355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Черен лед » Текст книги (страница 22)
Черен лед
  • Текст добавлен: 21 сентября 2016, 14:31

Текст книги "Черен лед"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 31 страниц)

54.
„Ролвааг“
02:50

Лойд крачеше неспокойно в затъмнения кабинет на палубата под мостика – яростен като затворен в клетка звяр. Вятърът се бе усилил и през няколко минути поривите атакуваха кораба с такава сила, че кърмовите прозорци се огъваха и потракваха в рамките си. Лойд обаче не забелязваше това.

Спря се за миг, след това се взря през отворената врата на личния си кабинет към всекидневната до него. Стените и другите плоскости бяха осветени от слабото червеникаво аварийно осветление. Върху стената от телевизионни екрани, тъмна и безжизнена, проблясваха безшумно стотици негови подигравателни изображения.

Той се завъртя разтреперан на място. Щеше да се пръсне от яд, скъпата му риза щеше да се спука по шевовете. Това бе невъобразимо. Глин – човек, на когото тойплащаше триста милиона долара – го бе изгонил от мостика на собствения му кораб. Бе изключил захранването на апартамента му, беше го оставил глух, ням и сляп. Трябваше да се погрижи за някои неща в Ню Йорк – критичноважни дела. Наложеното мълчание му струваше маса пари. А имаше и нещо друго; нещо, което бе още по-болезнено от парите. Глин го бе унизил пред корабните офицери на мостика и пред неговите собствени хора. Лойд можеше да прости много неща, но това никога нямаше да прости. Палмър Лойд бе укротявал само с един поглед президенти, министър-председатели, шейхове, индустриални шефове и мафиотски босове. Но този мъж бе по-различен.

В изблик на ярост той ритна един от фотьойлите и го запрати в ъгъла. А след това рязко се извърна и се заслуша напрегнато.

Воят на вятъра, далечното бръмчене на машините във фалшивия рудник, си продължаваха както и преди. Ала имаше друг, постоянен шум, който Лойд в яростта си не бе доловил веднага. Ето го пак: стакатото на експлозия. Беше много близо; всъщност – на кораба, защото можеше да усети как палубата потреперва леко под краката му.

Изчака в полумрака с напрегнати мускули, любопитството сега се бореше с яростта му. И ето го отново: шумът от експлозия, последвано от потреперване.

На главната палуба ставаше нещо.

Той бързо излезе от всекидневната, мина по коридора и влезе в централния апартамент. Тук секретарите и помощниците му седяха неловко всред замлъкналите телефони и помръкналите компютърни екрани и разговаряха тихо. Разговорите им секнаха, когато той прекоси дългото пространство с нисък таван. Пенфолд безшумно се измъкна от сенките и го дръпна леко за ръкава. Лойд го отблъсна, мина покрай затворените врати на асансьорите и отвори звукоизолиращата врата, която водеше към личния му апартамент. Мина през стаите към предната преградна стена на надстройката. Изтри кондензиралата се влага от един финестрин с ръкава на сакото си и надникна навън.

Под него палубата приличаше на разбунен кошер. Работниците укрепваха палубната екипировка, проверяваха стоперите, задрайваха люкове – правеха последните трескави приготовления за пътуване по море. Но онова, което привлече вниманието му бе странната кула, която се издигаше от танка. Беше по-ниска отпреди, всъщност дори – далеч по-ниска. Беше обгърната с пара и дим, които се смесваха с мъглата, за да образуват облаци, които се носеха по палубата в някакъв забавен балет. Докато гледаше, се чу поредното та-та-та-та на експлозиите. Метеоритът се смъкна леко надолу и корабът отново потрепери. Група работници забърза напред и разчисти натрупалите се отломки, преди да прозвучи следващата експлозия.

Сега разбра какво бе имал предвид Глин като говореше за „контролирания провал“ за кулата. Взривяваха я – къс по къс. И докато гледаше, Лойд схвана, че това бе най-добрият – а може би и единственият – начин да се натовари нещо толкова тежко в танка. Дъхът му секна от блестящото и дръзко решение.

