Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 31 страниц)
36.
„Ролвааг“
12:55
Глин бръкна в джоба си, извади миниатюрен бинокъл и огледа кораба. Беше очаквал Валенар да предприеме следващ ход; и очевидно тъкмо това бе ходът му.
Бритън скочи от мястото си и отиде до прозореца.
– Изглежда има намерение да ни хвърли във въздуха – рече тя.
Глин огледа мачтите, а сетне и стомилиметровите оръдия. Свали бинокъла.
– Блъфира.
– Откъде сте сигурен?
– Проверете на „Слик 32“.
Бритън се обърна към Хауъл.
– „Слик“ не показва облъчване с радар за управление на стрелба по този пеленг.
Бритън погледна отново Глин с любопитство.
– Прав сте. – Глин й подаде бинокъла. – Насочил е оръдията си към нас, но няма намерение да стреля с тях. Ще забележите, че антените на радарите за управление на стрелбата не се въртят.
– Виждам. – Бритън му върна бинокъла. – Наблюдатели – на носа и на кърмата, мистър Хауъл.
– Мистър Гарса, ще приготвите ли нашия приемен салон, просто за всеки случай.
Глин прибра бинокъла в джоба си и погледна Пъпъп. Местисото бе хлътнал на стола си и поглаждаше дългите си, увиснали мустаци.
– Мистър Пъпъп, бихте ли дошли с мен да се поразходим по палубата, ако обичате.
Изражението на Пъпъп не се промени. Той се изправи и последва Глин по дългия коридор.
Навън силният вятър метеше залива и гонеше танцуващите зайчета на вълните. По палубата се търкаляха парчета лед. Глин тръгна напред, следван по петите от старика. Стигнаха голямата булбообразна извивка на бака. Тук Глин се спря, облегна се на котвения рудан и се взря в разрушителя в далечината. Сега, след като Валенар бе предприел хода си, проблемът бе да предвидят следващите му действия. Глин погледна крадешком към Пъпъп. Единственият човек на борда, който можеше да хвърли известна светлина върху Валенар, бе онзи, когото той разбираше най-малко. Бе открил, че не е в състояние да предвижда или контролира действията на Пъпъп. А той пък го следваше като сянка. Което се оказа изненадващо объркващо.
– Имаш ли цигара? – попита Пъпъп.
Глин извади неотворен пакет марлборо – тук струваше в злато колкото тежеше – и го подаде на Пъпъп. Той го разкъса и с почукване извади цигара.
– Кибрит?
Глин запали цигарата му със запалка.
– Благодаря, шефе. – Пъпъп дръпна силно от цигарата. – Малко хладничко е днес, а?
– Да, така е. – Последва кратка пауза. – Къде научихте английски, мистър Пъпъп?
– От мисионерите, откъде другаде? Дето съм ходил на училище, беше само при тях.
– Да не би някой от тях да е бил случайно от Лондон?
– И двам’та, сър.
Глин изчака още малко, докато Пъпъп пушеше. Дори като се вземеха предвид културните различия, този човек бе много труден за разгадаване. Глин никога не бе срещал толкова непроницаем индивид.
Поде издалеко:
– Много хубав пръстен – посочи той безцеремонно към малкия златен пръстен на кутрето на местисото.
Пъпъп го вдигна и се ухили.
– Така е. Чисто злато, перла, два рубина и тъй нататък.
– Подарък от кралица Аделаида, предполагам.
Пъпъп се сепна, цигарата увисна на устната му. Ала бързо се съвзе.
– Напълно си прав.
– А какво стана с бонето от кралицата?
Пъпъп го погледна с любопитство.
– Погребах жената с него. Можеше да се изкара бая черпене от бонето.
– Да не би тогава Фуегия Баскет да е твоя пра-пра-пра-прабаба?
– Донякъде.
Очите на Пъпъп си оставаха забулени в тайна.
– Произхождаш от видно семейство.
Като каза това, Глин се взря съвсем отблизо в очите му. След като той премигна и се извърна, Глин разбра, че забележката му бе предизвикала търсения ефект. И въпреки това, необходимо бе да подхожда към тази материя с най-голямо внимание и хитрост. Нямаше да има втора възможност да разприказва Джон Пъпъп.
