Текст книги "Махалото на Фуко"

50

Защото аз съм първата и последната. Аз съм почитаната и ненавижданата. Аз съм блудницата и светицата.

(Цитат от Надж Хаммади, 6, 2)

Влезе Лоренца Пелегрини. Белбо погледна към тавана и поръча последно мартини, във въздуха се усещаше напрежение и аз понечих да стана. Лоренца ме задържа.

– Не, всички идвате с мен, тази вечер се открива изложбата на Рикардо, започнал е да рисува в нов стил! Велик е, Якопо, ти го познаваш!

Знаех кой е Рикардо, все се въртеше в „Пилад“, но тогава не разбрах защо Белбо още по-неотклонно съсредоточи поглед в тавана. След като прочетох файловете, вече зная, че Рикардо е бил мъжът с белега, с когото Белбо не е имал смелост да влезе в двубой.

Лоренца настояваше, галерията не била далече от „Пилад“, били организирали истински купон, дори оргия. Диоталеви се стресна и веднага заяви, че трябвало да се прибира, аз се колебаех, но беше очевидно, че Лоренца иска да отида, а това също причиняваше страдание на Белбо, който виждаше как моментът за диалог на четири очи все повече се отдалечава. Но не можах да се измъкна и тръгнахме.

Не обичах много този Рикардо. В началото на шестдесетте години произвеждаше скучни картини – платна на черни и сиви ивици, прекалено геометрични, малко тип „оптически“, от които те заболяват очите. Озаглавяваше ги „Композиция 15“, „Паралакс 17“, „Евклид X“. Едва беше започнала шестдесет и осма, и той се втурна да излага в окупираните сгради, беше променил само малко палитрата и вече представяше силни контрасти между черно и бяло, тъканта беше по-едра, а заглавията бяха от рода на „Това е само началото“, „Молотов“, „Сто цвята“. Когато се върнах в Милано, видях негова изложба в един клуб, в който се събираха поклонници на доктор Вагнер, беше се отказал от черното, работеше върху бели структури, при които контрастите се образуваха само от релефа на слоя боя върху грапавата хартия, тъй че картините, както сам обясняваше, разкривали различни профили според наклона на светлината. Наричаха се „Възхвала на неяснотата“, „На/Преки“, „То“, „Бергщрасе“, „Отрицание 15“.

Онази вечер, веднага щом влязох в новата галерия, разбрах, че поетиката на Рикардо е претърпяла значителна еволюция. Експозицията бе озаглавена „Megale Apophasis“ 223223
  „Megale Apophasis“ (от гр.) – „Великото решение“.


[Закрыть]. Рикардо бе преминал към фигуративната живопис, а палитрата му имаше перлени оттенъци. Играеше си с цитати и понеже, убеден съм, не умееше да рисува, предполагам, че е работил, прожектирайки върху платното диапозитиви на прочути картини – изборът му обхващаше както „пожарникарите“ от края на миналия век, така и символистите от началото на нашия. Върху първоначалната скица после прилагаше точковидна техника, преливайки постепенно цветовете и преминавайки точка по точка през целия спектър, тъй че започваше винаги от един много ярък и пламтящ център, за да стигне до абсолютното черно, или обратното – в зависимост от мистичната или космическа концепция, която желаеше да изрази. Имаше планини, от които струяха светлинни лъчи, разделени на облаци от сфери в мрачни цветове, тук-там изникваха концентрични небеса със загатнати ангели, размахващи прозрачни криле, нещо твърде наподобяващо „Раят“ на Доре. Заглавията бяха „Беатрикс“, „Мистична Роза“, „Данте“, „Гавриил 33“, „Верни на любовта“, „Атанор“, „Хомункулус 666“ – ето откъде идва страстта на Лоренца към хомункулусите, казах си. Най-голямата картина се наричаше „София“ и представяше нещо като лава от черни ангели, които бликаха отдолу, пораждайки едно бяло същество, галено от мъртвешкосиви ръце, прекопирани от тази, която се издига към небето в „Герника“. Смесицата беше твърде съмнителна и от близо изпълнението изглеждаше недодялано, но от два-три метра ефектът беше доста лиричен.

– Аз съм консервативен реалист – прошепна ми Белбо, разбирам само Мондриан. Какво представлява една не-геометрична картина?

– Преди той беше геометричен – отвърнах.

– То не беше геометрия. Беше редене на плочки за баня.

В това време Лоренца се бе впуснала да целува Рикардо, докато той и Белбо си размениха само леко кимване. Имаше голяма блъсканица, галерията приличаше на нюйоркско таванско помещение, цялата в бяло и с оголени тръби за отопление или за вода в горната част. Кой знае колко пари бяха пръснали, за да я устроят по този начин. В единия ъгъл звукова уредба оглушаваше присъствуващите с ориенталска музика, от тази с цитри, доколкото си спомням, дето не можеш да доловиш никаква мелодия. Всички преминаваха разсеяно край картините, за да се струпат пред масите в дъното и да грабнат пластмасовите чаши. Бяхме пристигнали във вихъра на празненството, помещението беше силно задимено, от време на време някое момиче задвижваше тялото си в танц, но всички още бяха заети с разговори и с консумация пред бюфета, в интерес на истината много богат. Настаних се на един диван пред който, на пода, беше оставена купа, още пълна с плодова салата. Тъкмо щях да си сипя, защото не бях хапнал нищо, но изведнъж ми се стори, че откривам следа от подметка, която бе смачкала в средата плодовите кубчета, превръщайки ги в еднородна маса. Всичко беше възможно, защото по пода вече лъщяха петна от бяло вино, а и някои от гостите се движеха с мъка.

Белбо беше докопал една чаша и лениво, на пръв поглед без определена цел, се придвижваше, потупвайки от време на време някой познат по рамото. Искаше да се добере до Лоренца.

Но малцина стояха на едно място. Тълпата беше обхваната от нещо като кръгово движение, също като пчелите, които търсят още неоткрито цвете. Аз не търсех нищо, но въпреки това станах и се включих в обиколката, подчинявайки се на импулсите, които ми предаваха околните. Виждах недалеч от мен Лоренца, която блуждаеше и с театрална радост разпознаваше този или онзи, високо вдигнала глава, с престорено присвити от мнимо късогледство очи, изпънати и стегнати рамене и гърди, и плавна походка на жирафа.

В един момент естественият поток ме отхвърли към ъгъла до една маса и ме притисна към гърбовете на Лоренца и Белбо, които най-сетне се бяха срещнали, може би случайно, и също като мен бяха блокирани от тълпата. Не зная дали забелязваха присъствието ми, но сред тази шумотевица никой вече не чуваше какво си говорят другите. Чувствуваха се изолирани и аз бях принуден да слушам техния разговор.

– Кажи сега, питаше Белбо, къде се запозна с твоя Алие?

– Моя ли? Той е и твой, доколкото разбрах днес. Ти можеш да познаваш Симон, а аз – не, така ли?

– Защо му викаш Симон? Защо той те нарича София?

– Но това е игра! Запознах се с него у едни приятели, стига ли ти? И смятам, че е чудесен. Целува ми ръка като че ли съм принцеса. Освен това може да ми бъде баща.

– Внимавай да не стане баща на детето ти.

Сякаш чувах себе си да говоря на Ампаро в Баия. Лоренца беше права. Алие умееше да целува ръка на младите жени, които не познаваха този ритуал.

– Защо Симон и София? – настояваше Белбо. – Той Симон ли се казва?

– О, това е вълшебна история. Ти например знаеш ли, че нашият свят е плод на една грешка и че в известен смисъл вината е и моя? София била женската част на Бога, защото тогава Бог бил повече жена, отколкото мъж, а после вие сте му сложили брада и сте започнали да го наричате Той. Аз съм била неговата добра половина. Симон казва, че съм искала да създам света без позволение, аз, София, която се е наричала също, чакай, как беше?… а, да, Еноя. Мисля, че моята мъжка част не е искала да създава – може би не е имала смелост или е била импотентна, но аз, вместо да се съобразя, съм решила да направя света сама, нямала съм търпение, смятам, че е било от изблик на любов, така е, обожавам целия този объркан свят. Затова съм душата на този свят. Така казва Симон.

– Колко мило. На всичките си приятелки ли говори така?

– Не приказвай глупости. Само на мен. Защото по-добре от теб е разбрал какво представлявам. Не се опитвай да ме приспособиш към собствената си представа. Той разбира, че трябва да бъда оставена да живея по своя си начин. Така е направила София, заела се да създава света. Сблъскала се с първичната материя, която била отвратителна, предполагам, не е използувала дезодоранти, и мисля, че не нарочно, но май тя е създала Демо… Как се казваше?…

– Да не е Демиурга?

– Точно така, него. Не си спомням дали този Демиург го е направила София или пък той вече съществувал, а тя само го подучила, хайде, действувай, направи света и после ще се забавляваме. Този Демиург сигурно не е бил кой знае колко сръчен и не знаел как да го направи, дори не е трябвало изобщо да го прави, защото материята е лоша и той не е имал право да се меси. Но както и да е, направил, каквото направил, и София останала вътре. Затворничка на света.

Лоренца говореше и пиеше много. Всеки две минути, докато мнозина вече се бяха скупчили в средата на залата и със затворени очи сладострастно се олюляваха в ритъм, Рикардо минаваше край нея и й наливаше нещо в чашата. Белбо се мъчеше да го спре, казвайки, че Лоренца вече достатъчно е пила, но Рикардо се смееше, поклащайки глава, а тя се бунтуваше, твърдейки, че издържа на алкохола повече от Якопо, защото е по-млада.

– Окей, окей – отвръщаше Белбо, не слушай дядо си, слушай Симон. И какво друго ти каза той?

– Това, че съм затворница на света, дори на злите ангели… защото в тази история ангелите са лоши и са помогнали на Демиурга да направи цялата беля… лошите ангели, значи, ме държат при тях, не ми позволяват да избягам и ми причиняват страдание. Но от време на време някой човек ме разпознава. Като Симон. Той ми обясни, че вече веднъж му се случило, преди хиляда години, защото не ти казах, но Симон е практически безсмъртен, знаеш ли колко неща е видял…

– Да, да, добре. Но вече престани да пиеш.

– Ш-ш-т… Веднъж Симон откри, че съм била блудница от един бордей в Тир и че съм се казвала Елена…

– Такива неща ли ти разправя този господин? И ти си доволна. Позволете да ви целуна ръката, стервичка мила на моя лайнян свят… Какъв кавалер!

– В случая блудницата е била онази Елена. И освен това, когато в ония времена се казвало блудница, означавало свободна жена, без окови, интелектуалка, жена, която не желае да бъде домакиня, и ти го знаеш, блудницата била придворна дама, която имала салон, днес би била тази, която е мениджър, ти ще наречеш ли курва един мениджър в рокля? Ще я сравниш ли с тия, дето палят огньовете по пътищата, за да привличат камионджиите?

В този момент Рикардо отново се приближи и я хвана за ръката:

– Ела да танцуваме.

Отидоха в средата на залата, сънливо се залюляха в ритъма на музиката, сякаш удряха бавно с крака по барабан. Но от време на време Рикардо я привличаше към себе си, поставяше ръка на тила й с жест на притежател и тя се оставяше в ръцете му със затворени очи и блажено изражение, като отмяташе глава назад и косите й се спускаха отвесно над гърба й. Белбо палеше цигара от цигара.

Малко по-късно Лоренца хвана Рикардо за кръста и го поведе бавно в посока към Белбо. Продължавайки да танцува, тя взе чашата от ръката му. Държеше Рикардо с лявата, чашата с дясната, гледаше с влажни очи Белбо и може би плачеше, но в същото време се смееше… И му говореше.

– И не е било само веднъж, знаеш ли?

– Само веднъж какво? – запита Белбо.

– Да е срещал София. Няколко века по-късно Симон бил и Гийом Постел 224224
  Гийом Постел (1510–1581) – френски писател и учен ориенталист.


[Закрыть].

– Да не прислужвал в хотел?

– Идиот. Постел бил учен от Ренесанса, който четял еврейски…

– Иврит.

– Да, де. Все едно. Четял, както децата четат Мики Маус, на прима виста. Значи, в една болница във Венеция срещнал стара неука слугиня, неговата Йоана, поглежда я и казва: това е, разбрах, ето го новото превъплъщение на София, на Еноя, на Великата Майка на Света, слязла сред нас, за да избави целия свят, който носи женска душа. И така Постел отвел Йоана със себе си, всички го сметнали за луд, но той – не, обожава я, иска да я освободи от затвора на ангелите, а когато тя умряла, той останал един час да съзерцава слънцето и после въобще нито пил, нито ял, обладан от Йоана, която е мъртва, но продължава да живее, защото е все тук, на този свят, и понякога разцъфва отново, така да се каже, превъплъщава се… Не е ли тъжна история?

– Обливам се в сълзи. И толкова ли ти харесва да бъдеш София?

– Но аз съм София и за теб, миличък. Знаеш ли, че преди да ме познаваш, носеше отвратителни връзки и имаше пърхот?

Рикардо отново я беше хванал за тила.

– Мога ли да участвувам в разговора? – намеси се той.

– Ти кротувай. Нали танцуваме? Ти си инструментът на моето сладострастие.

– Тогава добре.

Белбо продължи, сякаш другият не съществуваше:

– Значи ти си неговата блудница, неговата феминистка мениджър, а той е твоят Симон.

– Аз не се казвам Симон – обади се Рикардо, вече плетейки език.

– Не говорим за теб, отвърна Белбо.

От известно време бях неудобен за него. Той, който винаги ревниво пазеше в тайна своите чувства, излагаше на показ ревността си пред един свидетел, дори съперник. Но последната му реплика ми откри, че като се разголваше пред другия, в момента, когато истинският противник беше трети, той утвърждаваше по единствения възможен за него начин своите права над Лоренца.

В това време Лоренца отговаряше, но вече беше поискала още една чаша от някого:

– Това е игра. Аз обичам само теб.

– Добре поне, че не ме мразиш. Слушай, искам да се прибирам, гастритът ми се обажда. Аз още съм затворник на първичната материя. На мен Симон не ми е обещавал нищо. Искаш ли да си тръгваме?

– Нека останем още малко. Толкова е приятно. Не се ли забавляваш? Освен това още не съм разгледала картините. Видя ли онази, дето Рикардо я е рисувал по мен?

– Колко неща ми се иска да направя по теб, обади се Рикардо.

– Вулгарен си. Дръпни се. Говоря с Якопо. Виж какво, Якопо, само ти ли можеш да си правиш интелектуални игри със своите приятели? Защо аз да не мога? Кой ме смята за блудница от Тир? Не друг, а ти.

– Аз, разбира се. Аз съм този, който само чака удобен случай да те хвърли в ръцете на разни старци.

– Той никога не ме е пипнал с пръст дори. Не е сатир. Може би ти е неприятно, че не желае да ме заведе в леглото си, но ме смята за интелектуална партньорка.

– Муза.

– Точно това не биваше да го казваш. Рикардо, помоли някой да ми донесе нещо за пиене.

– Не, чакай, спря я Белбо. – Сега ще ми кажеш на сериозно ли го взимаш, искам да разбера дали си луда, или не. И престани да пиеш. Кажи ми, на сериозно ли го взимаш, по дяволите!

– Миличък Якопо, това е само игра между мен и него. И най-прекрасното в тази история е, че когато София разбира коя е и се освобождава от тиранията на ангелите, може да си живее освободена от греха…

– Значи си престанала да вършиш грехове?

– Моля те, размисли, каза Рикардо, като я целуна целомъдрено по челото.

– Напротив, отвърна тя на Белбо, без дори да погледне художника, нищо тук вече не е грях, мога да правя всичко, което пожелая, за да се освободя от плътта, аз съм над доброто и злото.

Побутна Рикардо, отблъсна го от себе си и заяви високо:

– Аз съм София и за да се освободя от ангелите, трябва да изръша… извръша… из-вър-ша всички грехове, дори най-сладостните!

Леко олюлявайки се, тя се отправи към ъгъла, където седеше едно момиче, облечено в черно, с бледа кожа и силно гримирани очи. Придърпа я към средата на залата и започна да танцува с нея. Почти се прилепи до тялото й, с ръце, притиснати към ханша й.

– Мога да се любя и с теб – каза. И я целуна в устата.

Гостите се бяха събрали в полукръг около тях, доста възбудени, и някой извика нещо. Белбо беше седнал с непроницаемо изражение на лицето и наблюдаваше сцената като импресарио, който присъствува на репетиция. Беше изпотен и имаше тик на лявото око, какъвто никога не бях забелязвал при него. Изведнъж, когато Лоренца вече от пет минути танцуваше, подчертавайки все повече движенията на съблазнителка, избухна:

– Сега вече ела тук.

Лоренца застина, разкрачи се и извика:

– Аз съм стервата и светицата!

– Ти си отвратителна – каза Белбо, ставайки. Приближи се до нея, сграбчи я за ръката и я повлече към изхода.

– Спри! – извика тя.

– Как си позволяваш… След това избухна в сълзи и обгърна шията му с ръце.

– Миличък, но аз съм твоята София, защо се ядосваш?…

Белбо я хвана нежно за раменете, целуна я по бузата, отметна косите й и обръщайки се към публиката, каза:

– Не й се сърдете, не е свикнала да пие толкова…

Дочух смехове сред присъствуващите. Мисля, че и Белбо ги чу. Видя ме на изхода и направи нещо, което така и не разбрах дали беше предназначено за мен, за другите в залата или за него самия. Направи го незабележимо, полугласно, когато вниманието на останалите вече беше насочено другаде.

Като продължаваше да държи Лоренца за раменете, се обърна към залата и каза бавно като човек, който изрича нещо безспорно:

– Кукуригу.