Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 31 страниц)
22.
Исла Десоласион
12:45
След час танкерът навлезе в протока Франклин, който представляваше по-скоро залив с неправилна форма, окръжен от скалистите върхове на островите нос Хорн. Макфарлън вече седеше по средата на открития катер, стиснал здраво планшира, навлякъл неудобно голямата спасителна жилетка върху тежкото си яке и мушамата. Вълните, които бяха предизвикали неприятното клатене на „Ролвааг“, сега подхвърляха катерчето като детска хартиена лодчица. Старши помощник-капитанът Виктор Хауъл стоеше на руля, лицето му бе сбръчкано от съсредоточаване в стремежа му да поддържа курса си. Джон Пъпъп се бе изкатерил на носа и се бе проснал там като възбудено хлапе, стиснал здраво с ръце кнехтчетата на двата борда. През последния час бе изиграл на „Ролвааг“ ролята на импровизиран пристанищен пилот и изрядко изричаните от него команди превърнаха онова, което се очертаваше като трудно подхождане, в плаване, от което можеха да настръхнат косите и на най-опитните моряци. Сега лицето му бе обърнато към острова, а раменете му се бяха покрили с лек снежец.
Катерът подскачаше и се накланяше и Макфарлън стисна още по-здраво планшира.
Когато наближиха подветрения бряг на Исла Десоласион вълнението намаля. Островът се извиси над тях, верен на името си: от насипаните от вятъра снежни преспи стърчаха черни скали като строшени кокалчета на човешки юмрук. Появи се заливче, тъмно под сянката на издадена напред скала. Следвайки знака на Пъпъп, Хауъл насочи катера към него. На десет метра от брега той изключи хода и едновременно с това вдигна винта. Катерът се плъзна леко и се заби със стържене в обсипания с дребни камъчета бряг. Пъпъп скочи като маймунка, следван от Макфарлън. Той се обърна и протегна ръка да помогне на Лойд.
– Не съм чак толкова стар, за Бога – рече Лойд, който грабна един вързоп и скочи.
Хауъл даде с рев заден ход.
– Ще се върна в три часа – извика им той.
Макфарлън изгледа как катерът се отдалечава от брега. Отвъд него можеше да види стената с цвят на цинк – лошото време идваше към тях. Макфарлън потрепери от студ. Макар да знаеше, че „Ролвааг“ се намира на по-малко от миля разстояние, все пак му се искаше да можеше да го вижда. „Нестор бе прав – помисли си той. – Това наистина е самият край на света.“
– Е, Сам, разполагаме с два часа – каза широко усмихнат Лойд. – Да се възползваме по най-добрия начин от тях. – Бръкна в джоба си и извади малка камера. – Нека Пъпъп да заснеме нашето първо стъпване на брега. – Огледа се. – Но къде изчезна той?
Макфарлън също огледа малкия плаж. Пъпъп не се виждаше никъде.
– Пъпъп! – извика Лойд.
– Тук, горе, шефе! – чу се слаб вик над главите им.
Макфарлън погледна нагоре и зърна очертания на фона на смрачаващото се небе силует върху издадената скала. Махаше с костелива ръка, а с другата сочеше близкият овраг, който разделяше на две челото на скалата.
– Как успя да се изкатери там толкова бързо? – попита Макфарлън.
– Той е доста странна птичка, нали? – поклати глава Лойд. – Дано да е запомнил пътя.
Отидоха до основата на скалата. Изхвърлени от бурите ледени късове бяха пръснати по каменистия бряг. Въздухът бе изпълнен с острата миризма на мъх и на сол. Макфарлън присви очи и огледа черната базалтова скала. Пое дълбоко дъх и пое нагоре по тясната пукнатина. Изкачването бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед: оврагът бе хлъзгав от пресования сняг, а последните пет метра бяха опасно лазене по покритите с лед балвани. Чуваше как Лойд пъхти подире му. Но поддържаше добро темпо за човек на шейсет години и те скоро се изкатериха на върха на ската.
– Добре! – извика Пъпъп, поклони се и изръкопляска. – Много добре!
