила доста по-късно. След появата на „Протоколите“, която се възприема насериозно, през 1921 година вестник „Таймс“ открива, че един руски помешчик монархист, избягал в Турция, купил от някакъв бивш офицер от руската тайна полиция, избягал в Константинопол, пакет старинни книги, между които една без корици, върху чийто гръб се четяло „Жоли“. Тази книга имала предговор, датиран от 1864 година, и изглежда, представлявала литературната основа на „Протоколите“. „Таймс“ направил проучвания в „Бритиш Мюзиъм“ и открил оригиналната книга на Морис Жоли, „Диалог в ада между Монтескьо и Макиавели“, Брюксел (макар че издателството било женевско, от 1864-а). Този Морис Жоли нямал нищо общо с Кретино-Жоли, но аналогията се налагала от само себе си, явно нещо трябвало да означава.
Книгата на Жоли представлявала памфлет на един либерал против Наполеон III, в който Макиавели, изразител на диктаторския цинизъм, спорел с Монтескьо. Жоли бил арестуван заради своя революционен кураж, прекарал петнадесет месеца в затвора, а през 1878 година бил убит. Програмата на евреите от „Протоколите“ била взета почти буквално от тази, която Жоли приписвал на Макиавели (целта оправдава средствата), а чрез Макиавели – на Наполеон. „Таймс“ обаче не забелязал (но ние – да), че Жоли е преписвал, без да му мигне окото, от романа на Сю, предхождащ го най-малко със седем години.
Някоя си Неста Уебстър, антисемитка, запалена по теорията за комплота и Непознатите Управници, разглеждайки този факт, който свежда „Протоколите“ до обикновен случай на плагиатство, ни предостави възможност да проявим такава прозорливост, с каквато само истинският посветен (или търсачът на посветени) може да бъде осенен. Жоли бил посветен, знаел е за плана на Непознатите Управници и ненавиждайки Наполеон III, го приписал на него, но това не означавало, че планът не е съществувал независимо от Наполеон. Тъй като планът, разказан в „Протоколите“, много точно съответствувал на всичко, което правели евреите, следователно бил план на евреите. Оставаше ни само да доуточним предположението на госпожа Уебстър според същата тази логика: тъй като планът съответствува точно на това, което вероятно са замисляли Тамплиерите, следователно е план на Тамплиерите.
Освен това нашата логика се основаваше на факти. Много ни бе харесала историята в гробището на Прага. Някой си Херман Гьодше, дребен пруски пощенски чиновник, публикувал фалшифицирани документи, за да дискредитира демократа Валдек, обвинявайки го в заговор, целящ убийство на Пруския крал. След като бил разобличен, станал редактор в печатния орган на едрите собственици консерватори, „Ди Пройсише Кройцецайтунг“ 370370
„Ди Пройсише Кройцецайтунг“ (нем.) – „Пруски кройцерски вестник“.
[Закрыть]. После, под името сър Джон Ретклиф, започнал да пише сензационни романи, между които „Биариц“, 1868-а. В този роман се описва една окултистка сцена, която се разиграва в гробището на Прага и силно напомня сбирката на Озарените, описана от Дюма в началото на „Жозеф Балсамо“, където Калиостро, водачът на Непознатите Управници, между които Сведенборг, изгражда плана на заговора за колието на кралицата. В гробището на Прага се събират представители на дванадесетте израелски племена, които излагат своите планове за завладяване на света.
През 1876 година един руски памфлет възпроизвежда сцената от „Биариц“, но тъй, сякаш действително се е случила. Същото прави през 1881 година във Франция и „Льо Контампорен“, като уверява читателите си, че новината идва от сигурен източник, английския дипломат сър Джон Ретклиф. През 1896-а някой си Бурнан публикува книга, „Евреите, наши съвременници“, в която също описва сцената от гробището в Прага и твърди, че заговорническите слова били изречени от великия равин Джон Рийдклиф. От по-късни свидетелства обаче става известно, че истинският Ретклиф бил заведен в съдбоносното гробище от прочутия и много опасен революционер Фердинанд Ласал 371371
Фердинанд Ласал (1825–1864) – германски политически деец, демократ радикал и социалист, арестуван заради участието си в революционното движение в Дюселдорф.
[Закрыть].
И тези планове са повече или по-малко същите, описани през 1880-а, тоест няколко години по-рано, от антисемитския месечник „Рьовю дез-Етюд Жюив“, който публикувал две писма, приписвани на евреи от XV век. Евреите от Арл искали помощ от константинополските евреи, защото били преследвани, и получили следния отговор: „Многообичани Мойсееви братя, ако кралят на Франция ви принуждава да се покръстите в християнството, сторете го, защото не можете да постъпите другояче, но запазете в сърцата си Закона на Мойсей. Ако ви лишат от имотите ви, направете тъй, щото вашите синове да станат търговци, за да лишават постепенно християните от техните богатства. Ако заплашват живота ви, направете тъй, щото вашите синове да станат лекари и аптекари, за да лишават християните от техния живот. Ако рушат вашите синагоги, направете тъй, щото вашите синове да станат каноници и свещеници, за да разрушават техните църкви. Ако ви нанасят други обиди, направете тъй, щото вашите синове да станат адвокати и нотариуси и да объркват държавните дела, за да поставят християните във ваша власт. Така ще завземете властта над света и ще можете да им отмъстите.“
Всъщност това беше все същият план на йезуитите и оттам – на тамплиерското Указание. Само дребни различия, несъществени промени: „Протоколите“ са се създавали сами. Един абстрактен проект за заговор се осъществявал от един конкретен заговор в друг.
Но когато вече се бяхме изхитрили да намерим липсващата брънка, която да свърже цялата тази забавна история с Нилус, се натъкнахме на Рачковский, шефа на ужасната Охранка, тайната царска полиция.
96
Винаги е необходимо някакво прикритие. В потайността е нашата сила. Затова непрекъснато трябва да се крием под името на друго общество.
(„Най-новите трудове на Спартак и Фило върху Ордена на Озарените“, 1794, с. 143)
Точно по това време, както четяхме ръкописите на нашите диаболисти, открихме, че в едно от своите превъплъщения граф Сен-Жермен се представял за Ракоши, или поне така го идентифицирал посланикът на Фридрих II в Дрезден. А ландграфът на Хесе, при когото Сен-Жермен, както по всичко личи, умрял, казал, че той е от трансилвански произход и се наричал Рагоцки. Бихме могли да добавим също, че Комений е посветил своята „Пансофия“ (произведение, сто процента розенкройцерско) на някакъв ландграф (колко ландграфове се явиха в нашата история!), който се казвал Раговски. Последно оформяне на мозайката: в антикварната книжарница на площад Кастело бях намерил една немска книжка за масонството, анонимна, в която незнайна ръка бе добавила на авантитулната страница бележка, според която текстът бил написан от Карл Ауг. Раготски. И тъй като тайнствената личност, която вероятно бе убила полковник Арденти, се наричаше Ракоски, ето че отново имахме повод да включим в Плана нашия граф Сен-Жермен.
– Дали не би да даваме прекалено много власт на този авантюрист? – разтревожен запита Диоталеви.
– Няма страшно, отвърна Белбо. Той ни трябва. Както соевият сос в китайската кухня – ако го няма, не е китайско. Виж Алие, той ги разбира тези работи: да не би да взима за пример Калиостро или Вилермоз? Сен-Жермен е квинтесенцията на Homo Hermeticus.
Пиер Иванович Рачковски. Жизнерадостен, лукав интригант, умен и хитър, гениален фалшификатор. Дребен чиновник, който се свързва с революционните групи, арестуван през 1879 година от тайната полиция с обвинение, че дал убежище на атентатори, подготвящи удар срещу генерал Дрентел. Преминава на страната на полицията и се записва (сега внимавайте!) в Черните Центуриони. През 1890 година разкрива в Париж някаква организация, която произвеждала бомби за атентатите в Русия, и успява да организира арестуването на шестдесет и трима руски атентатори. Десет години по-късно ще се разбере, че бомбите са били произвеждани от негови хора.
През 1887-а разпространява писмото на някой си Иванов, осъзнал се революционер, който твърди, че мнозинството от заговорниците са евреи; през 1892-ра се появява една „изповед на остарял бивш революционер“, в която революционерите, прогонени в Лондон, са обвинени, че са британски агенти. През 1892-ра дава гласност на един подправен текст на Плеханов, в който ръководството на партията Народная воля се обвинява в това, че е публикувало въпросната изповед.
През 1902 година се опитва да създаде френско-руска антисемитска легия. За целта използува похват, близък до розенкройцерската практика. Твърди, че легията съществува, за да може някой да я създаде впоследствие. Но използува и друга техника: много умело смесва лъжата с истината, като привидно отхвърля истината, тъй че никой да не се усъмни в лъжата. Пуска в Париж мълвата за тайнствен призив на французите за поддръжка на Руската Патриотична Легия със седалище в Харков. Изрича нападки срещу самия себе си, обявявайки се за човек, който иска да провали тази легия, но предрича, че той, Рачковски, ще промени позициите си. Самообвинява се, че служи на непочтени личности като Нилус, което е чистата истина.
Защо авторът на „Протоколите“ да е Рачковски?
Покровител на Рачковски бил министърът Сергей Витте 372372
Сергей Юлиевич Витте (1849–1915) – граф, министър по икономическите въпроси при Николай II.
[Закрыть], човек с напредничави разбирания, който искал да преобрази Русия в модерна страна. Защо прогресивният Витте си е послужил с реакционера Рачковски, един Бог знае, но нищо вече не можеше да ни изненада. Витте имал политически противник, някой си Ели де Цион, който го бил нападнал публично с политически мотивировки, които напомнят отделни извадки от „Протоколите“. Но в писанията на Цион нямало намеци за евреите, защото сам той по произход бил евреин. През 1887 година, по нареждане на Витте, Рачковски прави обиск във вилата на Цион в Терита и намира там един памфлет на Цион, изкопиран от книгата на Жоли (или от романа на Сю), в който на Витте се приписвали идеите на Макиавели-Наполеон III. Рачковски, чийто фалшификаторски гений не му изневерявал никога, подменил Витте с евреите и пуснал текста в обращение. Името на Цион било сякаш нарочно измислено, за да напомня еврейския Цион и да докаже, че един авторитетен представител на евреите изобличава еврейския заговор. И ето че се създават „Протоколите“. В този момент текстът попада в ръцете на Юлиана или Жюстин Глинка, която посещава в Париж салона на госпожа Блаватска, а в свободното си време шпионира и доносничи срещу руски революционери в изгнание. Въпросната госпожа Глинка е очевидно агентка на павликяните, които са свързани с аграрниците и следователно желаят да убедят царя, че програмата на Витте напълно съвпада със световния заговор на евреите. Госпожа Глинка изпраща документа на генерал Оргеевски, а той, чрез коменданта на имперската гвардия, го предава в ръцете на царя. Черни облаци се спускат над главата на Витте.
