Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 48 страниц)
18
Ако можехме да проникнем с поглед и да видим вътрешността на земята от полюс до полюс или от краката ни до антиподите, с ужас щяхме да съзрем една грамада, потресаващо набраздена от пукнатини и пещери.
(Т. Бърнет, „Свещена теория за Земята“, Амстердам, „Уотърс“, 1694, с. 38)
– Защо Провенс?
– Никога ли не сте ходили там? Магическо място, и днес още се чувствува, посетете го. Магическо място, и досега е пропито от тайнственост. Между другото през XI век Провенс е бил седалище на граф Дьо Шампан и си остава свободна територия, където централната власт не може да си вре носа. Тамплиерите са си у дома, и до днес има улица на тяхно име. Църкви, замъци, една скала, която се извисява над цялата долина, и освен това пари, движение на търговци, панаири, тълпа, в която човек може лесно да потъне. Но преди всичко, и то от праисторическо време, подземни галерии. Цяла мрежа от галерии, която се разпростира под хълма, истински катакомби, в някои може да се влезе и сега. Места, където ако заговорници поискат да се съберат скришом, дори врагът да проникне там, могат да се пръснат за няколко секунди и само един господ знае къде, а ако добре познават тунелите, вече са навън, вмъкват се обратно от противоположната страна крадешком като котки, пристигат откъм гърба на нападателите и ги унищожават в тъмното. Вярвайте ми, господа, тези галерии сякаш са тренировъчни центрове на корпуси за бързо реагиране, промъквате се през нощта с нож между зъбите, невидими, с бомби в ръце, горко на другите, кучешка смърт! – Очите му блестяха. – Много добре са знаели какво прекрасно скривалище е Провенс. Тайна общност, която се събира в подземията, а местните хора дори да ги видят, не говорят. Кралските войници, разбира се, отишли и в Провенс, арестували Тамплиерите, които заловили на повърхността, и ги отвели в Париж. Рейно дьо Провенс изтърпял мъченията и не проговорил. Според тайния план явно е трябвало да се остави да го арестуват, за да им се внуши, че Провенс е прочистен. Но в същото време е дал сигнал: Провенс не се предава. Провенс, седалището на новите подземни Тамплиери… Галерии, които водят от сграда в сграда, преструваш се, че влизаш в хамбар или склад, а изникваш в църква. Тунели, укрепени със стълбове, някои измазани. Всички къщи в северната част на града и до днес имат зимници със сводове, сигурно са над сто, и всеки зимник, какво говоря, всяко помещение в под земята е било изход на галерия.
– Предположения, обадих се.
– Не, господин Казобон, доказателства. Вие не сте влизали в галериите на Провенс. Поредици от зали в самото сърце на земята, целите изписани със знаци и рисунки. Най-много ги има в галериите, които спелеолозите наричат латерални проходи. Мистични изображения от типа на друидските. Рисунки отпреди пристигането на римляните. Цезар е минал отгоре им, а в това време долу се подготвяла съпротивата, магията, засадата. Там са открили символите на катарите, да, господа, катарите не са живели само в областта Прованс, катарите от Прованс били унищожени, докато катарите от Шампан оцелели и се събирали скришом там, в онези катакомби на ереста. Сто седемдесет и трима били изгорени на повърхността, но другите останали живи долу. Хрониките ги наричат бугри или манихейци, според случая. Бугрите били богомилите, катари от български произход. А какво означава „bougre“ на френски? В началото значело содомит, защото се говорело, че българските катари се отдавали на този невинен порок… – Той се засмя с известно притеснение. – А кого обвинявали в същия грях? Тях, Тамплиерите… Не е ли странно, как мислите?
– Само донякъде, отвърнах. – По онова време, ако са искали да премахнат един еретик, обвинявали го в содомия…
– Така е, но чакайте, аз не смятам, че Тамплиерите… Разбира се, били са войници, а ние, войниците, обичаме красивите жени и нищо, че са изричали клетвата „мъжът е мъж!“ Но разказвам всичко това, защото не мисля, че еретиците катари случайно са намерили убежище в едно скривалище на Тамплиери. Във всеки случай няма съмнение, че Тамплиерите са научили от тях как да се ориентират в галериите.
– Но все пак, намеси се Белбо, това е само хипотеза…
– Хипотеза в началото. Обяснявам ви причините, които ме накараха да изследвам Провенс. Сега стигаме до същността на историята. В центъра на Провенс се издига голяма готическа сграда, „Хамбарът за десятъка“, а вие знаете, че едно от най-големите предимства на Тамплиерите било това, че събирали десятъка, без да дават нищо на държавата. Отдолу, както навсякъде, цяла мрежа от тунели, днес в много лошо състояние. И така, докато се ровех из архивите на Провенс, попаднах на местен вестник от 1894 година. В него прочетох, че двама драгуни, кавалерите Камий Лафорж от Тур и Едуард Инголф от Петербург (точно така, от Петербург) няколко дни по-рано били посетили Хамбара, придружени от пазача, и слезли в една от подземните зали на втория етаж под равнището на земята, а пазачът, за да им покаже, че съществуват още етажи надолу, тропнал с крак по пода и се чуло как отеква и кънти. Хроникьорът се възхищаваше на безстрашните драгуни, които се въоръжили с лампи и въжета и се спуснали в галериите като деца в изоставена мина, ожулвайки колене и лакти и промъквайки се по кой знае какви тайни проходи. Стигнали, както пише вестникът, до внушителна зала с голямо огнище и кладенец в средата. Спуснали един камък, вързан с въже, и установили, че кладенецът е дълбок единадесет метра… Върнали се седмица по-късно с по-здрави въжета и докато другарите му държали единия край, Инголф се спуснал в кладенеца и открил голямо помещение с каменни стени, десет на десет метра, високо пет. Един по един слезли и другите двама и си дали сметка, че се намират на третия етаж под повърхността на земята, на тридесет метра дълбочина. Какво видели и какво направили тримата в тази зала, никой не знае. Хроникьорът признава, че когато отишъл да провери на място, не събрал кураж да се спусне в кладенеца. Тази история ме заинтригува и ми се прииска и аз да отида да видя. От края на миналия век до днес много от подземните галерии са се срутили и този кладенец, дори и да е съществувал, кой знае къде се намира сега. Мина ми през ум, че драгуните вероятно са намерили долу нещо. Точно тия дни бях прочел една книга за тайната на замъка Рен, още една история, в която малко или много са замесени Тамплиерите. Беден енорийски свещеник се заел да реставрира старата църква в някакво селце от двеста души. Повдигнал един камък от плочника пред олтара и открил, както разправя, свитък извънредно стари ръкописи. А дали само ръкописи? Никой не знае какво се случило след това, но през следващите години този човек станал невероятно богат, пръскал пари наляво и надясно, водел разгулен живот и накрая се озовал в съда… Ами ако на един от драгуните или и на двамата се е случило нещо подобно? Инголф слиза пръв, намира скъпоценен предмет с неголеми размери, скрива го в пазвата си, качва се горе, не продумва нищо на другите… Иначе казано, аз съм упорит и ако не съм бил винаги такъв, щях да имам съвсем друг живот. – Посетителят ни докосна белега си с пръсти. После вдигна ръце към слепоочието, поглади косите си, сякаш за да се увери, че прилепват добре към черепа му. – В Париж отидох веднага в телефонната централа и проверих в справочниците на цяла Франция дали съществува фамилия Инголф. Намерих само една, в Оксер. Веднага написах писмо, като се представих за учен археолог. Две седмици по-късно получавам отговор от една стара акушерка: била дъщеря на онзи Инголф и била любопитна да научи защо се интересувам от него и дори дали случайно не съм открил нещо… Знаех си. Имало е някакво тайна. Веднага заминах за Оксер. Госпожица Инголф живееше в малка къща, обвита в бръшлян, с дървена вратичка към двора, която се затваряше с връвчица и пирон. Възрастна госпожица, чистичка, мила, не особено умна. Първата й работа беше да попита какво зная за баща й и аз й разказах как съм научил, че веднъж той слязъл в подземието на Провенс. Обясних й, че пиша историческо изследване за този район. Тя беше смаяна от моя разказ – никога не била чувала баща й да е ходил в Провенс. Да, бил драгун, но напуснал службата през 1895-а, още преди тя да се роди. Купил тази къщичка в Оксер и през 1898 година се оженил за местно момиче с неголяма зестра. Майката умряла през хиляда деветстотин и петнадесета, когато госпожица Инголф била петгодишна. Колкото до бащата, той изчезнал през тридесет и пета. Изчезнал в буквалния смисъл. Заминал за Париж, както правел най-малко два пъти годишно, и повече ни се чул, ни се видял. Местната жандармерия телеграфирала