Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 31 страниц)
42.
Исла Десоласион
22:40
Адолфо Тимер изчакваше зад голяма пряспа, неподвижен в мрака. Лежа и наблюдава, докато бурята почти не го погреба. Можеше да види долу слабото сияние на светлините, което ту се появяваше, ту изчезваше в снега. Вече бе превалило полунощ, а той не бе забелязал никакво раздвижване.
Младежът вдигна глава срещу продължаващия да се засилва вятър. Изправи се, вятърът издуха натрупалия се по крайниците му сняг. Бурята бе оформила снега около него като дълги, диагонално наклонени перки на акула, някои от които по-дълги от три метра. Бяха чудесно прикритие.
Пое със снегоходките си, прикриван от преспите. Спря до границата на разчистения район. Пред него лежеше локва мръсна светлина. Приклекнал зад една пряспа, той изчака, след това вдигна глава и се огледа. На около петдесетина метра се издигаше самотна барака, вятърът свиреше през дупките на ръждясалия й покрив. В далечния край на разчистения терен видя дългата редица сглобяеми бараки, малките жълти квадрати на прозорците им. Отвъд тях се виждаха други конструкции и няколко контейнера. Тимер присви очи и се взря напрегнато. Водоемите с изхвърлена вода и купчините пръст из острова се оказаха измама, прикритие за нещо друго.
Но какво?
Напрегна се. Иззад ъгъла на бараката се появи мъж в дебело арктическо яке. Отвори вратата на бараката, погледна вътре и я затвори отново. След това тръгна бавно по ръба на разчистения терен, търкаше ръкавиците си без пръсти една о друга, привел глава срещу вятъра и снеговалежа.
Тимер наблюдаваше внимателно. Мъжът не бе излязъл да изпуши една цигара на въздух. Той явно изпълняваше задълженията на постови.
Но защо да слагат охрана на една стара барака и на парче гола земя?
Пропълзя бавно напред, докато не стигна до друга пряспа. Сега вече се намираше много по-близо до бараката. Изчакваше неподвижен; мъжът се върна до вратата, потропа с крака, да се стопли, след това отново се отдалечи. Ако нямаше някой друг на пост в бараката, значи охранителят бе сам.
Тимер заобиколи пряспата и приближи сградата, държеше я между себе си и охранителя. Придържаше се плътно до земята, тъмнината и бурята го прикриваха, в кръга светлина попадаше само белият найлон на маскировъчния му костюм.
Преди да тръгне от „Алмиранте Рамирес“ командирът му бе казал да не поема ненужни рискове. Повтори го няколко пъти: „Бъдете внимателен, господин Тимер. Искам да се върнете цял и невредим“. Нямаше начин да разбере дали охранителят бе въоръжен, или не: трябваше да приеме, че е. Приведен в сянката на бараката, той бръкна в маскировъчния си костюм. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, извади го от ножницата, за да се убеди, че не бе замръзнал в нея. Събу едната ръкавица и попипа лезвието: ледено студено и остро като бръснач. Великолепно. „Да, ми команданте – помисли си той – ще бъда много, много предпазлив.“ Стисна здраво ножа, като пренебрегна студа, който захапа пръстите му. Искаше острието да е достатъчно топло, за да се вреже в плътта безпрепятствено, да не е замръзнало.
Изчака бурята да се засили още. Вятърът връхлиташе голите стени на бараката, ревеше и виеше. Свали качулката, за да чува по-добре и тогава ги чу отново: тихото свистене и хрущене на стъпки, които приближаваха в непрогледния сняг.
Иззад ъгъла на бараката се появи неясна сянка, едва видима на мъждивото осветление. С приближаването й Тимер притисна гръб към бараката. Чу шум от дишане, потупването на ръкавиците по якето – мъжът се опитваше да се постопли.
Тимер се завъртя иззад ъгъла и замахна ниско с крак. Фигурата падна по лице в снега. В следващия миг Тимер вече бе върху него, забил коляно в гърба му – изтегли мъжа в сянката, като изви главата му назад. Ножът проблясна и се вряза дълбоко в гърлото на мъжа. Тимер усети как острието опря о шийните прешлени. Чу се тихо клокочене, след това рукна фонтан кръв. Той продължи да държи главата на мъжа назад и остави животът му да изтече докрай върху снега. След това охлаби хватката си и пусна тялото напред.
Обърна го по гръб, за да види лицето му. Беше бял, не беше местисото, за когото команданте го бе предупредил да внимава. Бързо потупа джобовете му, намери преносимата радиостанция и малък полуавтоматичен пистолет. Мушна ги в джобовете си, след това скри трупа в близката пряспа, засипа го със сняг и го заравни. Избърса ножа си в снега и внимателно зарина окървавената топка сняг. Това, че бе видял само един охранител, не означаваше, че нямаше и друг.
Заобиколи бараката изотзад и като се придържаше извън светлината, запълзя по ръба на разчистения терен, следвайки пътя на охранителя. Беше прелюбопитно: тук нямаше нищо друго, освен сняг. Пристъпи отново напред, но земята изведнъж поддаде под едната му снегоходка и той се изкатери изненадан назад. Отпусна се на четири крака и внимателно изследва мястото: усети нещо странно под тънката снежна покривка. Не беше земя, не беше и пукнатина; беше кухина в земята, покрита с някаква материя, опъната здраво с метални разпорки.
Тимер предпазливо се върна обратно до сянката на бараката. Преди да продължи с проучването си трябваше да се увери, че вътре не го очакваха някакви изненади. Пропълзя с изваден нож към предната й стена, открехна леко вратата и надникна вътре. Беше празна. Мушна се вътре и затвори вратата зад себе си. Извади малко фенерче и се огледа наоколо. Лъчът освети само бъчонки, пълни с гвоздеи.
Защо ще слагат охрана пред безполезна, празна барака?
След това забеляза нещо. Бързо угаси фенерчето. Слаба светлинка идеше изпод ръба на стоманена плоча под една от бъчонките.
Тимер я премести и пред него се откри входен люк от стегнат в колани метал. Клекна до него и се заслуша напрегнато. След това хвана люка и го повдигна внимателно.
След часовете на изчакване и наблюдаване в зимната нощ, флуоресцентната светлина, която нахлу отдолу, бе заслепяваща. Затвори отново капака и клекна замислен в мрака. След това събу снегоходките си, скри ги в далечния ъгъл на бараката, отвори отново люка и изчака малко, за да свикнат очите му. После се спусна по стълбата с нож в ръка.
Десетина метра по-надолу слезе от стълбата и се озова в тунела. Спря. Тук, долу, бе по-топло, но отпървом Тимер дори не забеляза това: чувстваше се открит и уязвим под ослепителната светлина. Тръгна приведен ниско бързо по тунела. Доколкото можеше да прецени, това изобщо не приличаше на златна мина. Всъщност изобщо не беше мина.
Стигна до разклонение и се спря да се огледа. Нямаше никого: никакъв звук, никакво движение. Облиза устни и се запита какво да предприеме по-нататък.
Изведнъж се сепна. По-нататък тунелът се разширяваше. Беше открит отгоре и в разширението имаше нещо много голямо. Пропълзя до ръба на откритото пространство и освети с фенерчето наоколо. Гигантска платформа.
Той я приближи предпазливо, като пълзеше покрай стената. Беше огромен, стоманен, безбордови трейлер, дълъг може би повече от трийсет и три метра. Под него бяха окачени големи гуми: стотици на брой върху блестящи титанови оси. Погледът му бавно се заиздига нагоре. Върху платформата бе поставена сложна пирамида от дървени и стоманени греди. А върху нея лежеше нещо – Тимер никога не бе виждал и не си бе представял подобен предмет. Нещо огромно и червено. Нещо, което блещукаше с невъобразима дълбочина на изкуственото осветление в тунела.
