Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 31 страниц)
62.
„Алмиранте Рамирес“
8:30
Валенар се взираше в мрака, сякаш самият акт на взиране щеше да вкара неуловимия танкер в полезрението му.
– Статус – рече отново той на офицера на командния пулт.
– Трудно е да се каже при това електронно затъмнение, сър. Предположението ми е, че целта плава на курс девет-нула-нула със скорост около шестнайсет възла.
– Разстояние?
– Не мога да определя точно, сър. Някъде около трийсет мили. Нямаше да имаме и това неточно определение, ако електронното заглушаване не беше намаляло за малко преди няколко минути.
Валенар усещаше ритмичното клатене на кораба си: ужасяващо издигане и спускане на палубата. Само веднъж досега бе ставал свидетел на подобно движение, когато попадна на буря южно от островите Диего Рамирес по време на учения. Знаеше какво означава това странно движение: разстоянието между гребените на вълните започваше да надхвърля два пъти дължината на „Алмиранте Рамирес“. Виждаше застигащата ги вълна през прозорчетата отзад: дълги, мускулести валове, поръбени с пяната на сриващия се връх, които прииждаха към кърмата му и се пенеха около корпуса преди да изчезнат напред, в мрака. От време на време гигантска вълна ще нападне изотзад, водата ще се завихри около кърмилното перо, рулят в ръцете на кърмчията ще олекне и корабът ще бъде заплашен да се хласне в неволен завой и оттам да влезе в неконтролиран броучинг 2828
Странично плъзгане по вълната, при което плавателният съд се стреми да „качи“ срещу вятъра. – Б.пр.
[Закрыть]. А оттук нататък нещата щяха да се влошават още, след като завиеха на юг и поемеха вълната откъм борда.
Замислен, той бръкна в джоба си, извади една пуро и разсеяно огледа замърсените й външни листа. Помисли си за двамата загинали водолази, чиито студени трупове бяха увити в брезент и прибрани в рундуците на кърмата. Замисли се и за тримата други, които изобщо не изплуваха, и за четвъртия, който сега трепереше в последен стадий на хипотермия. Те бяха изпълнили дълга си – ни повече, ни по-малко. Корабът им бе годен за плаване. Вярно, с повредените винтове можеха да развият само двайсет възла скорост. Но танкерът, от своя страна, правеше шестнайсет. А дългото му бягство на изток, към международни води, му даваше времето, необходимо да постигне стратегията си.
Погледна назад – към офицера на пулта. Екипажът бе изплашен: от бурята, от преследването. Този страх бе на добро – уплашените мъже работеха по-бързо. Ала Тимер струваше колкото десет от тях.
Той отхапа крайчето на пурата и го изплю настрани. Тимер струваше колкото целия екипаж…
Валенар се овладя, като си позволи да запали пурата си бавно, внимателно, методично. Тлеещото червено огънче се отразяваше от мастиленочерните прозорци. Онези вече сигурно знаеха, че отново ги е подгонил. Този път щеше да бъде по-предпазлив. Веднъж вече бе попадал в капана им и нямаше да позволи това да се случи отново. Първоначалният му план бе да повреди кораба. Ала сега вече беше ясно, че Тимер е мъртъв. Времето за осакатяването на американския кораб бе отминало отдавна.
След пет часа, а може би и по-малко, те щяха да попаднат в обсега на стомилиметровите му оръдия. А междувременно, ако просветнеше и най-кратък „прозорец“ в електронното заглушаване, ракетите екзосет бяха готови за изстрелване на мига.
Този път нямаше да има грешка.
63.
„Ролвааг“
9:20
Затичан по централния коридор на медицинския пункт, следван по петите от Рейчъл, Макфарлън едва не се блъсна в Брамбъл, който излизаше през вратата на операционната. Това бе съвсем различен Брамбъл от онзи кисел, сух мъж край масата за вечеря: този Брамбъл бе мрачен, движенията му – резки, жилавата му снага – напрегната.
