Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 48 страниц)
25
… тези тайнствени рицари станали многобройни, дръзки, умели в заговорите: йезуитство, магнетизъм, мартинизъм, философски камък, сомнамбулизъм, еклектизъм, всичко се ражда от тях.
(К.-Л. Каде-Гасикур, „Гробът на Жак дьо Моле“, Париж, „Дезен“, 1797, с. 91)
Писмото ме смути. Не че се страхувах от Де Анджелис, който щял да ме търси, и то в другото полукълбо, а поради по-неясни причини. Тогава си мислех, че съм се подразнил, защото и в онази далечна страна изведнъж на главата ми се стоварваше отново светът, който бях напуснал. Сега обаче разбирам, че всъщност ме е смутила поредната проява на безбройните прилики, подозрението за съществуването на нова аналогия. Инстинктивната ми реакция бе мисълта, че ще ми бъде неприятно да се сблъскам отново с Белбо и с неговата мания. Реших да махна с ръка на всичко и въобще не споменах за писмото пред Ампаро.
Помогна ми второто писмо, което Белбо ми изпрати два дни по-късно, за да ме успокои.
Историята с медиума приключила по най-разумен начин. Един информатор на полицията разказал, че любовникът на момичето се бил замесил в някакво разчистване на сметки във връзка с една пратка наркотици – разпродал я на дребно, вместо да я предаде на почтения пласьор на едро, който я бил предплатил. Нещо, на което в тия среди се гледа с лошо око. За да си спаси кожата, изчезнал. Естествено, взел със себе си и гаджето. Освен това, като тършувал между вестниците, останали в апартамента, Де Анджелис намерил списания от рода на „Пикатрикс“ със серия от статии, дебело подчертани с червено. Едната се отнасяла до съкровището на Тамплиерите, другата – до Розенкройцерите, които живеели в замък ли, в пещера ли, все едно, но където пишело „post 120 annos patebo“ 131131
Post 120 annos patebo (лат.) – Ще се разкрия след 120 години.
[Закрыть]и които били определяни като тридесет и шестимата невидими. За Де Анджелис всичко било ясно, „питомката“ се тъпчела с такава литература (същата, с каквато се тъпчел и полковникът) и после я бълвала, докато била в транс. Историята била приключена и прехвърлена на отдела за наркотици.
Писмото на Белбо беше пропито с облекчение. Обяснението на Де Анджелис беше възможно най-изгодното.
Онази вечер в Перископа си мислех, че нещата може би са се развили по съвсем различен начин: „Питомката“ наистина е изрекла нещо, което е чувала от Арденти, но е било нещо, за което не е чела никога в списанията и което никой не е трябвало да узнае. Някой от привържениците на Пикатрикс е елиминирал полковника, за да го накара да млъкне, и вероятно същият някой е забелязал, че Белбо се готви да разпита „питомката“ и е елиминирал и нея. После, за да отклони следствието, е отстранил и любовника и е подучил информатора на полицията да разкаже историята за бягството.
Толкова просто, сякаш е било по Плана. Но дали беше така, след като Планът бе измислен от нас, при това много по-късно? Възможно ли е действителността не само да надхвърля въображаемото, но и да го предхожда или още по-точно да бърза предварително да поправи вредите, които въображаемото би нанесло?
Но тогава, в Бразилия, не бяха такива мислите, които породи у мен писмото на Белбо. По-скоро отново почувствувах, че нещо прилича на нещо друго. Мечтаех си за екскурзията до Баия и цял следобед посветих на магазините за книги и култови предмети, които дотогава бях пропуснал. Открих едва ли не нелегални дюкянчета и складове, претъпкани със статуетки и други изображения на идоли. Купих ароматични клечици за култа към Йеманжа, мистични кадилници с остра миризма, пликчета тамян, сладникав спрей марка „Светото сърце Христово“, евтини амулети. Намерих и много книги – някои за вярващите, други за тези, които изучават вярващите, сборници с магически формули, наръчници по антропология. Освен това купих една монография върху Розенкройцерите.
Всичко изведнъж се смеси. Сатанински и мавритански ритуали в Йерусалимския храм, африкански магьосници и латиноамерикански лумпенизирани селяни от севера, посланието от Провенс с неговите сто и двадесет години и стоте и двадесет години на Розенкройцерите…
Дали се бях превърнал в самоходен шейкър, годен само да смесва буламачи от различни питиета, или бях предизвикал късо съединение, спъвайки се в една плетеница от разноцветни жици, които сами, и то отдавна, се увиваха една в друга? Купих книгата за Розенкройцерите. След това си казах, че ако бях останал още няколко часа из тези книжарници, щях да срещна поне десетина полковници от рода на Арденти и още толкова „питомки“.
Прибрах се вкъщи и съобщих официално на Ампаро, че светът е пълен с ненормални. Тя обеща да ме утеши и завършихме деня си природосъобразно.
Беше към края на 1975 година. Реших да забравя всякакви прилики и аналогии и да се посветя с всички сили на работата си. В края на краищата трябваше да преподавам италианска култура, а не история на Розенкройцерите.
Отдадох се на хуманистичната философия и открих, че едва излезли от мрака на Средновековието, хората на модерното светско време не са намерили нищо по-добро от това да се посветят на Кабалата и на магиите.
След две години общуване с хуманистите и техните формули, убеждаващи природата да прави неща, които е нямала намерение да прави, получих новини от Италия. Старите ми приятели, или поне някои от тях, стреляха в тила на всеки, мислещ различно от тях, за да убедят света да прави неща, които нямаше намерение да прави.
Не ги разбирах. Реших, че вече съм част от Третия свят, и се готвех да замина за Баия. Тръгнах, пъхнал под мишница една „История на ренесансовата култура“ и книгата за Розенкройцерите, която беше останала неразрязана в един шкаф.
26
Всички традиции на земята трябва да бъдат разглеждани като традиции на една основна традиция-майка, която още от самото начало е била поверена на греховния човек и на неговите първи издънки.
(Луи-Клод дьо Сен-Мартен, „За детството на нещата“, Париж, „Ларан“, 1800, II, „За естеството на традициите изобщо“)
И видях Салвадор, Салвадор да Баия де Тодос ос Сантос, „черния Рим“, и неговите триста шестдесет и пет църкви, които се открояват в подножието на хълмовете или по продължение на залива и в които се почитат боговете от африканския пантеон.
Ампаро се познаваше с един художник наивист, който рисуваше фреските си върху големи дъсчени плоскости, населени с библейски апокалиптични видения, блестящи като средновековни миниатюри, с коптски и византийски елементи. Естествено, беше марксист, говореше за неизбежната революция, по цял ден прекарваше в светилището „Носо Сеньор до Бомфин“, тържество на horror vaqui 132132
Horror vaqui (лат.) – ужас от празното пространство.
[Закрыть], пълно с благодарствени предмети, които висяха от сводовете и облепваха стените, една мистична смесица от сребърни сърца, дървени протези, крака, ръце, рисунки на чудотворни спасения сред ужасни урагани, смерчове и маелстрьоми. Заведе ни в ризницата на друга църква, изпълнена с огромни мебели, миришещи на палисандър.
– Кой е изобразен на тази картина? – обърна се Ампаро към клисаря.
– Свети Георги ли?
Клисарят ни погледна съучастнически.
– Наричат го свети Георги и по-добре да го наричат така, иначе свещеникът се ядосва, но си е Ошоси.
В продължение на два дни обикаляхме с художника църковни кораби и параклиси, скрити зад фасади, изрисувани като сребърни подноси, но вече почернели и похабени. С нас вървяха сбръчкани и куцащи слуги, ризниците бяха натъпкани със злато и с фалшиво сребро, с тежки ракли и разкошни рамки. Зад кристални ковчези покрай стените царствуваха статуи на светци в естествен ръст, обилно кървящи, с отворени рани, от които се стичаха рубинени капки, Иисусовци, сгърчени от страданието, с червени от кръвоизливи стъпала. Сред проблясъците на злато в късен барок съзирах ангели с лица на етруски, романски грифони и ориенталски сирени, които надничаха от капителите.