При тази мисъл по тялото му пробяга нов гневен спазъм. Ала Лойд затвори очи, обърна се, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

Глин му бе казал да не идва; Макфарлън му бе казал да не идва. Ала той бе дошъл, въпреки всичко. Също както като скочи върху метеорита, когато го бяха разкрили за първи път. Помисли си за онова, което се бе случило с мъжа на име Тимер и потрепери.

Може би идването му тук, под насочените оръдия, не бе най-доброто решение. Беше импулсивно, а Лойд познаваше добре себе си, за да знае, че обикновено не бе импулсивен човек. Но реакцията му бе твърде близка до импулсивната: бе приел всичко твърде лично. Дж. П. Морган веднъж бе казал: „Ако много силно желаеш нещо, няма да успееш да се сдобиеш с него.“ Винаги се бе съобразявал с тази философия: никога не се боеше да се откаже от някоя сделка, колкото и изгодна да изглеждаше. Най-ценното му качество на бизнесмен бе способността да пасува и с каре аса в ръка. А сега, за първи път в живота си, той бе получил такива карти, с които не искаше да пасува. Беше влязъл в играта и щеше да играе до край – или ще спечели, или ще изгуби.

Лойд се улови, че водеше необичайна за него битка: борба да успокои мисленето си. Той смяташе, че не бе направил 34 милиарда чрез неразумни или подчинени на моментни изблици действия. Винаги бе избягвал да подлага на съмнение решенията на наетите от самия него професионалисти. В този ужасен момент на унижение, поражение и самооценка, той разбра, че може би Глин наистина бе действал в защита на неговите собствени интереси, като го отпрати от мостика и го отряза от външния свят. Но самата мисъл за това отново предизвика вълна на ярост. За собствените му интереси или не, но този мъж бе арогантен и си позволяваше твърде много. Спокойствието на Глин, невъзмутимостта му, присвояването на лидерството вбесяваха Лойд. Беше унизен пред всички и никога нямаше да забрави или да прости това. Когато всичко свършеше, щеше потърси сметка на Глин – и финансово, и във всяко друго отношение.

Ала първо трябваше да откарат метеорита оттук. И Глин изглеждаше единственият човек, който можеше да направи това.

55.
„Ролвааг“
3:40

– Капитан Бритън, метеоритът ще бъде в товарния танк след десет минути. Корабът ще бъде ваш и можете да отплавате.

Думите на Глин разчупиха продължителното мълчание, което владееше мостика. Също като всички останали, и Макфарлън наблюдаваше бавното, но постоянно спускане на метеорита в търбуха на „Ролвааг“.

Минута, а може би и две, Бритън остана неподвижна като статуя, вгледана през прозорците на мостика – поза, която не бе променила след излизането на Лойд. Най-накрая се обърна и погледна Глин право в очите. След достатъчно дълъг миг тя се извърна към втория помощник-капитан.

– Скорост на вятъра?

– Трийсет възла от югозапад, на поривите – до четирийсет, продължава да се увеличава.

– Течения?

Тихият разговор продължи, а Глин се наведе към мъжа на компютърния пулт.

– Извикай, моля те, Пъпъп и Амира на мостика.

Последва нова бърза серия експлозии. Корабът се накрени и баластните помпи забоботиха да го уравновесят.

– Наближава нов атмосферен фронт – рече тихо Хауъл. – Мъглата се разнася.

– Видимост? – попита Бритън.

– Вдига се до петстотин метра.

– Координати на бойния кораб?

– Непроменени през последните двайсет и четири часа, пеленг нула-пет-нула.

Мощен порив на вятъра връхлетя кораба с все сила. Последва мощен, кух тътен, различен от всички, които Макфарлън бе почувствал досега, и потреперването сякаш пробяга по самия гръбнак на кораба.

– Корпусът току-що се удари о скалата – рече тихо Бритън.

– Не можем още да тръгнем – отвърна Глин. – Ще издържи ли корпусът?

– Известно време – отговори равнодушно Бритън. – Може би.

Вратата в дъното на мостика се отвори и влезе Рейчъл. Огледа се, блестящите й очи бързо оцениха ситуацията. Пристъпи и застана до Макфарлън.

