Текст книги "Махалото на Фуко"

33

Виденията са бели, сини, бяло-розови. Накрая са смесени, но всички светли, с цвета на пламъка на бялата свещ, ще видите искри, ще усетите как по цялото ви тяло кожата настръхва, и всичко това предвещава началото на тласъка, който получава всеки, заел се с великото Деяние.

(Папус, „Мартинес де Паскуали“, Париж, „Шамюел“, 1895, с. 95)

Настъпи обещаната вечер. Както и в Салвадор, Алие дойде да ни вземе с кола. Шатрата, където трябваше да се състои ритуалът, или така наречената „жира“, се намираше в доста централен район, ако може да се говори за център в град, който простира своите земни езици по няколко хълма, докато не близне морето, тъй че, погледнат от високо, както е осветен вечерно време, прилича на грива, прошарена тук-там от тъмни плешивини.

– Запомнете, тази вечер ще присъствуваме на умбанда. Това значи обладаване не от ориша, а от огуни, които са духовете на мъртвите. И освен това от Ешу, африканския Хермес, който видяхте в Баия, и от неговата спътничка Помба Жира. Ешу е йорубско божество, демон, склонен към злочинства и към шеги, но и в америндската митология е съществувал един бог-веселяк.

– А кои са мъртвите?

– Претос вельос и кабоклос. Първите са стари африкански мъдреци, които предвождали своите хора по време на преселението им, като Реи Конго или Паи Агостиньо… Те са спомен за един по-умерен период на робството, когато негърът вече не е животно, а постепенно се превръща в приятел на семейството, в чичо, дядо. Кабоклос пък са индиански духове, може би девствени, чистотата на първичната природа. В синкретичната умбанда африканските ориша играят ролята на фон, вече напълно споени с католическите светци, и всъщност в ритуала се включват само тези сили. Те пораждат транса: медиумът, „конят“, в определен момент на танца съобщава, че е проникнат от висша сила, и губи самосъзнанието си. Танцува, докато божествената сила не го напусне, и след това се чувствува по-добре, освежен, пречистен.

– Блазе им, каза Ампаро.

– Да, блазе им, съгласи се Алие.

– Влизат в досег със земята майка. Тези вярвания са били лишени от корен, хвърлени в ужасяващия тигел на града и както казва Шпенглер 176176
  Освалд Шпенглер (1880–1936) – немски философ и историк, привърженик на концепцията за цикличност на историята.


[Закрыть], в момент на криза меркантилният Запад се връща отново към света на земята.

Пристигнахме. Отвън шатрата изглеждаше твърде обикновена: и тук се влизаше първо в малка градина, по-скромна от тази в Баия, а пред вратата на барачката, нещо като малък склад, намерихме статуетката на Ешу, вече заобиколена от жертвените дарове.

Докато влизахме, Ампаро ме дръпна настрани.

– Разбрах всичко. Не усещаш ли? Онзи тапир, дето изнасяше лекцията, говореше за арийската епоха, а този говори за залеза на Западния свят, „Blut und Boden“, кръв и земя, чиста проба нацизъм!

– Не е толкова просто, миличка, намираме се на друг континент.

– Благодаря за сведението. Велико Бяло Братство! То ви е накарало да изядете своя Бог.

– Онези са католици, миличка, не е същото.

– Същото е, не разбираш ли? Питагор, Данте, Дева Мария и масоните. Всичко е, за да ни попречат на нас. Правете умбанда, не любов!

– Тогава синкретизираната си ти. Хайде, нека видим. И това също е култура.

– Има само една култура: да се обеси последният свещеник с червата на последния Розенкройцер.

Алие ни направи знак да влизаме. Ако отвън всичко беше неугледно, то вътрешността пламтеше в най-различни ярки цветове. Част от правоъгълната зала бе отделена за танца на „конете“, в дъното имаше олтар, ограден с решетка, зад която се издигаше подиумът за барабаните – атабаките. Ритуалното пространство още беше пусто, докато пред решетката вече жужеше смесена тълпа – вярващи, любопитни, черни и бели, някои боси, други с маратонки. Но вниманието ми беше привлечено главно от олтара: претос вельос, кабоклос с разноцветни пера, светци, които щяха да приличат на сладки хлебчета, ако не бяха с такива раблезиански размери, свети Георги с блестящата броня и пурпурното наметало, светците Козма и Дамян, една Дева, пронизана с мечове, и един безсрамно хиперреалистичен Христос с разперени ръце като Спасителя на Корковадо 177177
  Корковадо – хълм край Рио де Жанейро, на който се издига огромна статуя на Христос.


[Закрыть], но оцветен.

Липсваха ориша, но присъствието им се откриваше по лицата на посетителите и в сладникавото ухание на тръстика и на варени храни, в миризмата на множеството тела, запотени от топлината и възбудата пред предстоящата „жира“.

Появи се един паи-де-санто, който седна близо до олтара и се зае да приветствува вярващите и гостите, като ги лъхаше с гъстите кълба дим, които вдъхваше от пурата си, и ги благославяше, подавайки им чаша ликьор сякаш за някакъв съкратен евхаристичен ритуал. Ние тримата също коленичихме и отпихме от чашите: забелязах бутилката, от която прислужникът наливаше питието – беше „Дюбоне“, но се постарах да го поглъщам така, сякаш е елексирът на живота. На подиума атабаките бяха вече започнали глухо да барабанят, а посветените запяваха химн в чест на Ешу и на Помба Жира:

 
„Сеу Транка Руас е Можуба!
Е Можуба, е Можуба!
Сете Енкрусилядас е Можуба!
Е Можуба, е Можуба!
Сеу Марабо е Можуба!
Е Можуба, е Можуба!
Сеу Тирири е Можуба!
Е Можуба, е Можуба!
Ешу Велудо е Можуба!
А Помба Жира е Можуба!“
 

Пристъпиха към окадяването, което главният паи-де-санто извърши с помощта на една кадилница сред задушлив мирис на индиански тамян и със специални химни към Ошала и към Носа Сеньора.

Атабаките учестиха ритъма и „конете“ нахлуха в пространството пред олтара, изпадайки постепенно под омаята на транса.

Между жените имаше няколко европейки. Алие ни посочи една блондинка, германска психоложка, която от няколко години вече участвувала в ритуалите. Всичко била опитала, но ако човек не е предразположен, както каза Алие, ако не е „предопределен“, няма смисъл: така и не достигала до транса. Танцуваше със зареян в празното пространство поглед, докато атабаките не даваха почивка нито на нейните, нито на нашите нерви, кълба лютив дим заливаха залата и задушаваха и публика, и участници, удряйки всички, предполагам, и естествено мен, право в стомаха. Но това ми се беше случвало и в школата по самба в Рио, познавах психогогичната сила на музиката и шума, същата, под чието влияние изпадат нашите умопобъркани в съботните дискотеки. Германката танцуваше с широко отворени очи, стремеше се към самозабрава с всяко истерично движение на своите крайници. Малко по малко другите дъщери на светеца изпадаха в екстаз, отмятаха назад глави, люлееха телата си, плаваха сред морето на самозабравата, а тя, скована, разстроена, полуразплакана като човек, който отчаяно се стреми към оргазъм, се мяташе вбесена, че нищо не се случва. Мъчеше се да изгуби контрол над себе си, но го усещаше във всеки миг, нещастната тевтонка, носеща добре темперираното чембало в кръвта си.

А в това време предопределените вече извършваха своя скок в неизвестното, крайниците им се вдървяваха, погледите им ставаха безжизнени, движенията – все по-машинални, но не безсмислени, защото изразяваха природата на силата, която ги обладаваше: едни размахваха ръце встрани с длани надолу, сякаш плаваха, други се виеха. Прислужниците ги покриваха с бели ленени платна, за да отделят от погледите на тълпата онези, в които се вселяваха най-прекрасните духове…

Някои от „конете“ разтърсваха силно телата си, а тези, които бяха обладани от претос вельос, пухтяха глухо – хъм-хъм-хъм, танцувайки с тяло, превито одве като старци с бастуни, и с долна челюст издадена напред, сякаш бяха беззъби, от което страните им хлътваха. Обладаните от кабоклос пък ревяха силно като воини в атака – Яхоу!, а прислужниците се стараеха да удържат онези, които не можеха да управляват получените свише сили.

Барабаните биеха, димът се издигаше във вече наситения с пушек въздух. Държах под ръка Ампаро и изведнъж усетих, че се изпотява, тялото й затрепери, устните й се разтвориха.

– Не се чувствувам добре, прошепна ми.

– Искам да изляза.

Алие забеляза, че става нещо, и ми помогна да я изведа. Вечерният въздух я освежи.

– Ще се оправя, каза.

– Сигурно съм яла нещо. И тези миризми, горещината…

– Не е вярно, изрече паи-де-санто, който ни бе проследил навън.

– Вие имате способности на медиум и реагирахте на ритуала, аз ви наблюдавах.

– Глупости! – извика Ампаро и добави още нещо на език, който не разбирах.

Видях, че паи-де-санто пребледня или по-точно посивя, както се казва в приключенските романи за хората с черна кожа.

– Глупости, повдига ми се, яла съм нещо, което не е трябвало… Моля ви се, оставете ме да глътна малко въздух. Вие влизайте. Предпочитам да съм сама, не съм толкова безпомощна.

Послушахме я, но като влязох, след паузата на открито, миризмата, барабаните, потта, която вече обливаше всички тела, и самият нечист въздух ми подействуваха като глътка алкохол на човек, който се връща към пиенето след дълго въздържание. Прокарах ръка по челото си и някакъв старец ми подаде „агогон“, малък позлатен музикален инструмент, нещо като триъгълник, но със звънчета, по които се удряше с пръчица.

– Качете се горе, побутна ме към подиума той.

– Свирете, ще ви стане по-добре.

В този съвет се съдържаше истинска хомеопатична мъдрост. Удрях по „агогона“, като се стремях да следвам ритъма на барабаните, и постепенно започнах да усещам как се включвам в ритуала и участвувайки в него, как започвам да го овладявам, пропъждах напрежението с движения на ръцете и краката, освобождавах се от това, което ме заобикаляше, като го предизвиквах и насърчавах. По-късно Алие щеше да заговори за разликата между тези, които знаят, и тези, които понасят.

Когато медиумите достигаха върха на транса, прислужниците ги отвеждаха един по един встрани, слагаха ги да седнат, предлагаха им пури и лули. Вярващите, които не бяха постигнали обладаването, се спускаха към тях, коленичеха в краката им, шепнеха им, слушаха съветите им, получаваха благотворната порция дим, впускаха се в излияния, изживяваха облекчението. Някои дори изпадаха в нещо като начало на транс, който прислужниците окуражаваха, но не твърде усърдно, връщайки ги след това в тълпата, вече поукротени.

На „дансинга“ танцуваха още много кандидати за екстаза. Германката се движеше неестествено, очаквайки да бъде обладана, но напразно. Някои бяха споходени от Ешу и лицата им се изкривяваха от злоба, ехидство, подлост, а телата им скачаха като разглобени.

И в този момент забелязах Ампаро.

Сега зная, че Хесед е сефира не само на красотата и любовта. Както разказваше Диоталеви, тя е и мигът, когато божествената същност се развихря и излива към своята безкрайна периферия. Тя е грижата на живите към мъртвите, но не може някой да не е казал, че е и грижата на мъртвите към живите.

Удряйки „агогона“, бях престанал да следя какво става в залата, увлечен в това да контролирам себе си и да слушам музиката. Ампаро навярно се беше върнала от десетина минути и вероятно бе изпитала същото, което аз бях изпитал в първия миг. Но никой не й беше дал „агогон“, а и може би тя нямаше да го приеме. Призована от вътрешни гласове, тя се беше отказала напълно да им се противопоставя.

Видях я как се втурва сред танцуващите, как спира изведнъж и вирва неестествено глава нагоре с почти вдървена шия и как се оставя безпаметна на някаква сладострастна сарабанда с ръце, които недвусмислено предлагаха тялото й.

– Помба Жира! Помба Жира! – завикаха неколцина, които с радост посрещаха чудото, защото тази вечер жената дявол още не се беше появила.

 
– О сеу манто е де велудо,
ребордадо тодо ем оуро,
о сеу гарфо е де прата,
муйто гранде е сеу тезоуро…
Помба Жира дас Алмас, вем тома чо чо…
 

Не посмях да я спра. Може би ударите по металния триъгълник са ми попречили да се присъединя плътски към моето момиче или към хтоническия дух, който тя въплъщаваше.

Прислужниците се погрижиха за нея, наметнаха я с ритуалния плащ, подкрепяха я, докато трансът, краткотраен, но интензивен, постепенно затихваше. Отведоха я към един стол, когато вече беше плувнала в пот и дишаше с мъка. Отблъсна с жест тези, които се притекоха да й искат пророчества, и се разплака.

Вечерта отиваше към своя край. Слязох от подиума и се спуснах към Ампаро, но там вече беше Алие и масажираше слепоочията й.

– Какъв позор! – хлипаше тя.

– Не вярвах, не исках, но как можах да…

– Случва се, случва се, успокояваше я нежно Алие.

– Но тогава няма спасение, аз съм още робиня. Ти се махай! – обърна се гневно към мен.

– Аз съм една нещастна мръсна негърка, дайте ми господар, заслужавам си го!

– Случва се и с русокоси ахейци, утешаваше я Алие. – Такава е човешката природа…

Ампаро поиска да я заведем в тоалетната. Ритуалът вече приключваше. Сама посред залата, германката още танцуваше, след като бе проследила със завистлив поглед това, което се бе случило с Ампаро. Но вече се движеше само от упорство.

Ампаро се върна след десетина минути, докато ние се сбогувахме с паи-де-санто, който изразяваше задоволството си от големия успех на нашия първи контакт със света на мъртвите.

Алие караше колата мълчаливо във вече късния час и се готвеше да ни пожелае лека нощ, когато спря пред нашата къща. Но Ампаро заяви, че предпочита да се прибере сама.

– Защо не се поразходиш? – обърна се тя към мен.

– Върни се, когато съм заспала. Ще взема хапче. Извинете ме и двамата. Казах ви, сигурно съм яла нещо лошо. Всички тези момичета сигурно са пили или яли нещо лошо. Мразя страната си. Лека нощ.

Алие разбра колко съм притеснен и ми предложи да отидем в някой от денонощните барове на Копакабана.

Мълчах. Алие почака да глътна питието си, след това наруши мълчанието и смущението:

– Расата или, ако искате, културата представляват част от нашето подсъзнание. Друга част се населява от образи-архетипове, еднакви за всички хора и за всички векове. Тази вечер атмосферата, настроението приспаха бдителността на всички ни, вие сам го усетихте. Ампаро смяташе, че е унищожила ориша в сърцето си, но изведнъж откри, че те се крият още по-дълбоко в нея. Не мислете, че за мен това е положително явление. Чували сте ме да говоря с уважение за тези свръхестествени енергии, които вибрират около нас в тази страна. Но не смятайте, че гледам с добро око ритуалите на обладаването. Не е едно и също да си посветен и да си мистик. Посвещаването, интуитивното приемане на тайнствата, което разумът може да обясни, е дълбинен процес, бавно преобразуване на духа и на тялото, което може да доведе до добиването на по-висши качества и дори до постигане на безсмъртието, но е нещо вътрешно, скрито. Не се проявява навън, бои се от чужди погледи и преди всичко е прозрение и дистанция. Затова Властелините на Света са посветени, но не се докосват до мистиката. Мистикът е за тях роб, място за проява на онова Нуминозо, чрез което се откриват симптомите на една тайна. Посветеният окуражава мистика, служи си с него, както вие си служите с телефона, за да установява връзка на разстояние, както химикът използува листчето лакмус, за да разбере, че на определено място действува някакво вещество. Мистикът е полезен, защото е театрален, външен. А посветените се познават единствено помежду си. Посветеният контролира силите, чието влияние мистикът понася. В този смисъл няма разлика между обладаването на „конете“ и екстаза на света Тереса де Авила 178178
  Света Тереса де Авила (1515–1582) – реформаторка на Ордена на кармелитите, поетеса.


[Закрыть]и на свети Хуан де ла Крус 179179
  Свети Хуан де ла Крус (1542–1591) – испански поет мистик.


[Закрыть]. Мистицизмът е демократично, ако не и демагогско явление, докато посвещаването е аристократично.

– Проява на разума, а не на плътта.

– В определен смисъл – да. Вашата Ампаро ожесточено е контролирала своя разум и не е внимавала в тялото си. Лаикът е по-слаб от нас.

Беше много късно. Алие ми съобщи, че напуска Бразилия. Остави ми адреса си в Милано.

Прибрах се вкъщи и намерих Ампаро да спи. Мушнах се тихо до нея в леглото, на тъмно, и цяла нощ не можах да мигна. Струваше ми се, че до мен лежи напълно непознато същество.

Сутринта Ампаро ми съобщи, че отива в Петрополис при някаква приятелка. Разделихме се смутени.

Замина с една платнена чанта и аз не я потърсих повече. След това ми писа кратко писъмце, твърде неясно. Обясняваше ми, че има нужда от време за размисъл. Не й отговорих.

Не изпитвах нито тъга, нито ревност, нито любовна мъка. Чувствувах ума си опразнен, хладен и гладък като алуминиева тенджера.

Останах още една година в Бразилия, но вече с мисълта за връщането. Повече не видях Алие, нито пък приятелите на Ампаро. Прекарвах дълги часове на плажа, пусках хвърчила, които са изключително красиви там.