– Дошли сме да видим… – понечи да му обясни Макфарлън, но Брамбъл продължи по коридора и изчезна зад друга врата, без изобщо да му обърне внимание. Макфарлън се спогледа с Рейчъл.
Последваха Брамбъл и се озоваха в ярко осветено помещение. Докторът, който още носеше чифт хирургически ръкавици, се бе надвесил над една носилка и преглеждаше някакъв безжизнен пациент. Главата му бе обвита в бинтове, а чаршафите – напоени с кръв. Макфарлън видя как Брамбъл дръпна чаршафа върху главата на мъжа с рязко, ядно движение. След това се обърна и се запъти към мивката наблизо.
Макфарлън преглътна с мъка.
– Трябва да говорим с Мануел Гарса – рече той.
– Абсолютно невъзможно – отвърна Брамбъл, спря да се търка, свали окървавените ръкавици и подложи ръце под горещата вода.
– Докторе, ние трябва да разпитаме Гарса за случилото се. От това зависи безопасността на кораба.
Брамбъл се сепна и погледна Макфарлън за пръв път, откакто бяха дошли. Изражението му бе мрачно, но овладяно. Не отговори веднага и Макфарлън видя как зад маската препускат мислите на лекаря, който трябва да вземе решение под изключителен натиск.
– Трета стая – рече той, докато навличаше чифт нови ръкавици. – Пет минути.
Намериха Гарса в малката стая напълно буден. Лицето му бе изранено, очите – потъмнели, а главата – превързана. Когато вратата се отвори, той извърна черните си очи към тях, но моментално ги отклони.
– Всички са мъртви, нали? – прошепна, впил поглед в преградата.
Макфарлън се поколеба.
– Всички, с изключение на един.
– Но той също ще умре.
Това бе констатация, а не въпрос.
Рейчъл приближи и положи длан върху рамото му.
– Мануел, знам колко ти е тежко. Но ние трябва да узнаем какво се е случило в товарния танк.
Гарса не я погледна. Сви устни, премигна с потъмнелите си очи.
– Какво стана? Какво си мислиш, че стана? Онзи проклет метеорит отново изригна.
– Изригна ли? – повтори Макфарлън.
– Да. Експлодира. Досущ както с онзи тип, Тимер.
Макфарлън и Рейчъл се спогледаха.
– Кой от мъжете го докосна? – попита Рейчъл.
Гарса изведнъж се обърна и се вторачи в нея. Макфарлън не бе сигурен дали изражението му бе на изненада, гняв или недоумение; широко отворените му, морави, подобни на лунни кратери очи изглежда „изсмукваха“ всичко останало от лицето.
– Никой не го е докосвал!
– Някой би трябвало да го е пипнал…
– Казах, че никой не го е пипал. Надлюдавах ги непрекъснато.
– Мануел… – понечи да каже нещо Рейчъл.
Той ядно се надигна.
– Да не мислите, че хората ми са луди? Те никак не искаха да доближават онова нещо, изпитваха смъртна боязън от него. Рейчъл, казвам ти, никой не е приближавал на повече от метър и половина.
Той потрепери и отново се отпусна.
След малко заговори отново Макфарлън.
– Трябва да разберем какво точно си видял. Можеш ли да ни кажеш какво си спомняш за мига точно преди това се случи? Какво ставаше? Забеляза ли нещо необичайно?
– Не. Хората почти привършваха със заварките. Работата бе на практика приключила. Всички все още носеха защитните си облекла. Корабът се накреняваше. Изглежда бе налетял на доста голяма вълна.
– Спомням си тази вълна – рече Рейчъл. – Сигурен ли си, че никой не е изгубил равновесие, че никой не е протегнал неволно ръка да се подпре…
– Вие не ми вярвате, така ли? – попита той. – Ами трудно е, защото е вярно. Никой не е докосвал скалата. Проверете сами записите, ако искате.
– Имаше ли нещо необичайно в самия метеорит? – попита Макфарлън. – Нещо странно?
Гарса се замисли за миг. Сетне поклати глава.
Макфарлън се надвеси по-близо до него.
