Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 44 (всего у книги 48 страниц)
В този момент, сигурен съм, реши, че не трябва да се поддава на заплахите. Навярно обстоятелството, че се издигаше високо над останалите, му вдъхна чувство за превъзходство, докато наблюдаваше от сцената как това сборище на безумци се увлича в жестокия спектакъл, и в дъното, почти на изхода, как уродчетата, вече загубили интерес към зрелището, се ръгат с лакти и кикотят като Анибале Канталамеса и Пио Бо.
Тревожно погледна само към Лоренца, която отново великаните държаха за ръцете, тялото й се разтърсваше от спазми. Лоренца си бе възвърнала нормалния вид. Плачеше.
Не зная дали Белбо реши да не излага на показ страховете си, или пък решението му беше продиктувано от единствения начин да подчертае своето презрение и надмощието си над тази паплач. Но, така или иначе, стоеше изправен, с високо вдигната глава, с разкопчана риза и ръце, вързани на гърба, горд като човек, който никога не е изпитвал страх.
Успокоен от самообладанието на Белбо, примирен със спирането на Махалото и все така нетърпелив да узнае тайната, след като вече бе стигнал до равносметката от усилията на целия си живот, Алие се обърна отново към Якопо:
– Хайде, Белбо, бъдете по-решителен. Не виждате ли, че се намирате в една, меко казано, неприятна ситуация? Престанете да ни разигравате.
Белбо не отговаряше. Гледаше встрани, сякаш от деликатност не желаеше да покаже, че случайно е подслушал чужд разговор.
Алие настояваше с помирителния тон на човек, който убеждава дете:
– Разбирам вашето нежелание, дори бих казал, вашата сдържаност. Разбирам, че ви е неприятно да споделите една тъй съкровена и ревниво пазена тайна с тези плебеи, които току-що са ви предложили твърде долнопробно зрелище. Добре, вие можете да поверите тайната си само на мен, да ми я прошепнете. Сега ще наредя да ви свалят и зная, че ще ми кажете една дума, една-единствена дума.
– Моля? – невъзмутимо го погледна Белбо.
Тогава Алие смени тона. За пръв път през живота си го виждах властен, безкомпромисен, деспотичен. Говореше, сякаш бе наметнал египетските одежди на своите приятели. Усетих, че тонът му беше фалшив, сякаш пародираше онези, на които никога не бе отказвал своето снизходително съчувствие. Но в същото време твърде много се вживяваше в тази си нова роля. Не зная с каква цел, тъй като не можеше да бъде случайно, но той включваше Белбо в една мелодраматична сцена. Ако играеше театър, играеше го убедително, защото Белбо не долови измамата и изслуша събеседника си, сякаш не можеше да очаква нищо друго от него.
– Сега ще проговориш, заяви Алие, ще проговориш и няма да останеш встрани от тази велика игра. Мълчиш ли, загубен си. А ако проговориш, ще участвуваш в победата. Защото, истина ти казвам, тази нощ ти, аз, ние всички се намираме в Од, сефирата на блясъка, величието и славата, Од, която управлява ритуалната и тържествена магия, Од, мига, в който вечността се разтваря. От векове съм мечтал за този миг. Ще проговориш и ще се присъединиш към единствените, които след твоето разкритие ще могат да се обявят за Властелини на Света. Преклони се и ще бъдеш възвеличен. Ще проговориш, защото аз ти го нареждам, ще проговориш, защото аз ти казвам, а моите слова efficiunt quod figurant 435435
Efficiunt quod figurant (лат.) – Постигат това, което изразяват.
[Закрыть]!
Но Белбо отвърна, вече непобедим:
– Ma gavte la nata…
Макар да очакваше отказа, Алие пребледня от оскърблението.
– Какво значи това? – истерично изписка Пиер.
– Няма да проговори, преразказа Алие. Разпери ръце в израз на безпомощност и снизхождение и се обърна към Браманти: – Ваш е.
Тогава Пиер се развика разпалено:
– Да, точно така, човешко жертвоприношение, човешко жертвоприношение!
– Да, нека умре! Ще намерим отговора и сами! – също толкова разпалено викаше и Мадам Олкот, която се появи отново на сцената и се спусна към Белбо.
Почти едновременно с нея към него се спусна и Лоренца. Беше се изтръгнала от хватката на великаните и застана пред Белбо в подножието на ешафода с разперени ръце, сякаш искаше да спре някакво нападение, викайки през сълзи:
– Но вие всички сте луди, какво правите?
Алие, който тъкмо се готвеше да се оттегли, в миг застина смаян, после бързо я хвана и я дръпна назад.
След това всичко се разви за секунди. Кокът на Мадам Олкот се бе разплел, синкава и яростна като медуза, тя протегна пипалата си към Алие, дерейки лицето му, и после го блъсна настрани със силата, добита при скока. Алие отстъпи, нагазвайки с единия крак във въглените на мангала, завъртя се около себе си като дервишите, блъсна главата си в една от машините и се строполи на пода с окървавено лице. В същия миг Пиер се хвърли върху Лоренца, изваждайки кинжала от ножницата, която висеше на гърдите му; вече беше с гръб към мен и аз не разбрах веднага какво става, но видях как Лоренца залитна в краката на Белбо с восъчно лице, а Пиер замахна с кинжала и изрева:
– Най-сетне жертвоприношение! – После, обръщайки се към присъствуващите в кораба, силно извика:
– Ия Ктулху! Ия Сха-тн!
Цялата тълпа, която изпълваше кораба, се раздвижи, някои падаха изблъскани, други насмалко не събориха апарата на Кюньо. Чух, поне мисля, че чух, но не може да съм си въобразил толкова абсурдна подробност, гласа на Гарамонд, който викаше:
– Моля ви, господа, малко повече възпитание…
Браманти, изпаднал в транс, бе коленичил пред тялото на Лоренца и повтаряше:
– Азар, Азар! Кой ме сграбчва за гърлото? Кой ме приковава към пода? Кой пронизва сърцето ми? Аз съм недостоен да прекрача прага на Маат!
Може би никой не го направи съзнателно, може би жертвоприношението на Лоренца им бе достатъчно, но тълпата вече нахлуваше в очертанията на магическия кръг, станал достъпен поради спирането на Махалото, и някой, мога да се закълна, че беше Арденти, бе тласнат от другите към масата, която буквално излетя изпод краката на Белбо, докато благодарение на същия тласък Махалото се залюля отново, но по-бързо и мощно, повличайки своята жертва със себе си. Въжето се опъна под тежестта на кълбото и се затегна здраво като клуп около врата на нещастния ми приятел, който, рязко издигнат във въздуха, се завъртя около въжето на Махалото, полетя с него към източната част на църковния хор и после се върна обратно, вече безжизнен (надявам се), към мен.