– Жена ти сигурно е починала много отдавна.
Пъпъп още не отговаряше.
– От едра шарка ли?
Пъпъп поклати глава.
– Морбили.
– Аха – рече Глин. – И моят дядо почина от морбили.
Което всъщност си беше вярно.
Пъпъп кимна.
– Ние имаме нещо общо помежду си – добави Глин.
Пъпъп го погледна изкосо.
– Моят пра-пра-пра-прадядо е капитан Фицрой.
Глин произнесе тази лъжа много внимателно, без да мигне.
Пъпъп отклони своя поглед към морето, ала Глин зърна известна несигурност в очите му. Очите винаги издават човека. Освен, разбира се, ако не си се тренирал.
– Странно е как се повтаря историята – продължи той. – Имам гравюра на твоята пра-пра-пра-прабаба, когато е била малко момиченце – от срещата й с кралицата. Окачена е в салона ми.
За яганите установяването на семейна връзка означаваше всичко – ако Глин бе схванал правилно прочетеното в етнографската литература по въпроса.
Докато слушаше, Пъпъп някак се напрегна.
– Джон, може ли да видя отново пръстена?
Пъпъп вдигна кафявата си ръка, без да го поглежда. Глин я взе нежно в своята и натисна леко дланта му. Бе забелязал пръстена още първия път, когато го видя да спи пиян в Пуерто Уилямс. На хората му в Ню Йорк бяха необходими няколко дни, за да установят какъв бе произходът на пръстена.
– Странно нещо е съдбата, Джон. Моят пра-пра-пра-прадядо капитан Фицрой от кораба на Нейно величество „Бийгъл“ е отвлякъл твоята пра-пра-пра-прабаба Фуегия Баскет и я отвел в Англия да се срещне с кралицата. А сега пък аз отвлякох теб – добави с усмивка той. – Каква ирония, а? Само че аз няма да те водя в Англия. Скоро ще си идеш у дома.
В онези далечни времена е било модно да се водят „диваци“ от най-далечни краища на земята и да ги показват в кралския двор. Фуегия Баскет се завърнала в Огнена земя с „Бийгъл“ няколко години по-късно с боне и пръстен, подарък от кралицата. Пътник на борда на кораба бил и мистър Чарлз Дарвин.
Макар Пъпъп да не го погледна, непроницаемостта на очите му сякаш започна да се разсейва.
– Какво ще стане с пръстена? – попита Глин.
– Ще отиде с мен в гроба.
– Нямаш ли деца?
Глин вече знаеше, че Пъпъп бе последният яган, но искаше да прецени отговора му. Пъпъп поклати глава. Глин кимна, без да пуска още ръката му.
– А няма ли изобщо никой оцелял?
– Има няколко местисоси, но аз съм последният, който знае езика.
– Това сигурно те натъжава.
– Има древна яганска легенда и колкото повече остарявам, толкова повече си мисля, че се отнася за мен.
– Каква е тя.
– Когато дойде времето последния яган да умре, Ханукса ще го прибере при себе си в земята. От неговите кости ще се появи ново племе.
Глин пусна ръката на Пъпъп.
– А как точно Ханукса ще прибере последния яган?
Пъпъп поклати глава.
– Това е един шибан предразсъдък, нъл’тъй? Не си спомням подробностите.
Глин не го притисна. Това бяха думи на стария Пъпъп. Осъзна, че нямаше начин да разбере дали бе успял да се доближи до него.
– Джон, нуждая се от твоята помощ за команданте Емилияно Валенар. Присъствието му тук е заплаха за нашата задача. Какво можеш да ми кажеш за него?
Пъпъп изтърси още една цигара от пакетчето.
– Команданте Емилияно дойде тук, на юг, преди двайсет и пет години. След преврата на Пиночет.
– Защо?
– Баща му паднал от някакъв вертолет, докато го разпитвали. Бил човек на Алиенде. Както и синът му. Пратили го да служи тук, за да е по-далеч.
Глин кимна. Това обясняваше много неща. Не само изпадането му в немилост в чилийския флот, но и омразата му към американците, а навярно и самопрезрението му като чилиец.
– Защо още командва разрушител?
– Той знае определени неща за някои хора, нали така? Добър офицер е. А пък команданте Емилияно е и много упорит. И много предпазлив.
– Разбирам – отвърна Глин, като отбеляза проницателността на интуитивните оценки на Пъпъп. – Има ли нещо друго за този мъж, което трябва да знам? Женен ли е?
Пъпъп облиза крайчеца на новата си цигара и я мушна между устните си.
– Команданте е двоен убиец.
Глин потисна изненадата си, като сам запали цигара.
– Той доведе жена си в Пуерто Уилямс. Това не е хубаво място за жени. Нямат какво да правят – няма танци, няма фиести. По време на Фолклендската война команданте бе пратен на дълъг поход в Естрехо де Магеланес, за да приковава аржентинския флот в полза на британците. Когато се върна, откри, че жена му си е завъдила любовник. – Пъпъп дръпна силно от цигарата. – Команданте постъпи хитро. Изчака докато можеше да ги улови заедно – на място. Преряза й гърлото. А доколкото чух, направил нещо още по-лошо с мъжа. Той издъхнал по пътя към болницата в Пунта Аренас.
– И защо не са го вкарали в затвора?
– Тук, на юг, не можеш просто да кажеш на съперника си да се разкара. Чилийците имат старомодно чувство за чест, нали? – Пъпъп говореше много ясно, много делово. – Ако ги бе убил извън спалнята, щеше да е по-различно. Но… – Той сви рамене. – Всички разбираха защо един мъж, който е видял жена си в такова положение,ще направи онова, което той стори. И това е още една причина команданте да запази толкова дълго поста си.
– Защо?
– Защото е човек, който може да направи всичко.
Глин се замисли, взрян в разрушителя отвъд протока. Стоеше си там, неподвижен, тъмен.
– Искам да те попитам още нещо – рече той, без да откъсва очи от бойния кораб. – Онзи търговец в Пунта Аренас, на когото си продал екипировката на изследователя. Той дали ще си спомни за теб? Дали ще е в състояние да те идентифицира, ако го попитат?
Пъпъп се замисли за минута.
– Не мога да кажа – отвърна след дългото си мълчание. – Беше голям магазин. Но пък в Пунта Аренас няма чак толкова много индианци-ягани. А и доста разгорещено се пазарихме.
– Разбирам – рече Глин. – Благодаря ти, Джон. Много ми помогна.
– Няма за какво, шефе – отвърна Пъпъп.
Пак изгледа косо Глин, очите му блещукаха хитро и весело.
Глин мислеше трескаво. Понякога бе най-добре веднага да си признаеш лъжата. Ако го сториш добре, това може да породи някакъв извратен вид доверие.
– Боя се, че не бях докрай честен с теб – каза той. – Знам много за капитан Фицрой. Но той всъщност не ми е прародител.
Пъпъп се изхили неприятно.
– Разбира се, че не е бил. Не повече, отколкото Фуегия Баскет ми е била прабаба.
Остър порив на вятъра раздърпа яката на Глин. Той погледна Пъпъп.
– Откъде тогава ти е пръстенът?
– Толкова много от нас, яганците, измряха, че последният наследи всичко. Ето откъде получих бонето и пръстена, а и почти всичко останало.
Пъпъп продължи да гледа смаян Глин.
– И какво стана с „всичко останало“?
– Продадох повечето. Парите изпих.
Слисан отново от прямотата на отговора, Глин осъзна, че дори не бе почнал да разбира ягана.
– Когато всичко това свърши – каза старикът, – ще трябва да ме вземеш с теб там, където отиваш. Не мога повече да се върна у дома.
– Защо?
Но още преди да бе задал въпросът, Глин разбра, че вече знаеше отговора.
37.
„Ролвааг“
23:20
Макфарлън крачеше по постлания със син мокет коридор на палубата под мостика. Беше уморен до смърт, ала не можеше да заспи. Твърде много се бе случило за един ден: дългата поредица от странни открития, смъртта на Рошфор и Евънс, новата поява на разрушителя. След като се отказа да спи, той заброди из палубите на „Ролвааг“ като неуморен призрак.
Спря пред една кабина. Краката му без да ще го бяха довели пред вратата на Амира. Осъзна с известна изненада, че търсеше компанията й. Циничният й смях бе може би онази ободрителна опора, от която се нуждаеше. Времето, прекарано с нея, щеше да бъде за щастие освободено от празни приказки или изтощителни обяснения. Питаше се дали би приела да изпият по чаша кафе в офицерския салон, или да изиграят партия билярд.
Почука на вратата.
– Рейчъл?
Отговор не последва. Не бе възможно да бе заспала – Амира твърдеше, че никога през последните три години не била лягала преди три сутринта.
Почука отново. Открехнатата врата лесно се отвори под натиска на кокалчетата му.
– Рейчъл? Аз съм, Сам.
Влезе, любопитен пряко себе си; никога не бе влизал в кабината на Амира. Вместо да е в безпорядък с разхвърляни чаршафи, пепел от пура и разпилени дрехи, помещението изглеждаше придирчиво чисто. Диванът и столовете бяха грижливо нагласени, лавиците с научни справочници – внимателно подредени. В един миг се почуди дали тя изобщо живееше тук, докато не видя шлюпките от начупените фъстъци, които лежаха в полукръг под компютърната масичка.
Усмихна се благо и пристъпи към нея. Погледът му се спря върху екрана и бе привлечен от собственото му име, което бе изписано върху него.
Двете страници на документа се намираха в близкия принтер. Той взе горната страница и зачете.
ЕИР
Поверително
От: Р. Амира
До: Е. Глин
Относно: С. Макфарлън
От последния доклад насам субектът е все повече погълнат от метеорита и от невъзможността той да бъде разбран. Все още е раздвоен относно проекта и самия Лойд, който го е въвлякъл в него почти пряко волята му, и от проблемите, които предизвиква метеоритът. Помежду си говорим малко за други неща – поне допреди онова, което се случи тази сутрин. Не съм сигурна дали е бил напълно откровен с мен, но не ми е удобно да насилвам повече нещата.
След като бе открит метеоритът, започнах разговор за предишната му теория за съществуването на междузвездни метеорити. Макар и без особено желание в началото, той скоро се разпали, обясни как тази теория е приложима спрямо метеорита Десоласион. Изпитваше обаче нужда от известна дискретност и ме помоли да не споделям опасенията му с никого. Както сигурно си разбрал от тазсутрешното обсъждане, вярата му в междузвездния характер на метеорита се засилва все повече.
Чу притварянето на врата, тихото ахване. Макфарлън се обърна. Амира стоеше облегната на вратата на кабината. Беше още облечена за вечеря, в дълга до коляното черна рокля, ала бе наметнала арктическото си яке на раменете за пътуването си до интендантството. Тъкмо изваждаше ново пакетче фъстъци от джоба му. Погледна го, след това – листа в ръцете му, и застина на място.
В един миг двамата просто само се гледаха. Бавно, сякаш от само себе си пакетчето с фъстъци се мушна обратно в джоба на якето.
Макфарлън усети как го обгръща чувството на пустота и безнадеждност. Сякаш не можеше да намери повече емоционални ресурси, на които да се опре подир всичките удари напоследък.
– Е – рече накрая той, – изглежда май не съм единственият Юда на борда на този кораб.
Амира отвърна на погледа му, лицето й бе пребледняло.
– Навик ли ти е да нахлуваш в стаите на другите хора и да четеш личните им документи?
Макфарлън се усмихна хладно. Хвърли листа на писалището.
– Съжалявам, но това съчинение е незадоволително. Двойствен е погрешно написано. Ели няма да ти пише червена точка днес. – Пристъпи към вратата, но тя още бе блокирана от тялото й. – Моля, отдръпни се настрани.
Амира се поколеба, сведе поглед, ала не отстъпи.
– Почакай – рече тя.
– Казахда се отдръпнеш.
Тя кимна към принтера.
– Не и докато не прочетеш останалото.
Обля го вълна на ярост и той вдигна ръка да я отмести настрани. Но после се овладя.
– Прочетох достатъчно, благодаря. А сега се разкарай от пътя ми.
– Прочети и останалото. Тогава можеш да си вървиш.
Амира премигна и облиза устни. Държеше обаче позицията си.
Той издържа на погледа й – минута, може би – две. След това се обърна, взе втората страница на доклада и зачете.
Аз съм склонна да се съглася с него. Има силни, ако не и неопровержими доказателства, че метеоритът е дошъл далеч отвъд Слънчевата система. Теорията на Сам е реабилитирана. Освен това не намирам доказателства за обсебеност у него, нито пък нещо друго, което би могло да представлява заплаха за експедицията. Тъкмо обратното: метеоритът изглежда събужда учения у него. Все по-малко забелязвам онази негова саркастична, отбранителна и понякога наемническа страна от характера му, която бе толкова очевидна в началото; това е заменено от ненаситно любопитство, от дълбоко желание да разбере какво представлява тази странна скала.
И така, това ще бъде моят трети и последен доклад. Не мога с чиста съвест да продължа да пиша тези доклади. Ако почувствам зараждането на някакви проблеми, ще съобщя за това. Бих го направила във всеки случай, като лоялен служител на ЕИР. Работата е там, че метеоритът е по-странен, отколкото би могъл да предположи който и да е от нас. Той дори може да се окаже опасен. Не мога да наблюдавам Сам и да работя съвместно с него. Ти ме помоли да бъда негова помощничка. И тъкмо това възнамерявам да правя – за негово добро, за мое добро и за доброто на тази мисия.
Макфарлън издърпа стола изпод компютърната масичка и се отпусна на него с шумолящия лист хартия в ръце. Усети как гневът му се изпарява и оставя подире си бъркотия от неясни чувства.
Никой от двамата не проговори и това продължи сякаш цяла вечност. Макфарлън чуваше далечния ромон на водата, усещаше едва доловимия шум на двигателите. След това вдигна глава и я погледна.
– Това бе идея на Ели – рече Амира. – Ти бе човек на Лойд, а не негов. Историята ти е съмнителна. А и на първото ни събиране – онази история със сандвича – се показа малко непредвидим. Непредвидимите хора го изнервят. Затова ми каза да те държа под око. Да подавам редовно доклади.
Макфарлън седеше и мълчаливо я наблюдаваше.
– Идеята не ми се понрави. Отпървом най-много ме подразни обаче това да ти бъда помощничка. Мислех си просто, че докладите ще бъдат поредната досада. Но нямах представа – никаква представа – колко трудно всъщност ще се окаже това. Чувствах се адски гадно всеки път, когато сядах да пиша доклада си. – Въздъхна дълбоко, сякаш нещо застана в гърлото й. – А последните два дни… не знам. – Поклати глава. – И после пък, като пишех този… просто разбрах, че повече не мога да го правя. Дори за него.
Тя замлъкна изведнъж. Сведе поглед от лицето му към килима. Той забеляза, че брадичката й трепереше, въпреки усилията й да се сдържи. По бузата й закривуличи една-единствена сълза.
Макфарлън бързо скочи от стола си и приближи към нея. Избърса сълзата й. Тя обви с ръце врата му, притегли го към себе си, зарови лице в шията му.
– О, Сам – прошепна тя. – Толкова съжалявам.
– Няма нищо.
Втора сълза набразди бузата й. Той се наведе да я избърше, но тя вдигна лице да го погледне и устните им се сляха.
Притегли го още по-силно към себе си с лек стон. Навел се над дивана, Макфарлън усети натиска на гърдите й, почувства прасците й да се плъзгат покрай бедрата му. Поколеба се за миг. След това почувства как ръцете й галят врата му, как бедрата й се сключват около него и той се отдаде на вълната от страст. Мушна ръце под роклята й, надигна бедрата й, притисна с длани коленете й от вътрешната им страна. Целуна я пламенно, пръстите й леко галеха основата на врата му.
– О, Сам – простена отново тя.
След което впи устни в неговите.
38.
Исла Десоласион
19 юли, 11:30
Макфарлън погледна извисяващите се пред него кули от черна лава. Огромните зъбери бяха още по-впечатляващи отблизо. Той ги определи от геоложка гледна точка като класически „вулканични тапи“ – останките от двукратерен вулкан, при който склоновете бяха изгребани от ерозията, оставила подире си само двете запълнени с базалт гърла.
Обърна се и погледна през рамо. На няколко мили отзад и далеч под тях, районът на дебаркирането бе нашарен от черни точици върху белия пейзаж, тънки като нишки пътища водеха навътре в острова. Работата по изваждането на метеорита бе възобновена веднага след смъртта на Рошфор и Евънс. Ръководеха я Гарса и вторият инженер – Стоунсайфър – мрачен мъж, който изглежда бе наследил не само задълженията, но и характера на Рошфор.
Рейчъл Амира го настигна, дъхът й излизаше като пара. Вдигна глава към върховете и се намръщи.
– Колко още трябва да вървим?
– Искам да достигна ей онази ивица от по-тъмен материал, на половината до върха. Навярно това е останка от последното изригване, тъй че ще са ни необходими проби, за да го датираме.
– Няма проблем – рече тя и раздрънка екипировката си.
Бе в много добро настроение, откакто се бяха срещнали, за да започнат изкачването, говореше малко, но си тананикаше и си подсвиркваше. Макфарлън, от друга страна, бе неспокоен, нетърпелив.
Огледа възможните маршрути, търсеше да види препятствия, корнизи, свободни скали. След това пое отново, обувките му със „снегоходки“ заскърцаха по прясно навалелия сняг. Вървяха бавно по въздигащия се сипей. Близо до основата на „тапата“ Макфарлън спря пред необичайна скала, която се подаваше от снега. Удари я рязко с геоложкото си чукче и прибра две парченца в торбичката си за проби, след което си записа бързешком нещо.
– Игра с камъчета – рече Рейчъл. – Досущ като момченце.
– Тъкмо за това станах планетарен геолог.
– Обзалагам се, че като хлапе си имал колекция от камъни.
– Всъщност – не. А ти какво събираше? Кукли Барби ли?
Рейчъл изсумтя.
– Колекцията ми бе доста еклектична. Птичи гнезда, змийски кожи, изсушени тарантули, кости, пеперуди, скорпиони, умрял бухал, разни необичайни размазани на пътя животинки.
– Изсушени тарантули ли?
– Да. Израснах в Портъл, Аризона, в подножието на планините Чирикахуа. Есенно време големите мъжки тарантули излизаха на пътищата, търсеха да се чифтосат. Имах около трийсет, забодени на дъска. Но проклетата кучка един ден изяде цялата ми колекция.
– Кучката умря ли?
– За съжаление – не. Повърна обаче всичко и оля леглото на мама. Посред нощ. Беше доста смешно.
Тя се изкикоти, като си спомни.
Спряха. Склонът пред тях се издигаше по-стръмно. Тук постоянният вятър бе образувал дебела кора върху снега.
– Да махнем снегоходките – рече Макфарлън.
Въпреки минусовите температури се чувстваше свръхразгорещен и дръпна ципа на якето си.
– Ще се насочим към седлото между двата върха – рече той, прикрепи „котки“ към обувките си и тръгна отново. – А какви бяха размазаните на пътя животинки?
– Повечето – херпи.
– Херпи ли?
– Херпетологични екземпляри. Земноводни и влечуги.
– Защо?
Рейчъл се усмихна.
– Защото са интересни. Сухи, плоски, лесно се сортират и съхраняват. Имах няколко доста редки екземпляра.
– Обзалагам се, че майка ти много ги е харесвала.
– Тя не знаеше за тях.
Потънаха в мълчание, дишаха тежко, а подире си оставяха виеща се в леда следа. След няколко минути стигнаха седловината и Макфарлън спря за нова почивка.
– За трите седмици на онзи проклет кораб съм излязъл от форма – рече задъхано той.
– Снощи се представи добре, господине.
Усмивка понечи да се появи върху лицето й. Но тя изведнъж се изчерви и се извърна.
Той не отговори. Рейчъл бе добра партньорка и той чувстваше, че сега можеше да й се довери, въпреки двуличието. Но онова, което се бе случило предишната вечер, бе неочаквано усложнение. А последното нещо, което би желал сега, бяха усложненията.
Починаха няколко минути, пийнаха вода от манерката. Далеч на запад Макфарлън виждаше тъмната ивица, която се бе спуснала на хоризонта: предвестница на бурята.
– Ти си по-различна от останалия екип на Глин – рече той. – Защо?
– Аз наистина съм по-различна. Това не е случайно. Всички в ЕИР са свръхпредпазливи, включително и Глин. Той се нуждаеше от някого, който да поема рискове. А в случай, че не си забелязал, съм и много умна.
– Това го забелязах – отвърна Макфарлън, извади блокче шоколад и й го подаде.
Задъвкаха мълчаливо. След това Макфарлън напъха празните опаковки в раницата си и я метна на рамо, хвърли одобрителен поглед на склона над тях.
– Оттук изглежда малко рисковано. Аз ще изкача…
Но Рейчъл вече бе започнала да се катери по ледения глетчер пред тях. Той се издигаше до основата на скалата – ставаше по-синкав, по-леден и по-стръмен.
– Карай по-бавно – извика той, като погледна към склона. Гледката над скалистите острови на архипелага Хорн бе грандиозна. Далеч, чак към хоризонта, можеше да види върховете на планините в Огнена земя. Въпреки размерите си „Ролвааг“ изглеждаше в черната вода на залива като детска играчка за вана. Разрушителят едва се виждаше, по-голямата част от корпуса му бе скрита зад скалист остров. На самия хоризонт можеше да се забележи фронта на бурята, който бе захапал кристално ясното небе.
Като погледна пак нагоре, се обезпокои от бързото темпо, с което Рейчъл се изкачваше.
– По-бавно! – извика той, този път по-настойчиво.
– Охлюв! – долетя подигравателният й отговор.
Веднага след това покрай него изтрополя камък, последван от друг, по-голям, който премина на сантиметри покрай ухото му. Малка част от стръмния склон се откъсна с усилващ се рев изпод краката на Рейчъл и оголи тъмен белег под снега. Тя се строполи тежко по корем, краката й увиснаха в празното пространство. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха – гърчеше тяло, дращеше да намери опора.
– Дръж се! – извика Макфарлън и запълзя нагоре.
За броени мигове стигна до широка козирка, която бе точно под нея. Приближи още, вече по-внимателно, избираше грижливо къде да стъпи върху твърдата повърхност. Пресегна се и улови ръката й под лакътя.
– Хванах те – рече задъхан. – Пускай се.
– Не мога – рече тя през зъби.
– Всичко е наред – повтори тихо той. – Държа те.
Тя изстена тихо, след това се пусна. Той усети тежестта й, извъртя се и насочи краката й към широката козирка под себе си. Тя се приземи тежко и падна разтреперена на колене.
– О, Господи – прошепна с треперещ глас, – почти бях паднала.
Прегърна го през рамо.
– Всичко е наред – повтори той. – Щеше да паднеш от метър и петдесет височина и то върху сняг.
– Наистина ли? – рече тя, погледна надолу и направи кисела гримаса. – Имах усещането, че цялата планина се срива в лавина. Тъкмо щях да кажа, че ми спаси живота, но комай не е така. Благодаря все пак.
Тя вдигна глава към него, целуна го бързешком по устните. Спря се за миг, после пак го целуна, този път по-бавно. След това, като усети съпротивата му, се отдръпна назад и се вгледа внимателно в него с тъмните си очи. Известно време се гледаха мълчаливо, а целият свят се разпростираше на триста метра под тях.
– Ти все още ми нямаш доверие, така ли, Сам?
– Вярвам ти.
Тя отново се притисна към него, сключила вежди в изражение на вцепенение и ужас.
– Тогава какво има? Да не би да има някоя друга? Нашата храбра капитанка, например? Дори Ели изглежда…
Гласът й секна изведнъж, тя сведе поглед и прегърна коленете си.