Вървях по древни улици, омаян от имена, които звучаха като песни – Руа да Агония, Авенида дос Аморес, Травеса де Шико Диабо… Бях попаднал в Салвадор по времето, когато правителството, или някой от негово име, провеждаше прочистване на стария град от хилядите бордеи, но още твърде малко беше направено. В подножието на тези запустели прокажени църкви, сякаш смутени от прекомерния си разкош, все още се простираха вонящи улички, гъмжащи от петнадесетгодишни чернокожи проститутки, от старици, продавачки на африкански сладкиши, клекнали на тротоара до своите запалени мангали, от пълчища бедняци, които танцуваха край помийните вади под звуците на транзистора от съседния бар. Старите дворци на колонизаторите, увенчани с вече нечетливи гербове, бяха превърнати в публични домове.
На третия ден придружихме нашия гид в бара на един хотел във вече преустроената висока част на града. Хотелът се намираше на улица, пълна с луксозни антикварни магазини. Там художникът трябвало да се срещне с някакъв италианец, който, както ни обясни, щял да купи, без да оспорва цената, една негова картина с размери три на два метра, изобразяваща гъсти редици ангели, които водят последно сражение с легионите на дяволите.
Така се запознахме с господин Алие. Въпреки горещината носеше елегантен тъмен костюм на райета, косите му бяха посребрени. Целуна ръка на Ампаро така, сякаш не можеше иначе да поздрави една дама, и поръча шампанско. Художникът трябваше да си тръгва и Алие му връчи цяло тесте туристически чекове, като му каза да изпрати творбата си в хотела. Останахме да си поприказваме. Алие говореше португалски правилно, но като човек, който го е учил в Лисабон, и с това още повече усилваше впечатлението за старомоден аристократизъм. Информира се за нас, изказа някои мисли върху вероятния женевски произход на моето име, прояви любопитство към фамилната история на Ампаро, макар че вече беше разбрал, че коренът й е от Ресифе. Що се отнася до неговия произход, той се изрази твърде общо.
– Аз съм като тези тук – каза, в гените ми са натрупани безброй раси… Името ми е италианско, произлиза от едно старо имение на мой прадядо. Да, може би е благородническо, но кой днес се интересува от това? В Бразилия дойдох от любопитство. Привличат ме всички форми на мистичната Традиция.
Разказа ни, че в Милано, където живеел от няколко години, имал прекрасна библиотека с религиозна литература.
– Заповядайте, като се върнете, притежавам много интересни неща, от описания на афробразилски ритуали до култове на Изида от Долното царство.
– Обожавам култовете на Изида! – възкликна Ампаро, която от кокетство често се преструваше на повърхностна.
– Предполагам, че знаете всичко за култовете на Изида.
Алие отговори скромно:
– Само малкото, което съм видял.
Ампаро се опита да си възвърне загубеното:
– Не беше ли преди две хиляди години?
– Не съм млад като вас – усмихна се Алие.
– Също като Калиостро, пошегувах се.
– Нали когато минавал край едно разпятие, го чули да мърмори на своя слуга: „Казвах му аз на този евреин да внимава вечерта, но слуша ли ме някой?“
Физиономията на Алие се издължи и аз се притесних, че шегата ми го е засегнала. Започнах да се извинявам, но домакинът ни ме прекъсна с помирителна усмихва:
– Калиостро е бил мошеник, защото се знае точно къде и кога е роден, пък и не е успял да живее твърде дълго. Самохвалко.
– И аз мисля така.
– Калиостро е бил мошеник, повтори Алие, но това не значи, че не са съществували и не съществуват привилегировани личности, които са живели няколко живота. Съвременната наука знае толкова малко за процесите на застаряването, че не е недопустимо смъртността да е резултат само на лошо възпитание. Калиостро е лъжец, но не и граф Сен-Жермен 133133
Граф Сен-Жермен – прочут френски авантюрист от XVIII в., чието истинско име не е известно. По-нататък в романа Умберто Еко представя повечето легенди за неговите похождения.