– Онази голяма вълна, която накрени кораба. Смяташ ли, че накланянето на метеорита би могло да причини експлозията?
– Защо? Той бе накланян, удрян, бутан през целия път от мястото му до товарния танк. Нищо подобно не се случи.
Последва мълчание.
– Камъкът е – прошепна Гарса.
Макфарлън премигна, не беше сигурен дали бе чул добре.
– Какво? – попита.
– Казах, че е камъкът. Той иска да ни избие. Всички, до един.
След тези думи той се обърна към стената и не пожела повече да говори.
64.
„Ролвааг“
10:00
Отвъд прозорците на мостика пукна злокобна зора, която освети обезумялото от силния вятър море. Процесията от безжалостните гигантски вълни с огромни нагънати гърбове се носеше от щормовия фронт на запад и изчезваше на изток. Пантеонерото продължи да се засилва, виещият вятър късаше част от гребените на вълните и ги понасяше високо, в разпенени ивици. Големият кораб се надигаше бавно, пропадаше бавно и се клатеше килево и бордово в бавни, агонизиращи движения.
Ели Глин стоеше сам пред прозорците с ръце на гърба. Гледаше яростта на бурята, обхванат от някаква ведрина и спокойствие, каквито не бе изпитвал от началото на проекта. Оказа се проект, изпълнен с неизвестни обрати и изненади. Дори тук, на кораба, метеоритът продължаваше да внася голямо объркване. Хауъл се бе върнал от лазарета с новината за шестима мъртви и един ранен – Гарса. Въпреки това ЕИР бе успяла. Това бе едно от най-голямите инженерни постижения за всички времена.
Но не би повторил никога подобен проект.
Обърна се. Бритън и другите корабни офицери бяха залепнали до радара за надводни цели, който следеше пътя на „Алмиранте Рамирес“. Лойд се въртеше зад тях. Групата имаше напрегнат вид. Очевидно бе, че уверенията му относно команданте Валенар не ги бяха убедили. Бяха заели нормална, макар и нелогична позиция. Ала програмата на Глин за изработване на портрети на определени личности никога не грешеше в жизненоважните си предвиждания. Освен това той познаваше Валенар. Беше се срещал с него на собствения му терен. Беше видял желязната дисциплина на кораба. Бе видял умението на този мъж като морски офицер, самонадеяната му гордост, любовта му към родината. „Този човек няма да прекрачи границата.“ Не и заради един метеорит. Ще завие в последната минута; кризисният миг ще отмине; след това ще поемат пътя към дома.
– Капитане – попита той, – какъв курс възнамерявате да поемете, за да излезем от протока Дрейк?
– Веднага щом „Рамирес“ завие обратно, ще наредя курс три-три-нула, който ще ни отведе към завета от подветрения бряг на Южна Америка, извън тази буря.
Глин кимна одобрително.
– Това ще стане скоро.
Бритън сведе поглед към екрана. Не каза повече нищо.
Глин направи няколко крачки и застана до Лойд, зад капитан Бритън. Върху електронната карта зелената точка, която изобразяваше кораба на Валенар, бързо наближаваше международните води. Глин не можеше да сдържи усмивката си. Беше все едно да гледа по телевизията конно надбягване, на което той единствен знае кой ще бъде победителят.
– Имаме ли радиовръзка с „Рамирес“?
– Не – отвърна Бритън. – Подържат радиомълчание през цялото време. Не се свързват дори със собствената си база. Банкс подслушал заповед на командващия базата, с която му нареждал да се върне.
„Естествено“, помисли си Глин. Това съвпадаше с портрета му.
Позволи си погледът му да се задържи по-дълго върху Бритън: върху пръснатите по носа й лунички, върху спокойната й стойка. Сега тя изпитваше съмнения в оценките му; но по-късно щеше да разбере, че е бил прав. Помисли си за смелостта, която бе демонстрирала; за безпогрешния й хладен разум, хладнокръвието в напрегнати ситуации; достойнството, дори когато й бе отнето командването. Усещаше, че това бе жена, на която би могъл най-сетне да се довери. Може би тя беше жената, която бе търсил. Това го наведе на още мисли. Започна да обмисля правилната стратегия, с която би я спечелил, потенциалните пътища към провала, вариантите с най-голям изглед за успех.
