Текст книги "Черен лед"

22.
Исла Десоласион
12:45

След час танкерът навлезе в протока Франклин, който представляваше по-скоро залив с неправилна форма, окръжен от скалистите върхове на островите нос Хорн. Макфарлън вече седеше по средата на открития катер, стиснал здраво планшира, навлякъл неудобно голямата спасителна жилетка върху тежкото си яке и мушамата. Вълните, които бяха предизвикали неприятното клатене на „Ролвааг“, сега подхвърляха катерчето като детска хартиена лодчица. Старши помощник-капитанът Виктор Хауъл стоеше на руля, лицето му бе сбръчкано от съсредоточаване в стремежа му да поддържа курса си. Джон Пъпъп се бе изкатерил на носа и се бе проснал там като възбудено хлапе, стиснал здраво с ръце кнехтчетата на двата борда. През последния час бе изиграл на „Ролвааг“ ролята на импровизиран пристанищен пилот и изрядко изричаните от него команди превърнаха онова, което се очертаваше като трудно подхождане, в плаване, от което можеха да настръхнат косите и на най-опитните моряци. Сега лицето му бе обърнато към острова, а раменете му се бяха покрили с лек снежец.

Катерът подскачаше и се накланяше и Макфарлън стисна още по-здраво планшира.

Когато наближиха подветрения бряг на Исла Десоласион вълнението намаля. Островът се извиси над тях, верен на името си: от насипаните от вятъра снежни преспи стърчаха черни скали като строшени кокалчета на човешки юмрук. Появи се заливче, тъмно под сянката на издадена напред скала. Следвайки знака на Пъпъп, Хауъл насочи катера към него. На десет метра от брега той изключи хода и едновременно с това вдигна винта. Катерът се плъзна леко и се заби със стържене в обсипания с дребни камъчета бряг. Пъпъп скочи като маймунка, следван от Макфарлън. Той се обърна и протегна ръка да помогне на Лойд.

– Не съм чак толкова стар, за Бога – рече Лойд, който грабна един вързоп и скочи.

Хауъл даде с рев заден ход.

– Ще се върна в три часа – извика им той.

Макфарлън изгледа как катерът се отдалечава от брега. Отвъд него можеше да види стената с цвят на цинк – лошото време идваше към тях. Макфарлън потрепери от студ. Макар да знаеше, че „Ролвааг“ се намира на по-малко от миля разстояние, все пак му се искаше да можеше да го вижда. „Нестор бе прав – помисли си той. – Това наистина е самият край на света.“

– Е, Сам, разполагаме с два часа – каза широко усмихнат Лойд. – Да се възползваме по най-добрия начин от тях. – Бръкна в джоба си и извади малка камера. – Нека Пъпъп да заснеме нашето първо стъпване на брега. – Огледа се. – Но къде изчезна той?

Макфарлън също огледа малкия плаж. Пъпъп не се виждаше никъде.

– Пъпъп! – извика Лойд.

– Тук, горе, шефе! – чу се слаб вик над главите им.

Макфарлън погледна нагоре и зърна очертания на фона на смрачаващото се небе силует върху издадената скала. Махаше с костелива ръка, а с другата сочеше близкият овраг, който разделяше на две челото на скалата.

– Как успя да се изкатери там толкова бързо? – попита Макфарлън.

– Той е доста странна птичка, нали? – поклати глава Лойд. – Дано да е запомнил пътя.

Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.

– Добре! – извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. – Много добре!

Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.

Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по-нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.

Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях – беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.

Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.

– Внушителна гледка оттук, а? – рече Пъпъп.

Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:

– Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?

– О, да – рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. – Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“

– Колко колоритно. А онези два върха?

– Челюстите на Ханукса.

– Има логика – отбеляза Лойд. – А кой е Ханукса?

– Легенда на индианците яган – отвърна Пъпъп.

Но не каза нищо повече.

Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.

– Винаги са ме интересували старите легенди – рече небрежно той. – Ще ни разкажеш ли тази?

Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.

– Не вярвам на тези стари предразсъдъци – рече той. – Аз съм християнин.

И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.

Глетчерът лежеше в дълбока гънка на земята, по краищата му се виждаха купчини натрошени балвани и камънак. Когато стигнаха до него, ги връхлетя снежният шквал. Макфарлън се приведе срещу вятъра.

– Хайде, хора! – изкрещя Пъпъп, да надвика бурята и замаха трескаво с ръка.

Тръгнаха успоредно на глетчера, който се извисяваше стръмно встрани от тях като хълбока на огромен звяр. От време на време Пъпъп спираше, за да се огледа по-внимателно.

– Тук – рече най-сетне и заби крак във вертикалната ледена стена, за да си направи стъпка, издигна се, после отново ритна, за да направи второ стъпало. Макфарлън предпазливо запълзя подире му, използвайки неговите следи, извърнал лице настрани от вятъра.

Стръмната стена на глетчера постепенно се поизправи, ала вихрушките, които се виеха около тях станаха по-свирепи.

– Кажи на Пъпъп да намали темпото! – извика Лойд зад гърба му.

Но тъкмо напротив, Пъпъп ускори крачка.

– Ханукса – неочаквано започна той със странния си, напевен акцент, – бил син на Йекаиж, бога на нощното небе. Йекаиж имал две деца: Ханукса и брат му близнак Харакса. Харакса бил любимецът на баща си. Радост за окото му, де. Колкото повече време минавало, толкова повече Ханукса ревнувал брат си. И искал да се сдобие с цялата му сила.

– Аха, старата история за Каин и Авел – отбеляза Лойд.

Снегът в средата на глетчера бе издухан до синкавия лед. Невероятно странно бе, помисли Макфарлън, да се тътриш към центъра на тази пустош, към този детски снежен глобус, към огромния загадъчен камък и към гроба на бившия си партньор – докато слушаш как този старик разказва легендата на Исла Десоласион.

– Яганите вярват, че кръвта е източник на живота и на силата – продължи Пъпъп. – И тъй, един ден Ханукса убил брат си. Прерязал гърлото на Харакса и изпил кръвта му, ето какво направил. Ала Йекаиж, баща му, разбрал това. Затворил Ханукса във вътрешността на острова, погребал го под повърхността. И понякога, ако човек приближи прекалено острова след като падне мракът, във ветровити нощи, когато прибоят е силен, може да види силните проблясъци и да чуе яростния вой на опитващия се да избяга Ханукса.

– А ще избяга ли някога? – попита Лойд.

– Не знам, шефе. Лоша работа, ако успее.

Глетчерът се заспуска надолу и те стигнаха до двуметров корниз. Един по един се спуснаха от него и стъпиха на по-твърда земя. Вятърът постепенно утихваше и снегът вече валеше по-кротко, големите снежинки се въртяха и пърхаха върху земята като бели сажди. Но въпреки това поради вятъра голата равнина си оставаше изметена почти до голо. На неколкостотин метра пред тях Макфарлън забеляза голям балван. Пъпъп се затича към него пред погледа му.

Лойд го последва, а Макфарлън закрачи доста по-бавно. Откъм подветрената страна на балвана лежеше сбръчкана животинска кожа. Близо до нея се виждаха пръснати кости и два черепа, около единия от тях още бе увит почти изгнил оглавник. Оръфана юзда бе завързана за камъка. Наоколо бяха пръснати консервени кутии, голямо парче брезент, пропито от влага походно дюшече и два строшени самара. Под брезента имаше нещо. Макфарлън усети как изведнъж го обля ледена вълна.

– Боже мой – рече Лойд. – Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.

Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.

И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.

– Да не ме майтапиш? – прошепна Макфарлън. – Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.

– Ето защо ги харесвам – отвърна също шепнейки Масънкей. – Авой ек-ек юнг камай мо!

Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.

Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.

– Е, къде е метеоритът? – чу той Лойд да пита.

– Кое? – отвърна Пъпъп.

–  Дупката,човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?

Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.

– Заведи ме там, по дяволите!

Макфарлън погледна първо Лойд, а после – Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.

След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.

– Само си помисли, Сам – прошепна Лойд. – Той е тук. Точно под краката ни. – С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. – Адски би ми се искало да можем да го видим.

Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.

Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.

– Горещ шоколад?

– Разбира се.

Лойд се усмихна тъжно.

– Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.

Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.

– За метеорита Десоласион!

Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.

– За Масънкей – чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.

– Моля?

– За метеорита Масънкей!

– Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…

Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.

– Майната й на традицията – рече той и свали чашката си. – Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрялза него.

Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ – сякаш искаше да каже погледът му.

– Ще говорим за това по-късно – рече спокойно той. – А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.

Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.

Но имаше и още една причина за усещането на неловкост. Още не бяха открили трупа. Макфарлън изпита боязън да вдигне очи от земята, да не би той да го открие; боеше се да се обърне към Пъпъп и да го попита къде беше.

Лойд изгледа още веднъж продължително изкопа пред нозете си, след което погледна часовника си.

– Хайде, Пъпъп да ни направи снимка.

Макфарлън покорно застана до Лойд, който подаде камерата на Пъпъп.

В мига, в който затворът щракна, Лойд се вдърви, а погледът му се фокусира наблизо.

– Погледни ей там – рече той и посочи зад рамото на Пъпъп, към сивокафява на цвят купчина на малка височинка, на около стотина метра от изкопа.

Отидоха до нея. Останките от скелета лежаха отчасти покрити от снега, пръснатите кости бяха натрошени, почти неузнаваеми, ако се изключат ухилените, изкривени челюсти. Наблизо имаше лопата без дръжка. Едното от ходилата бе още обуто в изгнил ботуш.

– Масънкей – прошепна Лойд.

Застаналият до него Макфарлън запази мълчание. Бяха преживели заедно толкова много. Бившият му приятел, бившият му шурей, превърнат сега в ледена купчина от натрошени кости на края на света. Как е починал? От студ? От неочакван инфаркт? Определено не е било от глад: до мулетата беше останала достатъчно храна. А каква бе причината костите му да са тъй натрошени и разхвърляни? От птиците? От някакви животни? Островът изглеждаше напълно безжизнен. А Пъпъп дори не си бе направил труда да го погребе.

Лойд се извъртя към водача им.

– Имаш ли представа какво го е убило?

Пъпъп само подсмръкна.

– Нека да отгатна. Ханукса.

– Щом вярваш на легендите, шефе – отвърна Пъпъп. – Както вече казах, аз не вярвам.

Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.

– Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.

Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.

– Време е да вървим – рече той. – Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам на тази скала.

– След малко – каза Сам, все още свел поглед надолу. – Първо трябва да го погребем.

Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:

– Разбира се.

Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.

– Няма ли да помогнеш? – попита го Лойд.

– Аз – не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.

– Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?

Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.

Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.

–  Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине – рече той шепнешком. – Почивай в мир, партньоре.

След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.