– Най-добре ще е Гарса да побърза и да вкара онова нещо в танка, преди да сме се пробили – прошепна тя.

Последва нова серия експлозии и метеоритът се спусна още по-надолу. Основата му вече бе скрита в корпуса на кораба.

– Доктор Макфарлън – рече Глин без да се обръща. – След като метеоритът бъде укрепен в танка, той става изцяло ваш. Искам вие и Амира да го наблюдавате денонощно. И да ми съобщите, ако настъпи промяна в данните или в поведението на метеорита. Не желая повече изненади от този камък.

– Добре.

– Лабораторията е готова, има наблюдателна платформа над хамбара. Съобщете ми, ако се нуждаете от нещо.

– Пак се появиха мълнии – намеси се вторият помощник. – На десет мили оттук.

Последва кратко мълчание.

– Ускорете този процес – обърна се неочаквано към Глин Бритън.

– Не мога – отвърна тихо, почти разсеяно той.

– Видимост – хиляда метра – докладва вторият помощник. – Скоростта на вятъра се увеличи до четирийсет възла.

Макфарлън преглътна. Всичко се развиваше с такава предвидима, часовникарска точност, че той се бе унесъл и почти бе забравил за опасността. Спомни си въпроса на Лойд: „Е, и как ще се справиш с онзи разрушител там?“ Как наистина? Запита се какво ли правеше Лойд в затъмнените си покои. Помисли си с учудващо малко съжаление за евентуалната загуба на възнаграждението си от 750 000 долара, след онова, което бе отвърнал на Лойд. За него това едва ли имаше значение – сега, след като притежаваше метеорита.

Чу се поредното изпукване на експлозиите и титановите подпори се разхвърчаха, отскочиха и се плъзнаха по палубата, рикошираха о перилата. Онези, които паднаха в танка, издрънчаха. Върху прозорците на мостика изтрополиха камъчета, понесени от надигналия се вятър от близката скала. Пантеонерото връхлиташе.

Радиостанцията на Глин изпиука.

– Още шейсет сантиметра и ще сме долу – долетя металният глас на Гарса.

– Остани на този канал. Искам да ми се обаждаш при всяко спускане.

Пъпъп отвори вратата и влезе в помещението на мостика – разтъркваше очи и се прозяваше.

– Видимост – две хиляди метра – докладва вторият помощник. – Мъглата се вдига бързо. Всеки миг бойният кораб ще се появи във видимост.

Макфарлън чу тътена на гръм. Той бе удавен от поредното силно избумтяване, след като корабът се удари повторно в скалата.

– Вдигнете оборотите на главните машини! – извика Бритън.

Към бъркотията се добавиха още няколко вибрации.

– Остават осемнайсет инча – долетя гласът на Гарса от главната палуба.

– Мълнии на пет мили. Видимост две хиляди и петстотин метра.

– Начало на затъмнението – рече Глин.

Ярко осветената до този момент палуба изведнъж потъна в мрак, както и целият кораб. Сиянието от надстройката обливаше метеорита със слаба светлина – горната му част вече едва се виждаше. Целият кораб се тресеше – дали от спускането на метеорита, дали от едрата вълна, която се разбиваше о борда му, дали от вятъра – това Макфарлън трудно можеше да прецени. Последва нов залп от експлозии и метеоритът потъна още по-надолу. И Бритън, и Глин вече издаваха високо командите си; беше неловък миг, в който корабът сякаш имаше двама капитани. След като мъглата се вдигна, Макфарлън видя, че протокът вече бе покрит с бели зайчета и дишаше дълбоко с едрите разпукващи се вълни. Погледът му не можеше да се откъсне от този нощен морски пейзаж, очакваше всеки миг да се появи острият нос на разрушителя.

– Шест инча – докладва Гарса по радиото.

– Пригответе се за затваряне на люка – нареди Глин.

На югозапад проблесна светкавица, последвана веднага от слаб тътен.

– Видимост – четири хиляди метра. Мълнии – на две мили.