Погледна отново радарния екран. Точката върху него се намираше вече на минути от линията. Усети как съвсем леко нервно бодване смути спокойствието му. Но той бе взел предвид всички фактори! Онзи мъж щеше да завие.
Нарочно се извърна от екрана и се завърна до прозореца. Гледката бе страховита. Вълните заливаха главната палуба, отминаваха като зелени потоци и се изтичаха през шпигатите в морето. Въпреки клатенето „Ролвааг“ все още изглеждаше доста устойчив – вълната бе по кърмата, което допринасяше за стабилитета му. А и масата в централния товарен танк действаше като баласт.
Погледна часовника си. Всеки миг вече Бритън щеше да обяви, че „Рамирес“ е завил обратно.
– „Рамирес“ променя курса си – рече Бритън и вдигна глава.
Глин кимна, потиснал усмивката си.
– Завива на север, по курс нула-шест-нула.
Глин зачака.
– Току-що пресече линията – добави тихо Бритън. – Продължава по курс нула-шест-нула.
Глин се поколеба.
– Маневрирането на Валенар е малко затруднено. Рулят му е повреден. Той определено е предприел маневра, за да завие обратно.
Минутите течаха бавно и безмилостно. Глин се отдръпна от прозореца и отново приближи до екрана. Зелената точка продължаваше да се носи на изток-североизток. Сега не ги преследваше пряко, но и не зави обратно. Странно. Усети ново бодване.
– Ще завие всеки момент – промърмори Глин.
– Запазва скоростта си – докладва Хауъл.
– Завий! – прошепна Лойд.
Но корабът не зави. Вместо това леко коригира курса си до нула-пет-нула.
– Какво, по дяволите, прави той? – изведнъж избухна Лойд.
Бритън се поизправи и погледна Глин в очите. Не каза нищо, но думи не бяха и необходими; Глин ги прочете с кристална яснота в изражението й.
Обзелото го съмнение подейства като спазма, но той бързо възвърна спокойствието си. Знаеше вече какъв бе проблемът.
– Разбира се. Той не само има проблеми с руля си, но и първобитната му навигационна система е засегната от нашето електронно заглушаване. – Обърна се към оператора на пулта. – Изключи системата за електронни смущения. Да дадем на нашия приятел възможността да определи местоположението си.
Операторът набра няколко команди.
– Намира се на двайсет и пет мили разстояние – намеси се Хауъл. – В обсега на екзосетите му сме.
– Знам това – измърмори Глин.
За един миг на мостика се възцари пълна тишина. След това се обади отново Хауъл.
– „Осветени“ сме от радар за управление на стрелбата. Установява разстоянието и пеленга.
За пръв път след последната си операция като рейнджър Глин усети някаква несигурност и стомахът му се сви.
– Дайте му още няколко минути. Нека установи, че и той, и ние сме в международни води.
Минутите отново се заточиха бавно.
– За Бога, включете отново системата за електронни смущения!
– Още една минута, моля ви.
– Изстреляна е ракета екзосет – докладва Хауъл.
– Противоракетна защита – в автоматичен режим – заповяда Бритън. – Готови за изстрелване на диполни отражатели.
Затекоха минути на вледеняващ страх.
След това се чуха внезапните откоси на оръдията Гатлинг – антиракетната система задейства, последвана от избухването на облак диполни частици откъм десния борд на кораб. Парче шрапнел се удари о стъкло на мостика и се отклони, като остави белег във формата на звездичка.
– Все още ни „осветява“ с радара си – докладва Хауъл.
– Мистър Глин! – извика Бритън. – Наредете на вашия човек да включи СЕС!
– Включи отново СЕС – каза тихо Глин и се опря на пулта, за да запази равновесие. Взираше се в неумолимата зелена точка на екрана, мисълта му трескаво търсеше решения, опитваше се да отгатне какво ще е поведението на чилиеца. Валенар беше реагирал верен на себе си, като изстреля ракета по тях. Това бе жест, който Глин бе очаквал. А сега, след като бе раздрънкал сабята си в немощна ярост, той щеше да обърне обратно. Глин чакаше, искаше силно корабът да завие.
Ала пулсиращата зелена точка продължи по курса си: не беше точно техният курс, но все пак курс, който отвеждаше разрушителя далеч в международни води.
– Ели?
Беше Лойд. Гласът му бе необикновено спокоен. Глин с усилие се откъсна от стотиците варианти, които трескаво обмисляше и срещна суровия поглед на Лойд.
– Няма да завие – рече Лойд. – Той иде подире ни. За да ни ликвидира.
65.
„Ролвааг“
10:20
Сали Бритън се стегна до краен предел, изключваше една по една подробностите, съсредоточаваше мисълта си върху онова, което предстоеше да стане. Един поглед върху бледото, разстроено лице на Глин й бе достатъчен, да разбере всичко необходимо за провала на предвижданията му. Усети леко съчувствие към този мъж, въпреки непростимо погрешната му преценка, която бе поставила под изключителна угроза живота на всички. Тя самата бе направила подобна погрешна преценка на мостик, доста подобен на този, и то не чак толкова отдавна.
Насочи вниманието си към дъното на мостика, където бе окачена голяма навигационна карта на района на нос Хорн. Докато я гледаше и минаваше машинално на ум по познатите си стъпки, тя усети как силното напрежение постепенно се разсейва. Възникваха няколко възможности. Може би не всичко беше загубено?
Почувства присъствието на Глин зад гърба си. Обърна се и видя, че лицето му възвръщаше цвета си, шокът и парализата постепенно изчезваха от погледа му. Осъзна с изненада, че този мъж бе още много далеч от поражението.
– Капитане – рече той, – може ли да обсъдя нещо с вас за малко?
Тя кимна.
Той застана до нея и извади парче хартия от джоба на жилетката си.
– Това се технико-тактическите данни на „Алмиранте Рамирес“. Точни са и са отпреди около три седмици.
Тя го погледна.
– Откъде получихте това?
– От нашия офис у дома.
– Да чуем.
– „Алмиранте Рамирес“ е разрушител от клас „Алмиранте“, построен за чилийския флот от „Викърс-Армстронг“ във Великобритания. Килът му е бил заложен през 1957-а, корабът е постъпил на въоръжение през 1960-а. Екипажът му се състои от 266 души, от които 17 офицери. Водоизместването му е…
– Не е необходимо да знам колко вечери сервират. Преминете към заплашващите ни системи.
Глин бързо сведе поглед надолу.
– Бил е модернизиран през седемдесетте години, за да бъде въоръжен с четири ракети екзосет–38, производство на френската „Аероспасиал“. Това са нисколетящи ракети с обсег двайсет и пет мили. За наш късмет използват по-старо поколение активен насочващ радар, който не може да преодолее нашата съвременна СЕС. Тъй че екзосетите са безполезни за него, дори и да сме в пряка видимост.
– С какво още разполага?
– С четири стомилиметрови оръдия, производство на „Викърс“, които могат да изстрелят по четирийсет снаряда в минута с обсег на действие десет мили. Обикновено стрелбата се управлява от два радара SGR–102, но ако е необходимо, могат да стрелят и с визуален прицел.
– Мили Боже! Четирийсет снаряда на едно оръдие?
– Има също четири 40-мм автомата „Бофорс“ с обсег шест мили и половина. Те могат да изстрелват по триста снаряда в минута.
Бритън усети как кръвта изчезва от лицето й.
– Всяко от тези оръдия може да ни ликвидира за минути. Не бива да допускаме да влезем в обсега им.
– Визуалното прицелване при това бурно море ще бъде трудно. Но вие сте права: няма да издържим дълго на подобен бараж. Трябва да увеличим скоростта си.
Бритън не отговори веднага.
