Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 48 страниц)
12
На следния ден отидох в „Гарамонд“. Входът на улица Синчеро Ренато номер едно въвеждаше в прашен безистен, през който се виждаше вътрешен двор с въжарско магазинче. През вратата вдясно се стигаше до асансьор, който можеше да фигурира като експонат в музей за промишлена археология и който, като се опитах да се кача в него, потръпна по твърде подозрителен начин, без обаче да се реши да тръгне. Сметнах, че е по-благоразумно да вървя пеш, и се качих два етажа по една дървена, почти спираловидна стълба, доста мръсна. Както узнах по-късно, господин Гарамонд обичал това седалище, защото му напомняло някакво парижко издателство. Табелката на площадката гласеше: „Издателство «Гарамонд», акционерно дружество“, а отворената врата водеше към антре, в което нямаше нито телефонистка, нито пазач. Но човек не можеше да влезе, без да бъде видян от малката странична канцелария, и при мен веднага дойде едно лице, вероятно от женски пол, на неопределена възраст и с ръст, който, меко казано, би могъл да мине за по-нисък от средния.
Лицето ме заговори на език, който ми се стори, че съм чувал някъде, докато най-сетне не разбрах, че беше италиански, но почти изцяло лишен от гласни. Попитах за Белбо. След като ме остави да почакам няколко секунди, то ме заведе по един коридор до стаята в дъното на издателството.
Белбо ме посрещна топло:
– Виждам, че сте сериозен човек. Влизайте.
Покани ме да седна срещу бюрото, и то старо като всичко останало, отрупано с ръкописи, както и шкафовете по стените.
– Не сте се уплашили от Гудрун, надявам се.
– Гудрун ли? Тази… госпожа?
– Госпожица е. И не се казва Гудрун. Наричаме я така, защото видът й е нибелунгски и защото говори на някакъв германоподобен език. Иска всичко да каже наведнъж и пести гласните. Но притежава чувство за справедливост – компенсира: когато пък пише на машина, пести съгласните.
– А какво работи?
– Всичко. Нали знаете, в едно издателство винаги има някой, без който не може, защото е единственият човек в състояние да намира нещата в хаоса, който сам създава. Но поне когато се губят ръкописи, виновникът е налице.
– Значи губи ръкописи?
– Не повече от другите. В едно издателство всички губят ръкописи. Мисля, че това е основната му дейност. Но все пак е необходима изкупителна жертва, нали? Упреквам я само в това, че не губи ръкописите, които бих искал. Неприятни моменти, които старецът Бейкън нарича „напредък на науката“.
– Но къде се губят?
Разпери ръце.
– Извинявайте, но не си ли давате сметка колко е глупав въпросът ви? Ако се знаеше къде, нямаше да са изгубени.
– Логично, признах. – Но чуйте, когато виждам книги на „Гарамонд“, струват ми се много добре изработени, а и каталогът ви е доста богат. Тук ли правите всичко? И колко души сте?
– Отсреща е голямата стая на техническите, тук, до мен е колегата Диоталеви. Но той се занимава с наръчниците, с книгите, които остават дълго, дълго се правят и дълго се продават. С университетските издания се занимавам аз. Не се заблуждавайте, не е кой знае каква работа. Е, да, към някои се пристрастявам, ръкописите трябва да се четат, но, общо взето, всички са сигурни и в икономическо, и в научно отношение. Публикации на Едикойси институт или сборници от симпозиуми, подготвени и финансирани от някоя университетска организация. Ако авторът е дебютант, ръководителят му пише предговора и отговорността е негова. Авторът чете най-малко две коректури, проверява цитатите и бележките и не получава авторски права. След това книгата се приема, за няколко години се продава в тираж хиляда-две хиляди и разноските се покриват… Няма изненади, всяка книга е печалба.
– Тогава вие какво правите?
– Много неща. Преди всичко трябва да се избира. И после, някои книги издаваме на наши разноски, почти винаги преводи на големи автори, за престиж. И накрая, ръкописите, които пристигат така, донесени от самодейци. Рядко заслужават внимание, но трябва да се преглеждат, отде да знаеш…
– А забавлявате ли се?
– Дали се забавлявам? Това е единственото, което умея да правя добре.
Прекъсна ни някакъв мъж на около четиридесет години, облечен със сако, най-малко три номера по-голямо. Косите му бяха светлоруси, редки и му падаха над гъстите, също руси вежди. Говореше с ласкав тон, сякаш поучаваше дете.
– Взе ми здравето този „Наръчник на данъкоплатеца“. Би трябвало да го напиша отново, но не ми се ще. Преча ли ви?
– Това е Диоталеви, каза Белбо и ни представи един на друг.
– А, дошъл е да види Тамплиерите? Горкичкият. Чакай, измислих още едно: „Циганска урбанистика“.
– Чудесно, възкликна очарован Белбо. – А аз се сетих за „Ацтекско коневъдство“.
– Отлично. Но по-добре да го включим към Марефорологията или в Абсурдистиката.
– Сега ще видим, каза Белбо, порови в чекмеджето и измъкна няколко листа.
– Марефорологията… – Погледна ме, забелязвайки недоумението ми.
– Досещате се, че Марефорологията е наука за правене на дупки в морето. Но тя, обърна се към Диоталеви, не е отдел, а предмет. Като Солонумерофугистиката или Контрадигитооралистиката, всички от отдела Тетраокулоскопистика.
– Какво е това тетраоколо?… – направих опит да се намеся аз.
– Не „около“, а „окуло“, тоест изкуството да си отваряш очите на четири. Този отдел включва обучението по ненужни техники. Например Солонумерофугистиката се занимава с избягването за една бройка. Още се колебаем дали да оставим в този отдел Контрадигитооралистиката, защото не е съвсем ненужно да знаеш как да не оставаш с пръст в устата, как мислите?
– Съгласен съм. И все пак, кажете ми какво говорите изобщо? – помолих.
– Диоталеви и аз искаме да предложим реформа в науката. Един факултет по Сравнително тъпознание, в който ще се изучават ненужни или невъзможни предмети. Факултетът ще има за цел да подготвя учени, които да са в състояние да увеличават безкрайния брой безсмислени клонове на знанието.
– А колко отдела ще имате?
– Засега само четири, но те могат да обхванат цялото човешко знание. Отделът Тетраокулоскопистика има подготвителни функции, целта му е да развива у бъдещия учен способността да се справя с университетските си противници. Важен отдел е Абсурдистиката. Тук се включват споменатите Циганска урбанистика и Ацтекско коневъдство… Основата на тази дисциплина е разбирането на дълбоките причини за тяхното безсмислие, а в отдела Контрапунктистика, и на тяхната несъстоятелност. Ето ви няколко примера: Морфематика на морзовата азбука, История на антарктическото земеделие, История на живописта на Великденските острови, Съвременна шумерска литература, Асировавилонска филателия, Технология на колелото в предколумбова Америка, Образност и колорит на Брайловата азбука, Фонетика на немия филм…
– Какво ще кажете за Психология на масите в Южна Сахара?
– Става, одобри Белбо.
– Става, съгласи се и Диоталеви. – Трябва да ни сътрудничите. Бива си го момчето, как мислиш, Белбо?
– Да, веднага го усетих. Снощи измисли няколко много остроумни тъпизми. Но да продължим, щом проектът ви интересува. Какво включихме в отдела Контрапунктистика, че не си намирам бележките?
Диоталеви измъкна от джоба си листче и ме погледна с поучителна симпатия.
– В Контрапунктистиката, както личи от самото име, най-важното е вътрешната противоречивост на предмета. Ето защо на Циганската урбанистика според мен мястото й е тук…
– Само ако, прекъсна го Белбо, я наречем Чергарска урбанистика. Докато предметите, включени в Абсурдистиката, съдържат практическа невъзможност, при Контрапунктистиката противоречието е априорно…
– Ще видим. Но какво сложихме в Контрапунктистиката? Да, ето, Стабилност на революцията, Парменидова динамика, Хераклитова статика, Спартанска гастрономия, Основи на народната олигархия, История на обновителните традиции, Тавтологична диалектика…
В този момент почувствувах, че трябва да покажа на какво съм способен.
– Мога ли да ви предложа Римознание на белия стих?
– Чудесно! Чудесно! – възкликнаха и двамата и веднага си го записаха.
– Но има един проблем, продължих.
– Какъв?
– Ако публикувате вашия проект, ще изскочат един милион автори на подобни предложения.
– Нали ти казах, че му сече умът, Якопо! – каза Диоталеви.
– Тъкмо това ни тревожи. Без да искаме, очертахме идеалния образ на реалното знание. Доказахме необходимостта от възможното. Затова ще трябва да си мълчим. Но аз тръгвам.
– Къде отиваш?
– Забравяш, че е петък следобед.
– О, господи, рече Белбо и се обърна към мен: – В къщите отсреща живеят правоверни евреи, от онези с черните шапки, брадите и пейсите. Не са много в Милано. Днес е петък, а след залез слънце започва шабатът 8181
Шабат (ивр.) – събота, седмият ден от седмицата. В този ден евреите не вършат никаква работа, показвайки по този начин преклонението си пред Бог, който е създал всичко за шест дни и на седмия седнал да си почине.
[Закрыть]. Затова в апартамента отсреща чистят, лъскат седмосвещника, готвят, нареждат всичко така, че утре да не палят никакъв огън. Дори телевизорът остава да работи цяла нощ, само дето трябва отсега да изберат канала. Нашият Диоталеви си има един малък далекоглед и най-безсрамно ги следи от прозореца, като си представя, че е от другата страна на улицата.
– А защо?
– Защото нашият Диоталеви упорито твърди, че е евреин.
– Как така „твърди“? – запита обиден Диоталеви. – Аз съм евреин. Имате ли нещо против, Казобон?
– Абсолютно нищо.
– Виж какво, Диоталеви, каза твърдо Белбо. – Ти не си евреин.
– Така ли? А името ми? 8282
А името ми? – в превод от италиански Диоталеви означава „Бог да те отгледа“.
[Закрыть]Име от еврейската традиция, от гетото, като Шалом Алейхем 8383
Шалом Алейхем (ивр.) – „мир вам“, псевдоним на еврейския писател Соломон Рабинович (1859–1916), роден в Украйна.
[Закрыть].
– Диоталеви е име-пожелание, често давано от градските власти на подхвърлените деца. А дядо ти е бил подхвърлено дете.
– Подхвърлено, но еврейско.
– Диоталеви, кожата ти е светла, гласът ти – гърлен, и всъщност си почти албинос.
– Има зайци албиноси, защо да няма и евреи?
– Диоталеви, човек не може да реши да стане евреин, както решава да стане марколюбител или член на секта. Човек се ражда евреин. Примири се, и ти си гой като другите.
– Но съм обрязан.
– Хайде, хайде, всеки може да отиде да се обреже по хигиенни причини. Достатъчно е да намери лекар с електроскалпел. На каква възраст се обряза?
– Трябва ли да уточняваме?
– Трябва, един евреин трябва да уточнява.
– Никой не може да докаже, че дядо ми не е бил евреин.
– Разбира се, бил е подхвърлено дете. Но е могъл да бъде наследник на Византийския трон или незаконен син на Хабсбургите.
– Никой не може да докаже, че дядо ми не е бил евреин, при това е намерен близо до Арката на Октавия 8484
Арката на Октавия – в миналото при Арката на Октавия в Рим се намирало еврейското гето.
[Закрыть]…
– Но баба ти не е била еврейка, а при евреите наследствеността върви по майчина линия…
– … Но освен писмените доказателства, защото и общинските регистри могат да се четат между редовете, има и кръвни доказателства, а кръвта ми говори, че моите мисли са напълно талмудистки, и ако ти продължаваш да твърдиш, че един гой може да мисли по такъв строго талмудистки начин, по какъвто мисля аз, то ти си расист.
Диоталеви излезе, а Белбо се обърна към мен:
– Да не ви прави впечатление. Този спор се води почти всекидневно, с единствената разлика, че всеки ден се опитвам да изнамеря нови доказателства. Всичко иде от това, че Диоталеви е горещ последовател на Кабалата. Но са съществували и християни кабалисти. Освен това, виждате ли, Казобон, щом Диоталеви иска да бъде евреин, нима имам право да му преча?
– Мисля, че не. Нали сме демократи?
– Демократи сме.
Запали цигара. Аз си спомних защо съм дошъл и казах:
– Говорехте за някакъв ръкопис върху Тамплиерите.
– Да, наистина… Чакайте. Беше в пластмасова папка… – Порови в купчината ръкописи и се опита да измъкне един, някъде от средата, без да събори другите. Рискована операция. И действително част от купчината рухна на пода. Но Белбо вече държеше в ръка пластмасовата папка.
Погледнах съдържанието и увода и казах:
– Отнася се до заповедта за задържане на Тамплиерите във Франция. През 1307 година Филип Хубави решава да арестува всички Тамплиери. Съществува една легенда за това, че два дни преди Филип да разпрати заповедите, една волска каруца със сено напуснала двора на Храма в Париж и се отправила в неизвестна посока. Казват, че били група рицари, водени от някой си Омон, и че намерили убежище в Шотландия, където се присъединили към някаква ложа на свободни зидари в Килуайнинг. Пак според легендата рицарите се слели с обществата на зидарите, които си предавали един на друг тайните на Соломоновия храм. Да, както предполагах. И този автор твърди, че началото на масонството трябва да се търси в това бягство на Тамплиерите в Шотландия… Два века предъвкват тази история, която се гради на въображаеми твърдения. Няма никакви доказателства, мога да ви извадя най-малко петдесет книжки, които разказват все същата история, преписвайки я едни от други. Погледнете тук, отворих наслуки: „Доказателството за преселението в Шотландия се състои във факта, че и до днес, шестстотин и петдесет години по-късно, по света още съществуват тайни ордени, които се позовават на Рицарите на Храма. Как иначе да се обясни тази традиция?“ Разбирате ли? Как е възможно да не съществува Маркиз дьо Карабас, щом като и Котаракът в чизми казва, че е на негова служба?
– Разбирам, съгласи се Белбо. – Явно не става. Но вашата история на Тамплиерите ме интересува. Като съм попаднал на специалист, не искам да го изпускам. Защо всички говорят за Тамплиерите, а не за Малтийските рицари например? Не, не ми отговаряйте. Вече стана късно. Диоталеви и аз след малко трябва да отиваме на вечеря с господин Гарамонд. Но ще приключим някъде към десет и половина. Ако мога, ще убедя и Диоталеви да отскочим до „Пилад“ – той обикновено си ляга рано, пък е и въздържател. Ще бъдете ли там?
– Иска ли питане? Принадлежа към едно погубено поколение и намирам себе си само когато имам за компания самотата на себеподобните си.
13
А верните братя на Храма,
чието съкровище няма
на себе си равно, където
да дири човек под небето,
къде са? Що случи се с тях?
(Хроника, последвала „Романът на Фавел“)
Et in Arcadia ego. 8585
Et in Arcadia ego. (Лат.) – И ето ме в Аркадия.
[Закрыть]
Тази вечер в „Пилад“ беше настъпил истински Златен век. Беше една от онези вечери, в които имаш чувството, че Революцията не само ще се състои, но и ще бъде подкрепена от Съюза на индустриалците. Единствено в „Пилад“ можеше да се види как собственикът на текстилно предприятие, с канадка и брада, играе „скат“ с бъдещия терорист, облечен в двуредно сако и с вратовръзка. Бяхме в зората на велико преобръщане на стойностите. В началото на шестдесетте години брадата беше още фашистки символ (но трябваше да се спазва профилът, като се бръснат страните а ла Итало Балбо 8686
Итало Балбо (1896–1940) – италиански маршал и държавен деец, организирал заедно с Мусолини похода към Рим през 1922 г.
[Закрыть]), докато в шестдесет и осма вече стана белег на протест, а по времето, за което говоря, беше неутрална и универсална – израз на свободния избор. Брадата винаги е била маска (нали, за да не ни познаят, си слагаме изкуствена брада?), но в началото на седемдесетте години човек можеше да се маскира и с истинска брада. Нещо повече, можеше да лъже, казвайки истината, като придаваше на истината загадъчност и гъвкавост, защото вече не се съдеше за идеологията на брадатия само по брадата му. Но онази вечер брадите цъфтяха дори по бръснатите лица, които, понеже нямаха бради, даваха да се разбере, че са могли да си я пуснат и са се отказали само от желание за предизвикателство.
Отклонявам се. И така, в един момент Белбо и Диоталеви пристигнаха, шепнейки си с разтревожени лица язвителни коментари за току-що преживяната вечеря. Едва по-късно щях да науча какво представляват вечерите на господин Гарамонд.
Белбо премина веднага към любимите си концентрати, а Диоталеви след дълги размишления реши да си поръча тоник. Намерихме една масичка в дъното, току-що освободена от двама ватмани, които трябваше да стават рано на другата сутрин.
– Е, хайде, казвайте, подхвана Диоталеви – какви са тези Тамплиери…
– Не, моля ви, недейте сега… Това са неща, които могат да се прочетат навсякъде.
– Ние сме за устната традиция, отсече Белбо.
– Тя е по-мистична, допълни Диоталеви. – Бог е сътворил света, говорейки, а не е пратил телеграма.
– Да бъде светлина. Точка. Следва писмо – каза Белбо.
– До солуняните, предполагам, продължих аз.
– Говорим сега за Тамплиерите, подкани ме Белбо.
– И така… – започнах.
– Никога не се започва с „и така“, прекъсна ме Диоталеви.
Изправих се. Чаках да ме помолят. Не го направиха. Седнах отново и продължих:
– Е, повтарям, историята я знаят всички. Първият кръстоносен поход, нали така? Жофроа се прекланя на Божи гроб и изпълнява обета. Балдуин става първи цар на Йерусалим. Християнско царство на Светата земя. Но едно е да държиш Йерусалим, друго, останалата част от Палестина. Сарацините са разбити, но не и унищожени. Не им е бил лесен животът там, нито на новите заселници, нито на поклонниците. И ето че през 1118 година, при царуването на Балдуин II, пристигат деветима, начело с някой си Юг де Паинс, и образуват нов орден – Нищите рицари на Христос: монаси, но с мечове и брони. Трите класически обета – бедност, непорочност и послушание, плюс обет да закрилят поклонниците. Кралят, епископът, всички в Йерусалим дават парични помощи, осигуряват им жилище, настаняват ги в двора на древния Соломонов храм. Така стават Рицари на Храма, Тамплиери.
– Какви са били?
– Вероятно Юг и първите деветима са били идеалисти, запленени от мистиката на кръстоносния поход. Но по-късно се явяват млади синове на благородници, жадни за приключения. Новото кралство в Йерусалим било нещо като Калифорния, където лесно се забогатявало. У дома си не са имали кой знае какви перспективи, а някои, предполагам, са били направили една или друга беля. Цялата история малко ми прилича на Чуждестранния легион. Как постъпва човек, когато е загазил? Става Тамплиер, вижда свят, забавлява се, бие се, хранят го, обличат го и накрая дори си спасява душата. Разбира се, трябва да е достатъчно отчаян, защото е ставало дума и да се върви из пустинята, и да се спи в палатка, и да се прекарват дълги дни без жива душа наоколо освен другите Тамплиери и няколко черни мутри, и да се язди под силното слънце, и да се гине от жажда, и да се изкормват други нещастници…
– Спрях за миг. – Може би го представям като уестърн? Но вероятно е имало и трета фаза: орденът става могъщ, хората започват да се включват в него дори когато се радват на добро положение у дома си. Да си Тамплиер, вече не означава непременно да служиш в Палестина, можеш да си бъдеш Тамплиер и вкъщи. Сложна история. Понякога изглеждат груби войници, друг път сякаш проявяват известна чувствителност. Например не може да се каже, че са били расисти: биели се срещу мюсюлманите, затова се намирали там, но в рицарски дух и с взаимно уважение. Когато пратеникът на емира от Дамаск посетил Йерусалим, Тамплиерите му отстъпили една малка джамия, вече превърната в християнска църква, за да може да извършва своите обреди. Един ден там влязъл някакъв франк, който се възмутил, виждайки мюсюлманина в светия храм, и го нагрубил. Тамплиерите изгонили лишения от веротърпимост и се извинили на мюсюлманина. Това бойно братство с врага по-късно ги погубило, защото на процеса били обвинени между другото, че имали връзки с мистични мюсюлмански секти. И може би е било вярно, също като авантюристите от миналия век, луди по Африка, и те не са имали истинско религиозно образование, не са били толкова изтънчени, че да откриват теологическите разлики, представете си ги – хора от типа на Лорънс Арабски 8787
Лорънс Арабски – Томас Едуард Лорънс (1888–1935), легендарен английски разузнавач в арабските страни.
[Закрыть], които започват да се обличат като шейхове… Но така или иначе, трудно е да се преценяват действията им, защото християнските историографи, като Гийом от Тир например, не изпускат случай да ги оклеветят.
– Защо?
– Защото стават прекалено могъщи за прекалено кратко време. Всичко тръгва от свети Бернар 8888
Свети Бернар (1090–1153) – френски църковен деец с огромно влияние не само във Франция, но и в Испания, Италия, Швеция и Дания; основал манастир в Клерво, оттук известен и като Бернар Клервоски.
[Закрыть]. Ясен ви е свети Бернар, нали? Голям организатор, реформира бенедиктинския орден, премахва украсите от църквите, когато някой колега му пъпли по нервите, като Абелар 8989
Пиер Абелар (1079–1142) – френски философ и теолог, известен с любовта си към своята ученичка Елоиза, заради която бил отлъчен от Църквата.
[Закрыть]например, го напада по маккартистки – ако е могъл, щял е да го прати на кладата, но понеже не успял, накарал да изгорят книгите му. След това говори от амвона за кръстоносен поход: да се въоръжим и тръгвайте…
– Не ви е много симпатичен… – забеляза Белбо.
– Не мога да го понасям. Ако зависеше от мен, щях да го пратя в най-страшния кръг на ада, а не да го правя светец. Но е бил добър специалист по саморекламата, вижте каква услуга му прави Данте – назначава го за началник на кабинета на Богородицата. Веднага става светец, защото се е сдушил с когото трябва. Но говорех за Тамплиерите. Бернар бързо усеща, че идеята заслужава да се доразвие, и подкрепя деветимата авантюристи, превръщайки ги в Христово войнство, може да се каже направо, че Тамплиерите, в героичната им версия, са измислени от него. През 1128 година свиква Събора в град Троа именно за да определи какво представляват тези деветима монаси воини, а няколко години по-късно пише една възхвала на Воините на Христос и изготвя правилник от седемдесет и две точки, много забавен за четене, защото в тях има от всичко по малко. Литургия всеки ден, забрана да се свързват с рицари, отлъчени от Църквата, но ако някой от тях пожелае да бъде приет в Храма, трябва да бъде посрещнат по християнски. Както виждате, бях прав, когато споменах за Чуждестранния легион. Трябвало да носят бели плащове, скромни, без кожени украси, освен агнешки, забранени били леките извити отпред модни обувки, задължително се спяло по риза и гащи, на дюшек, с чаршаф и одеяло…
– На онази жега, как ли са миришели?… – вметна Белбо.
– За миризмата ще стане дума нататък. Правилникът предвижда други неудобства: една паница за двама, хранене в мълчание, месо само три пъти седмично, покаяние в петък, ставане в зори, а ако работата е тежка, един час повече сън, но в замяна на това тринадесет молитви преди лягане. Над всички стоял магистър, а под него – цяла йерархична стълбица до оръженосец, помощник и слуги. Всеки рицар разполагал с три коня и един оръженосец; никакви разкоши по юздите, седлото и шпорите, скромно, но здраво оръжие, никакъв лов освен на лъвове, с други думи – аскетичен войнишки живот. И разбира се, обет за непорочност, на който особено се набляга, защото тези хора не стояли в манастир, а се биели на открито, сред света, ако наричаме свят това гъмжило от всякаква паплач, което по онова време представлявала Светата земя. Общо взето, правилникът казва, че женската компания е извънредно опасна и че рицарят от ордена не може да целува друга жена освен майка си, сестра си и леля си.
Белбо поклати глава:
– Е, по въпроса за лелята аз бих бил по-внимателен… Но Тамплиерите не бяха ли обвинени в содомия? Онази книга на Клосовски, „Бафомет“? Не беше ли този Бафомет някакво сатанинско божество?
– Ще стигна и до него. Но помислете за миг: водели моряшки живот, цели месеци в пустинята. Намираш се в дяволското царство, нощ е, сгушил си се в палатката заедно с оня, дето ти е ял от паницата, спи ти се, студено ти е, жаден си, страх те е и искаш да си при мама. Какво ще направиш?
– Мъжка любов… – предположи Белбо.
– Ами да, помислете си какъв адски живот сред други войници, дето не са дали никакви обети и като завземат някой град, погват първата арабка с кехлибарени бедра и кадифени очички, какво да прави нашият Тамплиер сред уханието на ливански кедри? Остава му арабчето. Сега разбирате откъде иде изразът „пие и псува като Тамплиер“. И с него става като с днешния капелан от окопа, дето се налива с ракия и ругае наред с неграмотните войници. И да беше само това! Гербът им ги представя винаги по двама, яхнали един кон, един зад друг. Защо, след като правилникът им разрешавал по три коня? Предполагам, че е идея на Бернар – да символизира бедността или двойната им роля на монаси и рицари. Но досещате ли се какво е виждало народното въображение и какво са говорели за тези монаси, които препускали като луди по двама, залепени един за друг? Не може да не са ги одумвали…
– Но и те са си го търсели, отбеляза Белбо. – Глупак ли е бил този свети Бернар?
– Не, не е бил глупак, но и той бил монах, а по онова време монахът имал особено схващане за тялото… Преди малко се боях, че историята ми заприличва много на уестърн, но като си помисли човек… Чуйте какво казва Бернар за любимите си рицари, записах си цитата, защото си струва: „Отбягват и ненавиждат смешниците, фокусниците и играчите, неприличните песни и представленията, подстригват косите си късо, тъй като са научили от светите отци, че е позорно за мъжа да се грижи за прическата си. Никога не ходят сресани, рядко се мият, брадата им стърчи, набита с прах, мръсни са поради доспехите и поради жегата…“
– Не бих живял в техните казарми – изкоментира Белбо.
А Диоталеви обобщи:
– За отшелника винаги е било присъщо да поддържа една здрава нечистоплътност, за да бичува тялото си. Не беше ли свети Макарий този, дето живеел върху стълб и когато червеите падали от гърба му, ги събирал и отново си ги слагал по тялото, защото и те като божи създания трябвало да имат своя трапеза?
– Светецът стълпник бил Симон, поправи го Белбо. – И според мен е живял върху стълб, за да плюе по главите на тези, които минавали отдолу.
– Ненавиждам просветителския дух, отвърна Диоталеви. – Във всички случаи, Макарий или Симон, имало е някакъв стълпник с червеи, както казах, но не съм специалист в тази област, защото не се занимавам с лудостта на неверниците.
– Защо, толкова чисти ли са били твоите равини от Херона 9090
Херона – град в Испания.
[Закрыть]? – запита го Белбо.
– Живели са в гадни коптори, защото вие, гоите, сте ги натиквали в гета. Докато на Тамплиерите им е харесвало да са вмирисани.
– Да не драматизираме, казах. – Виждали ли сте полк новобранци след поход? Разказвам ви тези неща, за да ви изтъкна противоречието на Тамплиера. Той трябва да бъде мистик, аскет, да не се храни, да не пие, да не чука, а в същото време да върви из пустинята, да сече главите на вразите господни – колкото повече глави, толкова повече точки за рая. Вони, ходи винаги чорлав и на всичко отгоре Бернар искал от тях, като завладеят някой град, да не се нахвърлят върху нищо женско, нито девойка, нито баба, и в безлунните нощи, когато, както е известно, над пустинята духа самумът, да не накарат своя събрат по оръжие да им направи някоя дребна услуга. Как да бъдеш монах и главорез, да изкормваш и да шепнеш молитви, да не поглеждаш братовчедка си в лицето и после да влезеш в някой град след дълга обсада и да виждаш как другите кръстоносци пред очите ти си правят кефа с халифката и как прелестни зулейки разтварят елечета и викат: „Вземи ме, вземи ме, но само ме пощади!“… А Тамплиерът – не! Той е твърд, вонящ, рошав, какъвто го иска свети Бернар, и мърмори молитви… Достатъчно е да прочетете Ограниченията…
– А какви са те?
– Правилник на Ордена, изготвен доста по-късно, вероятно по времето, когато Орденът вече се чувствува по пантофи. Няма нищо по-лошо от войска, която скучае, защото войната е свършила. Например изведнъж забраняват свадите, нараняването на християни за отмъщение, връзките с жени, клеветата. Нямаш право да загубиш роб, да кипнеш и да кажеш: „Ще ида при сарацините!“, да оставиш коня си да избяга, да подаряваш животно, с изключение на куче и котка, да заминеш без позволение, да счупиш печата на магистъра, да напуснеш лагера нощем, да даваш без разрешение на заем парите от касата на Ордена, да си хвърляш дрехите от яд…
– От една система на забрани човек може да разбере какво са правили хората обикновено, каза Белбо. – И могат да се съставят картинки от всекидневния живот.
– Например, каза Диоталеви – един Тамплиер, ядосан на нещо, което братята му казали или направили същата вечер, се измъква през нощта без разрешение, на кон, с един малък сарацин за придружител и три кокошки, вързани за седлото, отива при едно девойче със съмнително поведение и одарявайки го с кокошките, получава срещу тях възможност за непозволено съвкупление… По време на веселието арапчето побягва с коня и нашият Тамплиер, по-мръсен, потен и чорлав от всякога, се връща в лагера с подвита опашка и за да се промъкне незабелязан, пробутва пари (от хазната на Храма) на неизбежния евреин лихвар, който го чака на вратата като ястреб.
– Ти го рече, Каиафа 9191
Ти го рече, Каиафа – свободно цитиран от Евангелието отговор, който дава Иисус на въпроса на първосвещеника Каиафа „Ти ли си Христос, Син Божий?“ (Мат. 27:64).
[Закрыть] – вметна Белбо.
– Така е, вървим по шаблона. Тамплиерът иска да си върне ако не арапчето, то поне коня, но един сътамплиер се досеща за комбината и вечерта (знае се, че в тези общества завистта е винаги налице), сред общото задоволство от появата на месото, пуска някой недвусмислен намек. Магистърът на Ордена се усъмнява, заподозреният се заплита, изчервява се, измъква ножа и скача върху събрата си.
– Върху клеветника, уточни Белбо.
– Точно така, върху клеветника. Скача върху нещастника и му посича лицето. Оня също се хваща за ножа, двамата се сбиват много неприлично, а магистърът се мъчи да ги усмири с плоското на меча си. Братята се кикотят…
– Пиейки и псувайки като Тамплиери, допълни Белбо.
– Без съмнение, нашият се разгневява, става… Какъв става един Тамплиер, като се разгневи?
– Става червен като домат, подсказа Белбо.
– Точно. Зачервява се като домат, смъква си дрехата и я хвърля на земята.
– „Дръжте си пикливото расо, вие и вашият лайнян Храм“, предложих. – И даже прасва с меча си печата, прави го на парчета и заявява, че отива при сарацините.
– Нарушавайки поне осем забрани с един удар, обобщи Белбо.
А аз заключих, за да докажа по-добре своята теза:
– Представяте ли си какво ще прави един такъв тип, който заявява „отивам при сарацините“ в деня, когато кралският обвинител го арестува и му показва нажежените клещи? Оня ще му вика: „Говори, безбожнико, признай, че сте го правили отзад!“ А нашият ще му отговори: „Кой? Ние ли? Пука ми от вашите клещи, не знаете на какво е способен един истински Тамплиер. Мога да го направя на вас, на папата и ако ми падне, и на крал Филип!“
– Признал си е, признал си е! – възкликна Белбо. – И са го вкарали в дупката и всеки ден по една порция зехтин, та после по-добре да гори, като рициновото масло за децата.
Прекъсна ни едно момиче с червена бенка на носа и някакви листове в ръката. Запита ни дали вече сме подписали петицията за освобождаването на аржентинските другари. Белбо подписа веднага, без дори да погледне листовете.
– Във всички случаи са по-зле от мен, каза на Диоталеви, който го наблюдаваше смаян. После се обърна към момичето: – Той не може да подписва, принадлежи към едно индийско общество, което забранява на членовете си да си пишат имената. Много от тях са в затвора, защото властта ги преследва.
Момичето впери съчувствен поглед към Диоталеви и поднесе листовете на мен. Диоталеви си отдъхна.
– Какви са?
– Как какви? Аржентински другари.
– Да, но от коя групировка?
– Таквара, каква!