Макфарлън усети как Рейчъл го стисна силно за лакътя.

– Боже мой, това е прекалено близо – прошепна тя.

И ето го: вдясно се появи разрушителят, мътен грозд светлини, които блещукаха в бурята. Макфарлън видя как мъглата се отдръпва от бойния кораб. Беше неподвижен, със запалени светлини, сякаш парадираше с присъствието си. Последва нова експлозия и поредното потрепване.

– Метеоритът е вътре – долетя гласът на Гарса.

– Затворете люковите закрития – изкомандва бързо Бритън. – Отдайте вързалата, мистър Хауъл. Бързо. Курс едно-три-пет.

Отново последва серия експлозии – дебелите вързални въжета, които придържаха кораба към скалата, се отделиха и се разлюляха лениво към нея.

– Рулят – петнайсет градуса вдясно, имам курс едно-три-пет – рече Хауъл.

56.
„Алмиранте Рамирес“
3:55

На малко повече от миля разстояние команданте Валенар крачеше на своя мостик. Беше неотоплен и, както той го предпочиташе – населен с минимален брой хора от екипажа. Взираше се през предните стъкла към корабния кастильо – бака. Не виждаше нищо през изтъняващата мъгла. След това изведнъж се обърна към офисиала де гуардия ен ла мер, старши помощник-командира, който стоеше до нишата на радара. Наведе се иззад рамото му и погледна екрана на насочения напред инфрачервен радар. „Подписът“ на танкера не му показваше нещо, което още да не знаеше, не отговаряше на нито един от въпросите му. Защо корабът оставаше още привързан към брега? При надвисналата буря ставаше все по-опасно да бъде там. Дали не се опитваха да преместят метеорита до кораба? Не – преди да се спусне мъглата той наблюдаваше безплодните им усилия във вътрешността на острова. Дори и сега можеше да чуе трескавото бумтене на машините. А и бъбренето по радиостанцията на брега продължаваше. И все пак, изглеждаше глупаво да поставят кораба под заплаха, като го държат привързан към брега. А онзи мъж Глин в никакъв случай не беше глупак.

Тогава какво ставаше?

Преди време над воя на вятъра бе дочул силния бумтеж на витлата, когато наблизо увисна вертолет, кацна, а после отлетя. Чуха се експлозии наблизо – много по-слаби от онези на острова, но очевидно някъде в близост до кораба. Или може би на самия кораб. Дали бе възможен някакъв инцидент на борда? Дали имаше жертви? Дали Тимер не се бе сдобил с оръжие, за да опита да избяга?

Извърна се от остарелия зелен екран и се взря напрегнато в мрака. Стори му се, че вижда проблясване на светлинки през развелите се парцали на мъглата и лапавицата. Премигна, стисна очи и погледна отново. Светлинките бяха изчезнали. Вятърът връхлиташе кораба, свиреше и виеше. Валенар бе чувал тези звуци и преди. Това бе пантеонеро.

Вече бе пренебрегнал няколко заповеди да се върне в базата – всяка от които бе по-настоятелна от предишната. Да се върне му нареждаха корумпирани, подкупни служители. Но, Пресвета Дева Марийо, в крайна сметка те щяха да му бъдат благодарни.

Усещаше движението на кораба върху тежката вълна – държеше се като коркова тапа, което никак не му харесваше. Котвените вериги върху некартираната подводна козирка държаха – това бе най-добрата котвена стоянка, единственатав протока Франклин.

Но какво ставаше?

Не възнамеряваше да чака до обяд, за да получи отговор за Тимер. Още на зазоряване щеше да изстреля няколко снаряда високо в носа им – не и да потопява кораба, разбира се, но достатъчно, за да го повреди и да привлече вниманието им. След това щеше да предяви ултиматума си: или предавате момчето, или умирате.

Нещо проблесна в разпръскващите се вълма мъгла. Взря се, приближил лице до стъклото. Ето ги отново: светлини, не ще и съмнение. Напрегна се да види по-добре в мрака. Мъглата и лапавицата постепенно отминаваха и той отново ги видя – за миг, а после – и още веднъж. А сега вече очертанията на големия кораб изплуваха в разсейващия се мрак. Вдигна бинокъла си и корабът изчезна. Изруга, взрян в тъмнината. А после отново зърна светлините – сега вече само една, много слаба светлинка.

Онези негодници бяха затъмнили кораба.

Какво криеха?

Отстъпи назад, хвърли поглед на инфрачервения екран, опита се да намери някакъв смисъл в размазаното зелено петно. Предусещаше, че нещо предстоеше да се случи. Може би вече беше време да действа.

Обърна се към помощник-боцмана.

– Вдигни по тревога главния кубрик.

Помощникът се наведе над микрофона на вътрешнокорабната уредба.

– Главен кубрик, главен кубрик, всички да заемат бойните си постове.

Зави сирената за тревога. Почти мигновено на мостика се появи и отдаде чест командирът на частта за управление на боя.

Валенар отвори едно шкафче и извади доста обемния апарат за нощно виждане, съветско производство. Нагласи очилата на главата си, пристъпи към прозорците и погледна отново навън. Руската технология не бе тъй добра, като на устройствата, произвеждани от американската ITT, но пък руският уред не бе толкова скъп. Погледна към танкера.

През окулярите танкерът се виждаше по-ясно. По палубата се щураха някакви хора, определено се готвеха за отплаване. Но най-смущаващо бе, че те се суетяха около отворения голям товарен люк в средата на палубата. Нещо стърчеше от него; нещо, което Валенар не можеше да види ясно.

Докато наблюдаваше, току над отворения люк избухна малка, но ослепителна експлозия. Този уред за нощно виждане от второ поколение не бе снабден с предпазна система за изключване при свръхсилна светлина. Валенар залитна назад, сграбчи очилата, свали ги и разтърка очи, ругаейки.

– Прицел по уреди – извика той на тактическия офицер. – Да не се използват стомилиметровите оръдия, докато не наредя.

Последва леко колебание.

Макар пред очите му още да плуваха ярки петна, Валенар се обърна рязко към командира на бойната част.

– Слушам, сър – долетя отговорът му. – Прицел по уреди. Данните се прехвърлят към оръжейните системи.

Валенар се обърна към офицера на руля.

– Подгответе се за вдигане на котва.

– Слушам, да се приготвим за вдигане на котвата.

– Как сме с горивото?

– Петдесет и пет процента, сър.

Валенар затвори очи, за да помогне на болезнения блясък да утихне. Извади от джоба си пура и употреби цели три минути, за да я запали. След това се обърна отново към прозорците.

– Американският кораб се движи – докладва вахтеният офицер, надвесен над радара.

Валенар дръпна бавно от пурата. Крайно време беше. Може би в крайна сметка щяха да се закотвят в по-безопасни води, в подветрената част на протока. Биха могли да изчакат бурята там.

– Отделя се от скалата.

Валенар чакаше.

– Завива… Сега е по пеленг нула-осем-пет.

Това не бе курс към подветрените води на протока. Валенар продължи да изчаква, но усети как внезапен, вледеняващ страх сковава сърцето му. Минаха пет минути.

– Все още по пеленг нула-осем-пет, увеличават скоростта до четири възела.

– Продължавайте да следите курса му – рече той.

Страхът го овладя още по-силно.

– Целта завива, скорост пет възла, пеленг едно-едно-пет, едно-две-нула, едно-две-пет…

„Твърде бързо се ускорява за танкер“, помисли си той. Но нямаше никакво значение какви бяха двигателите на огромния кораб; физически бе невъзможно той да изпревари един разрушител.

Извърна се от прозорците.

– Прицел пред мачтата на бака, над водолинията. Искам корабът да бъде осакатен, а не – потопен.

– Целта се движи с пет възла, задържа се на курс едно-три-пет.

„Насочва се към открито море“, помисли си той. „Значи край – Тимер е мъртъв.“

Касео, командирът на частта за управление на боя, докладва:

– Продължаваме да следим целта, сър.

Валенар се опитваше да запази спокойствие, да бъде силен; да не се разкрива пред хората около себе си. А сега повече от всякога се нуждаеше от яснота на мисълта.