Така Рачковски, увлечен в своя антисемитски плам, допринася за немилостта на своя покровител. А оттам вероятно и за самоунищожението си. И наистина, точно тогава ние изгубихме следите му. Може би Сен-Жермен се бе впуснал в нови преобразявания и нови превъплъщения. Но нашата история бе придобила правдоподобен, рационален и логичен вид, защото беше подкрепена от множество факти, истинни, казваше Белбо, както е истинен Бог.
Всичко това силно ми напомняше приказките на Де Анджелис за синархията. Най-хубавото на тази история, разбира се, на нашата история, но може би и на Историята, както намекваше Белбо с трескав поглед, докато ми показваше бележките си, беше, че различни групи се унищожаваха едни други в смъртна схватка, като всяка използуваше оръжията на противника.
– Първото задължение на добрия шпионин, коментирах, е да изобличи като шпиони онези, при които е внедрен.
Белбо се отдаде на спомени:
– Навремето в Х. имаше един период, в който всеки ден привечер срещах някой си Ремо, май че така се казваше, караше черен фиат. Черни мустачки, буйни черни коси, черна риза, черни зъби, отвратително разядени. И се целуваше с едно момиче. Повдигаше ми се от тези черни зъби, които целуваха това красиво и русо създание, дори не си спомням лицето му, но за мен беше девица и проститутка, беше вечната женственост. Целият тръпнех.
– Инстинктивно бе избрал изискания тон, за да подчертае ироничното си отношение, тъй като съзнаваше, че се поддава на невинната съблазън на паметта. Питах се и питах другите защо този Ремо, който участвуваше в Черните Бригади, се показва така в периодите, когато Х. не беше окупиран от фашистите. Отговориха ми, че според слуховете бил шпионин на партизаните. Истина или не, но една вечер го виждам как в същия черен фиат, със същите черни зъби целува същото русо момиче, но на врата си бе вързал червена кърпа и бе облякъл зеленикава риза. Беше минал в Гарибалдийските бригади. Всички му честитяха, а той бе приел бойното име Х9, като героя на Алекс Реймънд, за който беше чел в криминалните списания. Браво, Х9, викаха му… А аз го ненавиждах още по-силно, защото обладаваше момичето с общото съгласие на народа. Но някои казваха, че бил фашистки шпионин при партизаните, мисля, че говореха така, защото и те са желаели момичето, но както и да е, Х9 беше съмнителен…
– И после?
– Извинявайте, Казобон, защо толкова се интересувате от моите истории?
– Защото разказвате, а разказите са плод на колективното въображение.
– Точка за вас. И така, една сутрин Х9 излязъл от зоната, може би е имал среща с момичето в полето, за да отиде отвъд тези жалки ласки и да покаже, че инструментът му не е толкова разяден, колкото зъбите му – извинявайте, но така и не успях да го заобичам, накратко, оказва се, че фашистите са му направили клопка, отвеждат го в града и на другия ден в пет сутринта го разстрелват.
Пауза. Белбо наведе поглед към сплетените си като за молитва ръце. После ги вдигна нагоре и заключи:
– С това доказа, че не е бил шпионин.
– И каква е поуката от притчата?
– Кой ви е казал, че притчата трябва да има поука? Но като се замисля, може би означава, че често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.
97
Ego sum qui sum. Аксиома на херметичната философия.
(Е. П. Блаватска, „Разбулената Изида“, с. 1)
– Кой си ти? – запитаха едновременно триста гласа, а в това време двадесет шпаги блеснаха в ръцете на най-близките призраци…
– Ego sum qui sum – отвърна той.
(Александър Дюма, „Жозеф Балсамо“, II)
Видяхме се с Белбо на другата сутрин.
– Вчера написахме една чудесна страница от типа на романите подлистници, казах му. Но ако искаме да изградим достоверен План, би трябвало да се придържаме по-близо до действителността.
– Коя действителност? – запита ме в отговор той. Може би тъкмо романът подлистник ни дава истинското измерение на действителността. Измамиха ни.
– Кой?
– Накараха ни да повярваме, че от една страна съществува Голямото изкуство, това, което представя типични герои в типични обстоятелства, а от друга, романът подлистник, който разказва за нетипични герои в нетипични обстоятелства. Бях убеден, че един истински „денди“ никога не би се любил нито със Скарлет О’Хара, нито с Констанс Бонасьо, нито дори с Лабуанската Перла на Салгари. За мен романът подлистник беше игра, с помощта на която се разхождах вън от живота. Даваше ми сигурност, защото предлагаше недостижимото. Но не е така.
– Не е ли?
– Не. Пруст е бил прав: животът прилича повече на лоша музика, отколко на една Тържествената меса. Изкуството се шегува с нас и ни вдъхва увереност, кара ни да виждаме света такъв, какъвто творците биха искали той да бъде. Романът подлистник се преструва, че предлага една шега, но представя света такъв, какъвто е или поне какъвто ще бъде. Жените приличат повече на Миледи, отколкото на Мадам Бовари, Фу Манчу 374374
Фу Манчу – герой от романите на Сакс Ромър, много популярен в Англия през двадесетте и тридесетте години.
[Закрыть]е по-истински от Натан Мъдреца 375375
Натан Мъдреца – герой от едноименна драма на Лесинг.
[Закрыть]и Историята е по-правдоподобна, когато е разказана от Сю, отколкото когато е предвидена от Хегел. Шекспир, Мелвил, Балзак и Достоевски всъщност са писали романи подлистници. Това, което действително се е случило, е било разказано предварително в този вид популярна литература.
– Защото е по-лесно да се подражава на романа подлистник, отколкото на изкуството. За да станеш Джокондата, ти е нужно огромно усилие, докато за да станеш Миледи, ти стига да следваш линията на най-малкото съпротивление.
