Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 48 страниц)
9
В десницата си държеше позлатен тромпет.
(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“, 1616, I)
В този файл се споменава един тромпет. Онзи ден в Перископа не знаех още колко е важно. Имаше само някакъв намек, смътен и косвен.
През дългите следобеди в „Гарамонд“, когато на Белбо му дотягаше някой ръкопис, той понякога вдигаше поглед от листовете и се опитваше да разсее и мен, докато аз на отсрещното писалище подбирах например някакви стари гравюри от Световното изложение, и се отдаваше на спомени, но винаги готов да спусне завесата, ако заподозреше, че се заслушвам по-внимателно. Спомняше си своето минало, но само във вид на примери, за да заклейми някой от човешките грехове.
– Чудя се как ще свърши всичко това, каза той един ден.
– Говорите за залеза на Запада ли?
– Залез ли? В крайна сметка на Запада това му е работата, не е ли така? Не, говорех за тези, които пишат. Трети ръкопис за една седмица, един върху византийското право, един за края на Австрия и трети за сонетите на Бафо 6666
Джорджо Бафо (?–1768) – венециански сенатор, писал посредствени еротични стихове.
[Закрыть]. Не ви ли се струва, че са твърде различни неща?
– Струва ми се.
– Добре, а бихте ли предположили, че в определен момент и в трите се появяват Желанието и Обектът на любовта? Това е мода. Разбирам при Бафо, но при византийското право…
– А вие – в кошчето.
– Не може. Това са трудове, вече платени от Националния център за изследвания. И освен това не са лоши. Най-много да извикам тримата и да поискам от тях да съкратят тези пасажи. И те се излагат.
– А какъв е обектът на любовта във византийското право?
– О, той може да се вмъкне навсякъде. Естествено, ако във византийското право има обект на любовта, той съвсем не е този, за който авторът си мисли. Никога не е този.
– Този кой?
– Този, за който човек си мисли. Веднъж, трябва да съм бил на пет-шест години, сънувах, че притежавам тромпет. Позлатен. Нали знаете, от онези сънища, в които по тялото ти сякаш се разлива мед, нещо като нощна полюция, каквато може да има момче в пубертета. Мисля, че никога не съм бил толкова щастлив, колкото в този сън. Никога. Естествено, когато се събудих, установих, че нямам никакъв тромпет, и се разплаках с глас. Плаках целия ден. Светът преди войната, трябва да е било някъде към тридесет и осма, наистина беше беден. Днес, ако имах син и го видех толкова отчаян, щях да му кажа: хайде, отиваме, ще ти купя тромпет – мечтаех си за играчка, не вярвам да е струвала кой знае колко. Но на родителите ми изобщо не им минаваше през ума да ми я купят. Да харчиш пари тогава, беше нещо сериозно. Както беше сериозно нещо да възпитаваш децата да не получават всичко, което желаят. Не обичам супа от брюкселско зеле, казвах, и беше истина, честна дума, от зелето в супата ми се повдигаше. Поне да казваха: добре, прескочи супата, мини на яденето (не бяхме бедни, винаги имаше супа, ястие и плодове). Ами! Яде се това, което е сложено на масата. По-скоро, като компромисно решение, баба ми започваше да вади зелето от чинията ми, зелчица по зелчица, листче по листче, и трябваше да ям супата пречистена, по-гадна и отпреди, при това беше отстъпка, която баща ми не одобряваше.
– А тромпетът?
Погледна ме разколебан.
– Защо се интересувате толкова от тромпета?
– Не се интересувам. Вие заговорихте за някакъв тромпет по повод обекта на любовта, който не бил този…
– Тромпетът… Същата вечер трябваше да пристигнат чичо ми и леля ми от Х., те нямаха деца и аз бях любимият им племенник. Видяха ме, че плача за този мечтан тромпет, и казаха, че те ще уредят нещата, че на другия ден ще отидем в „Упим“ 6767
„Упим“ – верига универсални магазини в Италия.