Свали пурата, облиза пресъхналите си устни.

– Готови за стрелба – заповяда той.

57.
„Ролвааг“
3:55

Глин нарочно пое бавно дъх, за да почувства как въздухът изпълва дробовете му. Както винаги преди акция го бе обзело необикновено спокойствие. Корабът бе подготвен за морски преход, мощните машини бумтяха тихо под краката му. Разрушителят лежеше ниско във водата, ярко петно в мрака на около двайсет градуса вляво зад кърмата им.

Всичко щеше да свърши след двайсет минути. Ала бе въпрос на правилно подбран момент.

Обърна се към далечния ъгъл на мостика. Пъпъп стоеше в сянка, скръстил в очакване ръце. Пристъпи напред, след като Глин му кимна.

– Да?

– Искам да бъдеш готов да помогнеш на кърмчията. Може да се наложи рязко да променяме курса и ще ни трябва опита ти с тези течения и подводната топография.

– Подводната какво?

– Къде са рифовете, къде са плитчините и къде е достатъчно дълбоко, за да мине корабът…

– Шефе?

– Да.

– Моето кану гази само шест инча. Никога не съм се безпокоял за подобни неща.

– Знам. Но знам, че приливно-отливните течения тук достигат десет метра при висока вода. Знаеш къде са местата на корабокрушения и къде са подводните козирки. Бъди готов.

– Много добре, шефе.

Глин изгледа как дребният мъж се върна обратно в сенките. След това погледът му се стрелна към Бритън, която бе застанала до командния пулт, заедно с Хауъл и вахтения офицер. Тя наистина бе хубава жена и добър капитан – беше всичко онова, което бе предвидил, че ще бъде. Начинът, по който реагира, когато бе временно лишена от правомощията си – това го впечатли най-много от всичко друго. В поведението й имаше силна проява на лично достойнство и самообладание, дори когато отстъпи командването. Питаше се дали това бе вродено, или бе резултат на предишното й опозоряване.

Воден от импулса, по-рано той бе взел от корабната библиотека стихосбирка на У. Х. Одън. Не бе любител на поезията; винаги му се бе струвала непродуктивен занаят. Беше отгърнал на стихотворението „Прослава на варовика“, заради смътното загатване на връзка с инженерните науки. Изживяването бе на истинско откровение. Нямаше представа за силата на поезията; колко много чувство, мисъл, дори мъдрост можеше да се съдържа в тъй сбития изказ. Хрумна му, че щеше да бъде интересно да обсъди това с Бритън. В крайна сметка тъкмо нейното цитиране на стих от Одън по време на първата им среща, го бе отвело при тази книжка.

Всички тези мисли ангажираха съзнанието на Глин за не повече от секунда. И изчезнаха в мига, в който прозвуча тихият вой на алармена инсталация.

Бритън заговори – гласът й бе отчетлив и спокоен:

– Бойният кораб ни „освети“ с инфрачервения си радар за управление на боя. – Обърна се към Хауъл. – Тревога на всички постове.

Хауъл повтори командата. Засвири друга, много по-силна сирена.

Глин пристъпи напред към своя човек на компютърния пулт.

– Заглуши го – рече тихо.

Усети как погледът на Бритън се стрелна към него.

– Да го заглуши ли? – повтори тя и в напрегнатия й тон се усети нотка на сарказъм. – Мога ли да попитам с какво?

– Със системата за широкообхватно електронно заглушаване на Макдонъл-Дъглас, която е на вашата мачта. Той ще стреля по нас с оръдията си, а може би дори с „екзосет“ 2727
  „Летяща риба“, нисколетяща, трудноуловима от радарите ракета „кораб-кораб“, френско производство. – Б.пр.


[Закрыть]
. Разполагаме с диполни отражатели и ОСББ, за да се погрижим за каквито и да е ракети.

Този път Хауъл се обърна и го погледна изумен.

– Оръжейни системи за близък бой? На този кораб няма нищо подобно.

– Под онези прегради на носа. – Кимна към човека си. – Време е да се поразсъблечем.