В съзнанието на Макфарлън се рояха половин дузина отговори, ала всеки от тях изглеждаше или лекомислен, или покровителствен. Като най-добър отговор той избра просто да нарами отново раницата, да поклати глава и да се усмихне глуповато.
– На около седем-осем метра нагоре по склона има хубаво място за вземане на проби – рече след малко.
Рейчъл все още стоеше с поглед в земята.
– Иди и си вземи пробата. Смятам да те изчакам тук.
Беше въпрос на няколко минути да стигне до мястото, да откърти половин дузина парчета тъмен базалт от лицето на скалата и да се върне при Рейчъл. Тя се изправи при приближаването му и заедно поеха мълчаливо надолу, към седлото.
– Дай да си поемем дъх – рече Макфарлън най-сетне възможно най-небрежно.
Очите му не се откъсваха от Рейчъл. До края на експедицията щяха да работят заедно и близо един до друг; последното нещо, от което се нуждаеше, бе помежду им да се възцари неловкост. Хвана я за лакътя и тя се обърна в очакване към него.
– Рейчъл – започна той. – Чуй ме. Миналата нощ бе чудесна. Но нека си остане така. Поне засега.
Погледът й стана по-остър.
– Което означава?
– Означава, че имаме работа за вършене. Заедно. А това е достатъчно сложно и без друго. Затова дай да не пришпорваме нещата, става ли?
Тя премигна бързо на няколко пъти, след това кимна, лека усмивка прикри разочарованието, дори болката, която пробяга по лицето й.
– Добре – рече и се извърна.
Макфарлън я прегърна. С тежкото й арктическо яке, беше все едно, че прегръща човечето от рекламата на гумите „Мишлен“. Нежно повдигна с пръст лицето й към своето.
– Наистина ли? – попита.
Тя отново кимна.
– Не го чувам за първи път – рече тя. – Така е по-лесно.
– Какво означава това?
Тя сви рамене.
– Нищо. Предполагам, че не ме бива много по тази част.
Стояха прегърнати, а студеният вятър свистеше около тях. Макфарлън погледна надолу към непокорните кичури, които се виеха изпод качулката й. А сетне, следвайки импулса, той зададе въпроса, чийто отговор го бе заинтригувал още от първата вечер на летния мостик.
– Имало ли е нещо между теб и Глин?
Тя го погледна, отдръпна се и изражението й стана каменно. После въздъхна, отпусна се.
– Е, защо, по дяволите, да не ти кажа. Вярно е. Някога, преди време, Ели и аз имахме нещо. Предполагам – просто едно малко увлечение. Беше… беше много хубаво.
Устните й се разтеглиха в усмивка, която бавно се стопи. Обърна се и седна на снега, протегна крака напред, взря се в гледката под тях.
Макфарлън седна до нея.
– И какво стана?
Тя се извърна и го погледна.
– Наистина ли трябва да ти кажа всичко? Ели прекрати връзката. – Усмихна се студено. – И знаеш ли какво? Всичко вървеше страхотно. Нямаше никакъв проблем. Никога през живота си не съм била по-щастлива. – Замлъкна за миг, но продължи: – Предполагам, че тъкмо това го притесни. Не можеше да понесе мисълта, че няма винаги да е тъй страхотно. Затова когато нещата повече не можеха да се развиват към добро, той ги прекрати. Просто ей така. Защото ако нещата не могат да вървят към добро, те тръгват към лошо. И това щеше да е провал. Нали така? А Ели Глин е човек, който не може да се провали.
Тя се засмя безрадостно.
– Но вие, двамата, все още си приличате в някои отношения – рече Макфарлън. – Например вчера, в библиотеката. Кой знае защо си мислех, че ще се обадиш. Имам предвид за случилото се с Рошфор и Евънс. Но ти не го направи. Означава ли това, че и ти приемаш безрезервно смъртта им?
– Моля те, Сам. Нито една смърт не е приемлива. Но почти във всеки проект, по който съм работила в ЕИР, е имало нещастни случаи. Това е заложено в същината на този бизнес.
Поседяха още известно време, всеки гледаше настрани от другия. След това Рейчъл се изправи.
– Хайде – рече тихо тя и изтупа снега от себе си. – Който стигне последен, ще измие епруветките.