– Знаете, че вече сме натоварили турбините до краен предел, за да постигнем шестнайсет възла. – Обърна се към старши помощника. – Мистър Хауъл, има ли начин да изцедим още малко скорост от кораба?
– Бих могъл да изтръгна още един възел.
– Много добре. Направете го.
Обърна се кърмчията:
– Пълен напред. Сто и деветдесет.
Усети как дълбоко в недрата на кораба турбините отговориха с изръмжаване на вдигнатите 190 оборота. Това щеше да им даде – тя набързо пресметна на ум – четири и половина часа, може би малко по-малко, преди да попаднат в обсега на стрелбата на викърсите.
Обърна се отново към Глин и към картата.
– Измислила съм го – рече тя. – Най-добрата ни възможност е да се насочим на североизток и да навлезем колкото е възможно по-скоро в аржентински териториални води. Аржентина е кръвен враг на Чили и едва ли ще допуснат чилийски разрушител да ни преследва в техни води. Ще го възприемат като акт на агресия.
Погледна Глин, но вглъбеното му изражение не издаваше нищо.
– Другата алтернатива е да се насочим към британската военноморска база на Фолклендските острови. Трябва също така да се свържем с нашите власти и да докладваме, че сме атакувани от чилийски боен кораб. Може би ще е възможно да осъществим известен натиск върху онзи побъркан негодник.
Тя зачака отговор.
Най-сетне Глин заговори:
– Сега разбирам защо бяха тези леки корекции в курса на Валенар.
– Какво?
– Отрязани сме.
Бритън бързешком погледна картата. „Рамирес“ сега се намираше на двайсет мили северозападно от тях, на истински пеленг 300 градуса.
– О, по дяволите – простена тя.
– Ако променим сега курса си към Аржентина или към Фолклендските острови, той ще ни пресрещне някъде тук – Глин очерта с пръст малък кръг върху картата.
– Тогава да се насочим на запад, към Чили – предложи Бритън. – Няма да му се размине, ако ни потопи в пристанището на Пуерто Уилямс.
– Несъмнено. Но за съжаление, ако обърнем обратно, той ще ни прихване ето тук. – Пръстът му очерта върху картата нов кръг.
– Тогава да поемем към британската научна станция на остров Южна Джорджия.
– Тогава пък ще ни блокира тук.
Тя гледаше картата и усещаше как парализиращите ледени тръпки залазиха по гърба й.
– Виждате ли, Сали… – Мога ли да ви наричам Сали? – Когато той е променял курса си, той вечее предвиждал евентуалните ни маршрути за бягство. Ако бяхме разбрали това и бяхме реагирали веднага, щяхме да имаме възможността да стигнем поне до Аржентина. Но сега дори този маршрут е затворен за нас.
Бритън усети тежест в гърдите.
– Американските ВМС…
– Моят човек вече провери. Не можем да получим ефикасна военна помощ в рамките на двайсет и четири часа.
– Но на Фолклендите има британска военноморска база, въоръжена до зъби!
– Обмислихме и това. Чили бе британски съюзник по време на Фолклендската война. За да поискат САЩ военна помощ от Великобритания срещу бившия й съюзник, като използва базата, за която са се били – това е, да речем, молба, чието удовлетворяване ще отнеме доста време, дори като се вземат предвид моите и на Лойд връзки. За съжаление най-южните райони на Южния Атлантик не са най-подходящите, за да загази човек с военните. Ние сме сами.
Тя погледна изпитателно Глин. Той отвърна на погледа й със сивите си очи, които бяха потъмнели толкова, че почти бяха придобили цвета на окръжаващия ги океан. Зад тези очи се криеше план. Но тя се боеше да попита какъв бе той.
– Ще се насочим на юг – рече късо Глин. – Към Ледовата граница.
Бритън не можеше да повярва на ушите си.
– Да навлезем във „виещите“ шейсетградусови ширини, в ледовете, при тази буря? Това не е възможност.
– Права сте – отвърна тихо Глин. – Това не е възможност. Това е единственатавъзможност.
