355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Умберто Эко » Махалото на Фуко » Текст книги (страница 22)
Махалото на Фуко
  • Текст добавлен: 6 октября 2016, 20:13

Текст книги "Махалото на Фуко"


Автор книги: Умберто Эко



сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 48 страниц)

Белбо се усмихваше смутено.

– Невероятно! Но кажете ми как можете да…

– Не прекъсвай доктор Алие, Якопо, спря го нетърпеливо Диоталеви.

Алие му благодари с учтива усмивка. След това продължи, все така разхождайки очи по тавана, но ми се стори, че огледът, който правеше, не беше нито обичаен, нито пък случаен. Очите му следваха определена линия, сякаш четяха в изображенията това, което той се преструваше, че разказва по памет.

48

Сега, от върха до основата размерите на Великата Пирамида в египетски лакти са 161 000 000 000. Колко човеци са живели на земята от Адам до днес? Приблизителното изчисление показва, че са били между 153 000 000 000 и 171 000 000 000.

(Пиаци Смит, „Нашето наследство и Великата Пирамида“, Лондон, „Исбистър“, с. 583)

– Навярно вашият автор твърди, че височината на Хеопсовата пирамида е равна на квадратния корен от числото, получено при пресмятане на повърхността на всяка от стените. Естествено, размерите са дадени в стъпки, които са по-близки до египетските и еврейските лакти, отколкото до метрите, защото метърът е абстрактна мярка, измислена в новото време. Египетският лакът, обърнат в стъпки, прави 1,728. Ако нямаме обаче точната височина, можем да си послужим с така наречения пирамидион: малката пирамида, която поставяли на върха на голямата пирамида и която представлявала нейния връх. Била е от злато или друг метал, който да блести на слънцето. Сега вземете височината на малката пирамида, умножете я по височината на цялата пирамида, след това умножете полученото по десет на пета и получавате дължината на екватора. Но това не е всичко: ако вземете обиколката на основата и я умножите по двадесет и четири на трета, делено на две, получавате средния радиус на земята. Освен това площта, заета от основата на пирамидата, умножена по 96 по 10 на осма степен, дава сто деветдесет и шест милиона осемстотин и десет хиляди квадратни мили, което съответствува на повърхността на земното кълбо. Така ли е?

Белбо изразяваше обикновено смайването си с един израз, който бе научил във Филмотеката от оригиналната версия на „Янки Дудъл красавец“ с Джеймс Кени: „I am flabbergasted!“ 218218
  I am flabbergasted (англ.) – същисан съм.


[Закрыть]
. Употреби го и този път. Явно Алие знаеше добре и разговорния английски, защото не успя да скрие задоволството си, без да се срамува от тази си проява на самолюбие.

– Драги приятели – каза, когато въпросният господин, чието име не зная, предлага една компилация върху тайната на пирамидите, той не може да каже нищо по-различно от това, което вече знаят и децата. Щях да се изненадам, ако беше написал нещо ново.

– Значи този господин – намеси се Белбо, казва чисто и просто познати истини?

– Истини ли? – засмя се Алие, отваряйки отново кутията със своите странни и прекрасни пури. – Quid est veritas 219219
  Quid est veritas (лат.) – „Що е истина?“, думи към Иисус Христос (Иоан 18:38), отправени от Пилат Понтийски, „познат от преди много години“ на Алие.


[Закрыть]
, както казваше един мой познат отпреди много години. В известен смисъл става дума за куп глупости. Само като начало, ако се разделят точните размери на основата на точната височина, умножена по две, като се включат и десетичните знаци, получава се не числото Пи, а 3,1417254. Разликата е малка, но важна. Между другото един ученик на Пиаци Смит, Флайндърс Питри, който впрочем се е занимавал и с измерването на Стоунхендж, твърди, че веднъж изненадал маестрото да пили гранитните блокове в стаята на фараона, за да му излязат сметките… Навярно са клюки, но на Пиаци Смит не може да се вярва изцяло. Достатъчно е човек да го е виждал как си връзва вратовръзката. И все пак между множеството глупости има и някои неоспорими истини. Бихте ли дошли до прозореца, господа?

Разтвори с театрален жест прозореца, покани ни да погледнем навън и ни показа в далечината, на ъгъла на уличката и булеварда, една дървена будка от тези, в които обикновено се продават лотарийни билети.