Огледа се отново, след това приближи към платформата. Стъпи с единия крак върху най-близката гума и се надигна, за да се изкачи върху платформата. Задъха се тежко. Бързо прегряваше в тежкия си маскировъчен костюм, но пренебрегна това неудобство. Над главата му бе опънато голямо покривало под откритото небе: върху него бе стъпил преди. Ала не това го интересуваше. Не можеше да откъсне очи от нещото, което лежеше върху огромната си шейна.
Много внимателно се закатери към него по дървените подпори. Нямаше никакво съмнение: това, точно това бе нещото, за което бяха дошли американците. Но какво бе то?
Нямаше време за губене; нямаше време дори да търси дребния местисо. Команданте Валенар би искал да узнае веднага. Ала въпреки това Тимер се поколеба, пазейки равновесие върху дървената шейна.
Нещото бе неземно красиво. Сякаш нямаше изобщо повърхност; сякаш можеше да протегне ръка и да бръкне направо в рубинените му глъбини. Като се вгледа по-внимателно, му се стори, че вижда някакви неуловими форми вътре в него, които се движеха и се променяха, проблясваха на светлината. Сякаш усети хладината, която излъчваше и която охлаждаше прегрятото му лице. Това бе най-красивото, най-неземното нещо, което някога бе виждал.
Без да откъсва очи от него, Тимер мушна ножа в джоба си, свали ръкавицата, протегна ръката си напред – бавно, почти благоговейно – към разкошната бляскава повърхност.
43.
Исла Десоласион
23:15
Сам Макфарлън се стресна и се събуди с разтуптяно сърце. Щеше да го помисли за кошмар, ако звукът на експлозията още не отекваше над острова. Скочи на крака, столът падна на пода зад него. Установи с периферното си зрение, че Глин също бе на крака и се ослушваше. Когато погледите им се срещнаха, осветлението в бараката изгасна. Последва миг на тъмнина като в рог, след което светна аварийната лампичка над вратата и окъпа помещението в бледооранжева светлина.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита Макфарлън.
Гласът му се удави от шумен порив на вятъра: прозорецът бе избит и снежната вихрушка сега се виеше в бараката, примесена с дървени трески и парченца стъкло.
Глин отиде до прозореца и се взря в мрака на бурята. След това погледна към Гарса. Той също бе на крака.
– Кой бе на пост?
– Хил.
Глин вдигна радиостанцията си.
– Хил. Тук е Глин. Обади се. – Отдръпна пръста си от бутона за предаване и се заслуша. – Хил! – извика отново. След това смени честотата. – Преден пост? Томпсън?
Отговори му глас, заглушаван от силното съскане на статичното електричество.
Свали радиостанцията.
– Радиото е аут, не мога да чуя нищо. – Обърна се към Гарса, който навличаше полярния си костюм. – Къде отиваш?
– До бараката на електрозахранването.
– Не. Ще идем заедно.
Тонът на Глин бе станал по-остър, по военному.
– Слушам, сър – отвърна отривисто Гарса.
Навън се чу тропот и Амира пристигна от комуникационната барака с покрити от снега рамене.
– Електрозахранването е прекъснато навсякъде – рече задъхано. – Остана ни единствено резервното.
– Разбрано – рече Глин.
В ръката му се появи малък пистолет Глок 17. Провери затвора му, след това го мушна в колана си.
Макфарлън посегна да вземе своя полярен костюм. Напъха ръце в ръкавите и тогава забеляза, че Глин го гледаше.
– Дори не се опитвай да ме спреш – започна Макфарлън. – Идвам с вас.
Глин се поколеба, но сетне видя решителността му. Обърна се към Амира:
– Ти оставаш тук.
– Но…
– Рейчъл, нуждаем се от теб тук. Заключи вратата, когато тръгнем. Скоро ще пратя тук постови.
След броени минути на вратата се появиха трима от хората на Глин – Томпсън, Роко и Сандърс. Държаха мощни прожектори, а през рамо бяха преметнали картечни пистолети Инграм М10.
– Всички са налице, с изключение на Хил, сър – докладва Томпсън.