[Закрыть], и когато твърди, че е научил някои химически тайни от древните египтяни, може би не лъже. Но тъй като никой не му вярва, когато разказва тези истории, от любезност към слушателите си се преструва, че се шегува.
– Но сега вие се преструвате, за да ни докажете, че казвате истината, обади се Ампаро.
– Вие не сте само красива, но и невероятно проницателна, отвърна Алие.
– Но ви заклевам да не ми вярвате. Ако ви се появя сред прашния блясък на моите векове, вашата красота ще увехне изведнъж, а това не бих си го простил никога.
Ампаро беше очарована, а аз почувствувах лекото бодване на ревността. Изместих темата върху църквите и онзи свети Георги-Ошоси, който бяхме видели. Алие каза, че непременно трябва да присъствуваме поне на едно кандомбле.
– Не отивайте там, където ви искат пари. Истинските места са тези, където ви приемат, без да искат от вас нищо, дори да вярвате. Да присъствувате с уважение, това да, с онази търпимост към всички вероизповедания, с която те самите приемат вашето неверие. Някои „паи“ или „мае де санто“ 134134
„Паи“ или „мае де санто“… (порт.) – „баща“ или „майка на светец“.
[Закрыть]на пръв поглед сякаш излизат направо от Чичо Томовата колиба, но всъщност притежават културата на Грегорианската академия.
Ампаро сложи ръката си върху неговата.
– Заведете ни! Била съм веднъж, но преди много години, на една умбанда, и твърде малко си спомням. Помня само някакво силно вълнение…
Алие сякаш се смути от докосването, но не се дръпна. Само, както по-късно го виждах да прави в моменти на размисъл, с другата ръка извади от джобчето на жилетката си малка кутия от злато и сребро – табакера или кутийка за хапчета, с инкрустиран ахат на капака. Върху масичката в бара гореше свещ и Алие, сякаш без да иска, доближи кутийката до нея. Видях, че от топлината ахатът стана прозрачен и на негово място се появи миниатюра, изключително нежна, в синьозелено и златно, представяща овчарка, която държи кошничка с цветя. Повъртя я из пръстите си с разсеяно благоговение, като че ронеше зърната на броеница. Забеляза любопитството в очите ми, усмихна се и прибра скъпия предмет.
– Вълнение ли? Не бих искал, скъпа госпожо, освен проницателна да сте и прекалено чувствителна. Изтънчено качество, когато се съчетава с финес и интелигентност, но опасно за хора, които се готвят да посетят някои места, без да знаят какво търсят и какво ще намерят… От друга страна, не смесвайте умбанда и кандомбле. Последното е изцяло местен ритуал, афро-бразилски, както го наричат, докато умбандата е сравнително късно творение, рожба на кръстоската между индианските ритуали и европейската езотерична култура, тази от рода, да речем, на тамплиерската мистика…
Тамплиерите отново ме споходиха. Казах на Алие, че съм правил издирвания за тях. Погледна ме заинтригуван.
– Странна ситуация, драги приятелю. Тук, под Южния кръст, да открия един млад Тамплиер…
– Не, не смятайте, че съм привърженик…
– В никакъв случай, господин Казобон. Ако знаехте колко низости съществуват в тази област…
– Зная, разбира се.
– Добре тогава. Но ние трябва да се видим отново, преди да си заминете.
Уговорихме си среща за следващия ден: и тримата искахме да разгледаме покритото пазарче до пристанището.
На следващата сутрин се срещнахме там – беше рибен пазар, арабски „сук“, панаир, който се бе разраснал като раков тумор, един завладян от силите на Злото Лурд 135135
Лурд – град във Франция, където според преданията Девата се явила на едно младо момиче; и до днес пещерата и изворът в околностите на Лурд са място за поклонение.