Блъскащата се тълпа се отдръпна отново към краищата на залата, отстъпвайки пред чудото. Отговорникът по люлеенето, опиянен от възкръсването на Махалото, поднови тласъците, докосвайки вече направо тялото на обесения. От мястото, където стоях, плоскостта на люлеенето образуваше диагонал между очите ми и един от прозорците, безспорно точно този с процепа, през който след няколко часа трябваше да проникне първият слънчев лъч. Следователно не виждах Якопо да се люлее пред мен, но вероятно всичко се бе случило по този начин и аз си представях фигурата, която тялото му чертаеше в пространството…
Главата на Белбо приличаше на нещо като второ кълбо, затегнато за въжето, изопнато между пода и ключовия камък, така че, докато металното кълбо се насочваше надясно, главата на Белбо, второто кълбо, клюмваше наляво и после обратно. Дълго време двете кълба се движеха в противоположни посоки и всъщност това, което разсичаше пространството, вече представляваше не една линия, а триъгълна конструкция. Но докато главата на Белбо следваше опънатото въже, тялото му, отначало може би в последния гърч, а след това с конвулсивната подвижност на дървена кукла, очертаваше други посоки в пространството независимо от главата, от въжето и от кълбото под него: ръцете в една посока, краката – в друга, и аз изпитах чувството, че ако някой би заснел тази сцена с моторен фотоапарат, запечатвайки на лента всеки последователен миг от това движение в пространството и регистрирайки двете крайни точки, в които се озоваваше главата при всеки период на люлеенето, двете точки, в които металното кълбо спираше, за да се върне в обратна посока, точките, в които мислено се кръстосваха независимите една от друга части на въжето с двете „глави“, и междинните точки, белязани в краищата на плоскостта от тялото и от краката, сигурен съм, че обесеният на Махалото Белбо щеше да очертае в пространството дървото на сефирите, синтезирайки във върховния й момент историята на всички светове и фиксирайки в своето блуждаене десетте етапа на вялото излъхване и утаяване на божественото в света.
След това, докато отговорникът продължаваше да поддържа движението на зловещата люлка, поради някакво жестоко съчетание на сили и разместване на енергии тялото на Белбо застина неподвижно, а металното кълбо с въжето между него и тялото продължи да се люлее. Горната част от въжето, тази, която свързваше Белбо със свода, оставаше неподвижна като зидарски отвес и по този начин Белбо, освободил се от грешките на света и на неговите движения, се бе превърнал в точката на окачване, в Неподвижната Опора, в Мястото, на което се крепи сводът на света, и само под краката му от единия до другия полюс без отдих се люлееше кълбото, докато Земята бягаше под него. Тя му показваше все нови и нови континенти, но кълбото не можеше и никога нямаше да може да посочи къде се намира Пъпът на Света.
В това време глутницата на диаболистите, за миг замлъкнала, смаяна от чудото, отново се разлая и аз си казах, че историята най-сетне наистина е приключила. Ако Од е сефирата на Славата, Белбо я бе постигнал. Един-единствен подвиг го бе извисил до Абсолюта.
114
Идеалното махало се състои от извънредно тънък конец със съпротивление при огъване и усукване, равно на 0, и с дължина L, чийто край е прикрепен за центъра на тежестта на тяло. При кълбото центърът на тежестта съвпада с неговия център, а при човешкото тяло той се намира в една точка, отстояща от ходилата на 0,65 от височината му. Ако обесеният е висок 1,70 м, центърът на тежестта е на 1,10 м от ходилата му, като дължината L включва и тази дължина. Тоест, ако главата до шията е 0,30 м, центърът на тежестта се намира на 1,70 – 1,10 = 0,60 м от главата и на 0,60 – 0,30 = 0,30 м от шията на обесения.
Периодът на малките колебания на махалото, определен от Хюигенс, се извежда по следния начин:
(1)
където L се измерва в метри, Пи = 3,1415927… и g = 9,8 m/sec на 2. Оттук следва, че (1) дава:
тоест приблизително
(2)
NB: T не зависи от теглото на обесения (равенство на човеците пред Бог)…
Едно двойно махало с две маси, окачени на един и същи конец… Ако изместим A, A се задвижва и след известно време спира. Тогава започва да се движи B. Ако двете свързани махала имат различни дължини и маси, енергията преминава от едното към другото, но моментите на тези колебания на енергията не са равни… Това препредаване на енергията настъпва и когато, вместо A да бъде оставено да се колебае свободно, след като е било изместено, то бива периодично измествано посредством сила. Например, ако вятърът духа към обесения на пориви (равномерни), след известно време обесеният ще престане да се движи и махалото на Фуко ще се люлее, сякаш обесеният е точката на окачване.
(Из частно писмо на Марио Салватори, Кълъмбия Юнивърсити)
Нямаше какво повече да науча на това място. Възползувах се от раздвижването, за да се доближа до статуята на Грам.
