Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 31 страниц)
– Още петнайсет сантиметра – рече тя.
– Преминете на четки – нареди Глин.
Двамина мъже клекнаха около изкопа, останалите заеха позиция зад тях. Макфарлън забеляза, че на тази дълбочина земята бе влажна, почти напоена с вода и че работниците не премахваха пясък, а изчеткваха кал. С напредването на изкопа сред групата настъпи мълчание.
– Направи ново замерване – прошепна Глин.
– Остават два сантиметра и половина – рече Амира.
Макфарлън се наведе напред. Двамата работници използваха твърди четки с пластмасов косъм, внимателно събираха калта в тиганчета, които подаваха на хората зад гърба си.
И ето, че четката бръсна по твърда повърхност. Двамата излязоха от изкопа и грижливо изчистиха тежката кал, като оставиха само тънък слой, който покриваше твърдата повърхност отдолу.
– Изплакнете – рече Глин.
На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.
– Побързай, човече! – извика Лойд.
Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.
След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.
А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.
24.
Исла Десоласион
9:55
Палмър Лойд стоеше на ръба на прецизния изкоп в земята, приковал очи в голата повърхност на метеорита. В един миг съзнанието му блокира напълно от удивителната гледка. А след това отново дойде на себе си: усети как кръвта пулсира в слепоочията му, как гърдите му се изпълват с въздух – студеният въздух, който вледеняваше носа и бузите му. Ала непреодолимата изненада си оставаше все така силна. Той го гледаше, виждаше го, ала не можеше да повярва.
– Досущ като „Марго“-то – прошепна той и гласът му се изгуби в снежния простор.
Тишината край него бе пълна. Всички бяха онемели от потреса.
Лойд бе ходил на поклонение на всички най-големи железни метеорити в света – Хоба, Анигито, Уиламете, Жената. Въпреки големите различия във формата им, всички те имаха една и съща, издупчена като от шарка, кафеникавочерна повърхност. Всички железни метеорити си приличаха.
Но този тук беше ален.Но не, помисли си той, след като възвърна способността да мисли по-бързо: определението „ален“ не бе справедливо. Той притежаваше дълбокия, чист кадифен цвят на червен халцедон, дори беше по-богат. Всъщност това бе точно цветът на хубаво вино бордо, като онова в пестеливите чашки „Шато Марго“, с които трябваше да се задоволява на борда на „Ролвааг“.
Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.
– Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.
Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.
– Отстъпете назад – повтори по-остро Глин.
Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.
Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той – може би единственият човек на света с въображение и с ресурси – се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.
– Мистър Лойд – чу гласа на Глин. – Казах да се отдръпнете.
Вместо да стори това, Лойд се наведе.
Глин повиши тон:
– Палмър, не го прави!
Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.
Горе се бе възцарила кратка тишина.
– Как е на пипане? – чу да пита Макфарлън.
– Студен – отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.
Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.
– Много е студен.
25.
Исла Десоласион
13:55
Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.
Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име – за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая – онова, което засенчваше всичко друго – смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.
Той също бе изпитал внезапното желание да скочи вътре; да докосне онова нещо, да се увери, че е истинско. Но малко се и страхуваше от него. Притежаваше такава богата окраска, беше тъй не на мястото си на фона на чернобелия пейзаж. Напомняше му на операционна маса, голямо пространство, покрито със снежнобели чаршафи и в средата му – кървав разрез. Едновременно и отблъскваше, и омайваше. И пробуждаше у него надеждата, за която отдавна смяташе, че е умряла.
Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.
– Свърши ли доклада? – попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.
В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.
– „Метеоритът е червен“ – прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. – Ето това е, което обичам най-много у мъжете – краткостта.
– Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?
Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.
– Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.
– А тикакво мислиш?
– Ще ти покажа картите си, ако ти свалиш своите.
Макфарлън погледна нагънатия шпертплатов плот на масата, прокара пръст по гънките. Притежаваше частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.
– Моля те, недей – рече той. – Не ми се ще да ме изгониш на студа.
Амира прибра пурата.
– Знам, че нещосе върти в главата ти.
Макфарлън сви рамене.
– Добре – рече тя. – Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.
Той се извърна да я погледне отново.