Диоталеви, който до този момент не се беше обадил, забеляза:
– Погледнете нашия Алие. По-лесно му е да подражава на Сен-Жермен, отколкото на Волтер.
– Така е, съгласи се Белбо. Всъщност и за жените той е по-интересен от Волтер.
По-късно открих файла, в който Белбо преразказваше с литературни похвати нашите заключения. Казвам „литературни похвати“, защото си давам сметка, че се е забавлявал да пресъздава случката, като влага от себе си само необходимите свързващи изречения. Не успях да идентифицирам всички цитати, парафрази и заемки, но все пак разпознах много текстове от този яростен колаж. И този път Белбо се бе помъчил да избяга от тревожещото въздействие на Историята, описвайки живота чрез заимствувани оттук-оттам цитати.
име на файла: завръщането на Сен-Жермен
Пет века изминаха, откак отмъстителната ръка на Всемогъщия ме доведе от сърцето на Азия по тези земи. Нося със себе си ужаса, отчаянието, смъртта. 376376
Пет века изминаха… – цитат от „Скитникът евреин“ на Йожен Сю. Целият файл съдържа вплетени в текста цитати, взети от различни популярни четива от края на XIX и началото на ХХ в.: от „Рокамбол“, от романите на Салгари и на Морис Льоблан, но също и от Балзак, Кафка, Киплинг, Томази ди Лампедуза…
[Закрыть]Но смелост, аз съм адвокатът на Плана, макар другите да не знаят това. Бил съм и в по-тежко положение – за осъществяването на Вартоломеевата нощ трябваше да употребя повече усилия, отколкото сега са ми нужни за това, което се готвя да направя. О, защо устните ми се изкривяват в тази сатанинска усмивка? Аз съм този, който съм, но проклетият Калиостро ми иззе и това последно право.Скоро обаче ще тържествувам. Соапес, когато бях Кели, ме научи на всичко в лондонския Тауър. Тайната е в това да станеш друг.
С най-умели маневри успях да затворя Джузепе Балсамо в крепостта Сан Лео и си завладях неговата тайна. Също като Сен-Жермен изчезнах и всички вече ме смятат за граф Калиостро.
Преди малко градските часовници удариха полунощ. Какво неестествено спокойствие. Тишината не може да ме измами. Нощта е прекрасна, макар и много студена, високо в небето луната блести с ледена светлина над плетеницата от улички на стария Париж. Може би беше вече десет часът вечерта: камбаната на абатство Блек Фрайърс 377377
Блек Фрайърс (англ.) – Черните монаси.
[Закрыть]току-що отмери осем часа. Вятърът разклаща със злокобно скриптене железните ветропоказатели над печалното море от покриви. Облаците като гъста пелена забулват небето.Капитане, ще се измъкнем ли? Напротив, ще се гмурнем в бездната. Триста дяволи, след малко това гнило корито „Патна“ ще потъне, скачай, Джим, Царю на Конопа, скачай. Мигар не бих дал диамант колкото орех, само и само да оцелея от този ужас! Дръж срещу вятъра, вдигай и горния марсел, и фор-брамсела, и грот-брам-стаксела, и каквото щеш, три бурета с дяволи, пробойната расте!
Показвам му в зверско озъбване бялата ограда на зъбите си, докато смъртна бледност избухва в зеленикави пламъци върху восъчно бялото ми лице.
Как съм се озовал тук, аз, самото олицетворение на разплатата? Душите в преизподнята презрително ще се надсмеят над сълзите на онзи, пред чийто заплашителен глас преди тъй често са треперили в самото сърце на огнената бездна.
Десницата ми жадува факла.
По колко ли стъпала се спуснах, докато проникна в този мрачен бордей? Седем? Тридесет и шест? Всеки камък, който докосвах или върху който стъпвах, криеше тайнствен йероглиф. Когато разгадая тайната им, най-накрая ще разбуля пред верните мои Великата Тайна. След това ще трябва само да я дешифрирам и нейното разкритие ще ми даде ключа, който осигурява достъп до Посланието, това същото, което ще каже ясно на посветения, и само нему, каква е същината на Енигмата.
От Енигмата до окончателното разгадаване има само една крачка и тогава ще блесне като ден йерограмата, върху която ще наточа острието на въпроса си. След това за никого вече не ще бъдат скрити Тайната, булото, саванът, египетската тъкан, която покрива Пентакула, и оттам ще поема към светлината, за да разглася окултния смисъл на Пентакула, кабалистичния въпрос, на който малцина ще отговорят, за да изрека с гръмовен глас Непознаваемия Знак. Склонени над него, тридесет и шестимата невидими ще трябва да дадат отговора, разчитането на древната Руна, чието значение е ясно само за Хермесовите синове, и нека на тях се падне да получат клеймото на гаврата, маската, зад която ще се мярне търсеният от тях лик, Мистичният Ребус, върховната Анаграма…
– Сатор Арепо 378378
Сатор Арепо – част от класическия „магичен квадрат“, съставен от пет думи, четящи се във всички посоки (sator, arepo, tenet, opera и rotas).
[Закрыть]! – изревавам с глас, който би накарал и призраците да потреперят. И оставяйки на произвола колелото, което държи с ловките си ръце на човекоубиец, Сатор Арепо изниква пред мен, покорен на всяка моя повеля. Познавам го тутакси, макар отдавна да подозирам кой е. Това е Лучано, едноръкият експедитор, когото Непознатите Управници са назначили за изпълнител на моята подла и кървава задача.– Сатор Арепо, запитвам го подигравателно, знаеш ли ти кой е последният отговор, скрит зад Върховната Анаграма?