Проходът в пиедестала още не беше затворен. Влязох, спуснах се надолу и в края на стълбичката фенерчето ми освети малка площадка, отвъд която тръгваше вита каменна стълба. Като се спуснах и по нея, стигнах до един коридор с доста високи сводове, слабо осветен. Отначало не можах да си дам сметка къде се намирам и откъде идва плисъкът, който чувах. После очите ми свикнаха с полумрака: намирах се в един от отходните канали, изправен пред желязна преграда, завършваща с перило, което ме предпазваше от падане във водата, но не и от отвратителната воня, смесица между химически и органични вещества. Поне едно нещо в цялата наша история беше вярно: каналите на Париж. Може би каналите на Колбер, на Фантомас или на Дьо Ко?
Тръгнах по главния канал, като отминавах по-тъмните отклонения с надеждата, че ще открия някакъв белег, благодарение на който да разбера къде да прекратя подземната си разходка. Във всеки случай се отдалечавах от Музея и в сравнение с онова царство на мрака каналите на Париж ми носеха облекчение, свобода, чист въздух, светлина.
Пред очите ми още стоеше един-единствен образ: конструкцията, очертана от мъртвото тяло на Белбо. Не бях съвсем сигурен още на какво съответствуваше. Сега зная, че е била резултат на физически закон, но начинът, по който го научих, прави още по-символично това явление. Тук, в селската къща на Якопо, сред множеството му бележки открих едно писмо, не зная от кого, в което се даваше отговор на негов въпрос и се обясняваше как действува махалото и как би променило движението си, ако на въжето му бъде окачена още една тежест. Следователно Белбо много отдавна си бе представял Махалото като някакъв Синай или Голгота. Не беше станал жертва на наскоро скроен План, а сам, във въображението си, бе подготвял смъртта си отдавна, без да знае, че тъй както е смятал себе си неспособен за творчество, със своите фантазии всъщност е моделирал действителността. А може би не, може би сам е пожелал да умре по този начин, за да докаже на себе си и на другите, че дори човек да не притежава творчески гений, въображението винаги има силата да твори.
Така в определен смисъл губейки, е победил. Но дали не губи всичко оня, който се обрича изцяло на такъв начин на печелене? Да, губи всичко оня, който не е разбрал, че победата е в друго. Но в събота през нощта аз още не бях осъзнал тази истина.
Вървях покрай канала обезумял, amens като Постел, може би заблуден сред този мрак, и изведнъж съзрях знака. Един по-силен фенер, окачен на стената, ми сочеше друга стълба, явно скована набързо, която водеше към дървен капак. Събрах кураж и се озовах в нещо като склад, претъпкан с празни бутилки, от който тръгваше коридор с два клозета, на вратите – фигурки на мъж и на жена. Намирах се в света на живите.
Спрях задъхан. Едва тогава се сетих за Лоренца. Сега вече аз плачех. Но тя ми се изплъзваше, сякаш никога не бе съществувала. Дори не успявах да си представя лицето й. Сред този свят на мъртви тя беше най-мъртва.
В дъното на коридора забелязах друго стълбище, после врата. Влязох в задимено и вонящо помещение, кръчма, бистро, ориенталски бар, цветнокожи келнери, потни клиенти, мазни шишове и бирени халби. Влязох като човек, който вече е бил там и е отскочил до тоалетната. Никой не ми обърна внимание, освен може би човекът на касата, който, като ме видя, че идвам отдолу, ми направи едва забележим знак, притваряйки очи, нещо като „окей“, сякаш ми казваше: „Ясно, всичко е наред, нищо не съм видял.“
115
Ако окото можеше да съзре демоните, които обитават вселената, съществуванието щеше да бъде невъзможно.