Макфарлън се наведе напред, положил длани върху коленете си. Студеният въздух изгаряше дробовете му, а тялото му бе мокро от пот под арктическото яке. Чу как седналия до него Лойд се опитва да възвърне нормалното си дишане. Не спомена нищо за камерата.
Като се изправи, Макфарлън видя, че стояха върху покрита с камъни равнина. На четвърт миля по-нататък бе дългият глетчер, който се простираше до самото сърце на острова. Облаците вече покриваха цялото небе и снеговалежът се засили.
Без да каже и дума, Пъпъп се обърна и пое с бърза крачка. Лойд и Макфарлън се запрепъваха да не изостанат; заизкачваха се по лекия наклон. С удивителна бързина снегът премина във виелица и превърна света им в бяло кълбо. Пъпъп едва се виждаше на около седем-осем метра пред тях – беше като подскачащ призрак. След като се изкачиха още малко, вятърът се усили и снегът зафуча хоризонтално, като блокира полезрението на Макфарлън. В този момент бе доволен, че Глин беше настоял да обуят тежки ботуши и арктически комбинезони и якета.
Прехвърлиха билото. Снегът сега бръснеше странично и Макфарлън успя да зърне долината пред тях. Намираха се на върха на хребет, надвиснал над глетчера. Оттук изглеждаше много по-голям: огромна синьобяла маса, почти непреодолим ледник. Спускаше се по средата на долината, обградена от ниски възвишения. Зад нея двойният вулканчен връх се издигаше като змийски зъби. Макфарлън забеляза, че към тях откъм долината се носи нов снежен шквал: непрогледна бяла стена, която поглъщаше всичко по пътя си.
– Внушителна гледка оттук, а? – рече Пъпъп.
Лойд кимна. Ръбовете на якето му бяха побелели от снега, а брадичката му блестеше с ледени висулки. Рече:
– Чудех се за този голям глетчер в средата. Има ли си име?
– О, да – рече Пъпъп и кимна няколко пъти, като тънкият му мустак се заклати в такт. – Наричат го „Повръщаното на Ханукса.“
– Колко колоритно. А онези два върха?
– Челюстите на Ханукса.
– Има логика – отбеляза Лойд. – А кой е Ханукса?
– Легенда на индианците яган – отвърна Пъпъп.
Но не каза нищо повече.
Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.
– Винаги са ме интересували старите легенди – рече небрежно той. – Ще ни разкажеш ли тази?
Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.
– Не вярвам на тези стари предразсъдъци – рече той. – Аз съм християнин.
И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.
Глетчерът лежеше в дълбока гънка на земята, по краищата му се виждаха купчини натрошени балвани и камънак. Когато стигнаха до него, ги връхлетя снежният шквал. Макфарлън се приведе срещу вятъра.
– Хайде, хора! – изкрещя Пъпъп, да надвика бурята и замаха трескаво с ръка.
Тръгнаха успоредно на глетчера, който се извисяваше стръмно встрани от тях като хълбока на огромен звяр. От време на време Пъпъп спираше, за да се огледа по-внимателно.
– Тук – рече най-сетне и заби крак във вертикалната ледена стена, за да си направи стъпка, издигна се, после отново ритна, за да направи второ стъпало. Макфарлън предпазливо запълзя подире му, използвайки неговите следи, извърнал лице настрани от вятъра.
Стръмната стена на глетчера постепенно се поизправи, ала вихрушките, които се виеха около тях станаха по-свирепи.
– Кажи на Пъпъп да намали темпото! – извика Лойд зад гърба му.
Но тъкмо напротив, Пъпъп ускори крачка.
– Ханукса – неочаквано започна той със странния си, напевен акцент, – бил син на Йекаиж, бога на нощното небе. Йекаиж имал две деца: Ханукса и брат му близнак Харакса. Харакса бил любимецът на баща си. Радост за окото му, де. Колкото повече време минавало, толкова повече Ханукса ревнувал брат си. И искал да се сдобие с цялата му сила.
– Аха, старата история за Каин и Авел – отбеляза Лойд.
Снегът в средата на глетчера бе издухан до синкавия лед. Невероятно странно бе, помисли Макфарлън, да се тътриш към центъра на тази пустош, към този детски снежен глобус, към огромния загадъчен камък и към гроба на бившия си партньор – докато слушаш как този старик разказва легендата на Исла Десоласион.
