Текст книги "Черен лед"

8.
Музей на Лойд
7 юни, 15:15

В кабинета си в чисто новата административна сграда Макфарлън крачеше неспокойно като затворено в клетка животно. Голямото помещение бе задръстено от неотворени кашони, а писалището му представляваше джунгла от планове, записки, карти и разпечатки. Беше си направил труда да махне найлоновата опаковка само от един стол. Останалите мебели бяха в найлони, а кабинетът миришеше силно на нов мокет и на прясна боя. Отвъд, през прозорците, се виждаше трескавата строителна дейност. Беше смущаващо човек да гледа колко много пари се харчеха тъй бързо. Но ако някой можеше да си го позволи, помисли си той, то това бе тъкмо Лойд. Диверсификацията на бизнеса на холдинга на Лойд – аерокосмически проекти, договори с отбранителното ведомство, разработки в сферата на суперкомпютрите, системи за електронни данни – носеше достатъчно доходи, за да го превърне в един от тройката най-богати хора на земята.

Макфарлън се застави да седне, разчисти си място от книжата, издърпа долното чекмедже на писалището и извади мухлясалия дневник на Масънкей. Само при вида на елементарния шифър върху хартията го връхлетяха спомените, до един сладко-горчиви, досущ като избледнялата сепия на стара фотография.

Отгърна корицата, разлисти страниците, вторачи се отново в странния, нечетлив почерк. Масънкей не го биваше много да води дневник. Невъзможно бе да се разбере колко часа или дни бяха минали от последния запис до смъртта му.

Nakaupo ako at nagpapausok para umalis ang mga litnik na lamok. Akala ko masama na ang South Greenland, mas grabe pala dito sa Isla Desolacion.

Макфарлън погледна дешифровката, която бе направил за Лойд:

Седя до огъня, обръгнат от дима му, за да прогоня проклетите комари. А досега си бях мислел, че в Южна Гренландия е тежко. Исла Десоласион: подходящо име. Винаги съм се питал на какво прилича краят на света. Сега вече знам.

Изглежда обещаващо: преобърнати пластове, странна вулканичност, аномалиите, засечени от спътника. Всичко това се смесва с легендите на Яган. Ала липсва смисълът. Трябва да е връхлетял дяволски бързо, може би прекалено бързо за една елиптична орбита. Продължавам да мисля за шантавата теория на Макфарлън. Господи, усещам се, че почти бих искал старото копеле да беше тук да види това нещо. Но ако беше тук, той несъмнено щеше да намери някакъв начин да прецака работата.

Утре започвам количествени изследвания на долината. Ако е там, дори и надълбоко, аз ще го намеря. Всичко зависи от утрешния ден.

И толкоз. Беше починал, съвсем сам, в едно от най-отдалечените кътчета на планетата.

Макфарлън се облегна назад на стола си. „Шантавата теория на Макфарлън…“ Истината бе, че walang kabalbalanне се превеждаше точно като „шантава“ – означаваше нещо далеч по-неласкаво – но не бе необходимо Лойд да знае всичко.

Ала и туй нямаше значение. Въпросът бе в това, че собствената му теория наистина бе шантава. И сега, поглеждайки мъдро назад, той се питаше защо се бе придържал толкова неотстъпчиво към нея, толкова дълго и на такава ужасна цена.

Всички познати метеорити идваха от вътрешността на Слънчевата система. Неговата теория за междузвездните метеорити – метеорити, чийто произход е извън нея, от други звездни системи – сега, със задна дата, изглеждаше смехотворна. Само като си помислиш, че една скала може да броди в огромното пространство между звездите и да улучи точно Земята! Математиците твърдяха, че възможността за това бе от порядъка на квинтилион към едно. И защо той не се отказа при този довод? Идеята му, че някой ден някой – а защо не и самият той – ще намери междузвезден метеорит бе фантазьорска, смехотворна, дори арогантна. И, което бе по-важно, тя бе изкривила вярната му преценка и в крайна сметка бе объркала живота му почти отвъд границите на изкуплението.

Колко странно бе да чете сега как Масънкей подхваща теорията му в дневника си. За преобърнатите пластове можеше да се очаква. Но какво бе онова, което за него нямаше смисъл? Кое бе толкова озадачаващо?

Той затвори тетрадката, изправи се и се върна до прозореца. Спомни си кръглото лице на някогашния си приятел, гъстата му, изпъстрена с пърхот черна коса, саркастичната усмивка, искрящите от хумор, жизненост и интелигентност очи. Спомни си онзи последен ден пред Нюйоркския музей – ярката слънчева светлина позлатяваше всичко с болезнена яркост – когато Масънкей се спусна тичешком по стълбите, с килнати настрани очила и с вика: „Сам! Дадоха ни зелена светлина. Тръгваме за Гренландия!“ И – още по-болезнено – спомни си нощта след като намериха метеорита Торнарсук, Масънкей бе надигнал скъпоценната бутилка уиски, светлинката на огъня играеше в кехлибарените й дълбини, докато отпиваше солидна глътка, облегнат на черния метал. Господи, какъв махмурлук ги споходи на другия ден… Ала те го бяха открили – седеше си там, сякаш някой внимателно го бе поставил върху чакъла, за да го видят всички. През годините бяха намерили заедно много метеорити, но нито един като този. Той бе връхлетял земята под остър ъгъл, бе отскочил от ледената покривка и се бе търколил на мили разстояние. Беше красив сидерит, с форма на морско конче…

И сега седеше в задната градина на някакъв токийски бизнесмен. Той му бе струвал отношенията с Масънкей. И репутацията му.

Погледна през прозореца и се върна в настоящето. Над листатите кленове и белите дъбове се издигаше градеж, напълно чужд за горната долина на Хъдсън: древна, изгоряла от слънцето египетска пирамида. Пред очите му кранът залюля поредния варовиков блок над върховете на дърветата и започна внимателно да го спуска върху наполовина издигнатата постройка. Струйка пясък се спусна от блока и вятърът я отнесе. Видя в основата на пирамидата самия Лойд, прекалено големият му корков шлем бе нашарен от сенките на дърветата. Този човек имаше слабост към мелодраматичните шапки.

На вратата се почука, влезе Глин с папка под мишница. Той си проправи път между кашоните до Макфарлън и проследи погледа му.

– Дали Лойд е купил и мумията към пирамидата? – попита той.

Макфарлън изсумтя.

– В интерес на истината той наистина я е купил. Не е оригиналната – тя била открадната отдавна – а друга. Някаква бедна душа, която е нямала и представа, че ще прекара цяла вечност в долината на река Хъдсън. Лойд е поръчал да направят и дубликати на част от златното съкровище на Тутанкамон за погребалната зала. Очевидно не е успял да купи оригиналите.

– Дори и при трийсет милиарда си има граници – рече Глин. Кимна към прозореца. – Ще слезем ли?

Излязоха от сградата и се спуснаха по насипаната с чакъл алея към гората. Скоро се озоваха на пясъчна поляна. Тук пирамидата се издигаше точно над тях, яркожълта на фона на лазурното небе. Наполовина изградената постройка лъхаше на древен прах и на безкрайната пустош на пустинята.

Лойд ги зърна и веднага дойде при тях, протегнал и двете си ръце.

– Ели! – избуча добродушно той. – Закъсняваш. Човек ще си помисли, че се готвиш да местиш връх Еверест, а не някакво си парче желязо.

Хвана Глин под ръка и го насочи към една от каменните пейки в далечния край на пирамидата.

Макфарлън се настани на пейката срещу Лойд и Глин. Тук, в сянката на пирамидата, бе прохладно.

Лойд посочи тънката папка под мишницата на Глин.

– Това ли е нещото, за което платих един милион долара?

Глин не отговори веднага; взираше се в пирамидата.

– Колко ще е висока, когато бъде завършена? – попита.

– Двайсет и четири метра – отвърна гордо Лойд. – Това е гробницата на фараона от Старото царство Хефрет II. Незначителен управник във всяко отношение – горкото хлапе починало на тринайсет години. Исках, разбира се, по-голяма. Но това е единствената пирамида извън долината на Нил.

– А с какви размери е основата й?

– Всяка страна е дълга четирийсет и пет метра.

Глин замълча за миг, присвил очи.

– Интересно съвпадение – рече той.

– Съвпадение ли?

Погледът на Глин се отмести към Лойд.

– Направихме повторен анализ на данните за вашия метеорит. Смятаме, че тежи близо десет хиляди тона. Толкова, колкото и тази пирамида. Като взехме за основа стандартните никеловожелезни метеорити, този ще има диаметър около дванайсет метра.

– Това е чудесно! Колкото е по-голям, толкова по-добре.

– Да се премести метеоритът ще е все едно да се премести тази ваша пирамида. Но не блок по блок, а наведнъж.

– Е, и? Не виждам къде е проблемът?

– Проблемът е в това, че десет хиляди тона са една изумителна тежест. Двайсет милионафунта. И ние трябва да я пренесем през половината свят.

Лойд се усмихна.

– Най-тежкият обект, преместван някога от човечеството – това ми харесва. Човек не би могъл да желае по-добра уловка за реклама. Но не виждам проблема. След като бъде качен на кораба, можете да го докарате тук, по Хъдсън, на практика – пред входната ми врата.

– Проблемът е в това как да се качи на кораба – и най-вече как да бъдат изминати онези последни петнайсет метра от брега до товарния хамбар. Най-голямият кран на света вдига до хиляда тона.

– Ами постройте пирс и го плъзнете до кораба.

– На седем метра от брега на Исла Десоласион дълбочините са до шейсет и пет метра. Значи не може да бъде построен фиксиран пирс. А метеоритът ще потопи всеки стандартен плаващ пирс.

– Намерете по-плитко място.

– Проверихме. Нямадруго място. Всъщност единствената възможна котвена стоянка е до източния бряг на острова. Между нея и метеорита се намира снежен глетчер. В средата му снегът е дълбок шейсет и пет метра. Което означава, че ще трябва да го заобиколим с вашия метеорит, за да го докараме до кораба.

Лойд изсумтя.

– Започвам да разбирам. Но защо не докараме един голям кораб там, досами брега? Най-големите супертанкери могат да натоварят половин милион тона суров нефт. Това е далеч повече от нашия товар.

– Ако изтъркаляш метеорита на кораба, той просто ще пробие дъното му. Това не е суров нефт, който най-спокойно измества водата, докато пълни танка.

– И за какво са всичките тези приказки тогава? – попита остро Лойд. – Да не би да ме подготвяш за отказа си?

Глин поклати глава.

– Тъкмо обратното. Бихме искали да се заемем с тази работа.

Лойд засия.

– Това е страхотно! И защо бяха тези мрачни приказки?

– Исках просто да ви подготвя за невероятната сложност на операцията, която искате да осъществите. И за съответстващо огромната сметка, която ще ви предоставим.

Широките черти на Лойд сякаш се смалиха.

– И тя е…?

– Сто и петдесет милиона долара. Включително чартирането на транспортния съд. Франко Музея на Лойд.

Лойд пребледня.

– Боже мой. Сто и петдесет милиона долара… – Отпусна брадичка в шепите си. – Това е…

– Седем долара и петдесет цента на фунт – рече Глин.

– Не е лошо – намеси се Макфарлън, – ако се вземе предвид, че текущата цена на един приличен метеорит е около сто долара за фунт.

Лойд вдигна глава към него.

– Така ли е?

Макфарлън кимна.

– Във всеки случай – продължи Глин, – поради необичайния характер на работата, можем да я приемем при две условия.

– Да?

– Първото е двойно осигуряване. Както ще видите от доклада, предположенията ни за разходите са съвсем консервативни. Но смятаме, че за да сме напълно сигурни, трябва да бъде осигурен двойнопо-голям бюджет.

– Което означава, че операцията всъщност ще струва триста милиона долара.

– Не. Ние вярваме, че ще струва сто и петдесет, иначе нямаше да ви предлагаме тази сума. Но като се вземат предвид всички неизвестни, непълните данни, огромната тежест на метеорита, смятаме, че ще се нуждаем от поле за маневриране.

– Поле за маневриране – повтори и поклати глава Лойд. – А второто условие?

Глин измъкна папката изпод мишницата си и я постави на коляното си.

– Анкерен ключ.

– Какво е това?

– Специално конструиран авариен люк на дъното на транспортния съд, тъй че при екстремална ситуация метеоритът да може да бъде изхвърлен.

Лойд сякаш не разбираше.

– Да се изхвърли метеоритът?

– Ако той се размърда в леглото си, би могъл да потопи кораба. А стане ли това, ще се наложи да се отървем от него, при това бързо.

Докато слушаше тези думи, бледността на Лойд отстъпи място на изведнъж припламналата червенина на гнева.

– Искаш да кажеш, че стига да попаднем в буря и ще изхвърлите метеорита зад борда? Забрави го.

– Според доктор Амира, нашата математичка, шансът това да се наложи е само едно на пет хиляди.

Намеси са Макфарлън:

– Мислех си, че той плаща такава тлъста сума, защото гарантирате успех. Да се изхвърли метеоритът при буря, ми изглежда провал.

Глин го погледна.

– Нашата гаранция е, че ЕИР никоганяма да се провали в своятаработа. И тази гаранция е ясна и недвусмислена. Но не можем да гарантираме неща, които зависят от Бога. Непредвидимостта е присъща за природните системи. Ако внезапно се появи изключително силна буря и потопи кораба, провалът няма да е наш.

Лойд скочи на крака.

– Е, няма никакъв начин да изхвърля метеорита на дъното на океана. Тъй че няма смисъл да конструирате авариен люк.

Той направи няколко крачки встрани от двамината, спря се, скръсти ръце и се вторачи в пирамидата.

– Това е цената на играта – изгледа го Глин.

Изрече думите тихо, ала в тона му се усети пълна убеденост.

Известно време Лойд не отговори, очевидно разкъсван от вътрешна борба. Най-накрая се обърна.

– Добре – въздъхна той. – Кога започваме?

– Още днес, ако желаете. – Глин се изправи и внимателно постави папката на каменната пейка. – Тук е обзорът на подготовителните дейности, както и разбивка на свързаните с това разходи. Единственото, от което се нуждаем, е вашата благословия и петдесет милиона аванс. Както ще забележите в доклада, ЕИР ще се заеме с всички подробности.

Лойд взе папката.

– Ще се запозная с материалите преди да обядвам.

– Мисля, че ще ги намерите за интересни. А сега, най-добре е да се връщам в Ню Йорк. – Глин кимна последователно на двамината. – Господа, насладете се на пирамидата си.

След това се обърна, пресече пясъчната поляна и изчезна в гъстите сенки на кленовете.