– Не зная, графе, отвръща ми непредпазливо той, и го чакам от твоите уста.
Пъклен смях излита от бледите ми устни и отеква под древните сводове.
– Нещастнико! Само истинският посветен знае, че не го знае!
– Да, господарю, отвръща тъпо едноръкият експедитор, както кажете, аз съм готов!
Намираме се в един бордей на Клинянкур. Тази вечер трябва да накажа теб преди останалите, теб, който ме въведе в благородното изкуство на престъплението. Преди теб, която се преструваш, че ме обичаш, и нещо по-лошо, която вярваш в това, и преди безименните ми врагове, с които ще прекараш идния уикенд. Лучано, нежелан свидетел на моя позор, ще ми услужи с ръката си – единствената – и после ще загине сам от нея.
Един бордей с квадратно отверствие в пода, което представлява вход на нещо като канал, шахта, подземен тунел, използуван от незапомнени времена за складиране на контрабандни стоки, потискащо влажен, защото е в съседство с отходната мрежа на Париж, лабиринт на престъпленията, чиито стари стени излъхват неописуема смрад, тъй че достатъчно е с помощта на Лучано, винаги предан в злото, да пробия дупка в стената и водата хлуйва на талази, залива подземието, разрушава с трясък и без това подронените стени, свързва трапа с канализацията, тъй че в него вече плават разложени трупове на плъхове, и черната повърхност, която се вижда отгоре, е сякаш преддверие към нощната гибел: там, далече, е Сена, а отвъд нея – морето…
От ръба на трапа отвесно надолу се спуска стълбичка и на нея, досами повърхността, е клекнал Лучано, въоръжен с нож: с едната си ръка стиска най-горната пречка, с другата – кинжала, а с третата се готви да сграбчи жертвата.
– Чакай, и нито звук! – прошепвам му.
Убедих те да отстраним всички, които имат белег. Ела с мен, бъди моя завинаги. Да премахнем всички, които ни пречат. Зная, че ме обичаш, ти ми го каза. Ще останем само ти и аз и подземните токове.
Сега ти влезе горда като весталка, превита одве и сбръчкана като стара вещица – о, адско видение, което разтърсва столетните ми чресла, и стискаш гръдта ми в челюстите на желанието. О, прекрасна мулатко, оръдие на Сатаната. С изкривени пръсти раздирам ризата си от тънка батиста, която краси гръдта ми, и с нокти оставям по нея кървави бразди, чувствувайки в същото време как жестоко парене обгаря устните ми, студени като ръцете на змия. Глухо ръмжене се надига от най-мрачните подземия на душата ми и се процежда през решетката на хищните ми зъби – о, аз, кентавър, избълван от преизподнята! – и почти не се чува саламандра да прелита, защото, сдържал вика си, се приближавам към теб с безмилостна усмивка на уста.
– О, скъпа моя, о, моя София, ти казвам аз с котешката изтънченост, с която говори само тайният шеф на Охранката. Ела, аз те чаках, сгуши се до мен в мрака и остани. И ти се смееш с дрезгав глас, хлъзгава като змия, предвкусвайки някакво наследство или плячка, някакъв ръкопис от ционските протоколи, който ще може да се продаде на царя… О, как умееш да прикриваш с този твой ангелски лик сатанинската си природа, пристегната свенливо в безполовите джинси и в прозиращата спортна фланелка, под която все пак не се вижда позорната лилия, жигосана от Лилския палач върху мраморната ти плът!
Ето го първия наивник, привлечен от мен в клопката. С мъка съзирам очертанията му под плаща, в който се е увил, но той ми показва знака на Тамплиерите от Провенс. Той е. Соапес, платеният убиец на групата от Томар.
– Графе, прозвучава гласът му, мигът настъпи. Твърде много години се скитахме пръснати по света. Вие притежавате последното късче от посланието, у мен е онова, което се появи в началото на Великата Игра 379379
Великата Игра – цитат от „Ким“ на Киплинг.
[Закрыть]. Но това е друга история. Да обединим силите си, а останалите…Довършвам думите му:
– Останалите да вървят по дяволите! Братко, сред стаята има един скрин, в него е това, което търсиш от векове. Не се страхувай от мрака, той не ни заплашва, а ни закриля. Наивникът се запътва към указаното място почти опипом. Глух плясък. Паднал е в зиналия трап. Надвесен над водата, Лучано го сграбчва и замахва с кинжала. Един остър срез и бълбукането на кръвта, бликнала от гърлото, се смесва с кипенето на подземната магма.
На вратата се чука.
– Ти ли си, Дизраели?
– Да, отвръща ми непознатият, в когото моите читатели вече са разпознали Великия Магистър на английската група. Достигнал върховете на властта, но все тъй ненаситен.
– My Lord, безсмислено е да отричам, защото е невъзможно да го скрия, че голяма част от Европа е покрита от мрежата на this secret societies, както повърхността на земята се покрива сега с железопътни линии…
– Вече го каза в Камарата на Общините на 14 юли 1856-а, нищо не ми убягва. Да минем направо на въпроса.
Евреинът бейкънист изругава през зъби и продължава:
– Твърде много са. Невидимите бяха тридесет и шест, а сега са триста и шестдесет. Умножени по две – седемстотин и двадесет. Извади сто и двадесетте години, след изтичането на които се отварят вратите, и ще получиш шестстотин, колкото са конниците от кавалерийската атака при Балаклава 380380
Кавалерийската атака при Балаклава – битка по време на Кримската война (1854 г.) между руснаци и англичани.