– Яганите вярват, че кръвта е източник на живота и на силата – продължи Пъпъп. – И тъй, един ден Ханукса убил брат си. Прерязал гърлото на Харакса и изпил кръвта му, ето какво направил. Ала Йекаиж, баща му, разбрал това. Затворил Ханукса във вътрешността на острова, погребал го под повърхността. И понякога, ако човек приближи прекалено острова след като падне мракът, във ветровити нощи, когато прибоят е силен, може да види силните проблясъци и да чуе яростния вой на опитващия се да избяга Ханукса.
– А ще избяга ли някога? – попита Лойд.
– Не знам, шефе. Лоша работа, ако успее.
Глетчерът се заспуска надолу и те стигнаха до двуметров корниз. Един по един се спуснаха от него и стъпиха на по-твърда земя. Вятърът постепенно утихваше и снегът вече валеше по-кротко, големите снежинки се въртяха и пърхаха върху земята като бели сажди. Но въпреки това поради вятъра голата равнина си оставаше изметена почти до голо. На неколкостотин метра пред тях Макфарлън забеляза голям балван. Пъпъп се затича към него пред погледа му.
Лойд го последва, а Макфарлън закрачи доста по-бавно. Откъм подветрената страна на балвана лежеше сбръчкана животинска кожа. Близо до нея се виждаха пръснати кости и два черепа, около единия от тях още бе увит почти изгнил оглавник. Оръфана юзда бе завързана за камъка. Наоколо бяха пръснати консервени кутии, голямо парче брезент, пропито от влага походно дюшече и два строшени самара. Под брезента имаше нещо. Макфарлън усети как изведнъж го обля ледена вълна.
– Боже мой – рече Лойд. – Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.
Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.
И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.
– Да не ме майтапиш? – прошепна Макфарлън. – Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.
– Ето защо ги харесвам – отвърна също шепнейки Масънкей. – Авой ек-ек юнг камай мо!
Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.
Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.
– Е, къде е метеоритът? – чу той Лойд да пита.
– Кое? – отвърна Пъпъп.
– Дупката,човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?
Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.
– Заведи ме там, по дяволите!
Макфарлън погледна първо Лойд, а после – Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.
След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.
– Само си помисли, Сам – прошепна Лойд. – Той е тук. Точно под краката ни. – С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. – Адски би ми се искало да можем да го видим.
Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.
Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.
– Горещ шоколад?
– Разбира се.
Лойд се усмихна тъжно.
– Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.
Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.
– За метеорита Десоласион!
Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.
– За Масънкей – чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.
– Моля?
– За метеорита Масънкей!
– Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…
Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.
– Майната й на традицията – рече той и свали чашката си. – Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрялза него.
Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ – сякаш искаше да каже погледът му.
– Ще говорим за това по-късно – рече спокойно той. – А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.
Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.
Но имаше и още една причина за усещането на неловкост. Още не бяха открили трупа. Макфарлън изпита боязън да вдигне очи от земята, да не би той да го открие; боеше се да се обърне към Пъпъп и да го попита къде беше.
Лойд изгледа още веднъж продължително изкопа пред нозете си, след което погледна часовника си.
– Хайде, Пъпъп да ни направи снимка.
Макфарлън покорно застана до Лойд, който подаде камерата на Пъпъп.
В мига, в който затворът щракна, Лойд се вдърви, а погледът му се фокусира наблизо.
– Погледни ей там – рече той и посочи зад рамото на Пъпъп, към сивокафява на цвят купчина на малка височинка, на около стотина метра от изкопа.
Отидоха до нея. Останките от скелета лежаха отчасти покрити от снега, пръснатите кости бяха натрошени, почти неузнаваеми, ако се изключат ухилените, изкривени челюсти. Наблизо имаше лопата без дръжка. Едното от ходилата бе още обуто в изгнил ботуш.
– Масънкей – прошепна Лойд.
Застаналият до него Макфарлън запази мълчание. Бяха преживели заедно толкова много. Бившият му приятел, бившият му шурей, превърнат сега в ледена купчина от натрошени кости на края на света. Как е починал? От студ? От неочакван инфаркт? Определено не е било от глад: до мулетата беше останала достатъчно храна. А каква бе причината костите му да са тъй натрошени и разхвърляни? От птиците? От някакви животни? Островът изглеждаше напълно безжизнен. А Пъпъп дори не си бе направил труда да го погребе.
Лойд се извъртя към водача им.
– Имаш ли представа какво го е убило?
Пъпъп само подсмръкна.
– Нека да отгатна. Ханукса.
– Щом вярваш на легендите, шефе – отвърна Пъпъп. – Както вече казах, аз не вярвам.
Лойд се взря изпитателно в Пъпъп. След това въздъхна и стисна рамото на Макфарлън.
– Съжалявам, Сам. За теб това сигурно е мъчително.
Постояха още миг в мълчание, клекнали около трогателните останки. След това Лойд се размърда.
– Време е да вървим – рече той. – Хауъл каза три часът и на мен никак не ми се иска да нощувам на тази скала.
– След малко – каза Сам, все още свел поглед надолу. – Първо трябва да го погребем.
Лойд се поколеба. Макфарлън се стегна, очаквайки възраженията му. Но едрият мъж кимна:
– Разбира се.
Докато Лойд събираше останките от костите на малка купчина, Макфарлън изрови камъни от дълбокия сняг и замръзналата земя с вкочанените си пръсти. Заедно оформиха пирамида върху останките. Пъпъп стоеше настрани и ги гледаше.
– Няма ли да помогнеш? – попита го Лойд.
– Аз – не. Както казах, аз съм християнин. И в Книгата пише: нека мъртвите погребват мъртъвците.
– Но не си чак такъв християнин, та да не пребъркаш джобовете му, нали?
Пъпъп скръсти ръце и върху лицето му се появи глуповата, гузна усмивка.
Макфарлън се зае отново за работа и след петнайсет минути свършиха. Стъкми груб кръст от две пръчки и го постави внимателно върху каменната купчина. След това отстъпи назад и изтупа ръкавиците си от снега.
– Кантикум градуум де профундис кламави ад те Домине – рече той шепнешком. – Почивай в мир, партньоре.
След това кимна на Лойд и поеха на изток, към бялата маса на глетчера. Небето притъмняваше и зад гърба им се оформяше поредният шквал.
23.
Исла Десоласион
16 юли, 8:42
Макфарлън изгледа новопостроения насипан с чакъл път, който се виеше като змия през блестящата равнина от пресен сняг. Поклати глава и се усмихна вътрешно, обзет от завистлива възхита. За трите дни след първото им слизане на острова той бе преобразен до неузнаваемост.
Последва рязко заклащане и кафето на Макфарлън се разля върху работния му арктически панталон.
– Господи! – изскимтя той, вдигна чашата си напред и обърса панталона.
Шофьорът в кабината, снажен мъжага на име Евънс, се усмихна.
– Съжалявам – рече той, – но тези „Кейтс“ не возят като лимузини.
Въпреки огромната си жълта маса и колелетата, два пъти по-високи от човек, кабината на „Кейт 785“ бе предназначена за един човек и Макфарлън седеше по турски върху малката платформа до кабината. Точно под тях мощният дизел ръмжеше и потреперваше. Нямаше нищо против. Днес бе денят. Днес щяха да разкрият метеорита.
Замисли се върху случилото се през последните седемдесет и два часа. Още през нощта, когато пристигнаха, Глин започна удивителна операция на разтоварване. Тя се провеждаше с почти безразсъдна скорост и ефективност. До сутринта най-уличаващата ги екипировка бе преместена от тежки машини до монтирани от предварително подготвени панели хангари на острова. В същото време под ръководството на Гарса и Рошфор работници от ЕИР взривиха и изравниха брега, построиха пирсове и вълноломи от трошен камък и стоманени греди, прокараха широк път от мястото на дебаркиране покрай глетчера до мястото на метеорита. И пътят вече бе отворен. Екипът на ЕИР освен това бе разтоварил някои от контейнерите с лабораториите и работилниците и ги бе преместил до района, където ги бяха разположили между металните сглобяеми бараки.
Ала докато машината „Кетърпилър 785“ заобикаляше глетчера и приближаваше мястото, Макфарлън забеляза, че най-удивителната промяна бе осъществена на шкарпа на около миля разстояние. Там цяла армия работници с тежко оборудване бе започнала прокопаването на открита шахта. Дузина бараки бяха разположени около ямата. Макфарлън усещаше периодично трусовете от врзивяванията, виждаше облаците прах, които се издигаха в небето над рудника. От едната му страна бе започнала да се издига грамада от изкопаната земна маса, а наблизо бе построен и водоем за отводняване.
– Какво става там? – изкрещя Макфарлън на Евънс, за да надвика рева на двигателя, като посочи към шкарпа.
– Мина.
– Виждам. И какво търсят?
Евънс се ухили.
– Нада 1818
Нищо. (исп.) – Б.пр.
[Закрыть].
Макфарлън се засмя. Глин бе удивителен. Всеки, който би огледал района, щеше да си помисли, че основната им работа бе върху шкарпа; районът около метеорита изглеждаше като второстепенно по значение разтоварище за припасите и техниката.
Извърна поглед от фалшивата мина пак към пътя, който лежеше пред тях. Глетчерът искреше, сякаш извличаше светлината из дълбините си и се превръщаше в безбройни оттенъци на синьо и тюркоазено.
Предишната нощ Макфарлън изобщо не успя да заспи, ала въпреки това се чувстваше съвсем бодър. След по-малко от час щяха да узнаят. Щяха да го видят. Щяха да го докоснат.
Самосвалът отново се люшна и Макфарлън стисна здраво металното перило с едната си ръка, а с другата вдигна чашата с кафе. Е, може и да бе слънчево – колкото за промяна в обстановката – но бе адски студено. Смачка пластмасовата чашка и я мушна в джоба на якето си. Големият „Кейт“ изглеждаше почти толкова очукан, колкото и самия „Ролвааг“, но Макфарлън можеше да види, че и това бе измама: вътрешността на кабината му изглеждаше чисто нова.
– Бива си я тая машина – изкрещя той на Евънс.
– Аха – отвърна мъжът и издиша пара.
Пътят стана по-равен и „Кейт“ увеличи скоростта си. Разминаха се с друг влекач и булдозер, запътили се обратно към брега, шофьорите им махнаха весело на Евънс. Макфарлън изведнъж осъзна, че не знаеше нищо за тези мъже и жени, които работеха с тежката техника – кои бяха, какво бе мнението им за странния проект.
– Вие, момчета, за Глин ли работите? – попита той Евънс.
Той кимна.
– До един.
Усмивката изглежда не слизаше от изсеченото му лице, с надвиснали и настръхнали вежди.
– Не и през цялото време обаче. Някои от момчетата са общи работници по нефтените платформи, други работят по строителството на мостове, всякакви ги има. Но дойде ли съобщение от ЕИР, зарязваш всичко и тичаш натам.
– Защо?
Усмивката на Евънс се разтегли още повече.
– Плащат пет пъти повече от обичайното, ето защо.
– Тогава значи съм се минал.
– О, сигурен съм, че няма да останете недоволен, доктор Макфарлън.
Евънс намали малко хода, за да се размине с един грейдер, чиито метални гребла блещукаха на силното слънце.
– Това ли е най-голямата задача, която си виждал ЕИР да поема?
– Не. – Евънс даде отново газ и машината подскочи напред. – Тази всъщност е средна работа.
Глетчерът остана зад тях. Отпред Макфарлън видя голяма вдлъбнатина, с площ може би един акър, изкопана в замръзналата земя. Комплект от четири инфрачервени антени – „чинии“, насочени надолу – ограждаше района. Наблизо бяха подредени в очакване редица грейдери. Техници и работници се бяха пръснали навсякъде наоколо, скупчени около планове, правеха измервания, говореха по радиостанциите. В далечината един снегомобил – голяма като трейлер машина с чудовищни вериги, – пълзеше към глетчера, понесла някакви високотехнологични инструменти, разперени настрани върху дълги реи. В единия край – съвсем мъничка и самотна, – бе пирамидата, която той и Лойд бяха издигнали върху останките на Масънкей.
Евънс спря до ръба на работната площадка. Макфарлън скочи и пое към бараката с надпис „Интендантство.“ Вътре Лойд и Глин седяха край маса до импровизираната кухня, потънали в разговор. Амира стоеше до една тепсия и пълнеше чиния с храна. Джон Пъпъп се бе свил на кравай наблизо и спеше. В помещението миришеше на кафе и на бекон.
– Крайно време беше да дойдеш – рече Амира, която се завърна до масата с чиния, върху която бяха струпани поне дузина резени бекон. – Излежаваш се в леглото до късно. А би трябвало да даваш личен пример на помощничката си.
Тя наля почти цяла чаена чаша кленов сироп върху купчината бекон, разбърка я, взе едно капещо парче, сви го и го лапна.
Лойд топлеше дланите си около чаша кафе.
– С твоя начин на хранене, Рейчъл – отбеляза добродушно той, – досега би трябвало да си умряла.
Амира се засмя.
– Мозъкът използва повече калории на минута мислене, отколкото тялото – при тичане. Как мислите се запазвам толкова стройна и секси? – И тя се потупа по челото.
– Колко време остава до разкриването на скалата? – попита Макфарлън.
Глин се облегна назад, извади златния си часовник и отвори капака му.
– Половин час. Ще разкрием само толкова от повърхността му, колкото да ви дадем възможност да направите някои тестове. Доктор Амира ще ти помогне и с тестовете, и с анализа им.
Макфарлън кимна. Това вече го бяха обсъдили подробно, ала Глин винаги минаваше нещата по два пъти. „Двойно осигуряване“, помисли си той.
– Ще трябва да го кръстим – рече Амира и лапна още едно парче бекон. – Някой да е донесъл шампанско?
Лойд се намръщи.
– За съжаление това тук повече прилича на събрание на въздържателно дружество, отколкото на научна експедиция.
– Предполагам ще се наложи да строшите о скалата един от термосите си с горещ шоколад – рече Макфарлън.
Глин се наведе, вдигна една торба, извади от нея бутилка „Перие-Жуе“ и я постави внимателно на масата.
– „Фльор дьо Шампан“ – прошепна Лойд почти благоговейно. – Любимото ми. Ей, стари лъжецо, не си ми казал, че имаш на борда шампанско.
Единственият отговор на Глин бе лека усмивка.
– А щом ще трябва да кръстим онова нещо, някой мислил ли е за името му? – попита Амира.
– Сам иска да го наречем метеорита на Масънкей – рече Лойд и замлъкна за миг. – Но аз съм склонен да следваме традицията и да го наречем Десоласион.
Последва неловко мълчание.
– Трябва да му дадем име – повтори Амира.
– Нестор Масънкей пожертва себе си, за да открие този метеорит – рече тихо Макфарлън, без да откъсва очи от Лойд. – Нямаше да сме тук без него. От друга страна, ти финансираш експедицията, тъй че имаш правото да наименуваш камъка.
Продължи да фиксира милиардера без да мигне.
Лойд заговори с необичайно тих глас:
– Ние дори не знаем дали Нестор Масънкей би желал тази чест. Не е време да нарушаваме традицията, Сам. Ще го наречем метеорита Десоласион, а залата, в която ще го изложим, ще кръстим на Нестор. Ще поставим плоча с описание на откриването. Това приемливо ли е?
Макфарлън се замисли за миг. След това едва-едва кимна.
Глин подаде бутилката на Лойд и се изправи. Всички излязоха на яркото сутрешно слънце. Тръгнаха и Глин се изравни с Макфарлън.
– Разбира се, ти си наясно, че в даден момент ще се наложи да ексхумираме останките на приятеля ти – рече той и кимна по посока на каменната пирамида.
– Защо? – попита изненадан Макфарлън.
– Необходимо е да разберем причината за смъртта му. Доктор Брамбъл трябва да изследва останките.
– Но за какво?
– Такава е практиката. Съжалявам.
Макфарлън понечи да възрази, но се въздържа. Както винаги не можеше да се спори с логиката на Глин.
Скоро пристигнаха до ръба на изровената от грейдерите повърхност. Старият изкоп на Нестор го нямаше, засипан от машините.
– Изгребахме земята до около метър от скалата – обясни Глин, – като вземахме проби при всеки нов пласт. Сега ще изгребем по-голямата част от оставащия слой, след което ще преминем към лопати и четки за последните трийсетина сантиметра. Не бихме искали дори да одраскаме метеорита.
– Добро момче – отвърна Лойд.
Гарса и Рошфор стояха заедно до подредените в редица грейдери. Рошфор приближи към тях, лицето му бе силно почервеняло от вятъра.
– Готови ли сме? – попита Глин.
Рошфор кимна. Грейдерите бръмчаха на празен ход, ауспусите им бълваха струи дим и пара.
– Някакви проблеми? – попита Лойд.
– Няма.
Глин погледна към грейдерите и даде знак на Гарса с вдигнат палец. Инженерът, облечен в обичайния си анцуг, се обърна, вдигна юмрук, завъртя го в кръг и грейдерите изръмжаха. Потеглиха бавно, димът от дизелите изпълни въздуха, спуснаха греблата си и захапаха земята.
Зад водещия грейдер вървяха няколко облечени в бели якета работници с торбички за проби в ръце. Събираха камъчета и пръст, изровени от грейдера и ги пъхаха в торбичките за по-сетнешни изследвания.
Редицата грейдери мина веднъж през терена и отне петнайсет сантиметра от пръстта. Лойд направи гримаса.
– Противно ми е да си помисля, че тези големи гребла минават толкова близо до метеорита.
– Не се безпокой – отвърна Глин. – Оставили сме достатъчно резерв. Няма начин някой от тях да го нарани.
Грейдерите минаха още веднъж. След това Амира мина бавно през средата на изгребания терен с поставен на количка протонов магнитометър. В другия край тя спря, натисна няколко бутона на пултчето на машината и откъсна тясното листче хартия, което се появи. Дойде при тях, повлякла подире си магнитометъра.
Глин взе листчето.
– Ето го – рече той и го подаде на Лойд.
Лойд сграбчи хартийката, а Макфарлън се надвеси да погледне. Тънка, неравна линия представляваше земната повърхност. Под нея далеч по-тъмна линия очертаваше горния край на полукръгла форма. Хартийката трепереше в могъщите ръце на Лойд. Макфарлън си помисли: „Господи, там долу наистина има нещо“. Не бе повярвал напълно. Поне не и досега.
– Остават още около четирийсет сантиметра – рече Амира.
– Време е да превключим на археологически режим – рече Глин. – Ние ще направим изкопа си встрани от изкопа на Масънкей, за да можем да вземем проби от неразбутана почва над него.
Групата го последва през прясно изкопания чакъл. Амира направи още няколко замервания, заби няколко колчета в земята, извади натебеширена връв и очерта квадрат със страна два метра. Дойде група работници, които внимателно започнаха да изхвърлят с лопати пръстта от квадрата.
– Как така земята не е замръзнала? – попита Макфарлън.
Глин кимна нагоре към четирите антени.
– Облъчвахме я с инфрачервени прожектори.
– Помислили сте за всичко – рече Лойд и поклати глава.
– Нали ни плащаш тъкмо за това.
Мъжете продължиха да копаят, оформяха правилен квадрат, навлизаха надолу сантиметър по сантиметър, като от време на време вземаха проби от минерали, камъчета и пясък. Един от тях спря и вдигна някакъв назъбен предмет, с полепнал по повърхността му пясък.
– Това е интересно – рече Глин и пристъпи бързо напред – Какво е?
– Тук ме хвана на тясно – отвърна Амира. – Странно. Много прилича на стъкло.
– Фулгурит – каза Макфарлън.
– Какво?
– Фулгурит. Получава се, когато мощна светкавица удари мокър пясък. Прогаря си канал през пясъка, като го превръща в стъкло.
– Ето защо съм го наел – рече Лойд и огледа ухилен останалите.
– Ето още един – обади се друг работник.
Хората копаеха внимателно и го заобикаляха, оставяйки го да стърчи в пясъка като корен на дърво.
– Метеоритите са феромагнити – рече Макфарлън, клекна и внимателно го издърпа от пясъка с обутата си в ръкавица ръка. – Този сигурно е привлякъл сума светкавици.
Мъжете продължиха работата си, разкриха още няколко фулгурита, които увиха в хартия и положиха в дървени сандъчета. Амира прекара инструмента си над изровената повърхност.