– Сандърс, постави часови пред всяка барака. Томпсън, Роко, вие идвате с мен.
Глин грабна снегоходките си, фенерче и поведе групата във вихъра на мрака.
Макфарлън се мъчеше с неудобните снегоходки. Поради часовете в дрямка, които бе прекарал край печката, бе забравил колко бе студено навън, колко хапещи бяха снежинките, които вятърът запращаше върху лицето му.
Бараката на електрозахранването бе само на около петдесет метра. Гарса отключи вратата и влязоха в тясното помещение. Томпсън и Роко го осветиха с прожекторите си. Във въздуха се носеше мирис на изгорял кабел. Гарса се наведе, отвори металната врата на главното разпределително табло. В снопа светлина от фенерчетата се появи облак от лютив дим.
Гарса прокара пръст по таблото.
– Напълно „изпържено“ – рече той.
– Предполагаемо време за ремонт? – попита Глин.
– Максимум десет минути за главното табло. След това можем да направим диагностика.
– Действай. А вие излезте навън и охранявайте бараката.
Шефът по строителството работеше мълчаливо, а Макфарлън го гледаше. Глин опита отново радиостанцията; като разбра, че не излъчва нищо друго, освен шум, я прибра в джоба си. Най-сетне Гарса се отдръпна назад и щракна няколко ключа. Чу се изпукване и лек бръм, но лампите не светнаха. Гарса изсумтя изненадан, отвори едно метално чекмедже, извади диагностичен палмтоп компютър, мушна жака му в главното разпределително табло, след което го включи.
– Имаме множество къси съединения по цялата верига – рече той след малко.
– А бушоните за свръхнапрежение?
– Каквото и да е било, то е причинило адски шок. Над милиард волта за по-малко от милисекунда, с ток, надвишаващ петдесет хиляди ампера. Никакви демпфери или изключватели не биха могли да послужат за защита.
– Милиард волта? – повтори с недоумение Макфарлън. – Дори мълнията не е толкова мощна.
– Точно така – каза Гарса, издърпа кабела от таблото и мушна уреда в джоба си. – Изпразване с такива размери прави светкавицата да изглежда като статичен шум.
– Какво е било тогава?
Гарса поклати глава.
– Един Бог знае.
Глин постоя един миг мълчалив, вгледан в изгорелите части.
– Да проверим камъка.
Излязоха отново в бурята, минаха покрай бараките и пресякоха терена. Дори отдалеч Макфарлън забеляза, че покривалото бе откъснато от въжетата си. Когато наближиха, Глин им даде знак с ръка да спрат, след това нареди на Роко и Томпсън да влязат в бараката и да се спуснат в тунела. Глин извади пистолета си и тръгна предпазливо напред, Гарса бе до него. Макфарлън приближи ръба на изкопа. Разкъсаните останки от покривалото се издуваха към небето като призрачна постелка. Глин насочи лъча на фенерчето си надолу, към тунела.
Навсякъде се валяха парчета овъглено дърво, камъни и пръст. Част от платформата бе изкривена и обгорена, съскаше леко и бълваше облаци пара. Из тунела бяха пръснати буци пенообразен, вече втвърден метал. Няколко редици гуми под платформата се бяха стопили едновременно и сега горяха и изпускаха облаци лютив дим.
Погледът на Глин бързо обходи мястото, следвайки лъча на фенерчето.
– Дали е било бомба?
– Изглежда по-скоро като гигантска волтова дъга.
В далечния край на тунела затрепкаха светлинки, след това под тях се появиха Томпсън и Роко, които махаха с ръце да пропъдят плащеницата от дим. Започнаха да обливат с пожарогасители горящите гуми.
– Вижте дали има някакви повреди по метеорита! – извика им Глин отгоре.
Последва кратка пауза – мъжете долу правеха визуален оглед на камъка.
– Не се вижда и драскотина по него.
– Томпсън – извика Глин и посочи надолу по изкопа. – Ей там!
Макфарлън проследи накъде сочеше – отвъд платформата. Там нещо гореше на пресекулки. Близо до него купчина плът и кости блестяха на премигващата светлина. Томпсън насочи фенерчето си към нея. Видя се ръка, част от нещо, което приличаше на одрано човешко рамо, усукани сивкави вътрешности.
– Господи – изохка Макфарлън.
– Изглежда открихме Хил – рече Гарса.
– Ето го пистолетът му – обади се Томпсън и го вдигна.
Глин извика в тунела:
– Томпсън, искам да провериш останалата част от системата тунели. Докладвай за всичко, което откриеш. Роко, вдигни медицински екип. Тези останки да бъдат събрани.
– Слушам, сър.
Глин погледна отново към Гарса.
– Периметърът да бъде отцепен. Събери всички данни от наблюдението и веднага ги анализирай. Обади се на кораба и обяви обща тревога. Искам до шест часа да бъде изградена нова електрозахранваща система.
– Всички връзки с кораба са прекъснати – рече Гарса. – По всички канали се чува единствено шум.
Глин се обърна отново към тунела.
– Хей, Томпсън! Когато свършиш там, вземи снегомобил и слез на брега. Свържи се с кораба. Ако трябва, използвай дори морзовата азбука.
Томпсън отдаде чест, след това се обърна и пое по тунела. След миг вече бе изчезнал в пушека и мрака. Глин се обърна към Макфарлън:
– Иди вземи Амира и всички диагностични уреди, които са ви необходими. Аз ще събера екип, който да прегледа тунелите. След като районът бъде обезопасен и трупът на Хил бъде изнесен, искам да изследвате метеорита. Засега – нищо сложно. Просто се помъчете да установите какво се е случило тук. И не докосвайте този камък.
Макфарлън погледна надолу. В основата на платформата Роко плъзгаше нещо, което приличаше на бял дроб върху сгънато парче брезент. Над него метеоритът „издишваше“ пара. Нямаше никакво намерение да го пипа, ала не каза нищо.
– Роко – извика Глин и посочи едно петно току зад повредената платформа, където се виждаше леко блещукане. – Там имаш още един малък пожар.
Роко приближи с пожарогасител в ръка, след това се спря сепнат. Вдигна очи към тях.
– Мисля, че е сърце, сър.
Глин сви устни.
– Ясно. Угаси го, Роко, и продължавай.
44.
Исла Десоласион
21 юли, 00:05
Вятърът грубо тласкаше Макфарлън, който пресичаше терена към редицата бараки, сякаш искаше да го свали на колене. До него Рейчъл се препъна, но успя да се задържи права.
– Тази буря дали ще свърши някога? – попита.
В ума на Макфарлън се виеше вихрушка от предположения и той не й отвърна.
След минута влязоха в медицинската барака. Той разсъблече полярния костюм. Въздухът бе изпълнен с мириса на печено месо. С изненада видя, че Гарса говореше по радиостанцията.
– Откога са възстановени комуникациите? – попита той Глин.
– От около половин час. Все още прекъсват, но положението се подобрява.
Макфарлън се намръщи.
– Това е странно. Току-що се опитахме да се свържем с вас от тунела, но не чухме нищо друго, освен шумове.
Понечи да каже още нещо, но замълча, принуди мозъка си да надделее над умората.
Гарса свали радиостанцията си.
– Беше Томпсън, от брега. Казва, че капитан Бритън отказва да изпрати когото и да е тук с оборудването, докато бурята не стихне. Прекалено опасно било.
– Това е неприемливо. Дай ми тази станция. – Глин заговори бързешком: – Томпсън? Обясни на капитана, че нямаме връзка, нямаме компютърна мрежа, нямаме електрозахранване. Необходим ни е генератор и оборудването и то веднага. Хората са изложени на риск. Ако срещнеш още трудности, обади ми се и аз ще се заема лично. Брамбъл също да дойде тук. Искам да изследва останките на Хил.
Макфарлън разсеяно гледаше Роко: с тежки гумени ръкавици до лактите той изваждаше овъглените части от тялото от брезента и ги поставяше във фризера.
– Има и още нещо, сър – рече Гарса, който отново бе вдигнал радиостанцията до ухото си. – Палмър Лойд се е свързал с „Ролвааг“. Иска да бъде прехвърлен на връзка със Сам Макфарлън.
Макфарлън усети как отново бе въвлечен насилствено в потока от събития.
– Не е най-удобното време, нали? – засмя се той с невяра в гласа и погледна Глин.
Ала изражението на Глин го изненада.
– Можеш ли да свържеш станцията с говорител? – попита Глин.
– Ще взема един от комуникационната барака – отвърна Гарса.
Макфарлън се обърна към Глин:
– Нима наистина ще си бъбриш с Лойд? Точно сега?!
Глин отвърна на погледа му.
– Няма друга алтернатива – отговори.
Едва по-късно Макфарлън разбра какво бе имал предвид Глин.
След броени минути радиостанцията в бараката бе свързана аварийно с външен говорител. Гарса включи станцията и вълна от статичен шум заля помещението. После шумът стихна, увеличи се и отново стихна. Макфарлън се огледа: Рейчъл се бе сгушила до печката да се стопли; Глин крачеше напред-назад пред радиостанцията; Роко, който прилежно подреждаше части от трупа в дъното на помещението. Имаше вече хипотеза – или поне бе в началото на съставянето й. Все още бе твърде сурова, с твърде много неизвестни, за да я сподели. Ала знаеше, че нямаше голям избор.
Чу се воят на микрофония, после от говорителя се разнесе груб глас:
– Ало? Ало?
Беше изопаченият глас на Лойд.
Глин се наведе напред.
– Тук е Ели Глин, мистър Лойд. Чувате ли ме?
– Да! Да, чувам те! Но адски слабо, Ели.
– Намираме се под влиянието на някаква интерференция на радиовълните. Трябва да бъдем кратки. Тук в момента се вършат маса неща, а и акумулаторът ни е с ограничен капацитет.
– Защо? Какво, по дяволите, става? Сам защо не се обади за ежедневния си доклад? Не можах да получа ясен отговор от тази ваша проклета капитанка.
– Имаше нещастен случай. Един от хората ни е мъртъв.
– Двама, искаш да кажеш. Макфарлън ми съобщи за онзи инцидент с метеорита. Адски жалко за Рошфор.
– Имаме нов смъртен случай. Мъж на име Хил.
От говорителя се разнесе силен вой. След това гласът на Лойд отново проби, още по-слаб от преди:
– … стана с него?
– Още не знаем – отвърна Глин. – Макфарлън и Рейчъл Амира току-що се върнаха от оглед на метеорита.
Даде знак на Макфарлън да приближи до станцията.
Той пристъпи напред с голяма неохота. Преглътна.
– Мистър Лойд – започна. – Онова, което ще ви кажа, е теоретично заключение, основаващо се на онова, което видях. Но мисля, че сбъркахме относно причината за смъртта на Нестор Масънкей.
– Сбъркали ли сте? – попита Лойд. – Какво имаш предвид? И какво общо има това със смъртта на този мъж Хил?
– Ако съм прав, връзката е пряка. Мисля, че и двамата са умрели, защото са докоснали метеорита.
В един миг в бараката настана пълна тишина, ако се изключат изпукванията на радиостанцията.
– Сам, това е абсурд – рече Лойд. – Аз самият пипнах метеорита.
– Опитай се да следваш мисълта ми. Мислехме си, че Нестор е бил убит от мълния. И това е вярно, метеоритът е мощен гръмоотвод. Но Гарса може да потвърди, че мълнията, тоест електрическият удар в тунела е бил от порядъка на милиард волта. Нито една мълния не може да бъде толкова силна. А тялото на Хил бе разкъсано по същия начин, както и това на Нестор. Огледах платформата и метеорита. Пораженията дават ясни признаци, че самият метеорит е излъчил масивен електрически заряд.
– Но аз допрях проклетата си буза до него. И съм още тук.
– Знам това. Нямам още отговор защо си бил пощаден. Но всичко останало съвпада. В тунела не е имало хора, метеоритът е бил защитен от атмосферните влияния. Никаква друга сила не му е въздействала. Изглежда електрическият заряд е изтекъл от камъка, преминал е през част от платформата и шейната, пръснал е разтопен метал навън. А под платформата намерих ръкавица. Това е единствената част от облеклото на Хил, която не е изгорена. Мисля, че е пуснал ръкавицата, за да може да докосне метеорита.
– Защо му е притрябвало да прави подобно нещо? – попита нетърпеливо Лойд.
Този път бе ред на Рейчъл да заговори.
– А виезащо го направихте? – попита. – Това е адски странна на вид скала. Човек не може да предвиди какво би сторил някой, който я вижда за първи път.
– Господи, това е невероятно – рече Лойд. Замлъкна за миг, след което попита: – Но можете да продължите, нали?
Макфарлън хвърли бърз поглед към Глин.
– Платформата и шейната са повредени – отвърна Глин. – Но мистър Гарса ми докладва, че могат да бъдат ремонтирани в рамките на двайсет и четири часа. Метеоритът обаче си остава под въпрос.
– Защо? – попита Лойд. – Увреден ли е?
– Не – продължи Глин. – Изглежда напълно невредим. Още от началото издадох недвусмислени нареждания всички да се отнасят към него така, все едно, че е опасен. А сега – ако доктор Макфарлън е прав – ние вече знаем,че е опасен. Но трябва да вземем допълнителни предохранителни мерки преди да го натоварим на кораба. Нужно е обаче да действаме бързо, твърде опасно е да останем тук по-дълго, отколкото е крайно необходимо.
– Това не ми харесва. Трябваше да предвидите тези мерки още преди да отплаваме от Ню Йорк.
На Макфарлън му се стори, че очите на Глин се присвиха едва доловимо.
– Мистър Лойд, този метеорит осуети почти всичките ни очаквания. Сега сме извън параметрите на първоначалния анализ на ЕИР. Подобно нещо не се е случвало никога досега. Знаете ли какво би означавало това при нормални обстоятелства?
Лойд не отговори.
– Че прекратяваме операцията – довърши Глин.
– Това изобщо не е възможност! – Лойд изведнъж се разкрещя, – но звукът бе толкова слаб, че Макфарлън трябваше да се напрегне, за да чува. – Не искам да чувам такива приказки. Чуваш ли ме? Глин, ти ще натовариш този проклет камък на кораба и ще го докарашу дома!
Радиовръзката изведнъж прекъсна.
– Той прекъсна предаването – каза Гарса.
В бараката бе тихо; всички погледи бяха насочени към Глин.
Макфарлън виждаше зад рамото му Роко, който още бе зает със страховитата си задача. Държеше в ръка парче от череп, очната ябълка висеше от него само на очния нерв.
Рейчъл въздъхна, поклати глава и бавно се надигна от стола си.
– И какво ще правим?
– Засега ни помогни да възстановим захранването. След това двамата можете да се заемете с този проблем. – Глин се обърна към Макфарлън: – Къде е ръкавицата на Хил?
– Ето я.
Макфарлън бръкна в чантата си, извади запечатана найлонова торбичка и я подаде.
– Ръкавицата е кожена – каза Гарса. – На строителния екип бяха раздадени гумирани ръкавици с подплата.
Изведнъж всички млъкнаха.
– Мистър Глин?
Гласът на Роко бе толкова остър, изненадата му – толкова силна, че всички обърнаха глави към него. Той още държеше парчето от черепа пред очите си, сякаш щеше да му прави моментна снимка.
– Да, мистър Роко?
– Франк Хил имаше кафяви очи.
Погледът на Глин отскочи от Роко към черепа, после отново се върна.
С неочаквано деликатно движение, Роко избърса с маншета на ръкава си висналата очна ябълка.
– Това не е Хил – рече той. – Това око е синьо.
