355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Черен лед » Текст книги (страница 6)
Черен лед
  • Текст добавлен: 21 сентября 2016, 14:31

Текст книги "Черен лед"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 31 страниц)

12.
„Ролвааг“
26 юни, 00:55

Излязоха от асансьора и тук, пет палуби по-ниско, Макфарлън можеше да усети дълбоките, постоянни вибрации: все още слаби, ала осезаеми не само с уши, а и с всички кости на тялото.

– Насам – рече Амира и му посочи боядисания в синьо и бяло коридор.

Макфарлън я последва и се огледа. В сухия док бе прекарал дните и дори голяма част от нощите си в разположените в контейнери лаборатории на палубата и днес бе първият му истински ден в надстройката. Корабите, на които бе попадал досега, бяха все претъпкани, клаустрофобични пространства. Но на „Ролвааг“ всичко изглеждаше различно: коридорите бяха широки, кабините и общите помещения – просторни и постлани с мокет. Хвърляйки по един поглед, докато вървяха, той зърна през открехнатите врати киносалон с голям екран и библиотека с дървена ламперия. Завиха зад ъгъла, Амира отвори една врата и двамата влязоха в салона за хранене.

Макфарлън спря на място. Очакваше да види безличното помещение на корабен салет. Ала „Ролвааг“ отново го изненада. Офицерската столова бе обширно помещение, което заемаше цялата ширина на палубата към кърмата. Огромни прозорци гледаха към килватерната следа на кораба, която вреше в тъмнината. В средата на помещението бяха разположени дузина кръгли маси, всяка за осем души, застлани с колосани ленени покривки, украсени със свежи цветя. Камериерите в колосани униформи бяха на линия. Макфарлън се почувства неловко в облеклото си.

Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.

Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.

– Разкошно – рече Макфарлън и се огледа. – Особено за петролен танкер.

– Всъщност е до голяма степен стандартно – отвърна Глин. – На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.

Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.

В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада – не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече – може би, помисли си той, това бе желязна воля.

Капитанът зае мястото си и останалите я последваха с обичайния шум. Бритън свали фуражката си и я постави върху малката масичка встрани, чието предназначение бе сякаш точно за това. Разкри се сноп плътно прибрана руса коса. Когато се вгледа по-добре, Макфарлън забеляза, че очите й бяха сякаш на по-възрастен от нейните години човек.

Приближи побелял мъж в офицерска униформа и прошепна нещо на ухото й. Беше висок и слаб с тъмни очи, заобиколени от още по-тъмни кръгове. Бритън кимна и той отстъпи назад, като огледа междувременно масата. Спокойните му меки движения напомниха на Макфарлън за едър хищник.

Бритън го посочи с вдигната длан.

– Бих искал да ви представя старши помощник-капитана на „Ролвааг“ Виктор Хауъл.

Чуха се приглушени поздрави, мъжът кимна и отиде да заеме мястото си начело на съседната маса. Глин запита тихо:

– Мога ли да продължа с представянето?

– Разбира се – кимна капитанът.

Имаше ясен, отсечен говор с едва доловим акцент.

– Това е специалистът по метеорити на Музея Лойд, доктор Сам Макфарлън.

Капитанът стисна ръката на Макфарлън през масата.

– Сали Бритън – рече тя, дланта й бе хладна и силна. Едва сега Макфарлън идентифицира акцента й с характерното шотландско „р-р-р.“ – Добре дошли на борда, доктор Макфарлън.

– А това е доктор Рейчъл Амира, математичката от моя екип – продължи Глин. – И Юджийн Рошфор, главен инженер.

Рошфор вдигна глава и кимна отсечено и нервно, умните му, отнесени очи се стрелкаха непрекъснато настрани. Носеше син блейзер, който би могъл да изглежда и приемлив, ако не бе от полиестер, който блестеше под силните светлини в салона. Погледът му се спря върху Макфарлън и бързо се отмести. Изглеждаше много притеснен.

– А това е доктор Патрик Брамбъл, корабният лекар. Човек на „ти“ с морето.