– Точно така. Някога си имал своя любима теория – нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.
Макфарлън се взря в нея.
– Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.
Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:
– Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш доказателство.Но не искаш да го приемеш. Боиш се да поемеш отново по стария път.
Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ – запита се той.
Тя се засмя.
– Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?
– Не.
– Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. – Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. – „Джоли Ранчър?“
– Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“
Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.
– Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда невъзможнокаквато и да е позната нам сплав да има тъмночервен цвят. Жълт, бял, оранжев, морав, сив – да, но не и червен.
Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.
Макфарлън постави своя бонбон на масата.
– Какво искаш да кажеш?
– Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е – междузвезден метеорит“.
Макфарлън вдигна ръка.
– Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.
– И?
– Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи – никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. – Той замълча, подбираше внимателно думите си. – Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли извънСлънчевата система. Някакво парче, което просто е минало покрай нея и е било уловено от гравитационното поле на слънцето. Междузвезден метеорит.
Амира се усмихна съучастнически.
– Но математиците твърдят, че това е невъзможно: квинтилион 1919
Единица, следвана от 18 нули (в САЩ) или от 30 нули (в Англия). – Б.пр.
[Закрыть]към едно.
Макфарлън кимна.
– Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.
Макфарлън се разсмя.
– Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?
– Съотношението е милиард към едно за всяка отделна година.
Смехът на Макфарлън секна.
– Точно така – рече Амира. – При милиард години съществува доста голяма възможност такъв метеорит наистина да е паднал на Земята. Това даже не е възможност, а вероятност.Аз възкресих твоята малка теория. И трябва да си ми много, ама много задължен.
В интендантската барака се възцари тишина, смущавана единствено от трополенето на вятъра. След малко Макфарлън заговори:
– Искаш да кажеш, че този метеорит е от някаква сплав или метал, който не съществува никъде в Слънчевата система?
– Аха. И ти също го вярваш. Ето защо не си написал доклада си.
Макфарлън продължи бавно, сякаш говореше сам на себе си:
– Ако този метал е съществувал някъде, ние бихме намерили поне някаква следа от него. В крайна сметка слънцето и планетите са се формирали от същия облак прах. Тъй че би трябвало да идва отвъд системата. – Погледна я. – Изводът е неизбежен.
Тя се засмя.
– Точно така мисля и аз.
Той замълча и двамата постояха така известно време, потънали в мислите си.
– Трябва да вземем парче от него – рече най-сетне Амира. – А и притежавам идеалния инструмент за тази работа – високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?
Макфарлън кимна.
– Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.
Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд – още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.
– Навън е студено като цицата на вещица – извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.
Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.
Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.
– Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка – рече той. – Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.
– Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.
Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.
Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.
– Готов ли е докладът?
– Разбира се – Макфарлън кимна към листа хартия.
Глин го погледна.
– Не съм в настроение за шегички, доктор Макфарлън.
За първи път Макфарлън видя Глин да показва раздразнение или каквато и да е по-силна емоция. Хрумна му, че и Глин също би трябвало да е потресен от онова, което бяха открили в изкопа. „Това е мъж, който ненавижда изненадите“, помисли си.
– Мистър Глин, не мога да направя доклад въз основа на спекулации – рече той. – Трябва да го проуча.
– Аз ще ти кажа какво трябва – рече високо Лойд. – Трябва да го изкопаем адски бързо от земята и да го превозим в международни води, преди чилийците да са дочули за това. Можеш да го изучаваш по-късно.
– Доктор Макфарлън, може би аз ще съм в състояние да опростя нещата – рече Глин. – Съществува едно нещо, от което се интересувам най-много. Опасен ли е?
– Знаем, че не е радиоактивен. Предполагам, че може да бъде отровен. Повечето метали са отровни в една или в друга степен.
– Колко отровен?
Макфарлън сви рамене.
– Палмър го докосна и е още жив.
– Той ще е последният човек, който го е докосвал – отвърна Глин. – Издадох разпореждане никой и при никакви обстоятелства да не влиза в пряк контакт с метеорита. – Замлъкна за миг и продължи: – Нещо друго? Възможно ли е да съдържа някакви вируси?