[Закрыть], където магьосниците, владеещи дъжда, можеха да съжителствуват с екстаза и стигматите на капуцините, пъстра смес от чудодейни торбички със зашити в тях молитви, каменни ръчички, свити в кукиш, коралови рогчета, разпятия, въжени хамаци, килими, чанти, сфинксове, сърчица, колчани за стрели от племето бороро, сексуални символи от предюдейски религии, еврейски звезди, нанизи от раковини. Изродената мистика на европейските конкистадори се сливаше със земния практицизъм на робите, също както цветната кожа на всеки присъствуващ разказваше историята на изгубени родословия.
– Ето, каза Алие, виждате образа на онова, което в учебниците по етнография се нарича „бразилски синкретизъм“. Мръсна дума според официалната наука. Но в най-високия си смисъл синкретизмът е признаването на една-единствена Традиция, която прекосява и подхранва всички религии, всички знания, всички философии. Мъдрец е не онзи, който надценява едно за сметка на друго, а този, който съпоставя петънцата на светлината, откъдето и да идват те. И следователно тези роби, или потомци на роби, са по-мъдри от етнографите на Сорбоната. Нали поне вие, красива госпожо, ме разбирате?
– Не толкова с разума, отвърна Ампаро, колкото с червата си. Извинявайте, зная, че граф Сен-Жермен не би се изразил по този начин. Искам да кажа, че съм родена в тази страна и дори онова, което не зная, ми говори отнякъде, мисля, че оттук… – Сложи ръка на гърдите си.
– Какво беше казал онази вечер кардинал Ламбертини на дамата с прекрасния диамантен кръст на деколтето: „Каква радост да умреш на тази Голгота!“ Така бих искал и аз да слушам тези гласове. Но сега трябва да ви се извиня, и на двамата. Идвам от едно време, в което хората бяха способни да погубят душата си само и само да отдадат почит на привлекателността. Ще ви оставя насаме. Но ще бъдем във връзка.
– Би могъл да ти бъде баща, казах на Ампаро, докато я мъкнех из пазара.
– Даже и прадядо. Намекна, че е най-малко на хиляда години. Нима ревнуваш от мумията на фараона?
– Ревнувам от всеки, който ти запалва някаква лампичка в главата.
– Чудесно, точно това е любовта!
27
Разказвайки веднъж, че се бил запознал с Пилат Понтийски в Йерусалим, той описа най-подробно дома на прокуратора и изброяваше ястията, сервирани на вечерята. Кардиналът на Роан, убеден, че слуша измислици, се обърнал към прислужника на граф Сен-Жермен, побелял старец с достопочтен вид: „Приятелю, трудно мога да повярвам в това, което разказва вашият господар. Че бил вентрилок, приемам, че получавал злато, добре; но че бил на две хиляди години и бил виждал Пилат Понтийски, ми се струва прекалено. Вие бяхте ли там?“ – „О, не, ваше преосвещенство – отвърнал с наивен тон прислужникът, аз съм на служба при господина само от четиристотин години.“
(Колен дьо Планси, „Адски речник“, Париж, „Мелие“, 1844, с. 434)
През следващите дни Салвадор ме покори изцяло. Малко време прекарвах в хотела. Прелиствайки книгата за Розенкройцерите, намерих бележка за граф Сен-Жермен. Я виж ти, казах си, всичко съвпада.
За него Волтер пишеше: „Това е човек, който никога не умира и знае всичко“, но Фридрих Велики го нарича смехотворен граф. Хорас Уолпол 136136
Хорас Уолпол (1717–1797) – английски писател, историк и критик, създател на „готическия роман“ в Англия.
[Закрыть]говори за него като за италианец, испанец или поляк, който натрупал голямо състояние в Мексико и после избягал в Константинопол с накитите на жена си. По-сигурни данни за него се научават от спомените на госпожа Дьо Осе, камериерка на Мадам дьо Помпадур („Хубава препоръка!“, възкликна нетолерантната Ампаро). Представял се с различни имена: Сюрмон в Брюксел, Уелдън в Лайпциг, маркиз Д’Емар, Дьо Бедмер или Белмар, граф Салтиков. Арестуван през 1745 година в Лондон, където се прочул в различни салони като блестящ изпълнител на цигулка и клавичембало; три години по-късно, в Париж, предложил услугите си на Луи XV като експерт по лекарствата, поисквайки в замяна един апартамент в замъка Шамбор. Кралят го използувал за дипломатически мисии в Холандия, където пак сгазил лука и отново избягал в Лондон. През 1762 година го откриваме в Русия, после пак в Белгия. Там се среща с Казанова, който разказва как графът превърнал една обикновена монета в златна. През 1776 е в двора на Фридрих II, на когото предлага различни химически проекти, а осем години по-късно умира в Шлезвиг, при Хесенския ландграф, където завършвал строежа на фабрика за оцветители.
Нищо изключително, типична кариера на авантюрист от XVIII век с по-малко любовни приключения от Казанова и по-малко театрален в мошеничествата от Калиостро. Всъщност с изключение на една-две неприятности се е радвал на известно доверие в дворовете на владетелите, на които обещавал алхимични чудеса с индустриален размах. Само че около него, и явно поддържан от него, се ражда слухът, че е безсмъртен. Из салоните го чували да описва с привидно нехайство отдавнашни събития, сякаш бил техен очевидец, и така той подхранвал своята легенда елегантно, почти неохотно.
В книгата ми се цитираше дори пасаж от „Гог“ на Джовани Папини 137137
Джовани Папини (1881–1956) – италиански писател.
[Закрыть], в който се описва една нощна среща с граф Сен-Жермен: потиснат от своето хилядолетно минало, от спомените, които населявали паметта му, с нотки на отчаяние, които напомнят Фунес, „човека с памет“ на Борхес (само че текстът на Папини беше от 1930 година), той споделя с Гог: „Не си представяйте, че нашата съдба е за завиждане. След два-три века прокълнатите с безсмъртие са обзети от неизлечима досада. Светът е еднообразен, хората не научават нищо ново и стоварват на следващите поколения същите грешки или грехове, събитията не се повтарят, но си приличат… Няма повече новости, изненади, няма открития. Мога да го призная пред вас сега, когато само Червеното море ни чува – моето безсмъртие ми тежи. Земята няма повече тайни за мен и аз вече не храня надежда в себеподобните си.“
– Странна личност, – възкликнах.
– Явно нашият Алие се опитва да се представи за него. Възрастен благородник, леко ексцентричен, с много пари за пилеене, свободно време за пътешествия и склонност към свръхестественото.
– Завършен реакционер, който има смелостта да бъде декадент. В крайна сметка аз го предпочитам пред буржоазните демократи, отвърна Ампаро.
– Women power, women power 138138
Women power (англ.) – власт на жените.
[Закрыть], а пък се побърквате от едно целуване на ръка.
– Така сте ни възпитавали в продължение на векове. Оставете ни да се освобождаваме постепенно. Не съм казала, че искам да се омъжа за него.
– И слава Богу.
Алие ми телефонира на следващата седмица. Вечерта сме били поканени на кандомбле. Нямало да бъдем допуснати на самия ритуал, защото ялоришата не обичала туристите, но преди началото щяла да ни приеме и да ни покаже обстановката.
Алие дойде да ни вземе с кола и ни преведе през бедните квартали отвъд хълма. Сградата, пред която спряхме, изглеждаше изоставена, приличаше по-скоро на заводско хале, но на прага ни посрещна стар негър и ни окади с ароматични треви. По-навътре, в малка неугледна градина, видяхме нещо като огромна кошница, изплетена от едри палмови листа, в която имаше различни местни лакомства, comida de santo, храната на светеца.
Като влязохме вътре, пред нас се откри голяма зала, чиито стени бяха украсени с картини, благодарствени плочки, африкански маски. Алие ни обясни функциите на подредбата – в дъното бяха пейките за непосветените, малкият подиум до стената беше за свирачите, до него бяха наредени столовете за присъствуващите „огани“, заможни граждани, не непременно вярващи, но уважаващи култа. Тук, в Баия, великият Жоржи Амаду бил „оган“ в едно кандомбле. Бил избран от Янсан, господарката на войната и ветровете…
– Но откъде идват тези божества? – запитах.
– Сложна история. Преди всичко съществува един судански клон, който се налага на север още от началото на робовладелството, и от това стебло произлиза така нареченото „кандомбле на ориша“, тоест на африканските божества. В южните щати се наблюдава влияние на групите банту и оттук вече тръгват верижни смесици. Докато северните култове остават верни на африканските религии, на юг примитивната макумба еволюира към умбанда, която е повлияна от католицизма, кардецизма 139139
Кардецизъм – мистично учение, създадено от френския писател спиритист Алан Кардек (1803–1863).
[Закрыть]и европейския окултизъм.
– Значи тази вечер няма нищо общо с Тамплиерите?
– Тамплиерите са били един символ. Във всеки случай тази вечер няма нищо общо с тях. Но синкретизмът е изграден върху много тънък механизъм. Забелязахте ли навън, близо до „храната на светеца“, една желязна статуетка, нещо като дяволче с вила и дарове в краката? Това е Ешу, много могъщ при умбандата, но не и при кандомблето. Все пак и кандомблето го почита, смята го за дух вестител, нещо като преобразен Меркурий. При умбандата човек е обладан от Ешу, но тук – не. Кандомблето обаче се отнася към него благосклонно, защото всичко се случва. Погледнете там, на стената… – Посочи ни оцветена статуя на гол индианец и друга, на стар черен роб, облечен в бяло и седнал с лула в устата. – Това са „кабокло“ и „прето вельо“, духове на умрели, които в ритуала умбанда имат огромно значение. Какво правят тук ли? Приемат почести, но не се използуват, защото кандомблето установява отношения само с африканските „ориша“, но и не ги отрича.
– Но какво тогава е общото между всички тези култове?
– Може да се каже, че всички афробразилски култове имат една обща характерна черта: това, че по време на ритуала посветените са обладани до транс от едно висше същество – при кандомблето това са божествата „ориша“, при умбандата – духовете на мъртвите…
– Бях забравила и страната, и расата си, каза Ампаро. – Боже мой, малко Европа, малко исторически материализъм, и ето че не си спомням нищо, при това тези истории съм ги чувала от баба си…
– Историческият материализъм ли? – усмихна се Алие. – Струва ми се, че съм чувал за него. Някакъв апокалиптичен култ, практикуван в Трир 140140
Трир – родният град на Маркс.
[Закрыть], нали?
Стиснах ръката на Ампаро.
– No passaran 141141
No pasaran (исп.) – няма да минат. Лозунг на испанските републиканци срещу франкистите.
[Закрыть], миличка.
– Боже мой – измърмори в отговор тя.
Алие бе проследил, без да се намесва, нашата полугласна размяна на реплики.
– Силите на синкретизма се неограничени, скъпа моя. Ако искате, мога да ви предложа политическата версия на цялата тази история. Законите на XIX век възвръщат свободата на робите, но в опита да се премахнат белезите на робството биват изгорени всички архиви, свързани с пазара за роби. Робите формално стават свободни, но се оказват без минало. И тогава започват да си възстановяват едно колективно самосъзнание по липса на фамилно. Връщат се към корените. Това е техният начин да се противопоставят, както казвате вие, младите, на господствуващия строй.
– Но вие току-що ни казахте, че се намесват европейски секти… – възрази Ампаро.
– Скъпа моя, чистотата е лукс, а робите взимат каквото намерят. Но си отмъщават. Днес са взели в плен много повече бели, отколкото допускате. Африканските култове са страдали от слабостите на всички религии, били са локални, етнически, късогледи. Влизайки в контакт с митовете на конкистадорите, те са възродили едно древно чудо – вдъхнали са нов живот на мистериите от II–III век в Средиземноморието между Рим, който постепенно се разпада, и ферментите, идващи от Персия, от Египет, от предюдейска Палестина… През вековете на Долното царство Африка получава отблясъците на цялата средиземноморска религия и я консервира в концентриран вид. Европа е покварена от християнството, превърнало се в държава. А пък Африка запазва съкровища от знания, както вече ги е била запазила и разпространила по времето на египтяните, предавайки ги на гърците, които ги умножават…