в Париж: никакъв резултат. Обявили го за мъртъв. И така, нашата госпожица останала сама и се хванала на работа, защото бащиното наследство не било кой знае колко голямо. Естествено, не си намерила съпруг и от въздишките, които съпровождаха думите й, личеше, че е имало някаква история, единствена в живота й, която явно бе завършила зле. „И все с тази тревога, с тези непрестанни угризения, господин Арденти, че не зная нищо за бедния ми татко, нито дори къде е гробът му, все някъде е бил погребан…“ Имаше нужда да говори за него: колко бил нежен, кротък, подреден, начетен. По цял ден седял в малкия си кабинет горе, в мансардния етаж, и все четял и пишел. В останалото време се разхождал из двора или разговарял с аптекаря, и той вече покойник. От време на време, както бе споменала, отивал до Париж по работа, така поне твърдял. Но винаги се връщал с пакет книги. Стаичката му била претъпкана, покани ме да я видя. Качихме се. Малка, спретната стая, която госпожица Инголф почиствала от прах всяка седмица. На гроба на майка си носела цветя, а за баща си правела само това. Всичко било така, както го оставил той, щяла да бъде щастлива, ако се била изучила, че да ги чете, но книгите били на старофренски, латински, немски, дори на руски, защото таткото бил роден и прекарал детството си в Русия – бил син на чиновник във френското посолство. Библиотеката съдържаше стотици томове, повечето (и аз тържествувах) за процеса срещу Тамплиерите, например „Исторически паметници, свързани с присъдата над Рицарите на Храма“ от Рейнуар, 1813-а, истинска антикварна ценност. Множество книги върху тайнописа, направо колекция на криптолог, няколко изследвания по палеография и дипломация. Имаше един регистър със стари сметки и разгръщайки го, попаднах на бележка, която ме накара да подскоча: отнасяше се до продажбата на ковчеже без други уточнения и без име на купувача. Нямаше дори цифри, но датата беше от 1895 година и непосредствено отдолу бяха изброени точни суми – сметководна книга на предвидлив господин, който внимателно управлява своето имущество. Открих и няколко сметки за закупуване на книги от парижки антиквари. Схемата на историята постепенно ми се изясняваше: Инголф намира в криптата златно ковчеже, инкрустирано със скъпоценни камъни, не се замисля нито за миг, а го пъхва под куртката си, качва се горе и не казва нищо на своите другари. Като се прибира вкъщи, открива в ковчежето пергамент, убеден съм. Отива в Париж, влиза във връзка с някакъв антиквар, лихвар или колекционер и след като продава ковчежето, може би на загуба, си осигурява горе-долу нормално съществуване. Но прави и още нещо: напуска драгуните, оттегля се на село и започва да купува книги и да изучава пергамента. Може би по природа е бил иманяр: иначе би ли се спуснал в подземието на Провенс? И вероятно е бил достатъчно начетен, за да реши, че може сам да разгадае находката. Работи спокойно, несмущаван от никого, като истински самотник, в продължение на тридесет години. Дали е разказал някому за своето откритие? Не се знае. Факт е обаче, че през 1935 година навярно е почувствувал, че е стигнал или до нещо ново, или, обратно, до мъртва точка, защото решава да се обърне към някого. И тук също има два варианта – този някой е трябвало или да чуе какво знае Инголф, или да каже това, което Инголф не знае. Но това, което е знаел, вероятно е било толкова тайно и толкова ужасяващо, че другият, към когото се е обърнал, прави така, че Инголф да изчезне. Но да се върнем към мансардата. Междувременно трябваше да се разбере дали Инголф не е оставил някаква следа. Казах на милата госпожица, че ако прегледам книгите на баща й, може би ще намеря следи от откритието му в Провенс и че в моята книга ще мога да опиша подробно неговата история. Тя се въодушеви – бедният татко! – и ме покани да остана целия следобед и ако е нужно и на другия ден, донесе ми кафе, запали лампите и си отиде в градината, като ме остави господар на положението. Стените на стаята бяха гладки и бели, не се виждаха ракли, скринове, долапи, където да ровя, но не пропуснах нищо, погледнах под, във и над малкото мебели и в почти празния гардероб, в който висяха няколко костюма, натъпкани с нафталин, надникнах зад трите картини, гравюри на пейзажи. Ще ви спестя подробностите, но ще ви кажа само, че работих старателно, не просто опипах тапицерията на диваните, но и забих игли в тях, за да разбера дали няма някое чуждо тяло…
Дадох си сметка, че полковникът не се е подвизавал само по бойните полета.
– Оставаха ми книгите, за всеки случай първо трябваше да си запиша заглавията и да проверя дали няма бележки по полетата, подчертавания, някакъв знак… И накрая, подхващайки един стар том с тежка подвързия, аз го изпуснах и той падна на земята. От него изпадна лист, написан на ръка. Ако се съди по хартията, явно откъсната от тетрадка, и по мастилото, не изглеждаше много стар, можеше да бъде писан през последните няколко години от живота на Инголф. Още при първия поглед разчетох бележката в полето: „Провенс, 1894“. Можете да си представите моето вълнение, чувствата, които ме обзеха. Разбрах, че Инголф е отишъл в Париж с оригиналния пергамент, но листът пред мен представляваше неговото копие. Не се поколебах. Госпожица Инголф беше бърсала прах по книгите, но така и не бе открила този лист, иначе щеше да ми каже. Добре, тя нямаше и да узнае за него. Светът се дели на победители и победени. Подобаваща част от неуспеха се бе паднала дотогава на мен, сега трябваше да сграбча победата за косите. Взех листа и го прибрах в джоба си. Слязох при госпожицата и й казах, че не съм намерил нищо интересно, но че бих споменал името на баща й, ако беше написал нещо, и тя ме благослови. Господа, един човек на действието, при това изгарян от страст като тази, която изгаряше мен, не трябва да се ръководи от прекалено много скрупули пред сивотата на едно съществуване, което съдбата вече е осъдила.
– Не се оправдавайте, прекъсна го Белбо. – Направили сте го вече. Сега разказвайте нататък.
– Да, господа, сега ще ви покажа този текст. Донесъл съм фотокопие. Но не от недоверие към вас. Просто не бива оригиналът да се похабява.
– Но това, което сте намерили при Инголф, също не е оригинал, обадих се аз.
– Било е копие на един предполагаем оригинал.
– Господин Казобон, когато оригинал не съществува, и първото копие е оригинал.
– Но е възможно Инголф да го е преписал неточно.
– Вие не знаете дали е така. А аз зная, че Инголф казва истината, защото не виждам каква друга може да бъде истината. Следователно копието на Инголф е оригиналът. Съгласни ли сме по този въпрос, или ще си играем на интелектуалци?
– Ненавиждам ги, каза Белбо. – Хайде, покажете вашето оригинално копие.
19
След Божьо Орденът нито за миг не е престанал да съществува, а след Омон ние познаваме цяла непрекъсната поредица от Велики Магистри на Ордена чак до наши дни и ако имената на седалището на Великия Магистър и на истинските Върховни Управници, които ръководят Ордена и насочват днес неговите възвишени дела, са известни само на тесния кръг от посветени и ако това седалище се държи в непроницаема тайна, то е защото часът на Ордена още не е ударил и времената не са настъпили…
(Ръкопис от 1760 г., публикуван от Г. А. Шуман във „Възникването на рицарските степени в Масонството през средата на XVIII век“, „Цехел“, 1882, с. 178–190)
Това беше първият най-далечен контакт с Плана. В този ден можех да бъда другаде. Ако не се намирах в стаята на Белбо, сега щях да бъда, да речем, в Самарканд и да продавам сусам или да издавам книги на Брайловата азбука, или пък да съм директор на Първата национална банка на Огнена земя, знае ли човек? Обусловената случайност винаги е закономерна, защото предпоставките са я подготвили. Онзи ден бях там и затова сега съм тук, където съм.
С театрален жест полковникът ни показа листа. Пазя го и сега при мен, в пластмасова папка, още по-пожълтял и нечетлив, отколкото тогава, термична хартия, каквато се използуваше навремето. В действителност това са два текста, първият изпълва плътно горната половина на листа, а вторият е рехав, с недовършени редове…
Първият представлява нещо като дяволска молитва, пародия на семитски език:
Kuabris Defrabax Rexulon Ukkazaal Ukzaab Urpaefel Taculbain Habrak Hacoruin Maquafel Tebrain Hmcatuin Rokasor Himesor Argaabil Kaquaan Docrabax Reisaz Reisabrax Decaiquan Oiquaquiel Zaitabor Qaxaop Dugraq Xaelobran Disaeda Magisuan Raitak Huidal Uscolda Arabaom Zipreus Mecrim Cosmae Duquifas Rocarbis.
– Не може да се каже, че е много ясно, отбеляза Белбо.
– Нали? – отвърна с усмивка полковникът. – И щях целия си живот да пропилея заради тази работа, ако един ден, почти случайно, не бях открил на една сергия книгата на Тритемий и ако погледът ми не се бе спрял върху едно от неговите шифровани послания: „Памерсиел Осхурми Делмузон Тафлоин…“ Намерих тази следа и тръгнах по нея. Не знаех кой е Тритемий, но в Париж намерих едно издание на неговата „Steganographia, hoc est ars per occultam scripturam animi sui voluntatem absentibus aperiendi certa“, Франкфурт, 1606. „Стеганография или Изкуството да откриеш чрез магическо писмо собствената си душа пред далечни лица“. Невероятна личност е бил този Тритемий. Бенедиктински монах от Шпанхайм, живял през XV–XVI век, учен, който знаел и еврейски, и халдейски, както и някои източни езици като татарски, имал връзки с теолози, кабалисти, алхимици, вероятно и с великия Корнелий Агрипа фон Нетесхайм 115115
Корнелий Агрипа фон Нетесхайм (1486–1535) – немски естественик и философ, окултист.
[Закрыть], а може би и с Парацелз 116116
Филип Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наречен Парацелз (1493–1541) – швейцарски лекар и алхимик, чиято медицинска теория се основавала на алхимичните аналогии между различните части на човешкото тяло (микрокосмос) и съответствията във Вселената (макрокосмос).
[Закрыть]… Тритемий маскира своите открития в областта на тайнописа с евтини некромантски номера, твърди, че трябва да се изпращат шифровани послания от рода на това пред вас, след което получателят трябвало да назове ангели като Памерсиел, Падиел, Доротиел и т.н., които щели да му помогнат да разчете историческото послание. Но примерите, които дава, са често военни сведения, а книгата е посветена на палатинския граф и херцог на Бавария Филип и представлява един от първите образци на сериозен криптографски труд, въобще работа за секретните служби.
– Извинете, намесих се аз, – но ако съм разбрал добре, Тритемий е живял най-малко сто години след написването на това писмо, с което сега се занимаваме. Как си го обяснявате?
– Тритемий участвувал в някакво келтско дружество, което се занимавало с философия, астрология, питагорейска математика. Схващате ли връзката? Тамплиерите са орден, който се опира и на мъдростта на древните келти, това е доказано най-категорично. По някакви пътища Тритемий е стигнал до същите криптографски системи, които са използували и Тамплиерите.
– Невероятно! – възкликна Белбо. – А какво всъщност означава тайното послание?
– Спокойно, господа. Тритемий предлага четиридесет главни и десет второстепенни криптосистеми. Аз имах късмет или по-точно Тамплиерите от Провенс не са се пресилвали много, тъй като са смятали, че никой няма да разгадае техния ключ. Изпробвах веднага първата от четиридесетте главни криптосистеми, тръгвайки от хипотезата, че в този текст са важни само инициалите.
Белбо поиска листа и го разгледа.
– Но и така се получава безсмислица: кудрууут…
– Естествено, отвърна снизходително полковникът. – Тамплиерите не са се пресилвали, но не са били и лениви. Това, което се получава, на свой ред е също шифровано послание и аз веднага се досетих за втората серия от десет криптосистеми. И така, за тази втора серия Тритемий използува кръгове и кръгът на първата е такъв:
Извади от чантата си друго фотокопие, приближи стола си до масата и ни накара да проследим буквите, които ни сочеше със затворената си химикалка.
– Това е най-простата система. Взема се предвид само най-външният кръг. Всяка буква от главното послание се замества с буквата, която я предхожда: A със Z, B с A и т.н. Направо детска игра за един таен агент днес. Но по онова време се смятало за магьосничество. Разбира се, за дешифрирането се върви по обратния ред и всяка буква от шифрования текст се замества със следващата. Опитах и отново имах късмет, че улучих от първия път. И ето го решението. – Написа: „XXXVI inuisibles separez en six bandes“. – Тридесет и шестте невидими раздели на шест групи.
– И какво означава това?
– На пръв поглед нищо. Става дума за един вид парола, написана от ритуални съображения на таен език. А после за останалото нашите Тамплиери, убедени, че предават своето послание само на посветените, се ограничили с френския език от четиринадесети век. Но нека видим втория текст.
a la … Saint Jean
36 p charrete de fein
6 … entiers avec saiel
p … les blancs mantiax
r … s … chevaliers de Pruins pour la … j. nc.
6 foiz 6 en 6 places
chascune foiz 20 a … 120 a …
iceste est l’ordonation
al donjon li premiers
it li secunz joste iceus qui … pans
it al refuge
it a Nostre Dame de l’altre part de l’iau
it a l’ostel des popelicans
it a la pierre
3 foiz 6 avant la feste … la Grant Pute
– Това сега е нешифрованият текст, така ли? – запита Белбо едновременно разочарован и развеселен.
– Няма съмнение, че в преписа на Инголф многоточията изобразяват нечетливите думи, местата, където пергаментът е бил прокъсан… Но ето сега моя вариант, в който, смея да твърдя, понятията са ясни и безспорни, и възстановявам текста в целия му старинен блясък… – Обърна с жест на фокусник фотокопието и ни показа собствените си бележки, написани с печатни букви.
ПРЕЗ (НОЩТА НА) СВЕТИ ЙОАН
36 (ГОДИНИ) С(ЛЕД) КАРУЦАТА СЪС СЕНО
6 (ПОСЛАНИЯ) ЦЯЛОСТНИ С ПЕЧАТ
ЗА (РИЦАРИТЕ С) БЕЛИ ПЛАЩОВЕ (ТАМПЛИЕРИ)
Р(ЕЛАПСИ) ОТ ПРОВЕНС ЗА (ОТМЪ)ЩЕНИЕ
6 ПЪТИ НА 6 МЕСТА
ВСЕКИ ПЪТ 20 (ГОДИНИ ПРАВИ) 120 (ГОДИНИ)
ТОВА Е ПЛАНЪТ
ОТИВАТ В ЗАМЪКА ПЪРВИТЕ
ОТ(НОВО СЛЕД 120 ГОДИНИ) ВТОРИТЕ СЕ ДОБАВЯТ КЪМ ТЕЗИ (С) ХЛЯБА
ОТНОВО В УБЕЖИЩЕТО
ОТНОВО НА НАШАТА МАЙКА ОТВЪД РЕКАТА
ОТНОВО В ЗАМЪКА НА ПОПЕЛИКАНИТЕ
ОТНОВО НА КАМЪКА
3 ПЪТИ 6 (666) ПРЕДИ ПРАЗНИКА (НА) ВЕЛИКАТА БЛУДНИЦА
– Като на китайски, изкоментира Белбо.
– Разбира се, всичко трябва да бъде разтълкувано. Но Инголф явно е успял, както успях и аз. Не е толкова неясно, колкото изглежда, но трябва да се знае историята на Ордена. – Замълча. После помоли за чаша вода и продължи да проследява текста дума по дума: – И така, „през нощта на Свети Йоан, тридесет и шест години след каруцата със сено“. Тамплиерите, определени да продължат съществуването на ордена, се измъкват от арестите през септември 1307 година с една волска каруца. По това време броели една година от Великден до Великден. Следователно 1307 година завършва, когато според нашето летоброене е бил Великден на 1308-а. След съдбовните тридесет и шест години се намираме в нашата 1344-та. Посланието е било оставено в криптата в скъпоценно ковчеже като залог, тържествен акт за някакво събитие, което се е случило на това място след възстановяването на тайния орден през нощта срещу Свети Йоан, тоест на 23 юни 1344 година.
– Защо пък 1344-та?
– Смятам, че от 1307-а до 1344-та тайният орден се реорганизира и подготвя за проекта, обозначен в пергамента. Трябвало е да се изчака бурята да премине и да се възстановят връзките между Тамплиерите от пет-шест места. От друга страна, Тамплиерите са чакали именно тридесет и шест години, а не тридесет и пет или тридесет и седем, защото е очевидно, че числото тридесет и шест е притежавало за тях мистичен смисъл, което се потвърждава и от шифрованото послание. Вътрешният сбор на 36 е девет, а не е необходимо да ви припомням дълбоките значения на това число.
– Може ли?
Беше гласът на Диоталеви, който се бе промъкнал зад гърбовете ни, незабележим и тих като Тамплиер от Провенс.
– Точно хляб за теб, посрещна го Белбо. Представи го набързо. Полковникът не изглеждаше смутен от прекъсването, дори сякаш се радваше, че ще има по-многобройна и заинтригувана публика. Продължи да тълкува текста, а в това време Диоталеви щеше да се пръсне от удоволствие при тези нумерологични лакомства. Чиста Гематрия 117117
Гематрия – вж. бел. 17 (I–2).
[Закрыть].
– Стигаме до печатите: шест цели неща с един печат. Инголф изнамира някаква хитрина, разбира се, и тя е запечатана. За кого е била запечатана? За Белите плащове, значи за Тамплиерите. Сега виждаме в посланието една буква R, няколко заличени и една буква S. Аз разчитам „релапси“. Защо? Защото всички знаем, че отметналите се са били релапси, тези, които са се отрекли, при това съвсем не са имали маловажна роля в процеса срещу Тамплиерите. Тамплиерите от Провенс изиграват гордо своята роля на отрекли се. Те са тези, които се разграничават от недостойната комедия на процеса. Следователно става дума за рицарите от Провенс, отреклите се, готови за какво? Малкото букви, които имаме на разположение, ни подсказват: за отмъщение.
– Добре, Тамплиерите се готвят за отмъщение. И какво от това?
– Колко време е необходимо за организирането на това отмъщение? Шифрованото послание ни помага да разберем езиковото послание. Необходими са шестима рицари, шест пъти на шест места, тридесет и шестима, разпределени в шест групи. После се казва: всеки път по двадесет. И тук има нещо, което не е ясно, но в преписа на Инголф прилича на „а“. Всеки път двадесет години. Следователно умножено по шест – сто и двадесет години. Ако проследим останалата част от посланието, ще намерим списъка на шестте места или пък на шестте задачи, които трябва да се изпълнят. Говори се за „план“, „заръка“, „проект“, „предписание“, нещо, което трябва да се следва. И се казва, че първите трябва да отидат в някакъв замък, вторите, на друго място, и така нататък, следователно документът ни обяснява, че трябва да има шест други документа, също запечатани, пръснати на различни места. Струва ми се очевидно, че печатите трябва да бъдат разчупвани един след друг след изтичане на сто и двадесет години…
– Защо точно сто и двадесет години? – запита Диоталеви.
– Тези рицари на отмъщението трябвало да изпълнят една мисия в точно определено място на всеки сто и двадесет години. Става дума за нещо като щафета. Ясно е, че след нощта на 1344 година шестима рицари заминават и всеки от тях отива на едно от шестте места, предвидени в плана. Но пазителят на първия печат естествено не може да живее сто и двадесет години. Подразбира се, че всеки пазител на печат трябва да остане на служба двадесет години и после да предаде тайната на свой наследник. Двадесет години е разумен срок, шестима пазители на един печат, всеки за по двадесет години, гарантират възможността на сто и двадесетата година пазителят на печата да може да прочете указанието и да го предаде на първия от пазителите на втория печат. Ето защо посланието е написано като обръщение в множествено число, първите да отидат там и там, вторите да отидат там и там. Всяко място е, така да се каже, контролирано в продължение на сто и двадесет години от шестима рицари. Ако направим сметката, от първото до шестото място има пет прехода, които обхващат шестстотин години. Добавете шестстотин към 1344 и ще получите 1944. Което се потвърждава и от последния ред. Всичко е ясно като две и две – четири.
– Тоест?
– Последният ред казва „три пъти 6 преди празника (на) Великата блудница“. Тук също има нумерологична игра, защото вътрешният сбор на 1944 е точно 18. Осемнадесет е три пъти по шест и това ново невероятно нумерологично съвпадение подсказва на Тамплиерите друга извънредно хитроумна загадка. 1944-та е годината, в която изпълнението на плана е трябвало да приключи. С оглед на какво? Разбира се, с оглед на 2000-та година! Тамплиерите смятат, че второто хилядолетие ще отбележи победата на техния Йерусалим, един земен Йерусалим, Анти-Йерусалим. Нали са преследвани като еретици? В омразата си към Църквата се идентифицират с Антихриста. Знаете, че в цялата окултна традиция 666 е числото на Звяра. Шестстотин шестдесет и шеста, годината на Звяра, е двехилядната, когато ще възтържествуват отмъщението на Тамплиерите, Анти-Йерусалимът и Новият Вавилон, и ето защо 1944-та е годината, в която тържествува Великата блудница на Вавилон, за която се говори в Откровение. Връзката с 666 е предизвикателство, дързост на хората, боравещи с оръжие. Приемане на неприемливото, както бихме казали днес. Прекрасна история, нали?
Гледаше ни с навлажнени очи. Навлажнени бяха и устните и мустаците му, а с ръката си поглаждаше папката.
– Добре, каза Белбо, – тук се разглеждат етапите на един план, но какъв е той?
– Много питате. Ако знаех, щях ли да си разкривам картите. Но едно зная. Че в последния период се е случило нещо и планът не е изпълнен, иначе, уверявам ви, щяхме да узнаем. И мога дори да предположа защо. 1944-а не е лека година, Тамплиерите не са могли да знаят, че ще има световна война, която ще попречи на контактите.
– Извинете, че се намесвам, обади се Диоталеви, но ако съм разбрал правилно, веднъж като се разчупи първият печат, династията на неговите пазители не се увеличава. Тя расте само до разчупването на последния печат, за което е необходимо присъствието на всички представители на ордена. И следователно всеки век, или по-точно всеки сто и двадесет години, винаги имаме шестима пазители за едно място, тоест тридесет и шестима.
– Точно така, потвърди Арденти.
– Тридесет и шестима рицари за всяко от шестте места прави 216, чийто вътрешен сбор е 9. И понеже вековете са 6, да умножим 216 по 6 и получаваме 1296, чийто вътрешен сбор пък е 18, тоест три пъти шест, 666… Диоталеви може би щеше да продължи с аритметичното изобразяване на световната история, ако Белбо не го бе спрял с поглед, както прави една майка, когато детето й върши пакост. Но полковникът вече бе разпознал у Диоталеви посветения.
– Чудесно е това, което доказахте, господине. А и знаете, че 9 е броят на първите рицари, съставили ядрото на Храма в Йерусалим!
– Великото име на Бог, както се казва, Тетраграмата 118118
Тетраграма (гр.) – четирибуквие, името на Бог, изписано с четирите еврейски букви.
[Закрыть], добави Диоталеви, се състои от седемдесет и две букви, а седем и две прави девет. Но ще ви кажа още нещо, ако позволите. Според питагорейската традиция, чиято продължителка е Кабалата, сумата на нечетните числа от едно до седем е 16, а сумата на четните числа от две до осем – 20. И оттук: 20 + 16 = 36.
