Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 31 страниц)
70.
„Алмиранте Рамирес“
14:45
Валенар стоеше на мостика и гледаше на югозапад, над надигналите се вълни, стиснал стария бинокъл в сухите си пръсти. Офицерите около него с мъка се удържаха на крака от лудешкото люлеене на кораба; лицата им бяха като застинали маски на безразличие. Бяха ужасени. Но ето, че сега режимът на абсолютната дисциплина се отплащаше: изпитанието бе добре дошло и онези, които бяха оцелели, бяха с него. Щяха до го следват и в ада, ако трябва – и точно натам, помисли си той, като погледна картата – точно натам се бяха запътили.
Снегът и лапавицата бяха престанали, небето се изчистваше. Видимостта бе отлична. Ала вятърът се бе усилил още, а вълните се наслагваха все по-високи. Когато корабът потъваше към дъното на падината между две от тях, го обгръщаше пълен мрак, сякаш бе попаднал в дъното на огромен каньон. Там, между вълните, техните гребени се издигаха на удивителните двайсет метра над мостика. Никога през живота си не бе виждал подобни вълни, а увеличената видимост, макар и да бе добре дошла за плана му, ги правеше още по-ужасяващи. Нормалната реакция при тези условия би била да се насочи срещу вятъра и да щормува. Но това не бе допустимо. Трябваше да поддържа курс, при който вятърът и вълната му идваше почти на борд; инак по-тежкият американски кораб щеше да избяга.
Гледаше как носът на разрушителя се заравя във вълната, докато още бе в дългата падина, как бавно се изправя, как кастильото, сиреч бакът, с грохот се отърсва от водата; корабът се накрени надясно, докато мостикът не увисна над океана, покрит с пенести ивици. Той продължи да виси в продължение на няколко ужасни секунди, после бавно се изправи, а инерцията го накрени рязко наляво. Беше особено гадна вълна.
Валенар познаваше кораба си, знаеше какво може и какво не може. Усещаше, че вятърът и вълнението надделяват. Не бяха взели изцяло връх – поне засега. Необходима бе бдителност и голямо моряшко майсторство, за да не потънат. Той щеше да го направи сам, нямаше да го остави в ръцете на вахтения помощник.
Забеляза в далечината мержелеещата се разпенена вълна, която се издигаше над останалите, изхвърлила се в бурята като кит. Рече тихо, почти небрежно:
– Отпусни руля ляво на борд, дясната машина една трета напред, лявата машина две трети заден ход. Съобщавай ми непрекъснато курса.
– Лесна работа, сър – отвърна Алер. – Курс едно-седем-пет, курс едно-седем-нула…
– Задръж на едно-шест-пет.
Вълната започна да обгръща кораба в прегръдката си; „Рамирес“ се издигна, напрегна се и се залюля. Валенар се държеше за машинния телеграф, когато се накрениха ужасяващо, креномерът регистрира почти трийсет градуса, преди най-сетне да изкачат гребена на вълната. В един миг Валенар можа да погледне далеч напред към южния океан – досами хоризонта. Бързо вдигна бинокъла към очите си и огледа разбушувалото се море, докато не поеха отново към следващата падина. Гледката бе ужасяваща, планински върхове и клисури от вода, абсолютно олицетворение на безредието и хаоса. За миг се почувства обезсилен. Но с пропадането на кораба се успокои. Издигнаха се отново и Валенар пак вдигна бинокъла. Усети как нещо го прониза силно в гърдите. Ето го: тъмен, обрамчен в бяло силует на фона на морето. Беше по-голям и по-близо, отколкото бе очаквал. Задържа бинокъла неподвижен, боеше се дори да премигне, докато корабът му не пое отново надолу, след което започна пак да се изкачва върху поредната разпенена водна планина. Когато се изкатериха на върха й и разпукалият се гребен потопи перилата на левия борд и накрени силно кораба му, Валенар зърна отново танкера.
– Лява машина една трета заден ход. Дясно на борд. Задръж на едно-осем-нула.
Палубата отново се надигна и се сгромоляса надясно.
– Как сме с горивото?
– Трийсет процента.
Обърна се към вахтения механик.
– Вземете баласт в празните танкове.
Напълването на празните резервоари с морска вода щеше да намали с половин възел скоростта, но щеше да увеличи устойчивостта, която им бе необходима за онова, което предстоеше.
– Баластираме танковете – повтори механикът с очевидно облекчение.
Валенар се обърна към боцмана.
– Барометърът?
– Двайсет и девет, запетая, две-осем, пада.
Извика на мостика командира на частта за управление на боя.
– Имаме визуален контакт с американския кораб – каза и му подаде бинокъла.
Офицерът го вдигна към очите си.
– Виждам го, сър – отвърна след малко.
Валенар се обърна към вахтения офицер:
– Курсът му е едно-девет-нула или там някъде. Искам пеленг на прехващане.
Заповедите бяха отдадени, новият курс – зададен. Всичко вече изглеждаше точно и ясно.
Валенар се обърна отново към командира на частта за управление на боя.
– Докладвайте, когато влезе в обсега на оръдията. Не откривайте огън без моя заповед.
– Слушам, сър – отвърна офицерът отчетливо, но безизразно.
Разрушителят започна да се клати странично, след като преодоля нова злобна вълна, носът му се заби в тътнещата вода на следващата падина. Носът започна да се отклонява наляво – тежко, неконтролируемо движение.
– Не мога да го задържа на едно-девет-нула.
– Използвай руля докрай, за да се задържиш на курса.
Корабът се изправи. Валенар видя нова вълна да приижда от запад.
– В средата руля. Пусни го!
Корабът започна да се накланя бавно, докато се изкатерваше странично по огромната вълна. Когато тя се разби, по палубата се устреми мощен вал: на практика гребнаха вода и с мостика.
– Дясно на борд. Вдясно руля!
Корабът се плъзна странично.
– Перото на руля е извън водата, сър! – извика кърмчията, щурвалът се въртеше свободно в ръцете му.
– Лява машина две трети заден ход! Дясна машина пълен напред!
Морякът изпълни командата с машинния телеграф. Корабът продължи да се плъзга странично.
– Корабът не слуша…
Валенар усети как го прободе болката на страха – не за себе си, а заради недовършената мисия – но след това почувства как кърмата потъна в морето и винтовете захапаха водата.
Бавно издиша, а след това се наведе към проговорната тръба, сякаш нищо не се беше случило.
– Докладвайте за засечени въздушни цели.
Нито един кораб не би могъл да се притече на помощ на американците в това време, в това бе уверен; но не бе толкова сигурен за самолетите.
– Нямаме засечени цели в радиус двеста мили – отвърна централният пост за управление. – Лед – на юг.
– Какъв лед?
– Два големи ледени острова и различни по големина граулери и дрейфуващи ледени парчета.
„Бягат към леда“, помисли си доволен Валенар. Това бе отчаян ход: да насочиш един танкер отвъд Ледената граница, нарочно да го насочиш към леда в подобна буря. Но това бе единственият им ход и той го бе очаквал. Може би си мислеха, че могат да си играят на криеница сред айсбергите, или да избягат под прикритието на тъмнината. Може би се надяваха на мъгла. Но това нямаше да им донесе успех. Тъкмо обратното, ледът щеше да бъде негово предимство, тъй като щеше да успокои тежкото вълнение. А и в ледените полета разрушителят щеше да бъде много по-маневрен от танкера. Щеше да ги потопи в леда – ако самият лед не ги ликвидираше преди него.
– Навлизаме в обсега на оръдията, сър – обади се командирът на частта за управление на боя.
Валенар погледна над гребените на побелелия от щорма океан. Сега можеше да зърне от време на време тъмното петно на американския кораб и без бинокъл. Намираше се на може би осем мили разстояние, но дори и на такава дистанция представляваше голяма, тлъста цел.
– Достатъчен ли е визуалният контакт за прицелване? – попита.
– Още не, сър. Визуалното прицелване ще е трудно в това море и на такава дистанция.
– Тогава ще изчакаме да приближим още.
Минутите се точеха едва-едва; настигаха съвсем бавно американския кораб. Небето притъмня, но вятърът се задържаше със скорост осемдесет възла. Страхът, обхванал мостикът, си оставаше – здравословен, ободряващ. Слънцето захождаше. Валенар продължи да издава грижливо обмислени заповеди за промяна на руля и хода на машините в отговор на променящата се посока на прииждащите вълни. Заварките на винтовете и кормилното перо държаха добре. Хората му си бяха свършили отлично работата. Жалко само, че толкова много загинаха.
Нощта скоро щеше да се спусне, а „Ролвааг“ се движеше без светлини. Не можеше да чака повече.
– Господин Касео, простреляйте целта и я хванете във вилка. Само с трасиращи.
– Слушам сър – отвърна артилеристът. – Само трасиращи.
Валенар сведе поглед към носовите оръдия. След минута видя как се завъртяха, дулата се издигнаха под около четирийсет и пет градуса ъгъл, след което стреляха едно подир друго. Дулата отскочиха назад в изригналите пламъци, мостикът се разтресе от отката. Валенар прилепи бинокъла до очите си и се вгледа в дъгата на прострелните снаряди в бурята. И двата паднаха далеч, „късо“ от танкера.
Корабът се гмурна в поредната падина, след това отново се изкачи. И носовите оръдия отново изстреляха трасиращи снаряди, докато бяха на гребена. Тези прелетяха по-дълго разстояние, но пак дойдоха „къси“.
Командващият стрелбата офицер изчисли как следващите изстрели да бъдат дадени, когато бъдат на гребена, и зададе леки корекции. След няколко минути се обади отново:
– Команданте, мисля, че разполагаме с достатъчно данни, за да започнем честа стрелба по целта.
– Много добре. Търсете поражения. Искам корабът да бъде поразен, за да забави ход, но не и да го потапяме. След това ще приближим и ще го разстреляме от упор.
Подир тези негови думи се възцари най-кратката възможна тишина.
– Слушам, сър – отвърна офицерът.
Когато разрушителят се изкачи, оръдията забумтяха отново – този път от дулата излитаха истински снаряди и с писък очертаваха смъртоносни оранжеви дъги на юг.
71.
„Ролвааг“
15:30
Макфарлън се отпусна назад върху преградата на наблюдателния пункт, пренебрегна близкия стол и просто се смъкна по стената върху металната палуба. Чувстваше се напълно изтощен. Безброй мускулчета на ръцете и краката му потръпваха конвулсивно. Усети как Рейчъл се свлече до него, но бе твърде изморен дори да я погледне.
Нямаха време да потърсят помощ, тъй като метеоритът блокираше радиостанциите им, затова се принудиха да потърсят решение сами. Застанали в коридора, в безопасност зад затворения люк, те най-накрая разработиха осъществим план. В складовите помещения зад тях имаше достатъчно водонпепроницаеми платна, метнати върху купчини различни припаси. Положиха няколко от тях върху паяжината на шейната обгърнала метеорита, за да го предпазят от морската вода. Отне им половин час трескава работа, извършена под постоянната заплаха от нова експлозия.
Макфарлън откачи радиостанцията си, видя, че още не работеше, закопча я отново и сви рамене. Глин щеше да узнае по-късно. За Макфарлън бе необяснимо странно, че Бритън и Глин, както и всички останали можеха да си стоят на мостика, погълнати изцяло от работата си, без изобщо да подозират кризисната ситуация, която се бе развила пет-шест палубни нива под краката им. Питаше се какво ли, по дяволите, ставаше горе; бурята изглежда се засилваше.
Усети как той самият се залюля заедно с кораба. Беше въпрос само на време, докато потокът солена вода отново се насочи към паяжината.
Потънаха в мълчание. Макфарлън погледна Рейчъл: тя тъкмо бъркаше в джоба на ризата си, извади кутийка за бижута, в която бе поставен CD-ROM диск и го огледа доволна. След това въздъхна с облекчение и прибра кутийката.
– В бързането го забравих – рече тя. – Слава Богу, че не е повреден.
– Какво е това? – попита той.
– Преди да се върнем на кораба, прехвърлих всички данни от тестовете на метеорита върху този диск – отвърна тя. – Исках да ги прегледаме още веднъж. Ако се измъкнем живи от тук, разбира се.
Макфарлън не каза нищо.
– Би трябвало да има вътрешен енергиен източник – продължи Рейчъл. – Как инак би могъл да генерира такъв електрически ток? Ако бе просто един кондензатор, щеше да е разредил всичкия си ток преди милиони години. А той генерира заряда вътре в себе си. – Тя потупа диска в джоба си. – Отговорът трябва да е скрит някъде в тези данни.
– Онова, което искам да узная, е просто от каква среда идва той. Имам предвид, че това нещо реагира тъй бурно на солена вода – въздъхна Макфарлън. – О, майната му! Да дадем на проклетия камък малко почивка.
– Точно това е проблемът – каза Рейчъл. – Може би той не е просто камък.
– Не ми пробутвай пак теорията си за космически кораб.
– Няма. Може би е нещо доста по-просто от космически кораб?
Макфарлън понечи да отговори, но спря. Накреняването на кораба ставаше все по-голямо.
– Там, горе, вълнението сигурно е адско.
Тя кимна.
– Всеки миг ще текне.
Чакаха в мълчание, а корабът се наклоняваше все по-стръмно. Най-сетне на върха на гребена на голяма вълна поточето морска вода отново се отдели от борда и се насочи във въздуха към платната. Макфарлън скочи на крака и се вторачи в очакване през прозореца на наблюдателния пункт. Успя да чуе на фона на грохота на океана и воя на вятъра идващият отдолу шум на потропващите върху платната капки. Забеляза, че водата се стича безвредно по тях и изчезва в процепите между гредите на дъното.
Изчакаха, затаили дъх, още малко. След това Рейчъл въздъхна дълбоко.
– Изглежда сработи – рече тя. – Поздравления.
– Моите поздравления – отвърна Макфарлън. – Идеята беше твоя.
– Да, знам. Но ти се сети за солеността.
– Но след като ти ми подсказа – поколеба се Макфарлън. – Чуй ни само какви ги дрънкаме – продължи той. – Заприличали сме на едно шибано самовъзхваляващо се дружество.
Усети как се усмихва широко въпреки умората. Почувства как от плещите му се стовари огромна тежест. Вече знаеха какво бе причинило експлозиите. Бяха предприели необходимите мерки, за да ги предотвратят. И бяха на път за дома.
Той погледна надолу към Рейчъл, черната й коса блестеше на мижавата светлина. Само допреди няколко седмици мисълта да сподели с нея тази ведра, спокойна тишина би била невероятна. Ала ето, че сега му бе трудно да си представи да бъде без нея, без тя да е рамо до рамо в работата му – да довършва изреченията му, да го дразни, да предлага хипотези, да подхвърля остроумни забележки, да предоставя плодовете на интуицията си, независимо дали бяха желани или не.
Тя се бе облегнала върху стената на танка, загледана в нищото; корабът отново се накрени силно, а тя не усещаше, че той я гледа.
– Чу ли нещо? – попита. – Мога да се закълна, че чух далечна експлозия.
Но Макфарлън почти не я чуваше. За своя изненада той клекна до нея, привлече я към себе си, обладан от чувство, много по-различно от страстта, която го бе обзела за кратко време в кабината й.
Тя склони глава на рамото му.
– Знаеш ли какво? – рече той. – Ти си най-готината и най-умната асистентка, която съм имал от много време насам.
– Хм. Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.
Той я погали нежно по бузата, след това повдигна брадичката й, а в това време връхлетя поредната голяма вълна. Водата плисна шумно върху платната.
– Означава ли това, че ще трябва да нося пръстена ти от МТИ 2929
Масачузетски технологичен институт, един от най-престижните американски университети в областта на точните науки. – Б.пр.
[Закрыть]? – прошепна тя.
– Не. Но можеш да заемеш геоложкото ми чукче.
Целунаха се отново, а после се килнаха настрани при поредното тежко накреняване на кораба.
Макфарлън изведнъж се отдръпна. На фона на скърцането и трополенето в товарния хамбар, над далечния грохот на морето, той долови нов звук: странно, високо просвистяване, завършващо със силен удар о метал – силен като изстрел; а после още един, и още един.
Погледна Рейчъл. Тя отвърна на погледа му с широко отворените си, блестящи очи. Силните гърмове престанаха, но ехото им продължи да кънти в ушите му. Изчакаха мълчаливи, потресени. С всяко ново заклащане на кораба сега се надигаше хор от други звуци – стон на стомана, изскърцване и трошене на цепещо се дърво, изкъртване на нитове и заварки.
72.
„Ролвааг“
15:30
Бритън видя как първият трасиращ снаряд отскочи лениво от нагънатата водна повърхност и падна, проблясвайки на светлината. Последва го втори, който също не достигна до тях.
Лойд веднага изтърча до прозорците.
– Господи, можете ли да повярвате? Онзи кучи син стреля по нас!
– Трасиращи снаряди – отбеляза Глин. – Прострелват дистанцията си.
Тя видя как Лойд стисна зъби.
– Мистър Хауъл, ляво на борд – нареди тя, след като още два трасиращи снаряда прелетяха в дъга над морето и този път паднаха по-близо до тях.
Гледаха мълчаливо как ги връхлитат още снаряди, които падаха все по-близо и по-близо. А след това един прелетя над главите им и остави ярка светлина в тъмното небе.
– Хванаха ни във вилка – измърмори Глин. – Сега ще открият огън с истински снаряди в линия по курса ни.
Лойд се обърна към него.
– Ти какво, на спортен коментатор ли се правиш? Трябва ни план, а не коментар. Не мога да повярвам. Триста милиона долара и ето докъде стигнахме!
Бритън заговори тихо, но отчетливо:
– Тишина на мостика! Мистър Хауъл, дясно на борд! Машините – авариен пълен назад!
Тя усещаше как в настъпилата кризисна ситуация мислите й затекоха с кристална яснота. Сякаш някой друг мислеше вместо нея. Погледна Лойд, който бе застанал в центъра на остъкления мостик, преплел силните си пръсти, докато гледаше на юг към безмилостното море. Колко ли трудно му бе да осъзнае, че парите не можеха да купят всичко – понякога дори собствения ти живот? Колко по-различен беше при последния й анализ от мъжа, който сега стоеше пред нея.
Погледът й се отмести към Глин. Усещаше как става все по-зависима от преценките му по начин, който никога не би допуснала преди той да бе сгрешил – преди да бе доказал, че е човек, помисли си тя.
Между двамата мъже лежеше развихреното от бурята море. След като падна нощта, те затъмниха кораба в опит да избегнат попаденията на валенаровите оръдия. Ала огромната южна луна (до пълнолунието оставаше един ден) се бе издигнала в кристално ясното небе, за да осуети надеждите им. На Бритън й изглеждаше така, сякаш им се усмихваше подигравателно. Пантеонерото бе странно метеорологично явление: обикновено то завършваше в ясна нощ с влудяващ, убийствен вятър. На лунната светлина набраздената повърхност на океана придобиваше смъртноблед флуоресцентен цвят. Сюрреалистичният океан продължаваше да изхвърля композиции от гигантски сриващи се вълни покрай тях; те се мержелееха високо над кораба, който навремени потъваше в мрак, по-дълбок от нощта, след това с мощен рев се отърсваше от разпенената бяла вода и отново излизаше на лунната светлина и на смъртоносния вятър.
Внезапен гръм, едва доловим на фона на бурния тътен, разтърси прозорците на мостика. Последваха го нови в премерен ритъм. Бритън видя серията от гейзери, които се сриваха един подир друг върху стената на вълната от север и приближаваха „Ролвааг“ по линията на предишния му курс.
Големият кораб с мъка се изправи и се заклати на вълните. „Завий, кучи сине“, помисли си тя.
Корабът изведнъж подскочи и потрепери. Голям облак зловещ жълт пушек изригна от носа му, стопеният метал се загърчи, стенейки, и потече назад. Мигновено последва силен като гръмотевица пукот. Една от късите мачти на носа подскочи във въздуха, изви се и падна обратно, а вантите й заплющяха по палубата. След това гейзерите заизригваха пред тях и встрани – линията на огъня пресече курса им.
Последва мъртвешки миг тишина.
Бритън се съвзе първа. Вдигна бинокъла и огледа носовата част. Поне един от снарядите бе пронизал бака. Големият кораб се издигна върху поредния гребен; на ярката лунна светлина тя можа да види водата, която се стичаше в разкъсания котвен сандък през назъбена пробойна високо над водолинията.
– Обща тревога! – рече тя. – Мистър Хауъл, изпратете екип за оценка на пораженията на носа. Назначете противопожарна група с пенни пожарогасители и експлозиметри. Искам по главната палуба да бъдат прокарани осигурителни въжета – от носа до кърмата.
– Слушам, госпожо.
Тя погледна почти неволно към Глин.
– Спрете двигателите – прошепна той. – Пуснете се по вятъра. Изключете СЕС. Престорете се, че сме повредени. Това ще го накара да спре засега стрелбата. Дръжте така пет минути, след което отново ще побегнем. Това ще го принуди отново да се пристрелва. Трябва да се доберем до онези ледени острови.
Тя го видя как пристъпи, за да нареди нещо шепнешком на оператора си.
– Мистър Хауъл – рече тя, – стоп машини. Руля – трийсет градуса вляво.
Корабът продължи напред по силата на огромната си инерция и започна бавно да завива.
Погледна Лойд. Лицето му бе посивяло, сякаш стрелбата го бе разтърсила до дъно. Може би смяташе, че ще загине. Може би мислеше какво ли щеше да изпита в студените, черни, дълбоки две мили води. Беше виждала подобни изражения и преди, на други кораби, в други щормове. Гледката никак не беше приятна.
Сведе поглед към екрана на радара. Имаше голям „шум“ от вълните, но се изчистваше всеки път, когато „Ролвааг“ се изкатерваше по гребените. Намираха се на двайсет и пет мили от Ледовата граница и двата ледени острова. Вълнението на борд забавяше чилийския кораб с около един възел, ала той продължаваше постоянно и неумолимо да скъсява дистанцията. Като погледна врящото море, тя се запита как бе възможно разрушителят да оцелее в него.
Изведнъж вратата на мостика се отвори. И там, в рамката й, застана Макфарлън. Той пристъпи крачка напред, следван по петите от Рейчъл.
– Метеоритът – изстреля Макфарлън, опитвайки се да поеме дъх.
Изглеждаше обезумял.
– Какво метеоритът? – попита остро Глин.
– Започна да се освобождава от шейната си.