(Талмуд, Берахот, 6)
Излязох от бара и се озовах под светлините на Порт Сен-Мартен. Ориенталска беше кръчмата, която току-що бях напуснал, ориенталски бяха и другите още осветени магазинчета наоколо. Миризма на кускус и на леблебия и много хора. Групи младежи, изгладнели, повечето със спални чували. Не можех да вляза в заведение да пия нещо. Попитах едно момче какво става. Идвали за митинга – на следващия ден щяло да има митинг срещу министъра Савари 436436
Ален Савари – министър на образованието във второто правителство на Пиер Мороа (1981–1984).
[Закрыть]и пристигали с автобуси.
Един турчин, преоблечен друз или исмаилит ме покани на развален френски да влезем в някаква кръчма. Как не! Далеч от Аламут. Откъде да зная кой е и на кого служи. Не се доверявай!
Пресичам на кръстовището. Чувам вече само стъпките си. Това е предимството на големите градове, отдалечаваш се на няколко метра и отново се озоваваш сам.
Но изведнъж, само след няколко пресечки, вляво се появява Музеят, призрачно блед в нощта. Отвън – нищо подозрително. Архитектурен паметник, който спи със съня на невинните. Продължавам на юг, към Сена. В главата ми се оформя някаква цел, но още не съвсем ясна. Искам да попитам някого какво се е случило.
Мъртъв ли е Белбо? Небето е безоблачно. Срещам група студенти. Мълчаливи, обзети от тайнствения genius loci 437437
Genius loci (лат.) – дух на мястото.
[Закрыть]. Вляво се издига силуетът на „Сен Никола-де-Шан“.
Продължавам по улица Сен-Мартен, пресичам улица Урс, широка, прилича на булевард, боя се, че не вървя в правилната посока, която всъщност не зная. Оглеждам се и вдясно, на ъгъла, забелязвам двете витрини на „Едисион Розакрюсиен“. Не са осветени, но на светлината на уличните лампи и с помощта на фенерчето успявам да ги разгледам. Книги и предмети. „История на евреите“, „Граф Сен-Жермен“, „Алхимия“, „Скритите светове“, „Тайните седалища на Розенкройцерите“, „Посланието, оставено от строителите на катедрали“, „Катарите“, „Новата Атлантида“, „Египетска медицина“, „Храмът в Карнак“, „Бхагавадгита“, „Прераждането“, розенкройцерски кръстове и свещници, статуетки на Изида и Озирис, ароматични прахове в кутийки и на плочки, карти за тарок. Един кинжал, един нож за разрязване с розенкройцерски печат на облата дръжка. Какво значи всичко това, подиграват ли ми се?
Стигам до фасадата на „Бобур“. Денем площадът напомня панаир, а в момента е почти пуст, само някаква мълчалива и дремеща групичка и тук-там светлинки в кръчмите отсреща. Истина е. Ето ги огромните тръби, които черпят енергия за земните недра. Може би тълпите, които гъмжат денем тук, са източник на вибрации – херметичната машина се захранва с прясно месо.
Църквата „Сен-Мери“. Срещу нея – книжарница „Ла Вуивр“, почти изцяло посветена на окултната литература. Не бива да се поддавам на истерията. Завивам по улица Ломбар може би за да избягна ятото млади скандинавки, които изскачат със смях от една още отворена кръчма. Мълчете, не знаете ли, че и Лоренца е мъртва?
Но мъртва ли е наистина? А може би аз съм мъртвият? Улица Ломбар: пресича я под прав ъгъл улица Фламел, а в дъното на улица Фламел се белее кулата „Сен Жак“. Точно на ъгъла е книжарница „Аркан 22“: карти за тарок и модели на Махалото. Никола Фламел, алхимикът, алхимическата книжарница и кулата „Сен Жак“ с нейните огромни бели лъвове в основата, тази абсурдна кула в стил късна готика, издигната край Сена, кулата, чието име носи едно езотерично списание, кулата, където Паскал е извършвал своите експерименти с теглото на въздуха и където и досега, на 52 метра височина, се намира станция за климатични изследвания. Може би Те са започнали първо тук, преди да издигнат Айфеловата кула. Съществуват специални зони. И никой не се досеща.