– Ако желаете, господа – каза, – можете да отидете да измерите тази будка. Ще видите, че дължината на предната част е 149 сантиметра, иначе казано, една стомилиардна част от разстоянието между Земята и Слънцето. Височината в задната част, разделена на широчината на прозореца, дава 176:56=3,14. Височината на предната част е 19 дециметра, тоест се равнява на броя на годините от гръцкия лунен цикъл. Сборът на височините на двата предни и на двата задни ръба е 190х2+176х2=732, което е годината на победата при Поатие 220220
  … победата при Поатие – в битката при френския град Поатие (1356) по време на Стогодишната война англичаните побеждават французите.


[Закрыть]
. Ширината на дъската отпред е 3,10 сантиметра, ширината на рамката на прозореца е 8,8 сантиметра. Като заменим вътрешните цифри със съответствуващите им букви от азбуката, получаваме С10Н8, което е химическата формула на нафталина.

– Невероятно! – възкликнах. – Вие ли го открихте?

– Не, отвърна Алие. – Друга подобна будка е измерил някой си Жан-Пиер Адан. Предполагам, че всички лотарийни будки са с приблизително еднакви размери. С числата човек може да прави каквото си иска. Ако взема например свещеното число 9 и искам да получа 1314, годината на изгарянето на Жак дьо Моле – велика дата за хора като мен, които се обявяват за поклонници на Тамплиерската традиция, какво правя? Умножавам 9 по 146, съдбоносна година за разрушаването на Картаген. А как стигам до резултата? Разделям 1314 на две, после на три и т.н., докато не намеря подходяща дата. Бих могъл също така да разделя 1314 на 6,28, тоест на удвоеното число Пи, и ще получа 209. Може, защото това е и годината, когато Атал I, цар на Пергам, се възкачва на трона. Доволни ли сте?

– Значи не вярвате в нумерологията? – запита разочарован Диоталеви.

– Аз ли? Твърдо вярвам, смятам, че вселената е величествен концерт на нумерологични съответствия и че прочитът на числото, както и неговото символично тълкуване представляват пътя на познанието за привилегированите. Но ако светът, низш и висш, е система от съответствия, в която всяко нещо е на мястото си, естествено е както будката, така и пирамидата, и двете рожби на човешкия разум, подсъзнателно да са възпроизвели в своята структура хармониите на космоса. Тези така наречени пирамидолози откриват с невероятно усложнени средства една линейна истина, при това и древна, и всеизвестна. Самата логика на изследването и на откритието е противоестествена, защото е логика на науката. Логиката на знанието няма нужда от открития, защото вече знае. Защо трябва да се доказва това, което не би могло да бъде другояче? Ако има тайна, то тя е някъде много по-дълбоко. Тези ваши автори остават просто на повърхността. Предполагам, че този тук преразказва всички легенди за египтяните, които познавали електричеството…

– Няма да ви питам как познахте.

– Виждате ли? Задоволяват се с електричеството като всички инженери, подобни на Маркони. Много по-малко наивна е хипотезата за радиоактивността. Това е едно интересно предположение, което, за разлика от хипотезата за електричеството, би могло да обясни прословутото проклятие на Тутанкамон. Как са успявали египтяните да повдигнат каменните блокове на пирамидите? Дали са ги изкачвали с помощта на електрически кранове, или пък са ги повдигали чрез атомната енергия? Египтяните са открили начина да преодоляват земното притегляне и може би са притежавали тайната на левитацията. Друга форма на енергията… Знае се, че халдейските жреци са задвижвали свещените машини само посредством звука и че жреците на Карнак и на Тива са могли да отварят вратите на храма само с гласа си. А какво според вас, като се замислим, е легендата за „Сезам, отвори се“?

– Добре, и после? – запита Белбо.

– Това е най-важното, драги приятелю. Електричество, радиоактивност, атомна енергия, истинският посветен знае, че това са метафори, повърхностни прикрития, условни измами, в най-добрия случай жалки последствия от една далеч по-древна и забравена сила, която посветеният търси и някой ден ще познае. Би трябвало да я наричаме… – поколеба се за миг – „телурични токове“.

– Какво? – запита вече не си спомням кой от нас.

Алие изглеждаше разочарован.

– Виждате ли? Тъкмо се надявах, че между вашите кандидати ще намеря някой, който да ми каже нещо по-интересно. Забелязвам, че е много късно. Добре, приятели, договорът е сключен, останалото бяха отвлечени разсъждения на стар учен.

Тъкмо ни подаваше ръка, когато влезе прислужникът и му прошепна нещо на ухото.