Брамбъл дари сътрапезниците си с чудата усмивка и лек поклон по японски. Беше дяволит на вид старик с остри черти, с фини успоредни бръчки на високото чело, тесни, увиснали рамене и глава, гладка като порцеланова топка.

– Работили ли сте досега на кораб? – попита учтиво Бритън.

– Избягвам да стъпвам на сушата, ако е възможно – рече Брамбъл с ирландски акцент.

Бритън кимна, извади салфетката си от пръстена й, отвори я и я постави в скута си. Движенията, пръстите й, начинът, по който разговаряше, издаваха пестеливост, някаква несъзнателна ефикасност. Беше толкова спокойна и самоуверена, че на Макфарлън това му се видя като своего рода поза на самозащита. Докато разтваряше собствената си салфетка Макфарлън забеляза карта в сребърна рамка по средата на масата с отпечатано върху нея меню. На нея бе написано: консоме „Олга“, агнешко „Виндалу“, пиле по лионски, тирамису. Той подсвирна лекичко.

– Да не би менюто да не ви се нрави, доктор Макфарлън? – погледна го Бритън.

– Тъкмо обратното. Очаквах сандвич с яйце и салата и сладолед с фъстъци.

– Хубавата храна е стара корабна традиция – рече Бритън. – Шефът на борда – мистър Сингх – е един от най-добрите главни готвачи на море. Баща му е готвел на британското адмиралтейство по време на раджите.

– Нищо друго, освен доброто виндалу, не може да ти припомни, че си смъртен – рече Брамбъл.

– Но да караме неща по реда им – рече Амира и разтри ръце, докато се оглеждаше. – Къде е стюардът по напитките? Умирам си за един коктейл.

– Ще си поделим тази бутилка – рече Глин и посочи отворената бутилка „Шато Марго“, която стоеше до цветната украса.

– Хубаво вино. Ала нищо не може да се сравни с едно сухо бомбайско мартини преди вечеря. Дори когато вечерята е в полунощ – засмя се Амира.

Намеси се Глин.

– Съжалявам, Рейчъл, но на борда на кораба не се разрешават спиртни напитки.

Амира го погледна.

– Спиртни напитки ли? – повтори с лек смях тя. – Това е новост, Ели. Да не би да си станал член на Женското християнско въздържателно дружество?

Глин продължи спокойно:

– Капитанът разрешава само по чаша вино преди или по време на вечеря. На кораба няма твърд алкохол.

Все едно електрическа крушка гръмна над главата на Амира. Закачливото изражение бе заменено от внезапно изчервяване. Погледът й се стрелна към капитана, после – пак към Глин.

– О, така ли? – рече тя.

Макфарлън проследи погледа на Амира и забеляза, че лицето на Бритън леко побледня под хубавия й тен.

Глин все още гледаше Амира, която продължаваше да се зачервява.

– Мисля, че ще откриеш как качеството на бордото компенсира ограничението.

Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.

Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.

Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.

– Как се управлява такъв голям кораб? – попита Макфарлън.

Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.

Бритън взе лъжица консоме.

– До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. – Тя остави лъжицата. – Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.

– Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?

Отговорът на Бритън бе премерен:

– На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.

Обърна се към Глин:

– И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.

Глин кимна.

– Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.

Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.

– Ох-ох, това е чудничко – промърмори Брамбъл.

– Колко пъти сте заобикаляли Хорн? – попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.

– Пет – отвърна Бритън. – Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.

Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.

– Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?

Бритън се усмихна сдържано.

– Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?

Макфарлън кимна.

– Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро,тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.

– Но и най-силният вятър не би могъл да засегне „Ролвааг“, нали така? – попита Макфарлън.

– Доколкото корабът е управляем, ще се справим добре, разбира се. Но гробищните ветрове са изтласквали непредпазливи екипажи или изпаднали в безпомощност кораби към т.нар. „виещи“ 60-градусови ширини. Така наричаме онзи пояс открит океан между Южна Америка и Антарктида. За моряците това е най-лошото място на земята. Образуват се гигантски вълни, там е единственото място на света, където и вълните, и вятърът могат да обикалят планетата без да срещнат земя. Вълните просто стават по-големи и по-големи – до шейсет метра височина 99
  Наистина, през зимата около нос Хорн е най-отвратителното време на света, но съгласно лоциите за района, вълните рядко надхвърлят височина петнайсет-шестнайсет метра, което и без друго е ужасяващо и много опасно вълнение. А най-голямата измерена някога вълна е малко над петдесет метра и е от типа „анормални“ вълни, които се образуват много рядко от наслагване на няколко вълнови композиции срещу много силно течение. Подобно нещо се случва в някои райони на Световния океан, като например североизточно от нос Добра Надежда, където макар и рядко се срещат т.нар. „вълни-убийци.“ – Б.пр.


[Закрыть]
.

– Господи – рече Макфарлън. – Водили ли сте кораб в тези води?

Бритън поклати глава.

– Не. Не съм и няма и да го направя.

Тя замълча, сгъна салфетката си и го погледна.

– Чували ли сте някога за капитан Ханикът?

Макфарлън се замисли за миг.

– Не беше ли британски мореплавател?

Бритън кимна.

– Отплавал от Лондон през 1607-а с четири кораба на път за Тихия океан. Трийсет години по-рано Дрейк е заобиколил Хорн, но междувременно изгубил пет от шестте си кораба. Ханикът бил решен да докаже, че воаяжът може да бъде осъществен без да се изгуби и един кораб. Налетели на лошо време с приближаването си към протока Льомер. Екипажът молел Ханикът да се върнат. Той настоял да продължат. Като заобиколили Хорн се надигнала ужасна буря. Голяма сриващата се вълна – чилийците ги наричат „тигрес“ – потопила два от корабите му за по-малко от минута. Другите два изгубили мачтите си. Няколко дни наред дрейфували на юг, носени единствено от разбеснялата се буря и преминали Ледовата граница.

– Ледовата граница?

– Там водите на южния океан срещат замръзващите води около Антарктида. Океанографите го наричат зоната на Антарктическата конвергенция. Там започва ледът. Във всеки случай през нощта корабите на Ханикът били захвърлени върху брега на един от ледените острови.

– Досущ като „Титаник“ – рече тихо Амира.

Това бяха първите думи, които произнесе от няколко минути насам.

Капитанът я погледна.

– Не става дума за айсберг. А за леден остров. Айсбергът, потопил „Титаник“, е кубче лед в сравнение с онова, което можете да срещнете под Ледовата граница. Онзи, о който се разбили корабите на Ханикът, е бил с предполагаеми размери двайсет на четирийсет мили.

– Четирийсет мили ли казахте? – попита Макфарлън.

– Засичани са много по-големи, от космоса се виждат добре. Гигантски ледени плочи, откъснати от антарктическия шелф.

– Господи!

– От стоте оцелели дотам моряци може би трийсетина успели да се изкатерят на ледения остров. Събрали изхвърлените останки от корабите, стъкнали малък огън. През следващите два дни половината от тях умрели от измръзване. Трябвало да местят непрекъснато огъня, защото потъвал в леда. Започнали да халюцинират. Някои твърдели, че огромно забулено чудовище с коприненобяла коса и червени зъби отмъквало членовете на екипажа.

– Мили Боже! – рече погълнатият от енергичния акт на яденето Брамбъл. – Това си е направо от „Разказът на Артър Гордън“ на Едгар Алън По.

Бритън се сепна и го погледна.

– Точно така – рече тя. – Всъщност По е взел идеята тъкмо от този случай. Твърдяло се е, че онова създание е изяждало ушите, пръстите на краката и на ръцете и коленете, а оставяло останалите части от тялото пръснати по леда.

Докато слушаше, Макфарлън осъзна, че разговорите на съседните маси бяха стихнали.

– През следващите две седмици моряците измирали един по един. Скоро гладът свел броят им до десетина. И оцелелите приели единствения възможен избор.

Амира направи гримаса и пусна вилицата си, която издрънча върху чинията.

– Мисля, че знам какво ще последва.

– Да. Били принудени да ядат онова, което моряците евфемистично наричат „дългото прасе.“ Умрелите си другари.

– Очарователно – рече Брамбъл. – Доколкото знам, ако се сготви добре, е по-хубаво от свинското. Подайте ми агнешкото, моля.

– Може би седмица по-късно, един от оцелелите забелязал останките на кораб, които приближавали, подмятани от тежката вълна. Била кърмата на един от собствените им кораби, който се бил строшил на две по време на бурята. Хората започнали да спорят. Ханикът и още неколцина искали да опитат късмета си с остатъка от кораба. Ала той бил толкова дълбоко потънал във водата, че повечето не намерили куража да се отправят отново в морето с него. В крайна сметка Ханикът, боцманът му и един от палубните моряци намерили смелостта да се хвърлят във водата. Боцманът умрял от измръзване преди да може да се изкатери на борда. Ала Ханикът и морякът успели. За последен път зърнали острова вечерта, когато той поел на юг, носен от мъртвото вълнение – на юг, към Антарктида и забвението. И докато се стопявал в мъглата, им се сторило, че виждат забуленото създание, което разкъсвало оцелелите моряци.

– Три дни по-късно останките от потрошения кораб, на които се намирали, се натъкнал на рифовете на остров Диего Рамирес, югозападно от Хорн. Ханикът се удавил и само морякът успял да излезе на сушата. Оцелял като се хранел с миди, мъх, гуано от кормораните и водорасли. Поддържал постоянен огън от торфа в случай, че някой кораб евентуално мине наблизо. Шест месеца по-късно един испански кораб забелязал сигнала и го взел на борда си.

– Сигурно много се е зарадвал да види този кораб – рече Макфарлън.

– И да, и не – отвърна Бритън. – По онова време Англия и Испания водели война. Прекарал десет години в тъмницата в Кадис. Ала когато го освободили и се завърнал в родната си Шотландия, се оженил за двайсет години по-млада девойка и изживял остатъка от живота си като фермер, далеч от морето.

Бритън поспря, оглади ръбчетата на ленената кърпа с връхчетата на пръстите си.

– Този обикновен моряк – рече тихо тя, – е бил Уилям Макайл Бритън. Мой прадядо.

Отпи от чашата си с вода, попи с кърпата устните си и кимна на стюарда да поднася следващото блюдо.

13.
„Ролвааг“
27 юни, 15:45

Макфарлън се надвеси от перилата на главната палуба, за да се наслади на ленивото, почти незабележимо поклащане на кораба. „Ролвааг“ плаваше под баласт – спомагателните танкове бяха пълни с морска вода, за да се компенсира липсата на товар – и затова бордът му беше високо над повърхността. Вляво от него се издигаше кърмовата надстройка, монолитна бяла плоча, разнообразявана единствено от сълзливите очи на финестрините и далечните крила на мостика. На сто мили западно, зад хоризонта, бе Миртъл Бийч и ниският бряг на Южна Каролина.

Насъбраните около него петдесетина души съставяха екипажа на „Ролвааг“ – малка група, като се има предвид големината на кораба. Онова, което го порази най-силно, бе разнообразието: имаше африканци, португалци, французи, американци, китайци, индонезийци, които присвиваха очи на късното следобедно слънце и си шепнеха един другиму на половин дузина езици. Макфарлън почувства, че не бяха склонни да слушат глупости. Надяваше се Глин също да бе забелязал този факт.

Рязко избухване на смях се понесе над групата, Макфарлън се обърна и зърна Амира. Единственият човек на ЕИР тук, тя седеше с група голи до кръста африканци. Смееха се и разговаряха оживено.

Слънцето се спускаше към субтропичното море, потъваше в стената от облаци с прасковен цвят, които се издигаха като гъби на хоризонта. Морето бе мазно и гладко, с едва забележимо мъртво вълнение.

Една врата в надстройката се отвори и през нея премина Глин. Той бавно се изкачи и закрачи по централното мостче, което водеше до самия нос на „Ролвааг“ на триста метра разстояние. Зад него се появи капитан Бритън, следвана от старши помощника си и неколцина от старшите офицери.

Макфарлън наблюдаваше капитана с подновен интерес. Донякъде засрамената Амира му бе разказала цялата история след вечерята. Преди две години Бритън качила танкера си на рифа „Тримата братя“ пред Шпицберген. В танковете нямало нефт, но повредите на кораба били значителни. Съдът установил, че тогава Бритън била пияна. Макар да нямало доказателства, че пиенето й било причина за аварията – по всичко личало, че ставало дума за елементарна грешка на кърмчията – оттогава насам не й поверявали кораб. „Нищо чудно, че е приела това назначение“, помисли си Макфарлън като я гледаше как пристъпва напред. А и Глин сигурно е разбрал, че нито един капитан с добро положение не би се съгласил. Макфарлън поклати глава, обзет от любопитство. Глин не би оставил нищо на случайността, особено пък командването на „Ролвааг.“ Сигурно знаеше нещо повече за тази жена.

Амира се бе пошегувала по този повод по начин, който накара Макфарлън да се почувства неудобно.

– Не ми се вижда справедливо да се наказва целия кораб, заради слабостта на един човек – бе казала тя на Макфарлън. – Можеш да се обзаложиш, че и екипажът не е много доволен от това. Можеш ли да си ги представиш в моряшкия салет да посръбват по чаша вино с вечерята си? „Чудесно е, с точно толкова съдържание на танин, колкото трябва, нали?“ – довърши тя с кисела усмивка.

Над тях Глин вече бе доближил събралите се моряци. Спря, с ръце зад гърба, вторачен надолу към обърнатите към него лица на главната палуба.

– Аз съм Ели Глин – започна той с тих, монотонен глас. – Президент съм на Ефективни инженерни решения. Мнозина от вас знаят в общи линии целите на експедицията ни. Вашият капитан ме помоли да ви запозная с някои подробности. След като го сторя, с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

Той огледа екипажа.

– Насочили сме се към най-южната точка на Южна Америка, за да вземем един голям метеорит за Музея на Лойд. Ако не грешим, това ще е най-големият метеорит, откриван досега. Както мнозина от вас навярно знаят, в хамбара е подготвена шейна, която да го поеме. Планът е много прост: закотвяме се в архипелага на нос Хорн. Моят екип с помощта на неколцина от вас ще изкопае метеорита, ще го транспортира до кораба и ще го постави върху шейната му. След това ще го доставим на Музея на Лойд.

Той замълча за миг и продължи:

– Някои от вас може би се безпокоят дали операцията е законна. Разполагаме с минна концесия за острова. Метеоритът е рудно образувание и няма да бъдат нарушени никакви закони. От друга страна, съществува потенциален практически проблем: Чили не знае, че вземаме метеорит. Но нека ви уверя, че възможността този проблем да възникне е съвсем малка. Всичко е проработено до най-малките подробности и не очакваме никакви затруднения. Островите от архипелага на нос Хорн са необитаеми. Най-близкото селище е Пуерто Уилямс, на петдесет мили разстояние. Дори чилийските власти да узнаят какво правим, ние сме готови да платим за метеорита значителна сума. Тъй че, както виждате, няма основание за тревога или дори за безпокойство.

Той отново млъкна, след което вдигна глава.

– Има ли въпроси?

Вдигнаха се десетина ръце. Глин кимна на най-близкия до него мъж – снажен моторист с омазнен комбинезон.

– Какво представлява този метеорит? – избоботи той.

Веднага го последва одобрителен ропот.

– Навярно е никеловожелязна маса, тежка около десет хиляди тона. Инертна буца метал.

– И какво му е толкова важното?

– Ние смятаме, че това е най-големият метеорит, открит досега.

Вдигнаха се още ръце.

– А какво ще стане, ако ни хванат?

– Онова, което правим е сто процента законно – отвърна Глин.

Изправи се мъж в синя униформа, един от корабните електротехници.

– Тая работа не ми харесва – рече той със силен йоркширски акцент.

Имаше гъста червена коса и буйна брада.

Глин изчака учтиво.

– Ако проклетите чилийци ни уловят, че си играем игрички с тяхното камъче, може да се случи Бог знае какво. А щом всичко е стопроцентово законно, тогава защо просто не купим от тях проклетия камък?

Глин изгледа мъжа без да мигне.

– Мога ли да узная името ви?

– Името ми е Люис – долетя отговорът.

– Защото, мистър Люис, от политическа гледна точка на чилийците ще бъде невъзможно да ни го продадат. От друга страна, те не разполагат с технологичния опит да го изкопаят от земята и да го преместят от острова, тъй че той просто ще си остане там, погребан, може би завинаги. В Америка той ще бъде изучен. Ще бъде изложен в музей, където всички да го видят. Ще бъде предаден на човечеството. Това не е част от културното наследство на Чили. Той би могъл да падне където и да е, дори в Йоркшир.

Другарите на Люис посрещнаха думите му с лек смях. Макфарлън доволен видя, че Глин изглежда спечелваше доверието им с прямотата си.

– Сър – обади се един дребничък мъж, от младшия команден състав. – Ами този авариен люк?

– Люкът – отговори спокойно Глин с равен, почти хипнотизиращ тон, – е съвсем крайна предпазна мярка. При почти невъзможната вероятност метеоритът да се освободи от гнездото си – да речем в жесток щорм – люкът ще ни даде шанса да облекчим баласта си, като изхвърлим метеорита в океана. Това е същото, като при моряците от деветнайсети век, които е трябвало да изхвърлят товара си зад борда при много лошо време. Ала шансът да се наложи да го изхвърлим е безкрайно малък. Идеята е преди всичко да бъде предпазен корабът и екипажът, дори ако цената за това е да изгубим метеорита.

– И как се задейства люкът? – извика друг моряк.

– Аз разполагам с ключа за това. Както и главният ми инженер Юджийн Рошфор и ръководителят по строителството Мануел Гарса.

– А капитанът?

– Беше сметнато за разумно тази възможност да остане в ръцете на персонала от ЕИР – отвърна Глин. – В крайна сметка това е нашият метеорит.

– Да, но това пък е нашият шибан кораб!

Ропотът на екипажа се издигна над шума на вятъра и дълбокото, приглушено бумтене на машините. Макфарлън погледна към капитан Бритън. Тя стоеше зад Глин със спуснати ръце и с каменно изражение.

– Капитанът се съгласи с тази необичайна уговорка. Ние построихме люка и ние знаем как да го задействаме. Ако възникне малко вероятната необходимост той да бъде използван, това трябва да се направи много внимателно, в точно избран момент и от хора, които са обучени да го направят. В противен случай корабът може да потъне със скалата. – Той се огледа. – Има ли още въпроси?

Последва неспокойно мълчание.

– Разбирам, че това е един необичаен рейс – продължи Глин. – Известна несигурност, дори безпокойство са нещо нормално. Както при всяко пътуване по море, съществуват известни рискове. Както ви казах, онова, което правим, е напълно законно. Няма обаче да ви залъгвам, като твърдя, че и чилийците ще мислят по същия начин. Това са причините всеки от вас да получи премия от петдесет хиляди долара, ако успеем.

Чу се всеобщото ахване на екипажа и последвалия го взрив от оживени приказки. Глин вдигна ръка и отново се възцари тишина.

– Ако някой чувства някакво неудобство относно експедицията, той е свободен да напусне. Ще уредим обратния транспорт до Ню Йорк, ще получи и компенсации.

Той погледна нарочно електротехника Люис.

Мъжът отвърна на погледа му, сетне върху лицето му разцъфна широка усмивка.

– Ти ме купи, приятел.

– Всички имаме достатъчно много работа за вършене – обърна се към групата Глин. – Ако имате да добавите нещо, или да зададете още въпроси, направете го сега.

Огледа ги изпитателно. След това, като видя, че мълчанието бе пълно, кимна, обърна се и закрачи по мостчето.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю