Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 31 страниц)
58.
„Ролвааг“
4:00
Палмър Лойд седеше в кабинета си, отпуснат в дълбокия и единствен фотьойл, гърбом към вратата. С вече изсъхналите си, направени по поръчка английски обувки бе изритал безполезния телефон и лаптопа в единия ъгъл на малката масичка. Отвъд панорамните прозорци над разбунтувалата се повърхност на морето се носеше слаба флуоресцентна светлина, която хвърляше трептящи зелени отблясъци в затъмнения кабинет и създаваше впечатлението, че стаята се намира на дъното на морето.
Лойд наблюдаваше неподвижен тази игра на слабата светлина. Бе останал неподвижен по време на всички събития: изстрелването на ракетата, краткото преследване на чилийския разрушител, експлозиите, бурния преход около нос Хорн.
Лампите в кабинета светнаха след тихо прещракване и бурният пейзаж отвъд прозорците изведнъж се превърна в непрогледен мрак. В съседния частен офис стената от телевизори оживя, изведнъж се изпълни с десетки говорещи едновременно, но с изключен звук, глави. По-нататък, в един от кабинетите иззвъня телефон, после – втори, трети. Палмър Лойд още не помръдваше.
Дори той самият не можеше да каже какви точно мисли минаваха през главата му. В часовете на мрак властваше гневът, разбира се; имаше и разочарование, унижение, отричане. Всички тези чувства той ги разбираше. Глин на бърза ръка го бе изхвърлил от мостика, беше му подрязал крилата, оставил го беше безсилен. Такова нещо никога дотогава не му се беше случвало. Онова, което обаче не разбираше – и не можеше да си обясни – бе растящото чувство на радост, което надделя над всички останали емоции, потисна ги, превърна ги в светлина, която едва-едва прозира през матов параван. Натоварването на метеорита, повреждането на чилийския кораб – всичко това бе великолепно свършена работа.
Подложил се под неочакваните прожектори на самопроучването, Лойд осъзна, че Глин бе прав да го прогони. Неговите методи в стил „слон в стъкларски магазин“ щяха да доведат до катастрофални резултати при този толкова грижливо обмислен план. И ето, че светлините отново бяха запалени. Посланието на Глин до него бе кристално ясно.
Остана си неподвижен, фиксирана точка в средата на възстановилата се наново дейност на екипа му, и се замисли за миналите си успехи. Тази операция също щеше да бъде успех. Благодарение на Глин.
Но кой бе наел Глин? Кой бе избрал най-подходящия човек – единствения човек – способен да свърши работата? Въпреки унижението си, Лойд се поздрави сам за избора си. Добър избор беше направил. Беше успял. Метеоритът бе на сигурно място на борда. След като разрушителят бе извън строя, вече нищо не можеше да ги спре. Скоро щяха да навлязат в международни води. А подир това следваше пътят право към Ню Йорк. Щеше да се вдигне шум, разбира се, когато се завърнат в Щатите. Но той обичаше хубавите битки – особено когато беше прав.
Пое дълбоко въздух, радостното му чувство продължи да се засилва. Телефонът на писалището зазвъня, ала той не му обърна внимание. На вратата се почука, това несъмнено беше Пенфолд; игнорира и него. Бурен порив раздруса прозорците, по тях заплющя дъжд, премесен с лапавица. Чак тогава Лойд се изправи, изтупа дрехите си и опъна рамене. Не още, но скоро – много скоро – щеше да дойде времето да се върне на мостика и да поздрави Глин с неговия – с техния общ – успех.
59.
„Алмиранте Рамирес“
4:10
Команданте Валенар се взираше в мрака на нощта около нос Хорн, стиснал здраво машинния телграф, разкрачен, за да пази равновесие при силното люлеене на кораба. Беше пределно ясно какво бе станало… и защо.
Той прогони гнева от съзнанието си и се съсредоточи върху изчисленията, които правеше на ум. При шейсетвъзловия пантеонеро голямата парусност на разрушителя щеше да причини дрейф със скорост два възла; като прибави дрейфа към източното течение със скорост два възла, разполагаше с един час преди корабът да бъде изхвърлен на рифовете около Исла Десеит.