– О, нашата скъпа приятелка! – възкликна Алие. – Бях забравил. Поканете я, нека почака една минута… не, не в хола, по-скоро в турския салон.

Скъпата приятелка навярно се чувствуваше вътрешна в тази къща, защото вече беше на прага на кабинета и без дори да ни погледне, в полумрака на вече отиващия си ден, с уверена стъпка се насочи към Алие, погали го по лицето палаво и му каза:

– Няма да ме караш да чакам пред вратата ти, нали, Симон?

Беше Лоренца Пелегрини.

Алие се отдръпна бързо, целуна й ръка и й каза, посочвайки ни:

– Скъпа моя, мила София, ти умееш да се чувствуваш у дома си във всеки дом, който озаряваш. Но тъкмо изпращах моите гости.

Лоренца ни забеляза и ни махна весело с ръка – не си спомням някога да съм я виждал изненадана или смутена.

– Ах, каква прелест – каза, и вие ли познавате моя приятел? Как си, Якопо. (Не го запита, просто каза.)

Забелязах, че Белбо пребледнява. Взехме си довиждане. Алие ни увери, че е бил щастлив да се запознае с нас.

– Убеден съм, че нашата обща приятелка е едно от най-невинните същества, които някога съм срещал. Във вродената й свежест, позволете ми това съждение на стар мъдрец, виждам богинята София, изгнаничка на земята. Скъпата ми София, не ми остана време да те предупредя, че обещаната вечер се отлага с няколко седмици. Много съжалявам.

– Няма значение – отвърна Лоренца, ще почакам. Вие в бара ли отивате? – запита ни или по-скоро заповяда ни тя. Добре, след половин час и аз съм там, искам Симон да ми даде някой от неговите еликсири, трябва да ги опитате и вие, но той казва, че са само за избраници. После ще дойда.

Алие се усмихна със снизходителния израз на любящ чичо, покани я да седне и ни изпрати до външната врата.

Озовахме се на улицата, седнахме в моята кола и потеглихме към „Пилад“. Белбо беше онемял. През целия път никой от нас не се обади. Но в бара вече се налагаше да прекъснем магията.

– Няма да ми е приятно да съм ви свързал с някой луд – казах.

– Не сте, отвърна Белбо. – Човекът е интелигентен, проницателен. Само че живее в свят, различен от нашия. После добави мрачно: – Или почти…

49

„Traditio Templi“ 221221
  „Traditio Templi“ (лат.) – „Традицията на Храма“.


[Закрыть]
постулира сам по себе си традицията на едно тамплиерско рицарство, духовна и затворена общност…

(Анри Корбен, „Храм и съзерцание“, Париж, „Фламарион“, 1980)

– Мисля, че разбрах какво представлява вашият Алие, Казобон, заяви Диоталеви, който си беше поръчал чаша шампанско на Пилад, макар че ние се опасявахме за неговото духовно здраве. – Това е човек, който се интересува от мистичните науки и презира слухарите и дилетантите. Но както недвусмислено го чухме днес да казва, презирайки ги, той ги изслушва и критикува, без да им показва, че се различава от тях.

– Днес господин, граф или маркграф, все едно, Алие произнесе една ключова дума, каза Белбо. – Духовна общност. Презира ги, но се усеща единен с тях, свързан с духовната общност. Мисля, че го разбирам.

– В какъв смисъл? – запитахме ние.

Белбо беше вече на третия джин-мартини (уиски – вечер, твърдеше той, защото успокоява и те кара да мечтаеш, а в късния следобед – джин-мартини, защото възбужда и подсилва). Впусна се да разказва за детството си в Х., както вече беше направил веднъж пред мен.

– Беше през периода 1943–1945 година, искам да кажа при прехода от фашизма към демокрацията, после отново към диктатурата на република Сало 222222
  Република Сало – Социалната Република, създадена от Мусолини през 1943 г.


