Текст книги "Черен лед"

20.
„Ролвааг“
13 юли, 6:30

Макфарлън се размърда в предутринния мрак на кабината си. Чаршафите се бяха увили около него като някакъв ленен циклон, а възглавницата му бе мокра от пот. Обърна се, все още полусънен и инстинктивно потърси топлината на Малу. Ала ако се изключи той самият, леглото бе празно.

Изправи се до седнало положение и зачака пулсът му да слезе до нормалното си равнище и разбърканите образи от кошмара му – кораб, подхвърлян от бурно море – да избледнеят в съзнанието му. Като прекара длан по очите си, осъзна, че не всичко бе кошмар: движението на водата си оставаше непроменено. Сега корабът се клатеше по различен начин – вместо обичайното леко люлеене, се издигаше и пропадаше рязко, с потреперване. Отхвърли завивките, отиде до финестрина и дръпна завесата му. Върху плескигласа плющеше суграшица, а в долния му край се бе образувала ледена корица.

Тъмните помещения му се сториха потискащи, затова се облече бързешком, зажаднял за свеж въздух, въпреки отвратителните условия навън. Докато се спускаше тичешком по стълбите, за да слезе на главната палуба, корабът се залюля силно и му се наложи да се улови за перилата, за да не падне.

Когато отвори вратата, върху него връхлетя леденият вятър. Бе обаче ободрителен и прогони и последните остатъци от кошмарите. В полумрака можеше да види вентилационните „лули“ от наветрената страна, лодбалките, заснежените контейнери, покритата с киша палуба. Сега вече Макфарлън можеше да чуе ясно грохота на тежките вълни, които преминаваха по дължината на корпуса. Тук, навън, люлеенето на кораба бе по-осезаемо. Тъмните тежки вълни, върху които на равни интервали се наслагваха сриващи се гребени, едва доловимото свистене на връхлитащата вода, което се смесваше в ушите му с воя на вятъра.

Някой се бе надвесил над перилата на десния борд с увиснала над тях глава. Като приближи, видя, че бе Амира, навлякла отново прекалено голямото за нея яке.

– Какво правиш тук? – попита той.

Тя се обърна към него. Успя да зърне позеленялото й лице, потънало дълбоко в обшитата с кожа качулка. Няколко непокорни кичура черна коса се освободиха и вятърът ги поде.

– Мъча се да повърна – рече тя. – А какво е твоето извинение?

– Не можах да спя.

Амира кимна.

– Надявам се онзи разрушител да се появи отново. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да изпразня съдържанието на стомаха си върху онзи грозен, дребен команданте.

Макфарлън не отговори. Срещата с чилийския кораб, спекулациите относно команданте Валенар и мотивите му бяха основните теми на разговора на вечеря предишния ден. А пък Лойд, като чу за инцидента, направо обезумя. Само Глин изглеждаше равнодушен.

– Я погледни ей там – рече Амира.

Следвайки погледа й Макфарлън зърна тъмната фигура на бегач, облечен само в сив анцуг, който тичаше покрай перилата на левия борд. Напрегна очи и осъзна, че това бе Сали Бритън.

– Само тяможе да се прави успешно на мъж, за да тича в такова време – рече кисело Амира.

– Доста е корава.

– По-скоро – побъркана – надсмя се Амира. – Погледни как ги друса под пуловера си.

Макфарлън, който гледаше точно натам, не отвърна нищо.

– Не ме разбирай криво. Проявявам единствено научен интерес. Мисля си как човек би могъл да състави уравнение за състоянието на тези доста впечатляващи гърди.

– Уравнение за състоянието ли?

– Това е нещо, което ние, физиците, правим. Отнася се до физическите свойства на даден предмет – температура, налягане, плътност, еластичност…

– Схващам.

– Виж – рече Амира и рязко смени темата. – Още един корабокруширал съд.

Макфарлън забеляза в зимния мрак очертанията на голям кораб, пречупен на две върху скалите.

– Кой е по ред, четвърти? – попита Амира.

– Мисля, че е петият.

След като „Ролвааг“ се насочи на юг от Пуерто Уилямс към нос Хорн гледките на гигантски корабокруширали съдове зачестиха. Някои бяха големи почти колкото „Ролвааг“. Районът бе същинско корабно гробище и подобни гледки вече не предизвикваха изненада.

По това време Бритън вече бе заобиколила бака и тичаше към тях.

– Ето я, идва – рече Амира.

Като ги наближи, Бритън спря, тичайки на място. Анцугът й бе мокър от лапавицата и дъжда и бе прилепнал към тялото й. „Уравнение за състоянието“ – помисли си Макфарлън.

– Бих искала да знаете, че в девет часа ще издам заповед за задължително носене на осигурителни колани на палубата – рече тя.

– Защо? – попита Макфарлън.

– Задава се шквал.

– Задава ли се? – изсмя се хапливо Амира. – Струва ми се, че той е вече тук.

– След като излезем от подветрената страна на Исла Наварино, ще се насочим право към бурята. Никой няма да излиза на палубата без осигурителен колан.

Бритън отговори на въпроса на Амира, ала гледаше Макфарлън.

– Благодаря за предупреждението – рече той.

Бритън му кимна и продължи да тича. След минутка вече я нямаше.

– Какво имаш против нея? – попита Макфарлън.

Амира замълча за миг, после отвърна:

– Нещо у Бритън ме дразни. Прекалено съвършена е.

– Мисля, че това се нарича командирско поведение.

– Освен всичко друго ми се вижда съвсем несправедливо целият кораб да страда заради това, че била имала проблеми с алкохола.

– Решението е на Глин – рече Макфарлън.

Амира въздъхна и поклати глава.

– Да, добрият стар Ели, нали? Можеш да се обзаложиш, че решението му се основава на безупречна логика. Той просто не е съобщил никому каква е тя.

Макфарлън потрепери от поредния порив на вятъра.

– Е, на мен толкова чист въздух ще ми е достатъчен за известно време. Да идем да закусим, а?

Амира изстена.

– Ти върви, аз ще поседя тук още малко.

След закуската Макфарлън се запъти към корабната библиотека – Глин го бе помолил да се срещнат там. Библиотеката, както и всичко останало на кораба, бе голяма. Прозорците, заскрежени от лапавицата, заемаха едната стена. През тях той можеше да види как долу снегът пердашеше почти хоризонтално и се виеше на вихрушки над черната вода.

Върху лавиците бяха подредени всякакъв вид книги: навигационни текстове и трактати, енциклопедии, годишници с „Рийдърс дайджест“, забравени бестселъри. Той ги заразглежа, докато чакаше Глин, донякъде обезпокоен. Колкото повече приближаваха до Исла Десоласион – мястото, където смъртта бе настигнала Масънкей, – толкова по-неспокоен ставаше. А вече бяха близо. Днес щяха да заобиколят нос Хорн и да се закотвят най-сетне всред островите на архипелага със същото име.

Пръстите на Макфарлън спряха върху едно тънко томче: „Разказ на Артър Гордън Пим от Нантъкет“. Това бе заглавието от Едгар Алън По, което Бритън бе споменала на вечерята през първата им нощ на море. Завладян от любопитство, той го отнесе до най-близкия диван. Тъмната кожа на подвързията му бе хлъзгава. Настани се и отвори книгата. Ноздрите му поеха приятния мирис на стара хартия и кожа.

Казвам се Артър Гордън Пим. Баща ми беше уважаван търговец на морски стоки в Нантъкет, където съм се родил. Дядо ми по майчина линия бе адвокат с добра практика. Имаше късмет във всичко и играеше много успешно с акции в Едгартън Ню-Банк, както се наричаше преди.

Началото бе отчайващо сухо и той с облекчение видя вратата да се отваря и да влиза Глин. Следваше го Пъпъп, приведен и усмихнат, почти не приличаше на онзи пияница, който бяха взели на борда предишния следобед. Дългата му сива коса бе вчесана назад от челото, а изчистените и подредени, но все така кичурести мустаци се спускаха от провисналата му устна.

– Извинявай, че те накарах да чакаш – рече Глин. – Разговарях с мистър Пъпъп. Той изглежда е доволен да ни помогне.

Пъпъп се ухили и отново се ръкува с всички наред. Макфарлън намери ръката му за учудващо хладна и суха.

– Елате до прозорците – рече Глин.

Макфарлън отиде и се взря навън. През разкъсалата се мъгла можеше да види на североизток гол остров, който се издигаше от водата – приличаше на назъбения връх на потънала планина, бялата пяна на разбиващите се вълни подскачаше в основата му и сякаш го гризеше.

– Това – рече тихо Глин, – е Исла Барнавелт.

Мина далечен шквал и сякаш дръпна завесата от назъбения от щорма хоризонт. В полезрението им се появи друг остров: черен, скалист, високите му като планини хълмове бяха покрити със сняг и мъгла.

– А това е Исла Десеит. Най-източният от островите нос Хорн.

Зад тях нежната светлина освети още пусти, потънали планински върхове, които се надигаха от морето. Докато наблюдаваха, светлината изведнъж изчезна – така, както се бе появила. Сякаш над кораба се спусна нощ, поредният шквал връхлетя с пълна сила и от яростта му прозорците затрепериха, по стъклата забарабани в картечен огън градушка. Макфарлън усети как големият кораб се накренява.

Глин извади сгънат лист хартия.

– Получих това съобщение преди половин час – каза той и го подаде на Макфарлън.

Макфарлън го разтвори с любопитство. Беше кратка радиограма:

При никакви обстоятелства не бива да слизате на острова-цел, без да сте получили следващите ми указания. Лойд.

Макфарлън я върна на Глин, който я прибра в джоба си.

– Лойд не ми каза нищо за плановете си. Какво мислиш, че би могло да означава това? И защо просто не телефонира или не изпрати електронна поща.

– Защото може би не се намира близо до телефон – отвърна Глин и се изправи. – Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?

Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.

Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.

– Виждам, че сте довели пилота – рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. – След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.

Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.

– Ето го сега – рече той.

Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала – по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.

– Кабо де Хорнос – каза Глин. – Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…

– Капитане! – прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. – Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.

– Пеленг?

– Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.

Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.

– Разстояние и скорост? – попита Бритън.

– Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.

– Разузнавателен самолет?

Хауъл се изправи.

– В такова време?

Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.

– Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ – рече тихо Бритън. – Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?

– Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.

– Военни?

Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.

– Пеленг? – рече отново капитанът, този път по-тихо.

– Все още право към нас, госпожо.

Тя бавно кимна.

– Много добре. Мистър Хауъл, дайте общокорабна тревога.

Изведнъж от вратата на радиорубката се подаде радистът Банкс.

– Онази птичка там горе… това е вертолет на „Лойдс холдинг“.

– Сигурен ли си? – попита Бритън.

– Току-що проверих позивните му.

– Мистър Банкс, свържете се с хеликоптера.

Глин се прокашля. Макфарлън видя как той прибра сгънатото листче в джоба си. През цялото време на това внезапно оживление на мостика Глин не показа нито тревога, нито изненада.

– Мисля – рече тихо той, – че ще е най-добре да приготвим площадката за кацане.

Капитанът се вторачи в него.

– В това време?

Банкс се показа отново от радиоубката.

– Искат разрешение да кацнат, госпожо.

– Не мога да повярвам – извика Хауъл. – Та ние сме в средата на осембалов щорм.

– Мисля, че нямате голям избор – каза Глин.

През следващите десет минути на борда на кораба се развихри бурна дейност по подготовката за кацането. Когато Макфарлън се появи при вратата, водеща към кърмата, следван от Глин, един строг моряк им подаде безмълвно осигурителни колани. Макфарлън навлече широкия „ярем“ и го стегна. Морякът го подръпна, изръмжа одобрението си и отвори вратата.

Още щом Макфарлън излезе навън, силният порив заплаши да го изхвърли зад борда. С известни усилия закопча свободния край на колана си за външните перила и тръгна към вертолетната площадка. Тук бяха заели позициите си моряци от екипажа, които също бяха привързали коланите си към металните релинги. И макар корабът да бе намалил ход дотолкова, доколкото да не изгуби управление във врящите води, палубата се люлееше доста. Десетина прожектора светнаха изведнъж и осветиха периметъра – премигващи на пресекулки червени точици на фона на връхлитащата суграшица.

– Ето го! – извика някой.

Макфарлън присви очи и се вторачи в бурята. В далечината се виждаха очертанията на увисналия във въздуха огромен вертолет „Чинуук“ със запалени ходови светлини. Вертолетът подходи към кораба, като се накланяше ту наляво, ту надясно под напора на поривите. Някъде наблизо се чу алармен сигнал и серия оранжеви предупредителни светлини освети надстройката на „Ролвааг.“ Макфарлън чуваше грохота на вертолетните двигатели, които напрягаха сили срещу яростта на бурята. Хауъл крещеше нарежданията си през мегафон, притиснал ръчната радиостанция до ухото си.

Вертолетът зави и увисна неподвижно спрямо кораба. Макфарлън зърна пилота в носа на машината – той с мъка удържаше машината. Суграшицата ги запердаши с удвоена от винта на вертолета сила. Коремът на машината подскачаше настрани, докато тя предпазливо подхождаше към люлеещата се палуба. Мощен порив отхвърли вертолета настрани и пилотът бързо зави, за да се върне за повторен опит. Имаше един отчайващ миг, в който Макфарлън бе почти сигурен, че пилотът ще изпусне управлението, ала точно тогава гумите докоснаха площадката и моряците се втурнаха напред, за да ги застопорят с дървени клинове. Товарната врата се отвори. Навън се изсипа тълпа мъже, жени, заизлизаха машини и различно оборудване.

Чак тогава Макфарлън зърна фигурата на Лойд, която не можеше да сбърка с никого, да се спуска на мократа повърхност на площадката – беше по-едър от всякога в щормовото си облекло и ботушите. Изтича изпод вертолета, зюдвестката, която бе нахлупил на главата си, заплющя на бурята. Като зърна Макфарлън и Глин им махна въодушевено. Един моряк изтича да му сложи осигурителния колан, ала Лойд го пропъди с жест. Дойде до тях, изтри дъжда от лицето си и улови Макфарлън и Глин за ръцете.

– Господа – избуча той по-силно от бурята с разцъфнало в широка усмивка лице, – кафето е от мен.