Мъжът набра няколко команди, чу се остро изпукване отпред. Глин видя как преградите се смъкват и падат в морето, тъкмо както бе планирано. Разкриха се шест къси дула на оръдията „Фаланкс-Гатлинг“, които, както бе известно на Глин, можеха да изстрелват 20-мм снаряди от обеднен уран срещу идващата ракета при честота от над 3 000 изстрела в минута.

– Господи – рече Хауъл. – Но това е секретно оръжие!

– Наистина.

– Доколкото си спомням, той го нарече допълнителна екипировка за безопасност – речи Бритън с известна нотка на ирония.

Глин се обърна към нея.

– Предлагам в мига, в който почнем електронното заглушаване, да дадете рязко дясно на борд.

– Маневра за избягване? – попита Хауъл. – С този кораб? На него му трябват пет мили разстояние само да спре.

– Много добре го знам. Но въпреки това го направете.

Намеси се Бритън:

– Мистър Хауъл, насочете кораба дясно на борд.

Хауъл се обърна към кърмчията:

– Руля дясно на борд, дясната машина авариен пълен назад, лява машина авариен пълен напред.

Бритън погледна към човека на Глин.

– Приложете всички контрамерки, ако изстреля ракета – диполни отражатели, ОСББ, ако е необходимо.

Последва известно забавяне, после се усетиха вибрации, след като корабът намали ход и започна да завива.

– Това няма да сработи – промърмори Хауъл.

Глин не си даде труда да отговори. Знаеше, че всъщност тактиката им щеше да успее. Дори ако електронните контрамерки не успееха, Валенар щеше да се цели високо в носа, където едно попадение щеше да предизвика много шум с най-малки поражения. Не би опитал да потопи „Ролвааг“, поне засега.

В мрака се източиха две дълги минути. После се видя изригване на светлина от разрушителя – стреляха стомилиметровите му оръдия. Няколко секунди по-късно се чу експлозия вляво от носа на „Ролвааг“, втора, а после и трета, в тъмнината се издигнаха едва забележими гейзери, които вятърът бързо разнесе. Глин забеляза, че както и бе очаквал, снарядите паднаха твърде далеч.

Пребледнелите офицери на мостика се спогледаха потресени. Глин ги наблюдаваше съчувствено. Знаеше, че дори и при най-добрите обстоятелства, попадането за пръв път под обстрел действа травматично.

– Засичам движение на разрушителя – рече Хауъл, взрян в екрана на радара.

– Мога ли да предложа пълен напред, на курс едно-осем-нула – рече спокойно Глин.

Кърмчията не повтори заповедта, а погледна към капитана.

– Този курс ще ни изкара извън фарватера, ще навлезем в рифовете – рече тя с едва потреперващ глас. – Те не са картирани.

Глин даде знак на Пъпъп.

– Да, шефе.

– Ще минем протока откъм рифовете.

– Ясна работа.

Пъпъп притича и застана до кърмчията.

Бритън въздъхна.

– Изпълнете заповедта.

В носа на кораба се разби прибойна вълна и пяната заля палубата. Пъпъп се взря в мрака.

– Малко по-наляво, ей там.

– Направете го, мистър Хауъл – рече отсечено Бритън.

– Пет градуса наляво руля – рече Хауъл, – застани на курс едно-седем-пет.

Последва миг на напрегнато мълчание. След това се обади кърмчията:

– Изпълнено, сър, има едно-седем-пет.

Хауъл се надвеси над радара.

– Набират скорост, сега вървят с дванайсет възла срещу нашите осем. – Изгледа остро Глин. – И какъв е сега планът ви, по дяволите? – попита. – Мислите, че можем да се надбягваме с онзи негодник ли? Да не сте полудели?След няколко минути ще е достатъчно близо, за да ни потопи със стомилиметровите си оръдия, въпреки електронното заглушаване.

– Мистър Хауъл – рече остро Бритън.

Старши-помощникът замълча.

Глин погледна към своя човек на компютъра.

– Готов ли си? – попита.

Онзи кимна.