[Закрыть]
, но с партизанската война в планините. В началото на тази история бях на петнадесет години и се бях преселил в къщата на чичо Карло. Живеехме в града, но през 1943-та започнаха бомбардировките и майка ми реши, че трябва да си вдигаме чуковете, както се казваше тогава. В Х. живееха чичо ми Карло и леля ми Катерина. Чичо Карло произхождаше от семейство на земеделци и беше наследил къщата в Х. заедно със земите, дадени под аренда на някой си Аделино Канепа. Арендаторът работеше, жънеше житото, правеше вино и даваше половината от реколтата на собственика. Естествено, напрегнати отношения: арендаторът се смяташе за експлоатиран, а собственикът – за измамен, защото получаваше само половината от това, което даваше неговата земя. Собствениците ненавиждаха арендаторите, арендаторите ненавиждаха собствениците. Но съжителствуваха, както беше в случая с чичо Карло. През 1914 година чичо Карло се беше записал доброволец в алпийските войски. Пиемонтски темперамент, целият изтъкан от дълг към родината, той беше станал първо лейтенант, после капитан. Накратко казано, в битката край Карсо се оказал близо до един ненормален войник, който гръмнал бомбата, както я държал в ръце – иначе защо ще се нарича „ръчна бомба“? Както и да е, бил хвърлен в общия гроб, когато някакъв санитар забелязал, че е още жив. Отнесли го в полевата болница, махнали му едното око, което вече висяло извън орбитата, отрязали му ръката и по думите на леля Катерина му поставили метална плочка под окосмената част на главата, защото бил загубил парче от черепа си. С други думи, хирургически шедьовър, от една страна, и герой – от друга. Сребърен медал, Кавалерски кръст на италианската корона и след войната – топло местенце в държавната администрация. Чичо Карло в края на краищата стана директор на данъчното в Х., където беше получил наследство, и отиде да живее във фамилната къща заедно с Аделино Канепа и неговото семейство.

Като директор на данъчното чичо Карло беше един от местните големци. А като инвалид от войната и Кавалер на италианската корона, той не можеше да не симпатизира на временното правителство, което в случая представляваше фашистката диктатура. Фашист ли беше чичо ми Карло?

Дотолкова, доколкото, както се казваше през шестдесет и осма, фашизмът бе върнал отново на почит бившите воини и ги възнаграждаваше с ордени и постове, чичо Карло, може да се каже, беше умерен фашист. Но достатъчно, за да бъде ненавиждан от Аделино Канепа, който пък беше антифашист по съвсем основателни причини. Всяка година трябваше да отива при него, за да подновява своята данъчна декларация. Пристигаше в данъчното със съучастническо и примирено изражение, след като се беше опитал да подкупи леля Катерина с една торба яйца. И се озоваваше пред чичо Карло, който не само беше неподкупен като герой, но и знаеше по-добре от когото и да било колко му е откраднал Аделино Канепа през годината и не му прощаваше нито грош. Аделино Канепа се обяви за жертва на диктатурата и започна да разпространява клевети по адрес на чичо Карло. Двамата живееха в една къща, единият на господарския първи етаж, другият – на партера, срещаха се сутрин и вечер, но вече не се поздравяваха. Контакта поддържаше леля Катерина, а след нашето пристигане – майка ми, която Аделино Канепа даряваше с цялата си симпатия само поради факта, че беше снаха на чудовище. Всяка вечер в шест чичо ми се прибираше с вечния си сив двуреден костюм, бастуна и един брой на още непрочетения вестник „Стампа“. Вървеше изправен като войник от алпийските войски, с едното си сиво око, вперено в атакуваната кота. Минаваше пред Аделино Канепа, който в този момент обикновено взимаше глътка въздух на пейката в градината, и сякаш не го забелязваше. След това се срещаше с госпожа Канепа на вратата и тържествено сваляше шапка. Така всяка вечер, година подир година.

Беше вече осем часът. Лоренца не идваше, както беше обещала. Белбо пиеше петия джин-мартини.

– Дойде четиридесет и трета. Една сутрин чичо Карло влезе при нас, събуди ме с целувка и каза: момчето ми, искаш ли да научиш най-голямата новина на годината? Прогонили са Мусолини. Не разбрах дали чичо Карло страдаше от това. Дори и да страдаше, не го показа. Беше примерен гражданин и държавен служител. И продължи да ръководи данъчната служба за правителството на Бадолио. След това настъпи осми септември, зоната, в която живеехме, премина под контрола на Социалната република и чичо Карло се приспособи. Събираше данъците за Социалната република. Канепа разправяше наляво и надясно какви връзки има с първите партизански отряди там, в планината, и обещаваше нечувани отмъщения. Ние, децата, още не знаехме кои са партизаните. Много се говореше за тях, но никой още не ги беше виждал. Разказваха за началника на бадолийците, някой си Терци (естествено, прозвище, каквито тогава всички си измисляха, и мнозина твърдяха, че го бил взел от онзи Терци, героя от комиксите, приятеля на Дик Светкавицата), бивш началник на карабинерите, който при първите сблъсъци с фашистите и есесовците загубил единия си крак и командувал всички отряди по хълмовете в околностите на Х. После се случи, каквото се случи. Един ден партизаните нахлуха в селото. Бяха слезли от хълмовете и сновяха по улиците, още нямаха определена униформа, носеха само светлосини кърпи на врата, и току изстрелваха по някой картечен откос във въздуха, за да съобщят, че са там. Новината бързо се разпространи, всички се затвориха по къщите, още не се знаеше що за хора са. Леля Катерина плахо изрази надеждата си: нали бяха приятели на Аделино Канепа, или поне Аделино Канепа твърдеше, че е техен приятел, нима щяха да сторят нещо на чичо Карло? Сториха го. Разбрахме, че група партизани се втурнали в канцеларията на данъчното, арестували чичо Карло и го отвели в неизвестна посока. Леля Катерина се строполи на леглото, викайки, че ще го убият, и от устата й заизлиза белезникава пяна. Достатъчно било да го ритнат с ботуш и заради металната плочка в главата веднага щял да умре. Чул виковете на леля, пристигна Аделино Канепа с жена си и децата си. Леля му изкрещя, че бил Юда, че той бил предал чичо на партизаните, защото събирал данъците за Социалната република. Аделино Канепа й се закле във всичко най-свято, че не е вярно, но се виждаше, че се чувствува виновен, защото беше дрънкал прекалено много. Леля ми го изгони. Аделино Канепа се разплака, обърна се към майка ми, припомни й всички случаи, когато бил отстъпвал един заек или едно пиле на смешна цена, майка ми потъна в гордо мълчание, леля Катерина продължи да бълва белезникава пяна. Аз хлипах. В края на краищата, след двучасово мъчение, чухме викове и чичо Карло се появи на велосипед, който управляваше с единствената си ръка, и се държеше тъй, сякаш се връщаше от разходка. Веднага забеляза суматохата в градината и намръщен запита какво се е случило. Ненавиждаше разправиите, както всички хора от нашия край. Качи се горе, приближи се до леглото на леля Катерина, която още приритваше с кльощавите си крака, и я попита от какво е толкова развълнувана, какво толкова се е случило. А се бе случило това, че партизаните, като разбрали какво е говорил Аделино Канепа, решили, че чичо Карло е един от представителите на режима, и го арестували за назидание на останалите. Завели чичо Карло с камион извън града и го изправили пред Терци, отрупан с военни отличия, с картечница в дясната ръка, а лявата – опряна на патерицата. А чичо Карло, но изобщо не мисля, че е било хитрост, по-скоро инстинкт, навик, воински ритуал – застанал мирно, представил се, майор от алпийските войски Карло Ковасо, ранен и инвалид от войната първа категория, сребърен медал. Терци също се изпънал в „мирно“ и се представил – старшина Ребауденго от Кралските карабинери, комендант на бадолийска бригада „Бетино Рикасоли“, бронзов медал. „Къде?“ – запитал чичо Карло. А Терци, като подчинен, отвърнал: „При Пордой, господин майор, кота 327.“ „Боже мой! – възкликнал чичо Карло. – Аз пък бях на кота 328, трети полк!“ „Битката на равноденствието?“ „Да, битката на равноденствието.“ „А обстрелът на Петте Пръста?“ „Спомням си го като днес.“ „А нападението с байонетите по поста пред «Сан Криспино»?“ „Да, по дяволите!“ Изобщо все в тоя дух. После, нашият без ръка, другият без крак, като един правят крачка напред и се прегръщат. Терци му казал: „Как може, господин майор, как е станало така, че вие събирате данъците за едно фашистко правителство, подчинено на завоевателя?“ „Вижте какво, коменданте – отвърнал му чичо Карло, аз имам семейство и получавам заплата от централното правителство, което е, каквото е, и не съм го избирал аз. Вие как бихте постъпили на мое място?“ „Драги майоре – казал Терци, на ваше място бих постъпил по същия начин, но го давайте по-кротко, гледайте да не се престаравате.“ „Ще гледам, коменданте, отвърнал му чичо Карло, нямам нищо против вас, и вие сте синове на Италия и смели бойци.“ Мисля, че са се разбрали, защото и двамата са изричали Родина с главно Р. Терци заповядал да дадат на чичо Карло един велосипед и чичо Карло си тръгнал. Аделино Канепа ни се чу, ни се видя в продължение на няколко месеца. Това е, не зная дали се нарича духовна общност, но едно е сигурно: съществуват едни връзки, които стоят над всякакви пристрастия.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю