Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 31 страниц)
82.
„Ролвааг“
19:10
Макфарлън огледа лицата на хората около себе си: Лойд, напрегнат в очакване; Глин, сдържан и неразгадаем; Рейчъл, определено раздирана от същия конфликт като самия него; Бритън, с изписана върху лицето й абсолютна убеденост. Бяха група изнурени хора, с побелели от леда коси, с ожулени, кървящи от ледените късчета лица.
– Кораба можем да напуснем ние – рече паникьосан Лойд. – По дяволите, да го оставим да дрейфува без нас. Той и бездруго го прави. Може би ще оцелее сам? Няма да се налага да изхвърляме камъка.
– Да се спуснат спасителни лодки в това море е равносилно на самоубийство – отвърна Бритън. – Навън е под нулата, за Бога.
– Не можем просто да го изхвърлим – продължи отчаяно вече Лойд. – Това ще бъде престъпление спрямо науката. Преигравате. Дотук преодоляхме толкова много! Глин, за Бога, кажи й, че преиграва.
Ала Глин не каза нищо.
– Познавам кораба си.
Това бе всичко, което Бритън отвърна. Лойд се люшкаше между заплахите и молбите. Сега се обърна към Макфарлън.
– Трябва да има изход. Някакъв начин. Сам! Кажи им отново каква е стойността му за науката, че е незаменим…
Макфарлън погледна лицето на Лойд. Изглеждаше смъртнобледо на оранжевото аварийно осветление. Сам едва преодоляваше морската болест, страха и студа. Не можеха да го изхвърлят! Почувства се обречен: помисли си за Нестор, за това какво означава да умреш и при мисълта да потъне в студената, тъмна, бездънна вода той изведнъж усети колко много, ужасно много се боеше от смъртта. Страхът го облада, временно обсеби интелектуалното функциониране на мозъка му.
– Сам! Иисусе Христе, кажи им!
Макфарлън се опита да каже нещо, но вятърът фучеше и думите се изгубиха във воя му.
– Какво? – извика Лойд. – Внимавайте всички, чуйте Сам! Сам…
– Изхвърлете го – произнесе Макфарлън.
Върху лицето на Лойд се изписа недоумение и той изгуби дар слово.
– Чухте какво каза капитан Бритън – рече Макфарлън. – Камъкът ще отиде на дъното и бездруго. Битката свърши.
Обля го вълна на безнадеждност. Усети топлинка в ъгълчетата на очите си и разбра, че бяха сълзи. Такава загуба, такава загуба…
Лойд рязко се обърна, изостави Макфарлън и се насочи към Глин.
– Ели? Ели!Ти никога досега не си ме подвеждал, винаги ти е оставало по нещо в твоята вълшебна торба с фокуси. Помогни ми сега, моля те. Не ги оставяй да изхвърлят камъка!
Гласът му бе придобил трогателен, умоляващ тон. Този мъж се разнищваше пред очите им.
Глин не каза нищо, а корабът започна отново да се накренява. Макфарлън проследи погледа на Бритън към креномера. Всички приказки секнаха, когато вятърът засвири през строшените прозорци на мостика. След това ужасяващият раздиращ шум започна отново. „Ролвааг“ се поколеба, легнал на трийсетградусов крен, всички се бяха вкопчили кой където свари, а корабът се изместваше с борд към вълната. Макфарлън се улови за перилата на преградата. Ужасът, който изпитваше, сега му помагаше да проясни мозъка си, да го изчисти от всички съжаления. Единственото, което желаеше, бе да се отърват от метеорита.
– Изправи се – чу как шепнеше Бритън. – Изправи се.
Корабът обаче упорито си оставаше наклонен надясно. Мостикът се бе изнесъл толкова встрани, че Макфарлън виждаше под прозорците единствено черната вода. Обзе го главозамайване. А сетне, след страховито разтърсване, корабът започна постепенно да се изправя.
Веднага щом палубата зае хоризонтално положение, Лойд пусна компютъра. Изражението му бе смесица от ужас, ярост и отчаяние. Макфарлън видя, че бе обзет от същия страх като самия него, че страхът също тъй проясняваше мисълта му и осветяваше единственото разумно решение, което им оставаше.
– Добре – рече Лойд най-сетне. – Изхвърлете го.
След това зарови лице в шепи.
Бритън се обърна към Глин:
– Чухте какво каза. Веднагаго изхвърлете.
В напрегнатия й тон прозвуча ясно нотка на облекчение.
Бавно, почти машинално, Глин седна пред пулта на ЕИР. Постави пръсти върху клавиатурата. След това се обърна към Макфарлън:
– Кажи ми, Сам. Щом метеоритът реагира на соленост, то какво ще стане, когато се стовари в океана под кораба?
Макфарлън се сепна. В бъркотията беше престанал да взема това под внимание. Сега се замисли трескаво.
– Морската вода е проводник – отвърна той. – Електрическият разряд на метеорита ще бъде погълнат от нея.
– Сигурен ли си, че няма да взриви кораба?
Макфарлън се поколеба.
– Не.
Глин кимна.
– Разбирам.
Зачакаха. Не се чу шум от клавишите. Глин седеше прегърбен и неподвижен над клавиатурата.
Тишина завладя мостика, а корабът пое надолу в поредната падина между вълните.
Глин с пръсти върху клавишите, полуобърна глава.
– Това е ненужна стъпка – произнесе тихо той. – А освен това е и прекалено опасна.
Дългите му бели пръсти се отдръпнаха от клавишите, той бавно се изправи и се обърна към останалите.
– Корабът ще оцелее. Рошфор никога досега не се е провалял. Няма нужда да използвам аварийния люк. В този случай аз съм на едно мнение с мистър Лойд.
Последва миг на потресаваща тишина.
– Когато метеоритът влезе в досег с морската вода, експлозията може да потопи кораба – продължи Глин.
– Казах ти, че разрядът ще се разсее в морската вода – прекъсна го Макфарлън.
Глин сви устни.
– Така мислиш.Не можем да рискуваме да повредим вратите на аварийния люк. Ако не успеят да се затворят, танкът ще се наводни.
Намеси се Бритън:
– Единственото сигурно е, че ако метеоритът не бъде изхвърлен, „Ролвааг“ ще потъне. Ели, не разбираш ли? Няма да можем да издържим и десетина вълни още.
Корабът започна да се издига към гребена на следващата вълна.
– Сали, ти си последният човек, от когото очаквах да загуби дух – тонът на Глин бе спокоен, уверен. – Можем да преодолеем всичко това.
Бритън пое дълбоко дъх.
– Ели, аз познавам кораба си. Всичко свърши, за Бога. Не виждаш ли?
– В никакъв случай – поклати глава Глин. – Най-лошото мина. Имай ми доверие.
Думата „доверие“ сякаш увисна във въздуха, а корабът продължи да се накренява. Мостикът като че бе изпаднал в парализа, всички очи бяха вперени в Глин. А танкерът не спираше да се накланя.
Гласът на Гарса долетя от говорителя – вече слаб, ту затихващ, ту отново ясен.
– Ели! Рамката се разпада! Чуваш ли ме? Разпада се!
Глин се извърна към микрофона.
– Дръжте се, човече. Идвам там след минутка.
– Мистър Гарса! – обади се по интеркома Бритън. – Говори капитанът. Запознати ли сте с аварийния люк?
– Аз го направих.
– Тогава го задействайте.
Глин стоеше невъзмутим. Макфарлън го гледаше и се опитваше да разбере на какво се дължеше тази внезапна промяна. Нима Глин беше прав? Възможно ли беше корабът – и метеоритът – да оцелеят? След това погледът му се плъзна по лицата на офицерите. Първичният ужас в очите им говореше нещо съвсем друго. Корабът се уравновеси на гребена на вълната, усука се, изстена и се плъзна отново надолу.
– Аварийният люк трябва да се задейства от компютъра на ЕИР на мостика – отвърна Гарса. – Ели знае кода…
– Не можете ли да го отворите ръчно?
– Не. Ели! Побързай, за Бога! Не ни остава много време, преди товарът да се изтърколи и да пробие борда.
– Мистър Гарса – обади се Бритън. – Наредете на хората си да напуснат местата си.
Глин се намеси:
– Гарса, отменям тази заповед. Няма да се провалим. Вършете си работата.
– Няма начин, сър. Евакуираме се.
Радиостанцията замлъкна.
Глин беше пребледнял. Огледа мостика. Корабът продължаваше пътя си към падината. Настана тишина.
Бритън пристъпи към Глин и положи длан върху рамото му.
– Ели – рече тя. – Знам какво означава за теб да приемеш провала. Знам, че имаш куража да го направиш. Точно сега ти си единственият, който притежава силата да ни спаси – нас и кораба. Отвори аварийния люк, моля те.
Макфарлън видя как тя протегна другата си ръка и стисна дланта на Глин. Той сякаш трепна.
Изведнъж на мостика съвсем тихо се появи Пъпъп. Беше мокър до кости, навлякъл отново старите си дрипи. Върху лицето му бе изписана странна възбуда, някакво очакване, което смрази кръвта на Макфарлън.
Глин се усмихна и стисна ръката на Бритън.
– Каква глупост! Сали, аз наистина очаквах повече от теб. Не виждаш ли, че не можем да се провалим. Планирали сме всичко твърде внимателно, за да се случи това. Няма нужда да задействаме аварийния люк. Всъщност при тези обстоятелства ще бъде опасно да го направим. – Огледа се наоколо. – Не виня никого от вас. Положението е сложно и страхът е разбираема реакция. Но трябва да помислите за всичко онова, през което ви преведох, на практика сам. Мога да ви обещая, че шейната ще издържи, че корабът ще преодолее бурята. Краят ни определено няма да дойде тук – не и поради осъдителна нервна криза.
Макфарлън потрепна, усетил прилив на надежда. Може би Глин беше прав?… Той бе толкова убедителен, толкова уверен. Беше постигал успех при най-невероятни обстоятелства. Видя, че Лойд също изглеждаше обнадежден, изгарящ от желание да бъде убеден.
Корабът се надигна. Накрени се. Приказките секнаха, тъй като всички се уловиха за каквото успяха. Жалният хор на скърцащия, изкривяващ се и разкъсван метал започна отново, извиси глас, докато не бе отново удавен от яростта на бурята. В този миг Макфарлън осъзна веднъж завинаги колко много грешеше Глин. На гребена на вълната корабът се разтресе тъй, сякаш имаше земетресение; аварийните светлинки премигнаха.
След дълъг и мъчителен миг корабът се изправи и се килна от гребена. Вятърът отново изсвистя през мостика и мигновено секна.
– Този път грешиш, Глин, кучи сине – изсъска Лойд, обзет отново от страха в цялата му сила. – Отвори люка.
Глин се усмихна почти подигравателно.
– Съжалявам, мистър Лойд. Аз единствен знам кодовете и ще спася метеорита ви, въпреки самия вас.
Лойд изведнъж се хвърли към Глин и в гърлото му заклокочи сподавен вик. Глин се отдръпна леко встрани и с мигновен лек удар на китката свали Лойд на палубата. Едрият мъжага падна тежко задъхан.
Макфарлън пристъпи към Глин. Той се обърна леко към него – беше спокоен. Очите му си оставаха все така непроницаеми и тъмни както винаги. Макфарлън разбра, че Глин няма да промени решението си. Той бе мъж, който не можеше да се провали и щеше да умре, за да го докаже.
Бритън погледна към старши помощника си. На Макфарлън му бе достатъчен и един поглед, за да разбере, че и тя бе стигнала до същото заключение.
– Мистър Хауъл – рече тя. – Всички да напуснат местата си. Ще изоставим кораба.
Очите на Глин се присвиха леко от изненада, ала той запази мълчание.
Хауъл се обърна към него:
– Ти ни прочете смъртната присъда, като ни принуждаваш да излезем в тази буря със спасителните лодки, шантав негоднико!
– Може би съм единственият с ума си на този мостик.
Лойд се надигна с усилие от палубата, докато корабът отново започна да се изкачва.
Глин се обърна и без да изрече и дума повече напусна наклоняващия се мостик.
– Мистър Хауъл, задействайте авариен радиобуй на 406 MHz и качете всички в лодките – рече Бритън. – Ако не се върна до пет минути, поемете задълженията на капитан.
След това тя също се обърна и изчезна.
83.
„Ролвааг“
19:35
Ели Глин стоеше на желязното мостче над централния танк номер три. Чу издрънкването на метал – Пъпъп затваряше люка към коридора. Почувства как го бодва лекото чувство на благодарност към индианеца. Той беше предан до край, докато всички – дори Сали! – го бяха предали.
Истерията, на която бе станал свидетел на мостика, бе много обезпокоителна. Той бе успял при всички превратности дотук и те би трябвало да му се доверят. Някъде далеч свиреше аварийна сирена и воят й отекваше в празното пространство: призрачен, неприятен шум. В следващите няколко часа мнозина щяха да умрат в това бурно море. А това бе тъй ненужно! Големият „Ролвааг“ щеше да оцелее; в това той беше сигурен. Щеше да оцелее ведно с товара си и с онези, които останеха на борда му. А призори, когато бурята щеше да бъде само спомен, щяха да ги пресрещнат влекачите, изпратени от Южна Джорджия. „Ролвааг“ щеше да се завърне в Ню Йорк с метеорита. Жалко, че толкова много хора нямаше да успеят да го сторят…
Замисли се отново за Бритън. Великолепна жена! Усети голяма тъга, когато се сети за нежеланието й да му се довери на края. Никога нямаше да намери друга като нея; това го знаеше. Той щеше да спаси кораба й, ала за някакви лични отношения вече изобщо не можеше да става и дума.
Облегна се на надлъжната преграда, разсеяно учуден колко много време му бе потрябвало, за да си поеме дъх. Хвана се здраво, когато корабът се накрени; ъгълът бе обезпокоителен, вярно, но все още бе под критичната граница от трийсет и пет градуса. Чуваше шума от приплъзването на вериги, протеста на метала под краката си. Най-сетне корабът започна да се изправя, стенейки. Беше трагично, че след всичко, което бе сторил – а и след необичайните успехи, които бе постигнал, – те не искаха да му се доверят този последен път. Всички, освен Пъпъп. Погледна към старика.
– Надолу ли си се запътил, шефе?
Глин кимна.
– Нуждая се от помощта ти.
– Нъл’ за туй съм тук.
Пристъпиха към края на мостчето. Под тях бе камъкът, горната част на заобикалящата го шейна бе покрита с найлонови платна. Аварийните лампи го къпеха в мъждива светлина. Товарният танк все още държеше, беше сух. Корабът бе чудесен. Тройната обшивка на корпуса бе причината за това. Дори покрит с платна, камъкът бе великолепен – средоточието на страховете и надеждите им. Стоеше си върху шейната – тъй, както и бе очаквал да го види.
Погледът му пробяга по вертикалните и хоризонталните подпори. Трябваше да се признае, че имаше доста повреди: изкривени железа, строшени от напрежението връзки, срязани рейки. Напречните свързващи скоби по дъното на танка бяха обсипани с изтръгнати нитове, скъсани вериги и разцепени дървени греди. Чуваше остатъчното скърцане и стенание на материала. Ала паяжината като цяло бе все още цяла.
Асансьорът обаче бе повреден. Той започна да се спуска надолу.
Корабът се надигна и отново се наклони.
Глин запази равновесие и продължи да слиза. Отне му повече време, отколкото бе предполагал, и когато стигна до дъното, положението му бе по-скоро хоризонтално, отколкото вертикално – беше се проснал върху стълбата, вместо да се спуска по нея. Обгърна я с лакти, за да изчака. Сега можеше да види изпод платната червения хълбок на камъка. Шумът в товарния танк се засилваше, беше като някаква адска симфония на метала, ала този шум не означаваше нищо. Когато корабът се издигна върху върха на гребена, той извади джобния си часовник и го провеси на верижката му, за да прецени какъв бе кренът. Двайсет и пет градуса: далеч под критичната стойност.
Чу неочакван ропот, изскъцрване и масивната тъмночервена крива на метеорита сякаш помръдна. Корабът продължи да се накренява, метеоритът го последва и Глин не бе сигурен дали корабът преместваше метеорита или обратното. Камъкът вече бе опрян на ръба на шейната си, готов да се претърколи извън нея. Разнесе се силен раздиращ, разтрисащ шум. Двайсет и седем градуса. Двайсет и осем.
Корабът потрепери, спря и започна да се изправя. Глин въздъхна. Двайсет и осем градуса! В рамките на допустимото. Метеоритът се отмести обратно в шейната си с чудовищно разтърсване. И скърцането на метала изведнъж секна. Воят на вятъра и ревът на водата отвъд корпуса стихна – корабът пропадаше в падина.
Огледа танка. Онова, което трябваше да стори, бе да натегне веригите, които бяха най-близо до метеорита. Бяха проектирани така, че това можеше да свърши и сам човек с помощта на хидравлично задвижвани моторни талрепи, поставени на всяка точка за натягане. Учуди се, че Гарса не беше сторил това досега.
Бързо се спусна към точката на натягане и включи двигателя на хидромотора. Запали от първи път – беше, разбира се, в отлично състояние.
Корабът продължаваше да се спуска в падината, даваше му известно спокойствие и стабилност, за да работи.
Глин дръпна предния лост и доволен видя как големите, обвити в гума вериги, които се бяха охлабили от движението на метеорита, отново се натегнаха. Защо Гарса не ги бе натегнал? Причината бе ясна: беше се паникьосал. Глин усети за миг разочарование от доверения си строителен ръководител. Това не бе присъщо на Гарса, изобщо не му беше присъщо. Толкова много хора го бяха подвели; но той поне не бе подвел никого.
Веригите се натегнаха добре и той се обърна към Пъпъп.
– Вземи тази кутия с инструменти – рече и посочи кутията, оставена от Гарса при оттеглянето му.
Корабът тръгна да се издига, веригите започнаха да се напрягат. И тогава с остър раздиращ звук веригите се охлабиха. Глин се взря напрегнато на мъждивото осветление. Забеляза, че Гарса всъщност вече бе опитал това. Зъбците на предавателната кутия на мотора се бяха изронили, а четириинчовата глава на тресчотката бе откъсната. Хидравликата бе безпомощна.
Корабът продължи да се издига. И тогава той чу глас отгоре. Надникна иззад шейната и вдигна глава.
Сали Бритън минаваше през люка и стъпваше върху металното мостче. Тя се държеше със същото естествено достойнство, което го бе поразило толкова силно, когато я срещна за първи път – когато се спускаше по облените в слънце стъпала; но това бе преди цяла вечност. Сърцето му изведнъж потрепна. Беше променила решението си: щеше да остане на кораба.
Бритън спря, за да изчака дългото, изпълнено с вой, накреняване. Гледаха се един другиго, докато метеоритът се клатеше върху шейната си, а корабът стенеше от болка. Когато това свърши, тя извика отново:
– Ели! Корабът е на път да се пречупи!
Глин усети остро разочарование: в крайна сметка в мисленето й не бе настъпила промяна. Ала всичко това бе отклонение. Той насочи отново вниманието си към шейната. И сега вече разбра: начинът да спре движението на камъка бе да затегне болта на горната верига над върха на метеорита. Това означаваше да разреже покриващите го платна. Бе проста работа, достатъчно бе да натегне болта на ръка с не повече от шест инча. Започна да се катери по най-близката верига.
– Ели, моля те!Задържала съм една спасителна лодка за нас. Остави това нещо и ела с мен!
Глин се набра на мускули, Пъпъп го следваше с кутията с инструменти. Трябваше да съсредоточи мислите си върху целта, да не отклонява вниманието си.
След като стигна най-горната част на метеорита, той с изненада откри, че в покриващото го платно бе разрязан малък отвор. Под него, както и очакваше, болтът на горната верига бе охлабен. Корабът започна да се издига от падината и да се накренява; той намести гаечния ключ на гайката, захвана болта с друг ключ за контра, и започна да натяга.
Нищо не помръдна. Не беше разбрал – не би могъл да разбере – на какво огромно, на какво невъобразимо напрежение бе подложен болтът.
– Дръж този ключ – нареди той.
Пъпъп се подчини и хвана ключа с жилестите си ръце. Корабът продължи да се накланя.
– Върни се на мостика с мен, Ели – каза Бритън. – Може би все още има време да се задейства аварийният люк. И двамата можем да оцелеем.
Глин я погледна за миг и продължи борбата си с болта. В тона й нямаше молба – това не бе характерно за Сали Бритън. Долови нотки на търпение, разум, абсолютна убеденост. Това го натъжи.
– Сали – рече той, – единствените хора, които ще загинат, са онези глупаци в спасителните лодки. Ако останеш тук, ти ще оцелееш.
– Познавам кораба си, Ели.
Това бе всичко, което тя каза.
Приклекнал, той се надвеси над болта на горната верига и напъна гайката. Някой бе опитвал да го стори и преди него: върху метала имаше скорошни драскотини. Корабът се наклони още и той усети как метеоритът помръдва; намести се още по-стабилно, обхванал веригите с двата си крака. Напъна се до край, ала гайката не помръдна. Задъхан нагласи отново ключа.
Корабът продължаваше да се накренява.
Бритън се обади от тъмнината горе, гласът й се извиси над грохота.
– Ели, бих искала да изляза на вечеря с теб. Не разбирам много поезията, но ще споделя с теб онова, което знам. Бих искала да го споделя.
Метеоритът потрепери и Глин се улови с две ръце – камъкът се накланяше ведно с кораба. Имаше спуснати въжета, привързани за ребрата на танка и той бързо завърза едно от тях около кръста си, за да задържи местоположението си. Захвана се отново с гаечния ключ. Четвърт оборот – това бе всичко, от което се нуждаеше. Клатенето на кораба се забави и той отново стисна дръжката на ключа.
– И бих могла да те обичам, Ели…
Глин спря изведнъж и се вторачи в Бритън. Тя се опита да каже още нещо, но гласът й бе удавен от надигащия се писък на изтормозения метал, който отекваше свирепо в огромното затворено пространство. Виждаше единствено малката й фигурка на мостчето над главата си. Златистата й коса се бе разпуснала, падаше свободно разбъркана върху раменете й и грееше в сумрака.
Докато я гледаше, той усети, че корабът не се изправя. Извърна поглед – първо към камъка, сетне към Пъпъп. Онзи се усмихваше, от дългите му тънки мустаци капеше вода. Глин усети как го облива вълна на ярост спрямо самия него за това, че не се бе съсредоточил върху непосредствения проблем.
– Ключът! – изкрещя той на Пъпъп, за да надвика писъка на метала.
Корабът бе силно накренен, звукът на метала – оглушителен. Извади джобния си часовник с ръка, която би искал да бъде по-устойчива – искаше да изчисли отново наклона; вдигна го, но часовникът се залюля напред-назад. Опита се да го успокои, но той се изплъзна от пръстите му и се разби о хълбока на камъка; зърна проблясъци на злато и стъкло, които се плъзнаха по червената повърхност и изчезнаха в дълбините.
Накреняването и едновременното плъзгане встрани се ускориха с жестока внезапност. Или това бе плод на въображението му? Не, това определено не можеше да бъде истина. Бяха заложили на двойното осигуряване, сметките бяха проверени и препроверени, всеки възможен вариант на провал бе взет предвид.
След това той почувства как метеоритът под него се раздвижи, чу се силен пукот, платната се раздраха, а шейната и паяжината рухна. Червеният цвят на метеорита изведнъж изпълни полезрението му – досущ като отворила се огромна рана; камъкът бе обвързан с оплели се въжета и метални проволки, изтръгнати нитове хвърчаха и рикошираха около него. Все още корабът се плъзгаше встрани, легнал вече почти на борд, накренявайки се още повече и повече. Той се закатери бързо, опитваше се да развърже въжето около кръста си, ала възелът бе толкова стегнат, толкова стегнат…
Последва неподдаващ се на никакво описание звук: сякаш небесата и бездната долу бяха изригнали едновременно. Танкът се разцепи в гейзер от искри и метеоритът се изтърколи в тъмнината – сякаш някакво лениво чудовище се преобърна – и го повлече със себе си. В следващия миг настъпи пълна тъмнина и той усети притока на студен въздух…
Чуваше се леко подрънкване на чаши, шепот. В тази мека вечер в четвъртък „Ламброази“ бе пълен с любители на изкуството и с богати парижани. Отвъд дискретната фасада на ресторанта тъмносивата есенна луна обгръщаше района Маре с нежно блещукане. Глин се усмихна на Сали Бритън, която седеше срещу него върху фината бяла дамаска.
– Опитай това – рече той, докато севритьорът отваряше бутилка „Вьов Клико“ и накланяше ледения поток към чашите им. Той взе чашата си и я вдигна. Тя се усмихна и произнесе тихо:
… как всичко се извръща
съвсем лениво от бедствието; орачът
може би е чул плясъка, отчаяния вик,
но за него провалът нямаше значение.
Провалът нямаше значение…
След което го обзе изумление, рецитацията бе удавена от злокобния смях на Пъпъп. А после цялата тази сцена се изпари в изригналия блясък на ярка и красива светлина.