Усети напрегнатото мълчание на офицерите зад гърба си. Очакваха командата му за напускане на кораба. Но щяха да останат разочаровани.
Валенар пое дъх, запази самообладание, благодарение на желязната си воля. Когато заговори на събралите се офицери, гласът му бе равен, без да трепне:
– Оценка на повредите, господин Сантандер.
– Трудно е да се каже, команданте. Изглежда и двата винта са повредени. Рулят също е засегнат, но е в действие. Няма доклади за повреди в корпуса. Но корабът е лишен от ход и управление. Ние сме напълно неподвижни във водата, сър.
– Спуснете двама водолази. Да докладват по-точно за повредите на винтовете.
Заповедта бе посрещната с дълбоко мълчание. Валенар се обърна много бавно и огледа събралите се офицери.
– Сър, спускането на хора зад борда в това море ще е равносилно на смърт – заяви вахтеният офицер.
Валенар го изгледа свирепо. За разлика от останалите Сантандер бе нов в екипажа: беше прекарал само шест месеца тук, на края на света.
– Да – каза Валенар. – Разбирам проблема. Не можем да си го позволим.
Офицерът се усмихна.
– Спуснете екип от шестима души. По този начин поне един ще оцелее, за да изпълни задачата.
– Слушам, сър – отвърна вахтеният офицер.
– В хамбар С на десния борд има голям дървен сандък, с надпис „Боеприпаси 40-мм“. В него има резервен винт.
Валенар бе подготвен за всякакви извънредни ситуации, включително и загуба на винтовете. Да се крият резервни части на борда бе добър начин да заобикаля корумпираните чиновници във военната корабостроителница в Пунта Аренас.
– След като бъде установена повредата, ще изрежете от резервния винт онези части, които ще бъдат необходими за ремонта. Водолазите ще заварят тези секции към повредените винтове и ще получим ход. След по-малко от шейсет минути ще бъдем върху плитчините на Исла Десеит. Заповед за напускане на кораба няма да има. Или ще ми дадете ход, или всички ще си отидат ведно с кораба.
– Слушам, сър – отвърна шепнешком вахтеният офицер.
Израженията на останалите офицери издаваха какво мислеха за този отчаян план. Валенар не им обърна внимание. Не го интересуваше какво мислят те: искаше единствено да му се подчиняват. И те го правеха, поне засега.
60.
„Ролвааг“
7:55
Мануел Гарса стоеше на тясното метално мостче и се взираше надолу, към голямата червена скала, която лежеше под краката му. От тази височина тя изглеждаше почти малка: екзотично „яйце“, сгушено в гнездо от стомана и дърво. Паяжината, която го обгръщаше, бе красиво изпълнение: дяволски красиво даже, може би най-хубавото нещо, което бе направил през живота си. Да се съчетае бруталната сила с часовникарската точност, бе удивително трудно – предизвикателство, което само човек като Джийн Рошфор можеше да оцени. Гарса изпита съжаление, че Рошфор го нямаше, за да го види; красивите инженерни решения бяха сред малкото неща, които предизвикваха едва забележима усмивка върху сипаничавото му лице.
Екипът заварчици го следваше по тунела за достъп и сега хората излизаха от люка върху мостчето, като тежко трополяха с гумените си ботуши. Бяха колоритна банда: в жълти костюми и ръкавици, всеки със своя заваръчен апарат, боядисан в червено.
– Знаете задачите си – рече Гарса. – Знаете какво трябва да правите. Трябва да укрепим този кучи син на мястото му и трябва да го сторим, преди морето да се е развълнувало още по-силно.
Бригадирът им козирува на шега. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение; метеоритът беше в хамбара, чилийският разрушител бе изчезнал от картинката, а те бяха на път за дома.
– А, и още нещо. Опитвайте се да не го докосвате.