Глин надникна навън, към разрушителя. Сам можеше да забележи, че той се движеше вече по-бързо. Дори стар боен кораб като него можеше да развие скорост от трийсет и четири възла. Беше красива гледка: ярък грозд светлини, „захапал кокала“, лъскавите отражения на оръдейните кули във водата. Изчака още миг, остави разрушителя да набере достатъчно скорост.

– Огън по целта!

Беше приятно да се види как два неочаквани гейзера изригнаха около кърмата на разрушителя; да се види как силният вятър отнесе пръските чак до открития мостик; а още по-приятно бе да чуе последвалите след седем секунди два приглушени взрива. Видя как разрушителят зави и застана с борд към вълната.

Откъм разрушителя се чу гръм, после втори: стреляха стомилиметровите му оръдия. Между двата залпа се чу по-високият пукот на 40-мм оръдие. В следващия миг в изблик на безсилна ярост огън откриха всички оръжия на кораба – гроздовете огънчета бяха като някакви маниакални стробоскопни проблясвания на фона на кадифения мрак на морето. Но след като радарът на „Алмиранте Рамирес“ бе безполезен, а „Ролвааг“ затъмнен се измъкваше по нов курс, попаденията бяха, разбира се, неточни – или къси, или твърде дълги.

– Малко по-наляво, шефе – обади се Пъпъп и поглади мустака си, присвил очи в мрака.

– Пет градуса наляво руля – нареди Бритън на кърмчията, без да изчаква Хауъл.

Корабът промени курса си почти незабележимо. Пъпъп се взираше напрегнато. Минутите минаваха мъчително бавно. След това сведе глава към Глин.

– Измъкнахме се.

Бритън го видя как се оттегли в сенките в дъното на мостика.

– Дръж така – нареди тя. – Пълен напред.

Силните гърмежи продължиха да отекват влудяващо всред планинските върхове и смълчаните ледници, ала бумтенето им постепенно затихваше. Скоро навлязоха в открито море.

Трийсет минути по-късно, западно от остров нос Хорн, намалиха хода дотолкова, че да вдигнат в движение работния катер.

Тогава Бритън нареди:

– Заобиколете нос Хорн, мистър Хауъл.

Кабо де Хорнос се появи замъглен в полезрението им, тътенът на стрелбата най-сетне замря, погълнат от воя на вятъра и рева на морето покрай корпуса на кораба. Всичко бе свършило. Глин изобщо не погледна назад, към Исла Десоласион – към ярките светлини на „рудника“, към машините, които още препускаха яростно в изпълнение на въображаемите си задачи. А сега, след като операцията приключи, той усети как дишането му се учестява, ведно с ускоряването на пулса.

– Мистър Глин?

Беше Бритън. Гледаше го – с блестящи, напрегнати очи.

– Да?

– Как ще обясните потопяването на боен кораб на чужда държава?

– Те стреляха първи. Ние действахме при самоотбрана. Освен това нашите заряди само извадиха от строя управлението им. Ще ги потопи пантеонерото.

– Това няма да мине. Ще изкараме голям късмет, ако не прекараме остатъка от живота си в затвора.

– При всичкото ми уважение не мога да се съглася с вас, капитане. Всичко, което сме извършили, е напълно законно. Всичко.Нашата минна операция е законна. Изкопахме рудно тяло, както се оказва – метеорит, което не противоречи на договора ни за минно проучване, сключен с Чили. От самото начало непрекъснато ни пречеха, принуждаваха ни да плащаме подкупи, заплашваха ни. Един от нашите хора бе убит. Най-накрая, след като отплавахме, по нас стреля някакъв оставен на самотек боен кораб. И въпреки това, през целия този период до нас не е стигало предупреждение на чилийското правителство, не са постъпвали никакви официални съобщения. Уверявам ви, че след завръщането ни посредством Държавния департамент ще отправим възможно най-категоричен протест. С нас се отнесоха най-оскърбително. – Той замълча, след което добави със съвсем лека усмивка: – Не смятате, че нашето правителство ще изтълкува всичко това по друг начин, нали?

Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:

– Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.

На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю