Текст книги "Черен лед"

31.
Исла Десоласион
18 юли, 9:00

Макфарлън крачеше през терена, следван от Амира. Мястото изглеждаше същото – същата редица контейнери и сглобяеми бараки; същата сурова, замръзнала земя. Само той бе по-различен. Чувстваше се уморен до смърт, ала въпреки това бе бодър и оживен. Крачеха мълчаливо, а кристалният въздух сякаш увеличаваше всичко: шумът от ботушите му, които поскърцваха върху прясно навалелия сняг, дрънченето на машините в далечината, дрезгавината на собствения му дъх. Той му проясняваше главата от всичките необичайни размишления, породени от снощните експерименти.

След като стигна до редицата контейнери, той се насочи към главната лаборатория и отвори вратата пред Амира. Вътре, в полумрака, забеляза Стоунсайфър, вторият инженер на проекта, който работеше над отворената кутия на компютър – дискове и интегрални схеми бяха разпръснати навсякъде около него. Като го наближиха, Стоунсайфър изправи късото си тясно тяло.

– Мистър Глин иска веднага да ви види – рече той.

– Къде е? – попита Макфарлън.

– Под земята. Ще ви заведа.

Недалеч от барака, която покриваше изкопа над метеорита, бе издигната втора барака, още по-очукана от посестримата си. Вратата й се отвори и от нея излезе Гарса, нахлупил предпазна каска под качулката си, понесъл още няколко в ръце. Подхвърли по една на всеки.

– Хайде, да влизаме – рече той и ги поведе в по-малката барака.

Макфарлън се огледа в мрачното помещение, питаше се какво става тук. В бараката нямаше нищо друго, освен няколко стари инструмента и бъчонки за гвоздеи.

– Какво е това? – попита Макфарлън.

– Ще видите – отвърна с усмивка Гарса.

Той изтъркаля бъчонките настрани от средата на бараката; разкри се стоманена плоча, която той отвори и закрепи.

Дъхът на Макфарлън секна от удивление. Скритата врата водеше към стълба, която се спускаше в тунел, прокопан в земята и здраво укрепен със стоманени греди. Отдолу струеше бяла светлина.

– Съвсем шпионска работа – отбеляза той.

Гарса се засмя.

– Аз му викам метода на фараона Тут. Входът на тунела към камерата със съкровищата на Тутанкамон бил разположен под бараката на някакъв невзрачен работник.

Спуснаха се един по един по тясната стълба до тесен тунел, осветен от двойна редица флуоресцентни лампи. Тунелът бе толкова здраво укрепен с двойно Т-образни греди, че изглеждаше тъй, сякаш бе направен изцяло от стомана. Групата продължи в колона по един, дъхът им оставяше мъглива следа в мразовития въздух. От гредите на тавана висяха ледени висулки, а стените бяха покрити с грапави пластове скреж. Макфарлън отново затаи дъх, като видя ивица от неповторимия цвят пред тях, яркочервен на фона на бляскавия лед и стомана.

– Пред вас е малка част от долната част на метеорита – рече Гарса и спря пред него.

Под блестящата червена повърхност, подредени в редица, бяха разположени трийсетсантиметрови в диаметър крикове с дебели, подобни на лапи крака, прикрепени с болтове върху металното крепление на пода и на стените.

– Ето ги – рече нежно Гарса, – лошите момчета, които ще осъществят повдигането. – Потупа най-близкия от криковете с ръкавицата си. – След командата ще повдигнем скалата точно с шест сантиметра. След това ще я укрепим, ще преподредим криковете и отново ще я повдигнем. Веднага щом се разкрие достатъчно пространство, ще започнем да строим шейната под камъка. Ще бъде тясно и студено, също като в ада, ала това е единственият начин.

– Поставили сме петдесет на сто повече крикове, отколкото са необходими – добави Рошфор.

Лицето му се бе нашарило от студа, а носът му бе посинял.

– Тунелът е проектиран да е по-здрав, отколкото самата земна маса. Напълно безопасен е.

Той говореше много бързо, тънките му устни бяха свити в неодобрително смръщване, сякаш смяташе, че всички въпроси относно работата му щяха да бъдат не само оскърбление, а и чисто губене на време.

Гарса се извърна от метеорита и поведе групата по тунел, който се отклоняваше под прав ъгъл. Няколко по-малки тунела започваха от дясната му страна и водеха към други разкрити части на „корема“ на метеорита и към други редици крикове. След около трийсетина метра тунелът излезе на огромен подземен склад. Подът му бе утъпкан, а покривът се състоеше от кесонни плочи. Вътре бяха грижливо подредени купчини двойно Т-образни греди, ламиниран дървен материал и най-различни други строителни материали. Глин стоеше в дъното му и разговаряше тихо с някакъв техник.

– Господи – рече тихо Макфарлън. – Това място е огромно. Не мога да повярвам, че сте го изградили за два дни.

– Не искаме никой да си пъха носа в нашия склад – рече Гарса. – Ако някой инженер види всичко това, той мигновено ще разбере, че не търсим желязо. Нито пък злато. Този материал тук ще се използва за строителството на шейната – част по част, след като вдигнем метеорита и придобием по-добра представа за контурите му. Ей там са прецизните електродъгови заваръчни апарати, ацетиленови горелки, екипировка за горещо занитване и някои добри, старомодни дърводелски инструменти.

Глин дойде при тях, кимна първо на Макфарлън, после – и на Амира.

– Рейчъл, седни моля. Изглеждаш уморена.

Той посочи купчина двойно Т-образни греди като място за сядане.

– Уморена съм – усмихна се слабо тя. – И удивена.

– Горя от нетърпение да чуя доклада ви.

Макфарлън затвори очи, стисна ги и отново ги отвори.

– Още нямаме нищо черно на бяло. Ако искаш да те информираме, ще трябва да се задоволиш с устно обяснение.

Глин събра облечените си с ръкавици пръсти на куличка, кимна, а Макфарлън извади бележник с подвити краища от якето си. Всяко издишване предизвикваше облаче пара. Отвори го и прелисти набързо немалкото страници, изпълнени с бележки.

– Преди всичко искам да кажа, че това е само началото. Дванайсетте часа ни бяха достатъчни само да подраскаме по повърхността на проблема.

Глин отново кимна мълчаливо.

– Ще опиша резултатите от тестовете, но искам да те предупредя: няма да откриеш в тях голям смисъл. Започнахме с опит да установим основните свойства на метала – точка на топене, плътност, електрическо съпротивление, атомно тегло, валенция, неща от този сорт. Първо нагряхме мостра, за да открием точката на топене. Стигнахме до над петдесет хиляди градуса по Келвин 2222
  Нула градуса по Целзий са равни на 273,2 градуса по Келвин. – Б.пр.


[Закрыть], при които се изпари златният субстрат. Материалът си остана твърд.

Глин бе полупритворил очи. Прошепна:

– Ето защо е оцелял при удара.

– Точно така – рече Амира.

– След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.

Макфарлън прехвърли няколко страници.

– Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен – атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.

– Продължавайте.

– След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.

Ако се бе изненадал, Глин изобщо не показа признаци за това.

– След това го облъчихме с неутронен лъч. Това е стандартен тест за непознат материал: неутроните предизвикват материала да излъчва рентгенови лъчи, които ти казват какво има вътре в него. Но в този случай неутроните просто изчезнаха. Погълна ги. Няма ги. По същия начин реагира и на лъч протони.

Сега вече Глин повдигна вежди.

– Това е все едно да стреляш с четирийсет и четири калибров куршум магнум по лист хартия и куршумът да изчезне в хартията – рече Амира.

Глин я погледна:

– Някакво обяснение?

Тя поклати глава.

– Опитах да направя квантово-механичен анализ на онова, което може би става. Никакъв резултат. Всичко това изглежда невъзможно.

Макфарлън продължи да прелиства страниците с бележките си.

– Последният тест, който направихме, бе за дифракция на рентгеновите лъчи.

– Обясни – прошепна Глин.

– Насочваш през материала рентгенови лъчи, след това си съставяш картина на различните модели на дифракция, които се получават. Компютърът обръща обратно тези модели и ти казва какъв вид кристална решетка ги е предизвикала. Е, добре, ние получихме изключително странен модел – на практика фрактален. Рейчъл написа програма, която се опита да пресметне що за кристална решетка би предизвикала такъв модел.

– Програмата все още се опитва – рече Амира. – И навярно вече се е задръстила. Ужасни изчисления, ако изобщо могат да бъдат извършени.

– Още нещо – продължи Макфарлън. – Използвахме анализ на полуразпада, за да датираме коезита от терена. Сега сме наясно с времето, когато метеоритът е паднал: преди трийсет и два милиона години.

Докато слушаше, погледът на Глин бавно се отпусна надолу, към замръзналата земя.

– Заключения? – попита най-сетне той съвсем тихо.

– Предварителни са – уточни Макфарлън.

– Ясно.

Макфарлън пое дълбоко дъх.

– Чували ли сте за хипотетичния „остров на стабилност“ в Менделеевата таблица?

– Не.

– Години наред учените търсят все по-тежки и тежки елементи, разположени по-високо в периодичната таблица. Повечето от онези, които са открили, са с много кратък живот: съществуват само няколко милиардни от секундата, преди да се разложат и да се превърнат в някой друг елемент. Но съществува теория, че високо, много високо в периодичната таблица би могло да съществуват елементи, които са стабилни – които не се разпадат. Остров на стабилност. Никой не знае какви свойства би трябвало да имат тези елементи, но биха били изключително странни и много, много тежки. Не биха могли да бъдат синтезирани дори и чрез най-големия ускорител на елементарни частици.

– И ти смяташ, че това би могло да бъде такъв елемент?

– Всъщност съм доста сигурен в това.

– Как би могъл да бъде създаден такъв елемент?

– Единствено чрез най-мощното явление в познатата ни вселена – хипернова.

– Хипернова ли?

– Да. Тя е много по-голяма от суперновата. Появява се, когато гигантска звезда се свива в черна дупка или когато две неутронни звезди се сблъскат, за да формират черна дупка. За около десет секунди една хипернова излъчва повече енергия, отколкото цялата вселена. Подобно нещо би могло да притежава достатъчно енергия, за да създаде тези странни елементи. Освен това би имала достатъчно енергия, за да ускори този метеорит в космоса със скорост, която да го пренесе през огромни пространства между звездите и да го докара до Земята.

– Междузвезден метеорит – рече Глин с равнодушен тон.

Макфарлън забеляза с изненада краткото, но изразително споглеждане между Глин и Амира. Веднага усети как се напряга, ала Глин само кимна.

– Вие ми предложихте повече въпроси, отколкото отговори.

– Предостави ни само дванайсет часа.

Последва кратко мълчание.

– Да се върнем към по-основните въпроси – рече Глин. – Опасен ли е?

– Мисля, че няма за какво толкова да се безпокоим – каза Амира. – Не е радиоактивен или реактивен. Напълно инертен е. Смятам, че е безопасен. Не бих рискувала обаче с него по отношение на електричеството. След като е свръхпроводник при стайна температура, той има могъщи и странни електромагнитни свойства.

Глин се извърна.

– Доктор Макфарлън?

– Имаме маса противоречия – отвърна Макфарлън, като се опита да запази неутрален тон. – Не сме открили нищо определено опасно. Но пък не сме доказали, че е и напълно безопасен. В момента върви втора поредица тестове и ако те хвърлят допълнителна светлина, ще ти съобщим. Но ще са необходими не дванайсет часа, а години, за да се отговори на тези въпроси.

– Разбирам. – Глин въздъхна – тих, съскаш звук, който при всекиго другиго би бил изтълкуван като знак на раздразнение. – Най-случайно и ние открихме нещо за метеорита, което би могло да бъде интересно за вас.

– Какво е то?

– Първоначално предполагахме, че ще е с обем около хиляда и двеста кубически метра, или около 12 метра в диаметър. Гарса и екипът му картираха външните контури на метеорита, докато прокопаваха тези тунели. Оказа се, че метеоритът е много по-малък, отколкото смятахме. Диаметърът му е само около седем метра.

Макфарлън се опита да осъзнае този факт и да го подреди до другите. Без да ще почувства известно разочарование. Не беше много по-голям от изложения в Ню Йорк Анигито.

– На този етап е трудно да се измери масата му – продължи Глин. – Но всички данни сочат, че метеоритът все пак ще тежи най-малко десет хиляди тона.

Макфарлън изведнъж забрави за разочарованието си.

– Това означава, че има специфично тегло от…

– Господи, най-малко седемдесет и пет – намеси се Амира.

Глин вдигна вежди.

– И какво означава това?

– Двата най-тежки известни елементи са осмий и иридий – поясни Амира. – Те имат специфично тегло около двайсет и две. А при специфично тегло от седемдесет и пет, този метеорит е три пътипо-плътен от който и да е известен на Земята елемент.

– Ето ти го доказателство – прошепна Макфарлън.

Усети как сърцето му се разтупка.

– Моля?

Тежестта сякаш се бе стоварила изведнъж върху раменете на Макфарлън. Погледна Глин в очите.

– Вече не може да има съмнение. Междузвезден е.

Изражението на Глин си остана непроницаемо.

– Няма начиннещо с такава плътност да е с произход от нашата слънчева система. Трябва да е дошло от някъде другаде. От място във Вселената, което много се различава от нашето собствено. От район на хипернова.

Възцари се продължително мълчание. Макфарлън чуваше как работниците викат в далечните тунели, чуваше и приглушените удари на пневматичните чукове и съскането от заварките. Най-сетне Глин се прокашля:

– Доктор Макфарлън – започна тихо той. – Сам. Извинявай, ако ти се сторя изпълнен със съмнения. Разбери, че ние действаме извън параметрите на който и да е познат модел. Няма прецедент, от който да се ръководим. Разбирам, че не разполагахте с достатъчно време да проведете тестовете си. Но прозорецът на възможностите ни е на път да се затвори. Искам да чуя най-добрата ти преценка – като учен, и като човек – дали е безопасно да продължим или трябва да прекратим операцията и да си вървим у дома.

Макфарлън пое дълбоко дъх. Разбираше какво иска от него Глин. Ала осъзнаваше също така, доста ясно, онова, което Глин не доизказа. „Като учен и като човек…“ Глин го молеше да погледна на въпроса обективно – не като човек, който преди пет години бе предал приятеля си точно заради подобен случай. През съзнанието му преминаха мигновено няколко картини: Лойд, който крачи пред пирамидата си; блесналите черни очи на командира на разрушителя; натрошените, избелели кости на мъртвия му партньор.

Макфарлън започна бавно:

– Лежал е тук трийсет и два милиона години без да създава очевидни проблеми. Но истината е, че ние не знаем.Единственото, което мога да кажа, е, че това е научно откритие от най-голяма важност. Дали си струва риска? Нищо наистина голямо никога не се постига без риск.

Погледът на Глин се зарея сякаш някъде много далеч. Изражението му бе както винаги неразгадаемо, но на Макфарлън му се стори, че бе изрекъл мислите, които вълнуваха този мъж.

Глин извади джобния си часовник, отвори го с рязко движение на китката си. Беше взел решение.

– Ще вдигнем скалата след половин час. Рейчъл, ако ти и Джийн проверите сервовръзките, ще бъдем готови.

Макфарлън усети как изведнъж го облива емоционална вълна – на вълнение или на очакване? Не беше сигурен.

– Всички трябва да сме горе за тези тестове – каза Гарса и погледна часовника си. – Никой не бива да остане тук.

Емоцията изведнъж стихна.

– Стори ми се, ти каза, че всичко тук било напълно безопасно – рече Макфарлън.

– Двойно осигуряване – промърмори Глин.

След което поведе групата от подземния склад по тесния тунел.