Мъжете се разсмяха на шегичката. Някой се измайтапи, че Тимер получил начално ускорение в задника и че щял да бъде изпратен у дома по пощата в оловен контейнер. Никой обаче не тръгваше към асансьорната клетка, която водеше до дъното на танка. Гарса видя, че въпреки шегите и доброто настроение, сред тях цареше нервност. Метеоритът бе прибран на безопасно място в „Ролвааг“, но не бе изгубил и на йота способността си да внушава страх.
Имаше само един начин да се справи с това бързо.
– Слизайте при него – рече Гарса и тупна сърдечно бригадира им по гърба.
Без повече да се бавят работниците запристъпяха в клетката. Гарса можеше да остане – в крайна сметка би могъл да ръководи операцията по-добре от наблюдателния пункт в края на мостчето – ала реши, че това не му приличаше. Качи се в клетката и дръпна плъзгащата се врата.
– И вие ли към търбуха на звяра, мистър Гарса? – рече един от мъжете.
– Ще трябва да пазя дебелите ви задници.
Слязоха до дъното на танка, където напряко на ридерса на кила бяха подредени метални греди, които оформяха своеобразен под. Подпорните греди на шейната бяха разположени във всички посоки и разпределяха тежестта на метеорита към всички ъгли на корпуса. Следвайки схемата на заварките, хората се разпръснаха, прескачаха подпорите и изчезваха в сложната решетка, която обграждаше метеорита. Не след дълго всички заеха местата си, ала тишината в танка продължи още дълго време; сякаш след като вече бяха слезли до скалата, никой не искаше да започне пръв. А след това в полумрака с лек пукот се появиха ярки точици светлина, която хвърляше разлудели се сенки – заварчиците се заловиха за работа.
Гарса провери списъка със задачите им и главната схема, доволен, че всички вършеха онова, което им бе наредено. Чуваше се тихият съскащ хор на апаратите – заварчиците „захапаха“ конструкцията в невралгичните й точки. Огледа ги един по един. Малко вероятно беше някой каубой да посмее да приближи твърде много до скалата, ала въпреки това искаше да се увери сам в това. Чуваше някъде в далечината тупкането на капки отгоре. Като потърси лениво източника на теча, погледът му пробяга по надлъжните греди, които се издигаха на двайсет метра височина до горната част на танка, оребрен като метална катедрала. След това сведе поглед към подпорните греди на дъното. Стоманените листи на корпуса бяха мокри. Беше естествено – всички кораби поемаха вода в сантините. Чуваше отмерения тътен на вълната около кораба, усещаше лекото, бавно клатене. Помисли си за трите слоя метални листи, които лежаха между него и бездънния океан. Мисълта беше обезпокоителна и той се извърна, като отново погледна метеорита, положен в паяжината на затвора си.
Макар тук, долу, той да изглеждаше по-внушителен, огромният танк сякаш смаляваше размерите му. И той отново се опита да побере в ума си как нещо с такива малки размер можеше да тежи толкова много. Пет айфелови кули, натъпкани в седемметров метеорит. Заоблена камениста повърхност. Без дупки като обичайните метеорити. Поразителен, почти неописуем цвят. Много би му се искало да подари на приятелката си пръстен, направен от тази материя. Ала сетне мисълта му светкавично прескочи към парчетата, които бяха останали от мъжа на име Тимер, подредени в командната барака на острова. Не, никакъв пръстен.
Погледна часовника си. Петнайсет минути. Работата трябваше да им отнеме двайсет и пет.
– Как върви? – извика на бригадира.
– Почти свършваме – извика онзи в отговор и гласът му отекна, изкривен в големия танк.
Гарса се отдръпна и зачака, усетил, че люлеенето на кораба се бе засилило. Във въздуха се носеше силен мирис на изгорена стомана, на волфрам и титан.