[Закрыть].Не човек, а дявол! Мистичната наука на числата няма тайни за него.
– И какво от това?
– Ние имаме златото, ти – картата. Да се обединим и ще бъдем непобедими.
Със заповеднически жест му посочвам несъществуващия скрин, който той, заслепен от алчността, е убеден, че съзира в тъмнината. Тръгва и хлътва.
До слуха ми долита ужасният блясък на Лучановия нож, въпреки тъмнината виждам хъркането му, което лумва в безмълвната зеница на англичанина. Всекиму своето.
Очаквам третия, човека на френските Розенкройцери, Монфокон дьо Вилар, готов да издаде, вече съм предупреден за това, тайните на своята секта.
– Аз съм граф Дьо Габалис, представя ми се той, неискрен и самодоволен. Достатъчни са ми няколко прошепнати думи, за да го убедя да тръгне към своята участ. Пада в трапа и Лучано, жаден за кръв, изпълнява своя дълг.
Ти ми се усмихваш в полумрака и ми казваш, че си моя, и твоя ще бъде моята тайна. Самозалъгвай се, самозалъгвай се, зловещо подобие на Шехина! Да, аз съм твоят Симон, чакай, още не знаеш най-хубавото. А когато го узнаеш, ще си престанала да го знаеш.
Какво още? Един след друг влизат всички.
Отец Брешани ме беше информирал, че като представителка на немските Озарени трябва да се яви Бабет от Интерлакен, правнучка на Вайсхаупт, Великата Дева на Швейцарския комунизъм, израснала сред пиянства, обири и кръвопролития, изкусна в разгадаването на най-непроницаемите тайни, в отварянето на писма без разчупване на печатите, в отравянията, пожелани от нейната секта.
Ето я, влиза, този млад женски демон на престъплението, увита в кожа от бяла мечка, с дълги руси коси, които струят изпод дръзко кривнатия калпак. Погледът й е горделив, усмивката – саркастична. С познатата хитрост я тласкам към гибелта.
О, ирония на езика, това благо, с което природата ни е дарила, за да скриваме тайните на душата си! 381381
О, ирония на езика… – непряк цитат от Балзак.
[Закрыть]Озарената германка пада жертва на Мрака. Чувам я как бълва ужасяващи ругатни, безсрамницата, докато Лучано завърта трижди ножа в сърцето й. Познато, познато… 382382
Познато, познато… – защото трикратното завъртане на ножа в сърцето е скрит цитат от „Процесът“ на Кафка.
[Закрыть]Ред е на Нилус, който за миг бе повярвал, че ще получи и руската царица, и картата. Мръсен сластен монах. Искаш Антихриста? Той е пред теб, а ти не се досещаш. И сляп, го отпращам чрез хиляди мистични измами към ужасния трап, който го чака. Лучано му разсича гърдите, нанасяйки му рана във форма на кръст, и той потъва във вечния сън.
Трябва да преодолея изконното недоверие на последния от тях, Сионския мъдрец, който твърди, че е Ахасвер, Скитникът евреин, безсмъртен като мен. Не ми вярва, макар че ми се усмихва мазно в брадата си, още напоена с кръвта на крехките християнски дечица, които е свикнал да умъртвява в Пражкото гробище. Той ме знае като Рачковски, трябва да го надхитря. Давам му да разбере, че скринът съдържа не само картата, но и необработени диаманти. Зная притегателната сила, която необработените диаманти притежават за това племе на богоубийци. Той се запътва към своята участ, помамен от алчността, и към своя жесток и отмъстителен бог отправя проклятието си, умирайки, прободен като Хирам 383383
Хирам (969–935) – крал на Тир, съюзник на Соломон.
[Закрыть], и да го кълне дори му е трудно, защото не успява да изрече името му.О, каква заблуда да мисля, че завършил Великото Дело.
Като блъсната от вихър, вратата на бордея се отваря отново. Появява се една фигура с мъртвешки бледо лице, с ръце, скръстени върху гърдите, сякаш за молитва, и блуждаещ поглед, която не смогва да скрие природата си, защото носи черното расо на черния Иисусов Орден. Едно чадо на Лойола!
– Кретино! – изкрещявам измамен.
Той вдига ръка в лицемерен жест за благослов.
– Не съм този, който съм, казва с усмивка, в която вече не е останало нищо човешко.
И прав е, такъв е бил винаги методът на техния Орден: ту изобщо отричат неговото съществувание, ту пък тръбят могъществото му, за да плашат невежите.
– Ние сме винаги не това, което мислите, синове на Белиал 384384
Белиал – в Библията олицетворение на злото, синоним на Дявола.
[Закрыть] – казва сега този изкусител на монарси. Но ти, о, Сен-Жермен…– Отде знаеш кой съм в действителност? – питам го смутен.
Той се усмихва със заплаха в погледа.
– Познаваме се от други времена, тогава ти се опита да ме отстраниш от смъртното ложе на Постел, когато като абат Д’Ербле те заведох, за да завършиш едно от своите въплъщения в сърцето на Бастилията (о, още чувствувам върху лицето си желязната маска, която йезуитският ви орден, подпомогнат от Колбер, ме осъди да нося). Познаваме се от времето, когато подслушвах твоите тайни беседи с Холбах и Кондорсе…
– Роден! – възкликнах, сякаш поразен от гръм.
– Да, Роден, тайният предводител на Йезуитите. Роден, когото няма да подмамиш да падне в твоя трап, както подмами другите глупци. Знай, о, Сен-Жермен, че няма на света престъпление, вредоносно изкуство, коварна примка, която ние да не сме измислили преди вас, за да възславим нашия бог, оправдаващ средствата! Колко короновани глави благодарение на нас са паднали в нощта, която няма утро, посредством далеч по-хитри клопки, с цел да станем ние Властелини на света. А сега ти искаш да ни попречиш на крачка от целта да сграбчим в хищните си ръце тайната, която от пет века движи мировата история!
Говорейки така, Роден става страшен. Всички инстинкти на кръвожадната, кощунствена, долна амбиция, които са се проявявали у папите от Ренесанса, прозират сега, изписани върху челото на този син Лойолов. О, не се мамя: неутолима жад за властвуване бушува в нечистата му кръв, пареща пот го облива, смрадна пара се излъхва от него.
Как да сразя този последен враг? Идва ми на помощ неочакваната интуиция, достояние само на онзи, за когото човешката душа от векове няма непроницаеми тайници.
– Погледни ме, казвам, и аз съм Тигър.
Със сила те блъсвам по средата на помещението, раздирам фланелката ти, скъсвам колана на изящната броня, която крие прелестите на твоя кехлибарен корем. Сега, под бледата светлина на луната, която прониква в стаята през открехнатата врата, ти стоиш изправена, по-красива от змия, който съблазни Адама, горда и сластна, дева и блудница, облечена само в плътската си власт, защото голотата на жената е нейното оръжие.
Египетският шлем се спуска над твоите гъсти синкавочерни коси, гръдта ти трепти под тънката тъкан. По изпъкналото ти упорито чело се вие златната змия със смарагдови очи, стрелкайки заплашително своето разтроено рубинено езиче. О, твоята черна туника със сребърни отблясъци, пристегната с лента, по която блестят злокобни перуники, извезани с черни перли. Изпъкналите ти Венерини хълмове, които си обръснала до голо, за да добиеш в очите на любовниците си голотата на статуя! О, връхчетата на гърдите ти, леко докоснати от четката, която твоята робиня индийка е натопила в същия кармин, окървавил устните, приканващи като рана!
Роден се задъхва. Дългото въздържание, животът, отдаден на бляна за власт, само са го подготвили за избухването на неудържимото желание. Пред тази прекрасна и безсрамна царица с очи, черни като на демон, със закръглени рамене, уханни коси и бяла и нежна кожа Роден е обладан от надеждата за непознати ласки, за неописуеми сластни удоволствия, самата му плът потръпва, както тръпне Горският бог при вида на една гола нимфа, която се оглежда във водите, погубили вече Нарцис. Застанал между мен и светлината, той открива пред очите ми неудържимия си трепет, като че е превърнат в камък от Горгоната, изваян в порива на своята потисната и вече залязваща мъжественост. Безумните пламъци на сладострастието гърчат плътта му, той цял е сякаш тетива на лък, насочен към целта, изпъната до предела, отвъд който се скъсва.
Изведнъж се просва на земята и пропълзява към видението, протегнал костелива ръка в молба за капка еликсир.
– О, хрипти той, колко си красива, о, тези твои зъбки на вълчица 385385
… тези твои зъбки на вълчица… – цитат от „Гепардът“.
[Закрыть], които проблясват, когато открехваш червените си набъбнали устни… О, големите ти смарагдови очи, които ту искрят, ту гаснат. О, демон на похотта.И има за какво да се гърчи нещастникът, докато ти движиш гладките си хълбоци, пристегнати в синкавия плат, и тласкаш със слабините си флипера до пълна лудост.
– О, видение, продължава Роден, бъди моя за миг само, запълни с една секунда удоволствие живота ми, похабен в служба на едно ревниво божество, утеши с мълния от сласт огнената вечност, към която твоят образ ме тласка и влече. Умолявам те, докосни лицето ми с устните си, ти, Антинея 386386
Антинея
[Закрыть], ти, Мария Магдалина, ти, която съм пожелавал в лицето на светиците, обладани от божествения екстаз, която съм жаждал в часовете на лъжливото преклонение пред образите на Девата, о, господарко, ти дивна си, подобно слънце, и бяла, сякаш месечина. Ето, аз отхвърлям и Бог, и светците, и самия римски папа, нещо повече, дори Лойола, и престъпната клетва, която ме свързва с моя Орден. Прося една-единствена целувка и после нек’ умра!Приближава се още малко към нея, влачейки се на колене, запретнал расото си до кръста и протегнал ръка към недостижимото щастие. После изведнъж се просва назад по гръб с очи, сякаш изскочили от орбитите. Жестоки конвулсии гърчат лицето му в нечовешки гримаси, подобни на тези, които елементът на Волт предизвиква върху лицата на труповете. Синкава пяна обагря в червено устните му, от които се процежда съскащ и дрезгав глас, напомнящ хрипа на болния от бяс, защото ужасната болест сатириазис, това наказание за сладострастието, описана от Шарко, когато достига до своята пароксизмална фаза, предизвиква симптомите на кучешката лудост.
Това е краят. Роден избухва в безумен смях. После пада бездиханен на пода, жив образ на мъртвешкото вкоченясване.
В един и същи миг той подлудя и издъхна прокълнат.
Избутвам само тялото към трапа, като внимавам да не би мазното расо на последния ми враг да изцапа лачените ми ботуши.
Кръвожадният кинжал на Лучано е ненужен, но платеният убиец не смогва да направлява движенията си, обзет от животинската си страст да ги повтаря механично. Смее се и пробожда един труп, вече лишен от живот.
Сега те отвеждам до ръба на трапа и милвам шията ти, докато ти се надвесваш, за да се любуваш на сцената. Казвам ти:
– Доволна ли си от своя Рокамбол, о, недостижима любов моя?