Връщам се към „Сен-Мери“. Пак смехове на момичета. Не искам да срещам хора, заобикалям църквата по улица Клоатр Сен-Мери, откривам врата към трансепта, стара, от проядено дърво. Вляво улицата се разширява и преминава в площад, крайна граница на квартал „Бобур“. Площадът е ярко осветен. По средата, механизмите на Тенгели 438438
Тенгели – швейцарски художник авангардист.
[Закрыть]и други разноцветни модерни пластики, които плават сред басейн или изкуствено езерце в иронично разнопосочно движение на разглобяващи се зъбчати колела, а отвъд тях отново съзирам металното скеле и зейналите гърла на „Бобур“ – като някакъв потънал в лунен кратер „Титаник“, изоставен до стена, превзета от бръшляна. Там, където катедралите не са успявали, огромните презокеански люкове сега си разменят шепнешком послания с Черните Деви. Открива ги само онзи, който съумява да избиколи „Сен-Мери“. Следователно трябва да продължа, имам вече следата, близо съм до разкритието на заговора, замислен от Тъмните Сили в самия център на Града-Светлина.
Свивам по улица Жюж Консюл и излизам отново пред фасадата на „Сен-Мери“. Не зная защо, но нещо ме кара да включа фенерчето и да го насоча към портала. Късна готика, арки с аколади.
И изведнъж, търсейки онова, което не очаквам да намеря, върху фриза над портала го виждам.
Бафомет. Точно на мястото, където се събират двете полудъги, докато в края на първата има гълъб, изобразяващ Светия Дух, обкръжен от каменни лъчи, в края на втората, обкръжен от молещи се ангели, е той, Бафомет, със своите страховити криле. Върху фасадата на църква! Без никакъв свян!
Защо там? Защото не сме далеч от Храма. Къде ли се намира Храмът? Или поне това, което е останало от него? Връщам се обратно, поемам на североизток и стигам отново до ъгъла на улица Монтморанси. На номер 51 се намира къщата на Никола Фламел. Между Бафомет и Храма. Хитрият алхимик е знаел с кого си има работа. Отвратително препълнени кофи за боклук пред една къща, построена кой знае кога, механа „Никола Фламел“. Къщата е стара, ремонтирана наскоро с туристическа цел. За диаболисти от най-долна класа. Илицисти. До нея има бар от американски тип с голяма реклама на „Ейпъл“: „Лек за вируса на недоверието“. Програма, Хермес, директория, Темура.
Междувременно стигам до улица Тампл, тръгвам по нея и на ъгъла с улица Бретан виждам градинка, мрачна като гробище: вечното жилище на пожертвуваните рицари.
По улица Бретан, след кръстовището с улица Вией дю Тампл. На улица Вией дю Тампл до кръстовището с улица Барбет минавам край странни магазини за осветителни тела с необичайни форми – като лебеди, като листа на бръшлян. Твърде демонстративно модерни. Няма да ме заблудят.
Улица Фран-Буржоа: намирам се в квартал Маре, познавам го, малко по-нататък ще се появят старите кланици кашер 439439
Кашер (ивр.) – в религията на евреите всяка чиста от гледна точка на ритуала храна.
[Закрыть]. Какво общо имат евреите с Тамплиерите, след като установихме, че вместо тях в Плана участвуват Кръвниците от Аламут? Защо съм тук? Отговор ли търся? Не, може би искам само да се отдалеча от Музея. Или пък се насочвам объркан към някакво място, зная, че не може да бъде тук, но само проверявам дали ще си спомня къде е, като Белбо, който е търсел в съня си някакъв забравен адрес.
Насреща ни изскача група нахалници. Смеят се грозно, вървят пръснати по тротоара, като ме принуждават да сляза на платното. За миг се уплашвам, че са пратеници на Стареца от Планината и че са тук заради мен. Не е вярно, отминават в тъмнината, но говорят на чужд език, който прилича на шиитски, талмудски, коптски, свистящ като змия в пустиня.
Появяват се няколко безполови лица с дълги плащове. Розенкройцерски плащове. Отминават и завиват по улица Севиние. Вече е късна нощ. Избягах от Музея, за да се върна в града при хората, но забелязвам, че градът на хората е изграден като катакомба, в която се движат предимно посветени.
Един пияница. Може би се преструва. Съмнявай се, винаги се съмнявай. Минавам край бар, който още е отворен. Сервитьорите с престилки, дълги до глезените, вече събират столовете и масите. Влизам навреме и ми донасят бира. Изпивам я на един дъх и поръчвам втора.
– „Здравата сте ожаднели“, казва един. Но нелюбезно, с подозрение. Разбира се, че съм жаден, от пет следобед не съм пил нищо, но човек може да е жаден дори и да не е прекарал нощта под едно махало. Илицисти. Плащам и ставам, преди да са запомнили лицето ми.
Озовавам се на ъгъла на площад Вож. Минавам под колонадите. Кой беше онзи стар филм, в който на площад Вож през нощта отекваха самотните стъпки на Матиас, лудия убиец? Спирам рязко. Стъпки ли чувам отзад? Разбира се, не, и те са спрели. Ако имаше няколко стъклени шкафа, тези колонади щяха да се превърнат в зала от Музея.
Ниски тавани от XVI век, арки от всякакъв вид, галерии за гравюри и антикварни магазинчета, мебели. Площад Вож, тъй долнопробен със старите си проядени, разкривени, разнебитени портали – там живеят хора, които не са се променили от стотина години. Хора с жълти халати. Площад, обитаван единствено от таксидермисти. Излизат само нощем. Познават плочата, капака на канала, през който се прониква в Подземния Свят. Пред очите на всички!
„Организация за събиране на средства за социални помощи и настаняване на семейства“, номер 75, вх. 1. Вратата е нова, може би тук живеят богаташи, но непосредствено до нея има стара врата, проядена като вратите на улица Синчеро Ренато; след това, на номер 3 – наскоро реставриран вход. Редуване на илицисти и пневматици. Властелините и техните роби. Там, където са издигнати подпорни колони за това, което е трябвало да представлява арка. Очевидно тук е имало книжарница за окултна литература, която вече не съществува. Цяло едно вътрешно крило е било опразнен. Изнесен за една нощ. Като Алие. Вече знаят, че и друг знае, минават в нелегалност.
Намирам се на ъгъла с улица Бираг. Виждам на практика теорията за колонадите, безкрайни, без жива душа, бих предпочел да е тъмно, но не е, поради жълтата светлина на уличните лампи. Дори да извикам, никой няма да ме чуе. Смълчани зад тези прозорци, таксидермистите ще се хилят в своите жълти халати.
Не, все пак между колонадите и градинката в центъра на площада са паркирани коли и, макар и рядко, минават сенки. Но от това атмосферата не става по-приятна. Голяма немска овчарка ми пресича пътя. Черно куче посред нощ. Къде е Фауст? Може би е изпратил предания Вагнер да изведе кучето?
Вагнер. Ето я идеята, която ми се въртеше в главата, без да се избистри напълно. Доктор Вагнер, него трябва да търся. Той ще ми обясни дали бълнувам и кои плодове на въображението си съм сметнал за действителност. Може да ми каже, че всичко е било измама, че Белбо е жив, че Трес не съществува. Колко щях да съм доволен, ако се окажех болен.
Напускам площада почти тичешком. Преследва ме някакъв автомобил. Не, може би търси място да паркира. Спъвам се в пластмасови чували за боклук. Автомобилът прави маневра. Не е било за мен. Намирам се на улица Сент-Антоан. Оглеждам се за такси. Като по поръчка минава едно.
– Авеню Елизе-Реклю номер седем, казвам.