[Закрыть], където имало цял щанд с играчки, истинско чудо, и сме щели да намерим тромпета, който съм искал. Не мигнах цяла нощ, а и на другата сутрин не можах да си намеря място. Следобеда отидохме в универсалния магазин и там имаше най-малко три вида тромпети, сигурно са били тенекиени евтинии, но на мен ми се струваха месингови инструменти от оперната оркестрина. Имаше един военен рог, един тромбон с винтили и тромпет, с мундщук от злато, но с клапи като саксофон. Просто не знаех кой да избера и може би съм се бавел много. Исках ги всичките, а създавах впечатление, че не ми харесва нито един. В това време чичо ми и леля ми явно бяха разгледали цените. Не бяха стиснати, но ми се стори, че избраха най-евтината играчка: един малък кларинет от бакелит, целия черен, със сребърни ключове. „А този не ти ли харесва?“, попитаха. Изпробвах го. Доста добре блееше и аз се опитах да убедя себе си, че е прекрасен, но всъщност си мислех, че чичо и леля искат да го взема, защото е по-евтин; тромпетът навярно струваше цяло състояние и не можех да им наложа такава жертва. Бяха ми повтаряли, че когато ти подаряват нещо, което ти харесва, веднага трябва да кажеш „не, благодаря“, и то не веднъж, и не бива да казваш „не, благодаря“ и веднага да протягаш ръка, а да изчакаш дарителя да настоява, да каже „моля те“. Едва тогава възпитаното дете трябва да отстъпи. Затова казах, че не искам тромпета, че може би ще съм доволен и от кларинета, щом те го предпочитат. Не настояха, Бог да ги благослови. Бяха много щастливи, че са ми купили кларинета, тъй като, казаха, аз съм го предпочел. Беше късно за отстъпление. Получих кларинета. – Погледна ме с подозрение. – Искате да знаете дали пак сънувах тромпета?
– Не, отвърнах. – Искам да знам кой беше обектът на любовта.
– А-ха, каза той, като отново запрелиства ръкописа.
– Виждате ли, и вас ви преследва мисълта за обекта на любовта. С тези неща се манипулира по всякакви начини… Е… А ако бях получил тромпета? Наистина ли щях да бъда щастлив? Как мислите, Казобон?
– Може би щяхте да сънувате кларинета.
– Не, сухо приключи разговора той. – Само го притежавах. Никога не съм го сънувал.
10
Но говорех за първата си среща с Белбо. Познавахме се по физиономия, бяхме разменяли няколко думи в „Пилад“, но знаех за него само, че работи в „Гарамонд“, а в университета ми бяха попадали отделни книги на това малко, но сериозно издателство. Един младеж, който завършва дипломната си работа, винаги ще се възхищава от редактора в подобно издателство.
– А вие с какво се занимавате? – попита ме той една вечер, когато и двамата се бяхме облегнали на цинковия плот на бара, притиснати от шумната тълпа. Беше времето, когато всички си приказваха на „ти“, студентите на професорите и професорите на студентите. А да не говорим за посетителите на „Пилад“.
– Ще почерпиш ли едно? – казваше студентът с канадката на главния редактор на големия всекидневник. Сякаш бяхме в Петербург по времето на младия Шкловски. Всички бяха Маяковски и нямаше нито един Живаго. Белбо не се дърпаше от общото „ти“, но беше ясно, че го употребява с презрение. Казваше „ти“, за да покаже, че отговаря на вулгарността с вулгарност и че между наложена и спечелена фамилиарност според него съществува голяма пропаст. Чувал съм го да говори на „ти“ с топло чувство или със страст само в редки случаи и с малко хора – с Диоталеви, с някоя жена. С тези, които уважаваше, говореше на „ви“. Така говореше с мен през цялото време, докато работехме заедно, и аз оцених това отношение.
– А вие с какво се занимавате? – поинтересува се той онази вечер и сега зная, че е било със симпатия.
– В живота или в театъра? – попитах, намеквайки за сцената на „Пилад“.
– В живота.
– Уча.
– Следвате в университета или учите?
– Няма да повярвате, но двете неща не си противоречат. Завършвам дипломната си работа върху Тамплиерите.
– О, какво ужасно нещо. Мислех, че е работа само за луди.
– Занимавам се с истинските. С документите от процеса. Но вие какво знаете за Тамплиерите?
– Работя в едно издателство, а в издателствата идва куцо и сакато. Занаятът на редактора е да прецени веднага кой е умен и кой – откачен. Почти винаги, като заговарят за Тамплиерите, се оказват луди.
– Съгласен съм. Името им е легион. 6969
Името им е легион – в разказа за изцеряването на един луд от Иисус Христос на въпроса „Как ти е името?“ вместо лудия отговарят бесовете в него: „Легион ми е името, понеже ние сме много.“ (Еванг. от Марк, 5:9)
[Закрыть]Но не всички луди заговарят за Тамплиерите. Другите как ги разпознавате?
– Опит. Сега ще ви обясня, много сте млад. Всъщност как се казвате?
– Казобон.
– Не беше ли герой от „Мидълмарч“ 7070
„Мидълмарч“ – роман от Джордж Елиът.
[Закрыть]?
– Не зная. Във всеки случай имало е един филолог от Ренесанса 7171
Исак Казобон (1559–1614) – швейцарски филолог, преводач и коментатор на гръцки и латински текстове.
[Закрыть], мисля. Но не ми е роднина.
– Друг път ще говорим. Ще пиете ли още нещо? Още две, Пилад, благодаря. И така. На света има кретени, дебили, глупаци и луди.
– Намеквате ли за нещо?
– Да, за нас двамата например. Или поне, за да не се обиждате, за себе си. Но, общо взето, всеки, като се вгледаме, се числи към една от тези категории. Всеки от нас в определен момент е кретен, дебил, глупак или луд. С други думи, нормалният човек е този, който в разумно съотношение съдържа в себе си всички тези съставки, тези чисти типове.
– Idealtypen.
– Браво. И немски ли знаете?
– Сричам колкото за библиографиите.
– По мое време, когато човек знаеше немски, нямаше нужда дори да се дипломира. Прекарваше живота си, знаейки немски. Мисля, че днес е същото с китайския.
– Не го зная достатъчно, затова ще се дипломирам. Но говорехте за вашата типология. Какво е геният, Айнщайн например?
– Гений е онзи, който издига до връхната точка един от компонентите, като го подхранва с другите. Отпи и подхвърли: – Добър вечер, красавице, опита ли пак да се самоубиеш?
– Не, отвърна минаващата, сега съм в едно Общество.
– Браво, похвали я Белбо. После се обърна към мен: – Може да има и обществени самоубийства, не мислите ли?
– Да, но ставаше дума за лудите.
– Надявам се, че не взимате моята теория за чисто злато. Нямам намерение да оправям света. Обяснявах какво значи лудият за едно издателство. Теорията е ad hoc 7272
Ad hoc (лат.) – за конкретния случай.
[Закрыть], разбрахме ли се?
– Разбрахме се. Сега черпя аз.
– Добре. Пилад, ако обичаш по-малко лед. Иначе действува много бързо. И така. Кретенът изобщо не говори, лигави се, получава гърчове. Залепя си сладоледа на челото, защото не си улучва устата, никакви координирани движения. Влиза във въртящата се врата срещу движението.
– А как успява?
– Той успява. Затова е кретен. Не ни интересува, веднага се разпознава и никога не ходи по издателствата. Толкова за него.
– Ясно.
– Дебилът е по-сложно нещо. Той е социално поведение. Дебил е този, който винаги говори извън чашата.
– В какъв смисъл?
– Така. – И бодна показалеца си към цинка, встрани от чашата си. – Иска да говори за това, което е вътре в чашата, но каквото и да прави, говори извън нея. Ако искате с по-прости думи, дебил е този, който прави гафове, пита ви как е милата ви съпруга, когато тя току-що ви е напуснала. Става ли ясно?
– Става. Познавам доста такива.
– Дебилът е много търсен, особено в светските среди. Притеснява всички, но после дава храна за разговори. В положителната си форма става дипломат. Говори извън чашата, когато гафът е направен от други, успява да измести темата. Но той не ни интересува, никога не е творческа личност, работата му е вторична и следователно той не предлага ръкописи на издателствата. Дебилът не казва, че котката лае, а говори за котки, когато другите говорят за кучета. Греши правилата на разговора и когато греши сполучливо, е неотразим. Мисля, че е от видовете, които са на път да изчезнат, главен носител на буржоазните добродетели. Необходим му е един салон Вердюрен или направо домът на Германт 7373
… един салон Вердюрен или направо домът на Германт… – алюзия за „По следите на изгубеното време“ на Пруст.
[Закрыть]. Четете ли ги още тия неща, вие, студентите?
– Аз да.
– Дебил е например Жоашен Мюра, който строил своите офицери за преглед и вижда един с много отличия, от Мартиника. „Вие негър ли сте?“, пита го. „Тъй вярно, господин генерал!“, отговаря му оня. А Мюра: „Браво, браво, дерзайте!“ И така нататък. Разбирате ли? Извинете, но тази вечер празнувам едно историческо решение в моя живот. Престанах да пия. Още едно? Не ми отговаряйте, карате ме да се чувствувам виновен. Пилад!
– А глупакът?
– О, глупакът не греши никога в поведението си. Греши в разсъжденията. Той казва, че всички кучета са домашни животни и всички кучета лаят. Но че и котките са домашни животни и следователно лаят. Или пък че всички атиняни са смъртни, всички жители на Пирея са смъртни, следователно всички жители на Пирея са атиняни.
– Което е истина.
– Да, но случайно. Глупакът може да каже и нещо вярно, но вследствие на погрешни разсъждения.
– Могат да се казват и грешни неща, стига разсъжденията да са правилни.
– И слава Богу! Иначе защо ще се мъчим да сме разумни животни?
– Всички големи антропоморфни маймуни произлизат от по-низши форми на живот, но хората също произлизат от по-низши форми на живот, следователно всички хора са големи антропоморфни маймуни.
– Не е лошо. Вече сме на прага, на който подозирате, че нещо не е в ред, но ви е необходим още труд, за да докажете какво и защо. Глупакът е изключително опасен. Дебилът веднага си личи (а да не говорим за кретена), докато глупакът разсъждава почти като нас, само с незабележимо отклонение. Той е майстор на паралогизмите. Няма спасение за редактора, ще му трябва цяла вечност, за да го открие. Публикуват се много книги на глупаци, защото при първия контакт изглеждат убедителни. Пък и редакторът не е длъжен да разпознае глупака. Академията на науките не успява, че той ли?
– Не успява и философията. Онтологичното доказателство на свети Анселм 7474
Свети Анселм – Анселм Кентърбърийски (1033–1109), италиански теолог схоластик и философ, живял в Англия. В богословските си трудове отдава голямо значение на логическата обосновка на вярата, стигайки до крайности поради собствената си многоученост.
[Закрыть]е глупаво. Бърка съществуването в мисълта със съществуването в действителността.
– Да, но е глупава и противната теза на Гонилон 7575
Гонилон (края на Х в.–1073) – френски теолог и философ, написал трактат срещу онтологичното обяснение на Анселм Кентърбърийски за съществуването на Бог.
[Закрыть]: „Аз мога да мисля за един остров в морето, дори ако този остров не съществува.“ Бърка мисълта за възможното с мисълта за необходимото.
– Битка между глупаци.
– Разбира се. И Бог се забавлява като луд. Пожелал се е немислим само за да докаже, че Анселм и Гонилон са глупаци. Каква върховна цел за Сътворението, нещо повече, за самия акт, по силата на който Бог желае собственото си съществуване. Всичко с цел да се изобличи космическата глупост.
– Обкръжени сме от глупаци.
– Няма отърваване. Всички са глупаци, с изключение на вас и мен. Дори, за да не ви обидя, само на вас.
– Това има нещо общо с доказателството на Гьодел 7676
Курт Гьодел (род. 1906 г.) – американски логик от австрийски произход.
[Закрыть].
– Не знам, аз съм кретен. Пилад!
– Но сега е мой ред.
– После ще делим. Епименид Критски 7777
Епименид Критски (VI в.пр.н.е.) – древногръцки поет и философ.
[Закрыть]казва, че всички критяни са лъжци. Щом той, който е критянин, го казва, а познава критяните добре, значи е истина.
– Това е глупаво.
– Свети Павел. Посланието до Тит. 7878
Посланието до Тит – Тит, 1:12.
[Закрыть]И после: всички, които мислят, че Епименид е лъжец, не могат да не вярват на критяните, но критяните не вярват на критяните, затова никой критянин не смята, че Епименид е лъжец.
– Това глупаво ли е, или не?
– Сам решавайте. Казах ви, че е трудно да се открие глупакът. Един глупак може да получи и Нобелова награда.
– Чакайте да помисля… Някои от онези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не са фундаменталисти, но някои фундаменталисти вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, и затова никой от тези, които не вярват, че Бог е сътворил света за седем дни, не може да бъде фундаменталист. Глупаво ли е, или не?
– Боже мой! Тук е мястото да се спомене името Му. Не зная. А вие как мислите?
– Във всички случаи е глупаво, дори и да е вярно. Нарушава един от законите на силогизма. Не могат да се правят обобщения от два частни случая.
– А ако вие сте глупакът?
– Щях да бъда в добра компания на съмишленици.
– Е, да, глупостта ни заобикаля. А може би поради някаква логична система, различна от нашата, нашата глупост е тяхната мъдрост? Цялата история на логиката се състои в това да дефинира едно приемливо понятие за глупост. Прекалено сложна задача. Всички велики мислители са глупаци един за друг.
– Мисълта като систематизирана форма на глупостта.
– Не. Глупостта на една мисъл е несистематизираната форма на друга мисъл.
– Мъдро. Вече е два, след малко Пилад затваря, а ние още не сме стигнали до лудите.
– Стигаме. Лудият веднага се разпознава. Той е глупак, който не знае триковете. Глупакът се мъчи да докаже своята теза, има изкривена логика, но все пак има логика. Докато лудият изобщо не се интересува от логиката, действува с къси съединения. За него всичко доказва всичко. Той притежава своя идея-фикс и всичко, което му попадне, е добре дошло, за да я потвърди. Лудият се разпознава по свободата, с която се отнася към задължителните доказателства, по лекотата, с която получава просветления. И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за Тамплиерите.
– Винаги ли?
– Има и луди без Тамплиери, но тези с Тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж… – Понечи да поръча още едно уиски, но се разколеба и поиска сметката. – Та да се върнем на Тамплиерите. Онзи ден един ми остави ръкопис на тази тема. Напълно съм убеден, че е луд, но в човешки вид. Ръкописът започва с доста спокоен тон. Искате ли да му хвърлите едно око?
– С удоволствие. Бих могъл да намеря нещо, което да ми послужи.
– Не съм убеден. Но ако намерите половин час, отскочете при нас. Улица Синчеро Ренато номер едно. Аз ще имам по-голяма полза от вас. Веднага ще ми кажете дали ви се струва перспективна работа.
– Значи ми имате доверие?
– Кой е казал, че ви имам доверие? Но ако дойдете, ще ви повярвам. Доверявам се на любопитството.
В това време влезе един студент с разтревожен вид.
– Другари, край Канала има фашисти! С вериги!
– Ще ги вържем, извика оня с татарските мустаци, който преди време ме беше заплашил по повод на Ленин. – Да вървим, другари!
– А ние? Ще отидем ли? – попитах аз с чувство за вина.
– Не, отвърна Белбо. – Тези слухове ги пуска Пилад, за да опразни заведението. Понеже е първата вечер, в която спрях да пия, се чувствувам променен. Трябва да е кризата от въздържанието. Всичко, което ви казах, дори това, което ви казвам в момента, е лъжа. Лека нощ, Казобон.
11
Безплодността му нямаше край. Беше част от екстаза.
(Е. М. Чоран, „Несръчният демиург“, „Галимар“, 1969, „Задушени мисли“)
От разговора ни в „Пилад“ бях добил представа само за външното лице на Белбо. Проницателният наблюдател може би щеше да заподозре меланхоличната природа на неговия сарказъм. Не бих могъл да кажа, че беше маска. По-скоро признанията, които си бе позволявал тайно, бяха маска. Неговият показен сарказъм, този за публиката, всъщност издаваше истинската му меланхолия, която насаме той се мъчеше да скрие от себе си, маскирайки я с маниерна меланхоличност.
Виждам сега онзи файл, където се е опитвал да романизира това от своя занаят, което щеше да ми разкаже на следния ден в „Гарамонд“. Откривам горчивината, страстта, разочарованието му на редактор, който пише чрез посредник, носталгията му по една неосъществена творческа дейност, строгия морал, който го е задължавал да се самонаказва, защото желае неща, над които не е имал права, като е оцветявал желанието си в патетични и мелодраматични багри. Не съм срещал човек, който да умее да се самосъжалява с толкова презрение.
име на файла: Джим Царя на Конопа
Утре среща с младия Чинти.
1. Монографията е добра; стройна, може би прекалено академична.
2. В заключението: сравнението между Катул и съвременния авангард – великолепно.
3. Защо не като въведение?
4. Да го убедя. Ще отговори, че такива фантазии не вървят за филологически поредици. Подчинен е на ръководителя си. Страхува се, че ще му откаже да напише предговора и че ще си провали кариерата. Прекрасната идея в последните две страници минава незабелязана, а в началото не би убягнала на бароните и ще ги раздразни.
5. Достатъчно е да се сложи в курсив, под формата на отделна реч, и няма да наруши сериозността на изследването. А пък читателите веднага ще го забележат, ще бъдат заинтригувани и ще подходят към книгата от друг ъгъл.
Но какво правя? Дали го тласкам към един жест на освобождаване, или го използувам, за да напиша своята книга?
Да преобразяваш книгите само с две думи. Демиург върху канавата на чуждо творение. Вместо да взимам меката глина и да я моделирам, нанасям леки удари по вкаменения материал, от който друг вече е изваял статуята. Мойсей – нанасяш точния удар с чука, и той проговаря.
Среща с У. Ш.
– Видях работата ви, не е лоша. Има съспенс, въображение, драматични чувства. За първи път ли пишете?
– Не, написал съм още една трагедия, историята на двама влюбени от Верона, които…
– Да се върнем към тази пиеса, господин Ш. Запитах се защо действието се развива във Франция. Защо не в Дания например? Не се иска много, достатъчно е да смените две-три имена, замъка Шалон сюр Марн да стане Елсинор… Защото една северна протестантска обстановка, над която лежи сянката на Киркегор, всички тези екзистенциални напрежения…
– Може би имате право.
– Убеден съм. Освен това пиесата ви има нужда да се изглади в композиционно отношение. Но не само отгоре, като бръснаря, преди да ви постави огледалото на тила… Например призракът на бащата. Защо е накрая? Аз бих го преместил в началото. Така ще се разбере веднага, че бащината повеля ръководи поведението на младия принц и го поставя в конфликт с майката.
– Струва ми се добра идея, само ще изтегля сцената към началото.
– Точно така. И накрая стилът. Да вземем някой пасаж, ето тук, където момчето излиза на авансцената и започва да разсъждава дали да действува, или да бездействува. Текстът е хубав наистина, но не го усещам достатъчно напрегнат. „Да действувам или не? Това се питам. Дали е по-достойно да понасяш обидите на враговете, или…“ Защо „това се питам“? Аз бих казал „това е проблемът“, „това е въпросът“, разбирате ли? Не неговият личен проблем, а основният въпрос на съществуването. Алтернативата между „съм“ и „не съм“, така да се каже…
Да населиш света с деца, които ще вървят под чуждо име, и никой няма да знае, че са твои. Сякаш си Бог в човешки одежди. Ти си Бог, вървиш из града, чуваш как хората говорят за теб, и Бог е тук, и Бог е там, и какъв вълшебен свят е този, и колко елегантно е всеобщото привличане, и ти се подсмихваш под мустак (трябва да си сложиш фалшива брада, или не, трябва да бъдеш без брада, защото по брадата веднага ще те разпознаят, че си Бог), и си казваш сам на себе си (солипсизмът на Бог е трагичен!): „Ето, това съм аз, а те не знаят.“ И някой те блъска по улицата, дори те наругава, а ти смирено му се извиняваш и така нататък, макар че си Бог, и ако поискаш, само с едно щракване на пръстите светът ще се превърне в пепел. Но ти си толкова безкрайно могъщ, че можеш да си позволиш да бъдеш добър.
Роман за Бог, слязъл инкогнито. Не струва. Щом идеята е дошла на мен, значи е дошла и другиму.