И докато ти ми кимаш утвърдително и се хилиш похотливо, пускайки слюнка в дупката, едва забележимо затягам хватката си. Какво правиш, любов моя? Нищо, София, убивам те. Сега съм Джузепе Балсамо и вече нямам нужда от теб.
Любовницата на архонтите издъхва и пада във водата, Лучано приподписва с един удар на кинжала присъдата на моята безжалостна десница и аз му казвам:
– Сега можеш да изпълзиш, вярна моя прокълната душа. И когато той, изкачвайки се, ми предлага незащитен гърба си, забучвам между плешките му тънка кама с триъгълно лезвие, което почти не оставя белег. Той рухва обратно в трапа, аз затварям капака, всичко е наред, напускам бордея, докато осем трупа пътуват към Шатле по тунели, на мен едничък известни.
Завръщам се към моята уличка в квартала Сент-Оноре. Поглеждам се в огледалото. Ето ме, казвам си – владетел на света. От кухия връх на моята кула властвувам над цялата земя. 387387
… Ето ме, казвам си, владетел на света… – цитат от „Кухата игла“ на М. Льоблан.
[Закрыть]В отделни мигове собственото ми могъщество ме замайва. Излъчвам енергия, пиян съм от власт.Уви, отмъщението на живота не ще се забави. Няколко месеца по-късно в най-дълбоката крипта на замъка Томар, станал вече господар на тайнствените подземни токове и властелин на шестте свети места за тридесет и шестимата невидими, последен от последните Тамплиери и Върховен Непознат сред всички Върховни Непознати, щях да се венчая за Чечилия, леденооката хермафродитка, от която вече нищо не ме дели. Намерих я отново, векове след като ми бе отнета от човека със саксофона. Сега тя пристъпва, пазейки равновесие, по облегалката на пейката, синя и руса, и аз още не зная какво крие под прозрачния тюл, в който е облечена.
Параклисът е издълбан в скалата. Над олтара виси застрашително платно, представящо мъките на грешниците вдън Ада. Неколцина монаси с качулки ме придружават и аз все още не се смущавам, както съм омаян от иберийската фантазия…
Но, о, ужас! – платното се вдига и зад него, дивна творба на някакъв подземен Арчимболдо 388388
Джузепе Арчимболдо (1527–1593) – италиански художник, автор на картини с фантастични сюжети: човешки портрети, съставени от растителни или животински елементи.
[Закрыть], се появява друг параклис, досущ подобен на този, в който се намирам, и в него, пред един втори олтар е коленичила Чечилия, а до нея, ледена пот оросява челото ми, косата ми настръхва, кого виждам да показва с насмешлив израз белега си? Него, Другия, истинския Джузепе Балсамо, когото някой е освободил от затвора Сан Лео!А аз? В този момент най-старият от монасите отмята качулката си и разпознавам ужасната усмивка на Лучано, кой знае как оцелял от удара на триъгълното ми лезвие, от кървавата тиня на каналите, която би трябвало да го завлече, вече труп, в безмълвните глъбини на океаните. Преминал е на страната на враговете ми, тласкан от справедлива жажда за мъст.
Монасите хвърлят расата си и се появяват облечени в брони с кръстове, пламтящи върху белоснежните им плащове. Тамплиерите от Провенс! Сграбчват ме, принуждават ме да се обърна назад, а зад мен вече се е появил палачът с двамата си гърбави помощници. Притисват ме върху някакъв уред за изтезание и жигосан с огнено клеймо, ме предават във вечна власт на тъмничаря, безсрамната усмивка на Бафомет се отпечатва завинаги върху рамото ми. Сега разбирам: това се прави, за да заместя Балсамо в крепостта Сан Лео или по-точно да заема мястото, което ми е отредено открай време.
Но ще ме разпознаят, казвам си. И тъй като всички вече вярват, че аз съм той, затворен на негово място, някой все пак ще ми се притече на помощ – поне моите съучастници. Не може току-така да се подменят затворници, без никой да забележи. Не сме вече във времената на Желязната маска… Каква жестока самоизмама! В главата ми като мълния проблясва, докато палачът притисва главата ми към един бакърен леген, от който се кълбят зеленикави изпарения, ужасната истина: сярната киселина!
Покриват очите ми с превръзка и потапят лицето ми в разяждащата течност; остра, непоносима болка, кожата на страните ми, на носа, на устата ми, на брадичката ми се сбръчква, лющи, достатъчен е миг и когато ме издърпват за косите, лицето ми е неузнаваемо, проказа, едра шарка, размазани черти, химн на погнусата, ще се върна в затвора, както се връщат много бегълци, които са имали смелостта да се обезобразят, за да не бъдат заловени.
– А! – извиквам победен. И по думите на разказвача едно слово изскача от разядените ми уста, една въздишка, един вик на надежда: Изкуплението!
Но изкупление за какво, стари Рокамбол? Ти си знаеше, че не трябва да се опитваш да ставаш главен герой! Наказан си, при това със собственото си оръжие. Подиграл си се с писачите на измислици, а сега, както виждаш, самият ти пишеш с алибито на компютъра. Самозалъгваш се, че си зрител, защото четеш текста върху екрана, сякаш думите са написани от друг, но си попаднал в клопката, ето че искаш да оставиш следи в пясъка. Дръзна да измениш текста на Романа на света, а Романът на света те оплита в своите мрежи и омотава в своите примки, които не ти си начертал.
По-добре да беше останал на своите острови, Джим Царю на Конопа, и тя да те смята за умрял.