Най-сетне работата завърши и заварчиците един по един започнаха да изгасят апаратите си. Гарса кимна. Двайсет и две минути: не беше лошо постижение. Оставаха само няколко по-сложни заварки и щяха да свършат. Рошфор бе проектирал нещата така, че да минат с минимум такива заварки. Когато бе възможно, той предпочиташе нещата да бъдат опростени. Така възможността да поддадат бе по-малка. Може и да беше педант, но бе дяволски добър инженер. Корабът се заклати отново и Гарса въздъхна, би му се искало Рошфор да можеше да види как планът му се превръща в реалност в този танк. На почти всеки етап някой загиваше. Беше като една малка война; и най-добре беше човек да не се сприятелява с много хора.
Усети, че корабът продължава да се накланя. „Тази ще е голяма вълна“, помисли си той. Чу слаби изскърцвания, придружени от метални стонове.
– Дръжте се здраво! – извика той на екипа, докато се обръщаше и сграбчваше перилата на асансьора за опора. Кренът на кораба се увеличаваше – още и още.
След това Гарса се озова по гръб на пода в пълен мрак. Цялото тяло го болеше. Как бе попаднал там? Може би преди минута или час; нямаше как да разбере. Виеше му се свят: имаше експлозия, някой пищеше – ужасен писък – във въздуха се появи силен мирис на озон, на изгорен метал, примесен с лъх на пушек от изгоряло дърво. Нещо топло и лепкаво покриваше лицето му, а болката туптеше в синхрон с биенето на сърцето му. Ала след това всичко започна да избледнява, да се отдалечава, и скоро той отново потъна в сън.
61.
„Ролвааг“
8:00
Палмър Лойд се забави с изкачването си на мостика. Трябваше да се вземе в ръце. Не биваше да демонстрира продължаващото си детинско негодувание.
Беше посрещнат с учтиви, дори почтителни кимвания. На мостика цареше друга атмосфера и на него му потрябва известно време да я долови. Операцията беше почти приключила. Той вече не беше само пътник и досадник в критичния миг. Беше Палмър Лойд, собственик на най-важния метеорит, откриван досега, директор на Музея Лойд, главен изпълнителен директор на „Лойдс холдингс“, третият по богатство човек на планетата!
Приближи и застана зад Бритън. Над златните пагончета на рамото й видя монитора, върху който бе изписана схемата от спътниковата навигационна система. Беше виждал този екран и преди. Корабът им бе обозначен върху нея с кръстче, дългата ос показваше курса им. Далечният й край наближаваше устойчиво червената линия, която се извиваше в лека дъга по цялата карта. През няколко секунди екранът премигваше – информацията се осъвременяваше от данните на спътниците. След като пресекат онази линия, щяха да се озоват в международни води. Свободни да поемат към дома!
– Колко още остава? – попита той.
– Осем минути – отвърна Бритън.
Тонът й, макар и хладен както винаги, бе изгубил напрегнатостта си от онези последни минути близо до острова.
Лойд погледна към Глин. Той стоеше до Пъпъп, с ръце на гърба, а върху лицето му бе застинала обичайната маска на безразличие. И все пак бе почти сигурен, че забеляза искрици на самодоволство в безстрастните очи. Така и трябваше да бъде. Деляха ги минути от най-великото научно и инженерно постижение на двайсети век. Изчака, реши да не пришпорва нещата.
Огледа останалата компания на мостика: вахтата – уморени, но доволни моряци, очакващи облекчението. Старши помощникът Хауъл – непроницаем. Макфарлън и Амира, застанали мълчаливи един до друг. Дори хитрият стар доктор Брамбъл бе изпълзял от дупката си на долните палуби. Сякаш следвайки някакъв негласен знак, всички се бяха събрали да присъстват на много важно събитие.
Лойд изправи рамене – жест, който трябваше да привлече вниманието на останалите. Изчака, докато всички погледи се насочиха към него, след това се обърна към Глин:
– Мистър Глин, бих ли могъл да изразя най-сърдечните си поздравления?
Глин се поклони леко. Компанията на мостика размени усмивки.
В този момент вратата се отвори и влезе един стюард с количка от неръждаема стомана. От кофичка с натрошен лед надничаше гърлото на бутилка шампанско. До нея бяха подредени дузина кристални чаши.
Лойд разтърка доволен ръце.
– Ели, лъжец такъв! Може и да се чумериш за някои неща като недоволна съпруга, но си избрал много точно мига.
– Аз наистина излъгах, като казах, че съм взел само една бутилка. Всъщност взех една каса.
– Чудесно! Да я нападаме тогава.
– Ще трябва да се задоволим само с тази бутилка. Това е корабен мостик. Но не се безпокойте – в мига, в който наближим Нюйоркското пристанище, сам ще отворя останалите десет бутилки. А междувременно – моля, поемете честта…
И той посочи количката.
Лойд отиде до нея, измъкна бутилката от леда и я вдигна, широко ухилен.
– Не я изпускай този път, шефе – рече Пъпъп съвсем тихо, почти недоловимо.
Лойд погледна към Бритън.
– Колко остава?
– Три минути.
Вятърът връхлиташе прозорците. Пантеонерото се засилваше, ала – Бритън го бе информирала – те щяха да заобиколят остров Стейтън и щяха да се озоват на завет, подветрено на Огнена земя, далеч преди югозападният вятър да промени посоката си към по-опасния нордвест. Разви телта на тапата и зачака с бутилка в ръка.
За миг единствените шумове на мостика бяха стонът на вятъра и далечният рев на океана.
Бритън вдигна глава от екрана и погледна към Хауъл, който кимна утвърдително.
– „Ролвааг“ току-що навлезе в международни води – рече тихо тя.
Изригнаха радостни възгласи. Лойд отпуши бутилката и започна да налива по мъничко на всички.
Пред него изведнъж се появи ухиленото лице на Пъпъп, уловил с костеливите си ръце две чаши.
– Ето, тук, шефе. Една за мен и една за приятеля ми.
Той сведе глава.
Лойд изпразни бутилката в чашите.
– Кой е приятелят ти? – попита снизходително.
Ролята на този човек, макар и не голяма, се бе оказала решаваща. Щеше да му намери добра служба в Музея Лойд, навярно в поддръжката, дори в охраната. Или даже би могъл да измисли нещо още по-добро за последния оцелял яган. Можеше в крайна сметка да помисли да се сдобие с някои експонати. Щеше да бъде проява на добър вкус и справедливост – далечен отглас от онези изложби на туземци от деветнайсети век – но можеше да бъде доста привлекателно. Особено след като Пъпъп му бе под ръка като последния жив екземпляр. Да, трябваше да помисли за това.
– Ханукса – отвърна Пъпъп, пак склони глава и се ухили.
Лойд вдигна глава навреме, за да го види как се оттегля като изплашен заек, отпивайки по ред и от двете чаши.
Гласът на старши помощникът надвика врявата.
– Имам контакт с надводен обект на трийсет и две мили, истински пеленг три-едно-пет, скорост двайсет възла.
Разговорът мигновено секна. Лойд погледна към Глин, изгарящ от нетърпение да чуе уверенията му, но усети как стомахът му силно се разбунтува. Никога досега не бе виждал подобно изражение у този мъж: изражение на болезнена изненада.
– Глин? – опита се да запази спокойствие той. – Това е някакъв товарен кораб, нали?
Без да отговори, Глин се обърна към оператора на пулта на ЕИР и му прошепна няколко думи.
– Това е „Алмиранте Рамирес“ – каза също тъй тихо Бритън.
– Какво? Как можете да разберете това по радара? – попита Лойд и неприятното чувство в стомаха му изби в недоумение.
Бритън го погледна.
– Няма начин да се установи със сигурност, но той е на точното място в точното време. Повечето кораби ще се насочат към протока Льомер, особено в това време. А този ни застига с пълен ход.
Лойд гледаше как Глин разговаря с мъжа на компютъра. Последва леко изпиукване, високоскоростно превключване и съскане на установената връзка с базата данни.
– Мислех си, че си извадил от строя онзи кучи син – рече Лойд.
Глин се поизправи и Лойд веднага изпита облекчение, като видя, че съсредоточеното му самуоверено изражение се бе възвърнало.
– Нашият приятел показва, че е необикновено находчив.
– Находчив ли?
– Команданте Валенар е успял да ремонтира кораба си, поне отчасти. Забележително постижение. Почти не мога да повярвам, че е било възможно. Но сега това няма значение.
– Защо? – попита Бритън.
– Всичко е в компютърния му портрет. Той няма да ни преследва в международни води.
– Това е доста високомерно предположение, ако питате мен. Този човек е луд. Би могъл да направи всичко.
– Грешите. Команданте Валенар, въпреки всичко останало, е дълбоко в сърцето си морски офицер. Той се гордее с честта и лоялността си, както и с кодекса, съставен от отвлечени военни идеали. Поради всичките тези причини той няма да ни преследва отвъд линията. Да направи това, ще означава да постави Чили в неудобно положение – да създаде неприятен индицент с най-големия донор на чуждестранна помощ на страната му. Освен това той няма да вкара повредения си кораб прекалено навътре в засилващата се буря.
– Тогава защо продължава да ни следва?
– Поради две причини. Първо, не знае точното ни положение и все още се надява да ни пресрещне преди да сме стигнали до международни води. Второ, нашият команданте е човек на благородните жестове. Досущ като куче, което опъва докрай веригата си, макар и да знае, че плячката е извън обсега му, той ще ни преследва досами границата на териториалните води на страната му, след което ще се върне назад.
– Добър анализ – рече Бритън, – но дали е верен?
– Да – отвърна Глин, – верен е.
Тонът му бе спокоен и убедителен.
Лойд се усмихна.
– Преди допуснах грешка, като не ти се доверих. Сега съм доволен. Щом твърдиш, че няма да премине линията, значи няма да я премине.
Бритън не каза нищо повече. Глин се обърна към нея с личен, почти интимен жест и Лойд с изненада видя как улови нежно ръцете й. Той не можа да долови думите на Глин, ала Бритън като че се изчерви.
– Добре – рече тя толкова тихо, че едва я чуха.
Изведнъж се появи Пъпъп, и двете му чаши бяха празни, протегна ги напред с умолителен жест. Лойд го погледна, забеляза, че той инстинктивно пазеше равновесие, въпреки тежкото клатене.
– Има ли още? – рече яганът. – За мен и за приятеля ми, искам да кажа.
Нямаше време да му отговарят. Изведнъж се усети силна вибрация и дълбок тътен, който разтърси целия корпус на танкера. Ярките светлини премигнаха, а редицата от монитори потънаха в сиви електронни „снежинки“. Бритън и офицерите й мигновено заеха местата си.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита остро Лойд.
Никой не му отговори. Глин се бе върнал при оператора си и разговаряше с него с нисък, настойчив тон. Във вътрешността на кораба се почувства силно, прилично на стон, потреперване. Последва го още едно.
А след това, тъй внезапно, както беше започнало, всичко свърши: екраните светнаха отново, лампите станаха по-ярки и с по-устойчива светлина. Чу се хор от чуруликания и тихо бръмчене: електронните устройства на мостика се рестартираха.
– Не знаем какво е – отвърна Бритън най-сетне на въпроса на Лойд. Погледът й пробяга по уредите. – Някакъв вид обща повреда. Навярно – експлозия. Изглежда е поразила всички корабни системи. – Обърна се към старши помощника. – Искам веднага оценка на щетите и повредите.
Хауъл вдигна телефона и проведе два бързи разговора. След втория остави слушалката; лицето му бе придобило пепеляв цвят.
– Товарният танк – рече той, – онзи, с метеорита. Имало е сериозна злополука.
– Каква злополука? – попита Глин.
– Разряд от метеорита.
Глин се обърна към Макфарлън и Амира.
– Заемете се с това. Разберете какво се е случило и защо. Доктор Брамбъл, вие най-добре да…
Но Брамбъл вече бе изчезнал от мостика.