Вариант. Ти си автор, още не знаеш колко си велик. Тази, която си обичал, ти е изневерила, животът за теб вече няма смисъл и един ден, за да я забравиш, заминаваш на пътешествие с „Титаник“, но той потъва в Южните морета, спасяват те (ти единствен си оцелял) диваци с пирога и прекарваш дълги години, без никой да знае нищо за теб, на един остров, населен само с папуаси, с момичета, които ти пеят сластни песни, олюлявайки гърди, закрити едва с венци от екзотични цветя. Започваш да свикваш, наричат те Джим, както наричат всички бели, едно момиче с кехлибарена кожа една вечер се вмъква в колибата ти и ти казва: „Аз твоя, аз със теб.“ Всъщност е прекрасно да лежиш вечер на верандата и да гледаш Южния кръст, докато тя милва челото ти.
Живееш, следвайки цикъла на изгревите и залезите, и не знаеш друго. Един ден пристига моторна лодка с холандци, ти научаваш, че са изминали десет години, можеш да тръгнеш с тях, но се колебаеш, предпочиташ да размениш кокосови орехи срещу храна, обещаваш, че ще се погрижиш за прибирането на конопа, диваците работят за теб, ти започваш да плаваш от остров на остров, ставаш за всички Джим Царя на Конопа. Някакъв португалец авантюрист, разсипан от алкохола, пристига и започва да работи за теб, отърсва се от порока, всички заговарят за теб из Зондските морета, даваш съвети на махараджата на Бруней за похода му срещу речните даяки 7979
Даяки – племе от остров Борнео, често споменавано от Емилио Салгари.
[Закрыть], успяваш да очистиш от ръждата някакво старо оръдие от времето на Незнамсикой Сахиб, което се зарежда със старо желязо, обучаваш отряд верни малайци със зъби, почернели от дъвкане на тютюн. В една схватка близо до Кораловата бариера старият Сампан със зъби, почернели от тютюна, те прикрива със собственото си тяло като с щит: „Аз съм щастлив, че мога да умра за теб, Джим Царю на Конопа.“ Мили старче, верни Сампан, приятелю мой.Вече си прочут из целия архипелаг между Суматра и Порт о Пренс, преговаряш с англичаните, в корабните списъци на пристанище Дарвин си регистриран като Курц и вече си Курц за всички – само за диваците оставаш Джим Царя на Конопа. Но една вечер, докато момичето те милва на верандата и Южният кръст блести като никога, о, колко е различен от Голямата Мечка, ти разбираш: искаш да се върнеш. Само за малко, колкото да видиш какво е останало от теб там.
Качваш се на моторницата, стигаш до Манила, оттам с витловия самолет си в Бали. После Самоа, Адмиралските острови, Сингапур, Тананариве, Тимбукту, Алепо, Самарканд, Басра, Малта и си у дома.
Изминали са вече осемнадесет години, животът е сложил оптечатъка си върху теб, лицето ти е загоряло от тропическите ветрове, остарял си, но може би си по-красив. И ето че веднага щом пристигаш, откриваш, че всички книжарници рекламират твоите книги, многократно и луксозно преиздавани, името ти увенчава фасадата на старото училище, където си се учил да четеш и пишеш. Ти си Великият Изчезнал Поет, съвестта на поколението. Романтични момиченца се самоубиват над празния ти гроб.
И после срещам теб, любима, очите ти са обрамчени от множество бръчки, но на лицето ти, все още красиво, се чете мъчителният спомен и нежните угризения. Почти те докоснах там, на тротоара, на две крачки съм от теб и ти ме погледна, както гледаш всички, търсейки Другия отвъд прозрачната им сянка. Можех да те заговоря, да залича времето. Но защо? Не получих ли вече това, което исках? Аз съм Бог, олицетворението на самотата, въплътената суетност, самото отчаяние, че не съм като всички други едно от собствените си творения. Всички други, които живеят в моята светлина, и аз, който живея сред нетърпимото искрене на своя мрак.
Върви, върви по света, У. Ш.! Ти си прочут, минаваш край мен и не ме познаваш. Аз прошепвам на себе си „Да бъдеш или не“ и си казвам: „Браво, Белбо, отлична работа!“ Върви, стари У. Ш., и вземи своя дял от славата: ти само създаде, а аз го преправих.
Ние, които помагаме на другите да раждат, както актьорите, не трябва да бъдем погребвани на осветена земя. Но актьорите се преструват, че светът, такъв, какъвто е, върви по друг път, докато нашата цел е множествеността на възможните вселени…
Защо е тази щедрост на живота, който дава тъй възвишено възмездие на посредствеността?