– Той е седял там милиони години, тъй че всякакви извънземни микроби би трябвало отдавна да са се разпръснали. Може би си струва да се вземат проби от почвата и да се съберат мъх, лишеи и други растения от терена, за да се види дали няма нещо необичайно.
– Какво би трябвало да търсим?
– Мутации, може би, или признаци за излагане на токсини или тератогени.
Глин кимна.
– Ще говоря с доктор Брамбъл за това. Доктор Амира, някакви съображения за свойствата на метала? Метал е, нали?
Чу се ново схрускване на бонбон.
– Да, доста вероятно, след като има феромагнитни свойства. Не се окислява, също като златото. Не мога обаче да разбера как един метал може да бъде червен.Доктор Макфарлън и аз тъкмо обсъждахме необходимостта да се вземе проба.
– Проба ли? – попита Лойд.
Цялата стая притихна от променения му тон.
– Разбира се – рече след малко Макфарлън. – Това е стандартна процедура.
– Значи ще отрежете парче от метеорита ми?
Макфарлън погледна Лойд, сетне – Глин.
– Има ли някакъв проблем в това?
– Адски си прав, има проблем – каза Лойд. – Това е музеен експонат. Ще го изложим на показ. Не искам да бъде къртен или дупчен.
– На света не съществува намерен голям метеорит, от който да не са били вземани проби. Говорим само за извличане със свредел на около петкилограмова проба. Това ще е достатъчно за всички тестове, за които човек може да се сети. Върху толкова голямо парче може да се работи с години.
Лойд поклати глава.
– В никакъв случай.
– Трябвада го направим – възрази бурно Макфарлън. – Няма начин да се изследва метеорита без да го изпаряваме, стопяваме, излъскваме, издраскваме. Като се има предвид размера на това нещо, пробата ще е като капка в цяла кофа вода.
– Това да не е Мона Лиза – промърмори Амира.
– Това е забележка на невежа – нахвърли й се Лойд. После се сепна и въздъхна. – Да се разрязва ми се струва като… ами като светотатство. Не можем ли да го оставим просто като мистерия?
– Категорично не – рече Глин. – Трябва да знаем повече за него, преди да разреша преместването му. Доктор Макфарлън е прав.
Лойд го изгледа свирепо, лицето му се наля с кръв.
– Преди тида разрешиш преместването му ли? Чуй ме, Ели. Аз се съобразявах с вашите правила. Играх вашата игра. Но нека едно нещо да бъде ясно: аз плащам сметката. Това е моятметеорит. Ти подписа договор да ми го доставиш. Обичаш да дрънкаш за това, че никога не си се провалял. Ако този кораб се завърне в Ню Йорк без метеорита, ти ще си се провалил.Прав ли съм?
Глин го погледна. След това заговори спокойно, досущ както би говорил с дете:
– Мистър Лойд, вие ще получите своя метеорит. Искам само да съм сигурен, че това ще стане без някой да пострада излишно. Не искате ли и вие същото?
Лойд се поколеба.
– Разбира се.
Макфарлън бе удивен колко бързо Глин принуди Лойд да заеме отбранителна позиция.
– Тогава всичко, което аз искам, е да действаме внимателно.
Лойд облиза устните си.
– Въпросът е в това, че цялата операция спря. Защо? Метеоритът е червен. Е, питам аз: какво като е червен? Мисля, че това е страхотно. Нима всички сте забравили за онзи приятел с разрушителя? Времето е единственото нещо, с което не разполагаме тук.
– Мистър Лойд! – обади се Пенфолд, вдигнал умолително радиостанцията, също като просяк, протегнал чаша за милостиня. – Вертолетът. Моля ви!
– По дяволите! – извика Лойд. След миг се обърна. – Добре, за Бога, вземайте пробата си. Но запушете дупката така, че да не се забелязва. И го направете бързо. Докато се върна в Ню Йорк, искам този кучи син да е вече на път.
Той излезе с широка крачка от бараката, следван по петите от Пенфолд. Вратата се затръшна с трясък подире им. Минута, може би две, в бараката бе пълна тишина. След това Амира се изправи.
– Хайде, Сам – рече тя. – Да издупчим негодника.
26.
Исла Десоласион
14:15
След топлината на бараката вятърът навън режеше като с нож. Макфарлън трепереше, докато следваше Амира към склада и си мислеше с копнеж за сухата жега на Калахари.
Контейнерът бе по-дълъг и по-широк от останалите, мръсен отвън, чист и просторен – вътре. В полумрака меко светеха монитори и подредени по лавиците диагностични уреди, захранвани от главния генератор в съседната барака. Амира отиде до голяма метална маса, върху която имаше сгънат триножник и високоскоростна, преносима сонда. Ако не бе кожената й презрамка, Макфарлън никога не би рекъл, че е особено „преносима“. Изглеждаше като базука от двайсет и първи век.
Амира я потупа нежно.
– Как да не си пада човек по тези високотехнологични играчки, предназначени да трошат разни неща? Погледни тази хубавица. Виждал ли си нещо подобно?
– Не и толкова голяма.
Макфарлън видя как умело я разглоби и прегледа частите й. Доволна, тя я събра с щракване, пъхна щепсела накрая на дебелия кабел в контакта и провери машината.
– Виж само това. – Тя вдигна дълъг, жесток на вид метален, кух вал, издут в единия си край и с малки топчици като на бухалка. – Десет карата изкуствени диаманти само в това парче.
Тя натисна един бутон и електронният патрон се освободи с изщракване. Преметна сондата през рамо, изсумтя, натисна спусъка й и помещението се изпълни с дълбоко, гърлено ръмжене.
– Време е да пробием една дупчица – рече ухилена.
Излязоха от склада с екипировката и тръгнаха в полумрака. Макфарлън развиваше кабела подире й. Над изкопа с оголения метеорит бе издигната невзрачна на вид барака, която го скриваше от погледа. Вътре набор халогенни лампи къпеше плиткия изкоп в хладна светлина. Глин вече стоеше на ръба на изкопа и се взираше в него, в едната си ръка държеше радиостанция; дребната му фигура се открояваше релефно на светлината.
Застанаха до Глин досами изкопа. Облян от светлина, метеоритът под краката им грееше почти ален на цвят – като прясна рана. Амира свали ръкавиците си, взе триножника от Макфарлън, бързо нагласи краката му и монтира сондата в леглото й.
– Това нещо притежава страхотна смукателна система – рече тя и посочи колектора под машината. – Изсмуква всяка прашинка. Дори металът да е отровен, това няма да има значение.
– Въпреки това ще евакуираме района – рече Глин, който вдигна радиостанцията и заговори бързешком. – И, не забравяйте, стойте на достатъчно разстояние. И не го пипайте.
Даде знак на работниците да излязат.
Макфарлън наблюдаваше как Амира включи захранването, провери индикаторните лампички отстрани на сондата и сръчно я позиционира над метеорита.
– Изглежда така, сякаш си го правила и преди – отбеляза той.
– Адски прав си. Ели ме накара да повторя тази процедура десетина пъти.
Макфарлън погледна Глин.
– Тренирали сте го, така ли?
– Всяка стъпка – отвърна Амира, извади голямо устройство за дистанционно управление и започна да го калибрира. – И не само това. А всичко. Той планира всичките ни проекти като нахлуване във вражеска територия. Денят „Д“ 2020
Денят на нахлуването на съюзническите войски в Нормандия и откриването на Втория фронт във Втората световна война. – Б.пр.
[Закрыть]. Скъсваш си задника от тренировки, защото ще разполагаш с възможността само на един опит с истинското нещо. – Тя се отдръпна назад и духна в дланите си. – Боже мой, да беше видял огромната желязна топка, която Ели ни караше да изкопаваме отново и отново и да я търкаляме през всякакви препятствия. Наричахме я „Голямата Берта“ 2121
Най-голямото оръдие, използвано някога в бойни действия. Произведено от „Круп“, то е обстрелвало Париж през Първата световна война. – Б.пр.
[Закрыть]. Ох, как само я намразих тази проклета скала.
– И къде правихте всичко това?
– В ранчото „Бар Крос“, близо до Боузмън, Монтана. Да не би да си мислил, че това ще ни е първи опит?
След като дистанционното бе калибрирано и сондата – позиционирана над големия метеорит, Амира се обърна към една кутия наблизо и отвори капака й. Извади малка метална кутийка, дръпна отварачката й и – като се държеше максимално назад – я обърна над метеорита. От нея потече черна, лепкава течност, която се разля върху червената повърхност в плътен слой. С малка четчица тя положи остатъка върху края на диамантения резец. След това бръкна отново в кутията, извади тънък лист гума и внимателно го притисна върху лепилото.
– Ще изчакаме малко да залепне – обясни тя. – Не бихме искали дори и най-фина прашинка метеоритен прах да излети във въздуха.
Затършува в джобовете си, извади цилиндърчето с пурата, видя израженията на Глин и Макфарлън, въздъхна и започна да чопли фъстъци.
Макфарлън поклати глава.
– Фъстъци, бонбони, пури. Какво още вършиш, което майка ти не би одобрила?
Тя го погледна.
– Горещ маймунски секс, рокендрол, екстремно спускане със ски и високи залози на блекджак.
Макфарлън се засмя. Сетне попита:
– Боиш ли се?
– Не толкова се боя, колкото съм невероятно възбудена. А ти?
Макфарлън се замисли за миг. Стори му се, че почти си бе позволил да се възбуди; да свикне с идеята, че това, в крайна сметка, бе нещото, което бе търсил през всичките тези години.
– Да – отвърна той. – Възбуден съм.
Глин извади златния си джобен часовник, отвори с щракване капачето му и го погледна.
– Време е.
Амира се върна при сондата и нагласи някакъв циферблат. Затвореното пространство на бараката започна да се изпълва с ниско ръмжене. Провери насочването на резеца, след това отстъпи назад, без да престава да задава параметри с дистанционното. Ръмженето се извиси до висок вой. Тя завъртя миниатюрната ръчка на дистанционното и въртящият се резец послушно се спусна, след което се върна обратно.
– Всичко е точно – рече тя и погледна Глин.
Той бръкна в отворената кутия, извади три респиратора, подхвърли по един на Макфарлън и Амира.
– Сега ще излезем навън и ще работим с дистанционното.
Макфарлън наложи респиратора на главата си, нагласи студената гума около челюстите си. Без качулка вятърът свирепо свиреше покрай ушите и във врата му. От вътрешността на бараката долиташе ясно ядният като на стършел вой на работещата на празен ход сонда.
– По-назад – рече Глин. – Минимална дистанция трийсет и пет метра.
Отстъпиха от бараката. Снегът се виеше във въздуха, превръщаше терена в мътнобяло море.
– Ако това там се окаже космически кораб – рече Амира с приглушен от маската глас, – някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.
Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.
– Всичко е готово.
– Добре – изсумтя Глин. – Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.
Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.
– Странно, изобщо не напредвам – рече Амира.
– Вдигни сондата.
Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.
– Изглежда наред.
– Обороти в минута?
– Дванайсет хиляди.
– Увеличи до шестнайсет и спусни отново.
Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после – нищо.
Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.
– Спря – рече тя.
– Имаш ли представа защо?
– Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.
– Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.
Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.
– Отново загрява – рече Амира. – Проклето нещо!
Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.
Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после – второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.
– Какво стана? – попита остро Глин.
Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.
– Не знам.
Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.
– Не. Рейчъл, първо установикакво се е случило.
С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.
– Показва сума глупости, които не съм виждала досега – рече тя, докато превърташе данните от дисплея. – Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ – Вдигна глава и изсумтя. – Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.
Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.
– „Грешка, код 47“ ли каза?
– Аха.
– Невъзможно.
Последва кратка пауза.
– Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума – отвърна Амира.
Глин вдигна глава от наръчника – изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.
– Сондата е изгоряла.
– Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…
Глин мушна наръчника в гънките на якето си.
– Повярвай.
Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.
– Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант – каза Амира.
Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.
Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част – обгорена.
– Изобщо не отговаря – рече Амира, подавайки командите си ръчно.
– Навярно са се повредили изключвателите – предположи Глин. – Извади ръчно резеца.
Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал – стопено и изгорено.
– Господи – простена Амира. – Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!
Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.
Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.
– Сега какво ще правим? – попита Амира.
– Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване – отвърна Глин.
Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.
– А е време да вземем с нас и още нещо – добави тихо той.
