Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 31 страниц)
48.
Протокът Франклин
20:40
Глин стоеше на носа на малкия катер, изложил с наслада лице на студения въздух, който струеше покрай него. Четиримата мъже, които участваха в операцията, седяха на пода на тъмната кабина, готови, притихнали, невидими. Точно пред тях светлините на разрушителя премигваха над тихите води на залива. Както и бе предвидил, корабът се бе преместил по-нагоре в протока.
Обърна се и хвърли поглед към острова. Огромен грозд светлини обрамчваше трескавата минна дейност. Тежките машини бучаха напред-назад. Слаб тътен на далечна експлозия се разнесе из въздуха. А истинската работа, която се вършеше на скалата, за разлика от тази, изглеждаше несъществена. Преместването на „Ролвааг“ бе представено посредством радиотрафика като предпазна мярка заради нова буря – големият кораб щеше да застане откъм подветрената страна на острова и да подаде вързални въжета към брега.
Подуши наситения с влага морски въздух, пое дълбоко дъх в измамната тишина. Определено се задаваше голяма буря. Но истинските й размери бяха държани в тайна, известна само на Глин, Бритън и помощник-капитаните на „Ролвааг“; нямаше нужда да се отвлича вниманието на екипажа или на хората от ЕИР в такъв критичен момент. Но анализите на спътниковите данни сочеха, че щормът още призори можеше да се развие в пантеонеро,гробищния вятър. Тези ветрове винаги се зараждаха от югозапад, а след това с набирането на силата си завъртаха на северозапад. Можеха да достигнат 15 бала! Ала ако „Ролвааг“ успееше да премине протока Льомер до обяд, той щеше да се окаже откъм подветрената страна на Огнена земя преди бурята да достигне кулминацията си. И тя щеше да им идва откъм кърмата: идеално за голям танкер, самият ад – за малък преследвач.
Той знаеше, че Валенар би трябвало да е усетил приближаването му. Катерът се движеше бавно, запалил всички светлини. Дори и без радар се виждаше достатъчно добре на фона на черната в безлунната нощ вода.
Катерът наближи на около двеста метра от кораба. Глин дочу тихо изпляскване зад себе си, но не се обърна. Както и очакваше, бързо последваха още три тихи изплясквания. Чувстваше се необикновено спокоен, с изострени сетива, както винаги преди началото на операция. Бе минало много време и това усещане бе приятно, почти носталгично.
На кърмата на разрушителя светна прожектор, лъчът му се завъртя към катера и го ослепи с яркостта си. Остана неподвижен на носа, а катерът намали ход. Ако искаха да го застрелят, сега беше моментът. Но той бе непоклатимо уверен, че оръжията на разрушителя ще останат безмълвни. Пое дълбоко дъх, издиша бавно веднъж, втори път. Критичният миг отлетя.
Посрещнаха го при входния люк и го поведоха през поредица от лошо миришещи коридори и хлъзгави метални стълби. При входа на пуенте,мостика, се спряха. Валенар беше сам с вахтения офицер. Стоеше при предните прозорци, гледаше към острова с пура в устата и със скръстени на гърба ръце. Беше студено; или отоплителната система не работеше, или беше изключена. Както целия кораб, и мостикът миришеше на газьол, на сантинни води и на риба.
Валенар не се обърна. Глин остави мълчанието да продължи достатъчно дълго, преди да заговори.
– Команданте – рече учтиво и премерено на испански. – Дойдох да изразя уважението си.
Валенар издаде лек шум, който Глин прие за насмешлив. Не се обърна. Атмосферата около Глин изглеждаше заредена със свръхчовешка яснота; усещаше тялото си леко, сякаш въздушно.
Валенар най-сетне проговори.
– Това е метеорит – рече той безизразно, сухо.
„Значи знаеше.“ Това бе най-малко вероятният вариант, който бяха анализирали; но сега бе станал вариантът, който трябваше да следват.
– Да.
Валенар се обърна. Тежкото му вълнено палто се отметна и се видя стария люгер, втъкнат в колана му.
– Вие крадете метеорит от моята страна.
– Не е кражба – рече Глин. – Действаме в рамките на международното право.
Валенар се изсмя с къс смях, който прозвуча кухо на почти пустия мостик.
– Знам. Вие провеждате минна операция, а метеоритът е метал. В крайна сметка сгреших: вие наистина сте дошли тук да търсите желязо.
Глин не отвърна нищо. С всяка дума на Валенар той получаваше безценна информация за човека; информация, която щеше да му позволи да прави по-точни предвиждания за бъдещото му поведение.
– Но вие, сеньор, сте извън моетоправо. Правото на команданте Валенар.
– Не разбирам – рече Глин, макар че бе наясно.
– Вие няма да напуснете Чили с този метеорит на борда.
– Ако го намерим – рече Глин.
Валенар замълча за миг и в тази пауза Глин забеляза, че той всъщност не знаеше, че са го намерили.
– Какво ще ми попречи просто да докладвам за това на властите в Сантяго? Те поне не са още подкупени.
– Свободен сте да докладвате комуто искате – рече Глин. – Ние не вършим нищо незаконно.
Знаеше, че Валенар в никакъв случай нямаше да докладва. Той бе от онзи тип мъже, които сами биха намерили решение.
Валенар дръпна силно от пурата си и издуха дима към Глин.
– Кажете ми, сеньор… Ишмаел, нали така беше?
– Всъщност името ми е Глин.
– Разбирам. И тъй, кажете ми мистър Глин, защо дойдохте на кораба ми?
Глин знаеше, че трябва да отговори внимателно на този въпрос.
– Надявах се, команданте, че бихме могли да постигнем споразумение с вас.
Зърна очаквания гняв, изписан върху лицето на командира, и продължи с натиска си.
– Упълномощен съм да ви дам един милион долара в злато за вашето сътрудничество.
Валенар изведнъж се усмихна, очите му бяха като забулени.
– Носите ли го?
– Разбира се, че не.
Команданте лениво подръпна от своята пуро.
– Може би, сеньор, вие си мислите, че и аз имам цена – като другите. Защото съм южноамериканец, мръсен латинец, че винаги ще бъда готов да ви сътруднича в замяна на ла мордида.
– Като съдя по собствения си опит, никой не е неуязвим от корупцията – каза Глин. – Включително и американците.
Той изпитателно се взря в командира. Знаеше, че ще откаже подкупа, но дори и отказът му щеше да носи информация.
– Щом вашият личен опит е такъв, значи сте водили покварен живот, заобиколен от блудници, дегенерати и хомосексуалисти. Вие никога няма да напуснете Чили с този метеорит. Настоявам да си вземете златото, сеньор и да натъпчете курвенската конона майка си с него.
Глин не отговори на тази най-силна испанска обида.
Валенар свали пурата си.
– Има и още нещо. Изпратих човек, който да разузнае острова и той не се завърна. Казва се Тимер. Той е моят офисиал де комуникасион – офицерът по свръзките.
Глин бе леко изненадан от това. Не очакваше команданте да повдигне въпроса, още по-малко да признае, че го е пратил на шпионска експедиция. В крайна сметка този мъж се бе провалил, а Валенар определено бе човек, за когото провалът заслужаваше единствено презрение.
– Той преряза гърлото на един от хората ми. Ние го задържахме.
Командирът присви очи, в един миг изглеждаше като че ще загуби самообладание. Но бързо се съвзе и се усмихна.
– Вие ще ми го върнете, нали?
– Съжалявам – рече Глин. – Но той е извършил престъпление.
– Вие ще го върнете веднага, инак ще взривя кораба ви – повиши тон Валенар.
Глин отново почувства как го залива недоумение. Тази безразсъдна заплаха надхвърляше размерите на ситуацията. Един офицер-сигналчик лесно би бил заменен, не беше от висок ранг. Тук имаше нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Трескаво обмисляше възможностите, докато формулираше отговора си.
– Това няма да бъде разумно, след като вашият човек се намира в ареста на кораба.
Команданте се вторачи в Глин. А когато заговори, тонът му бе отново спокоен.
– Върнете ми Тимер и може би ще преосмисля решението си дали да ви оставя да вземете метеорита.
Глин знаеше, че това бе лъжа. Ако му върнат младежа, Валенар би ги оставил да си тръгнат точно толкова, колкото ако наистина можеха да му го върнат. Бе разбрал от Пъпъп, че команданте има фанатично предан екипаж. И сега може би бе в състояние да разбере защо: Валенар отвръщаше на лоялността на хората си със същата свирепа лоялност. Глин бе сметнал, че той щеше да бъде мъж, за когото останалите хора са заменими. Не бе очаквал да види тази черта на Валенар. Тя не пасваше на портрета, който хората му в Ню Йорк бяха съставили, нито на досието за миналото му, с което се бе сдобил. Но въпреки това те бяха полезни. Налагаше се да направи преоценка на Валенар. Във всеки случай сега разполагаше с необходимата му информация: вече знаеше какво знае Валенар. А собственият му екип бе имал достатъчно време да стори онова, което бе необходимо.
– Ще предам предложението ви на капитана – рече той. – И мисля, че това би било възможно да се уреди. Ще получите отговор до обяд. – Глин се поклони леко. – А сега, с ваше разрешение, ще се завърна кораба си.
Валенар се усмихна, направи почти сполучлив опит да прикрие кипящия си гняв.
– Направете го, сеньор. Защото ако не видя Тимер със собствените си очи до обяд, тогава ще знам, че е мъртъв. И вашите животи нямат да струват колкото кучешки фъшкии под подметките ми.
49.
„Ролвааг“
23:50
Макфарлън прие разговора в кабинета на Лойд в напуснатите му офиси. Навън, зад панорамните прозорци, се бе надигнал лек ветрец, а от запад се носеше мъртва вълна. Големият кораб бе застанал подветрено на отвесните базалтови скали, вързалата му бяха подадени към брега и хванати на стоманени болтове, забити в самия камък. Всичко бе готово, очакваха гъстата мъгла, която Глин бе предрекъл за полунощ.
Телефонът на писалището на Лойд замига ядно и Макфарлън посегна с въздишка към слушалката. Това щеше да бъде третият разговор с Лойд тази вечер. Ненавиждаше тази своя нова роля – на посредник и секретар.
– Мистър Лойд?
– Да, да, тук съм. Глин завърна ли се?
Чуваше се същият силен, непрекъснат пасивен шум, който съпътстваше и предишния им разговор. Макфарлън се запита лениво откъде ли му се обаждаше Лойд.
– Върна се преди два часа.
– И какво каза? Валенар приел ли е подкупа?
– Не.
– Може би не е предложил достатъчно пари.
– Глин изглежда смята, че размерът на сумата няма значение.
– Господи, Боже, всеки си има цена! Предполагам, че вече е твърде късно, но бих платил двайсетмилиона. Кажете му го. Двайсет милиона в злато, изпратени до която точка на света пожелае. И американски паспорти за него и за семейството му.
Макфарлън не отвърна нищо. Кой знае защо той не смяташе, че Валенар ще се заинтересува от американски паспорти.
– Та какъв е планът на Глин?
Макфарлън преглътна. Мразеше тази си задача все повече с всяка изминала минута.
– Той твърди, че е безупречен, но не може да го сподели засега с нас. Казва, че поверителността е критично важна за успеха.
– Какви глупости! Свържи ме с него. Веднага.
– Опитах се да го намеря, когато разбрах, че ме търсиш. Отново. Той не отговаря – нито радиостанцията, нито пейджърът му. Никой не знае къде се намира.
– Дяволите да го вземат! Знаех си, че не бива да залагам всичките си…
Гласът му се удави от рева на статично електричество. Появи се след малко, още по-слабо доловим.
– Сам? Сам?
– Тук съм.
– Слушай. Ти си представителят на Лойд там. Кажи на Глин да ми се обади незабавно и му кажи, че това е заповед, инак ще го уволня и лично ще го изхвърля зад борда.
– Добре – отвърна уморено Макфарлън.
– Ти в моя офис ли си? Можеш ли да видиш метеорита?
– Той все още е скрит на онази скала.
– Кога ще бъде натоварен на кораба?
– Веднага щом се спусне мъглата. Казаха ми, че ще са необходими няколко часа, за да бъде спуснат в танка, може би още половин час, за да бъде укрепен, след което отплаваме. Трябва да се измъкнем оттук не по-късно от пет сутринта.
– Това е съвсем скоро. А чувам, че се задавала нова буря, по-силна от предишната.
– Буря ли? – попита Макфарлън.
Единственият отговор бе изпукването на статичното електричество. Изчака малко, но линията бе прекъсната. След минута и той затвори телефона и се взря навън през един прозорец. Точно в този момент електронният часовник на писалището на Лойд удари полунощ.
„Лично ще го изхвърля зад борда“, бе казал той.
И след това Макфарлън изведнъж се досети какъв бе шумът, който бе чувал по време на разговора си с Лойд: вой на реактивен двигател.
Лойд се намираше на борда на самолет.
50.
„Алмиранте Рамирес“
25 юли, полунощ
Команданте Валенар стоеше на мостика и се взираше през бинокъла си. Корабът му се намираше в северния край на протока, откъдето нищо не му пречеше да оглежда какво става на острова. Гледката наистина беше впечатляваща.
Американците бяха докарали големия танкер до самата скала и бяха подали вързала към брега. Ясно бе, че капитанът на „Ролвааг“ знаеше това-онова за времето около нос Хорн. Не можеха да знаят за некартираната подводна козирка, на която се бе закотвил „Алмиранте Рамирес“. Затова бяха завързали кораба откъм подветрената страна на острова, с надеждата да се предпазят от най-голямата ярост на бурята. С малко повече късмет ветрецът щеше да държи кораба на разстояние от опасните скали. И все пак, това си беше доста рискована маневра за толкова голям кораб, особено за кораб, който използва динамично позициониране – особено ако вятърът неочаквано промени посоката си. Щеше да бъде много по-безопасно да се отведе кораба по-далеч от сушата. Но нещо неотложно ги задържаше в близост до острова.
Не се наложи да търси това нещо надалеч. Завъртя бинокъла към средата на острова, към широкомащабната минна операция, която се извършваше на около две мили от „Ролвааг“. Беше я наблюдавал внимателно и преди да дойде американецът Глин. Няколко часа преди това дейността там се засили: експлозии, трескаво бучене на машини, работници тичаха насам-натам, огромни прожектори осветяваха терена. Прехванатият радиотрафик сочеше, че екипите бяха открили нещо. Нещо голямо.
Ала изпитваха сериозни затруднения с откритието си. Първо, бяха повредили най-мощния си кран в опит да го вдигнат. А сега се опитваха да изтеглят нещото с тежки машини. Ала от разговорите по радиото ставаше ясно, че късметът не беше на тяхна страна. Не ще и съмнение, „Ролвааг“ беше наблизо, в случай, че потрябват още хора или техника. Валенар се усмихна: в крайна сметка американците не бяха чак толкова компетентни. При това темпо щяха да им потрябват седмици, за да качат метеорита на борда.
Разбира се, той никога не би допуснал това да стане. След като Тимер се завърне безопасно на борда, Валенар щеше да повреди танкера, за да попречи на отплаването им, след което щеше да разпространи новината за опита им за кражба. Така щеше да запази честта на страната си. Когато политиците видят метеорита – след като са научили как американците са се опитали да го откраднат – те ще разберат. Заради този метеорит дори могат да го повишат и да напусне Пуерто Уилямс. Не той, а корумпираните негодници от Пунта Аренас щяха да страдат. Но всичко зависеше от точния избор на подходящия миг…
Усмивката му се стопи, като си помисли за Тимер, затворен в ареста на кораба. Това, че бе убил някого, не бе изненада; младежът реагираше бързо, много искаше да направи впечатление. Онова, което изненада Валенар, бе, че го бяха заловили. Очакваше с нетърпение да го разпита.
Не си позволи да обмисля другата възможност: че американецът бе излъгал и младежът бе мъртъв.
Нещо прошумоля и зад него се появи офисиал де гуардия.
– Команданте?
Валенар кимна без да го погледне.
– Получихме втора заповед да се завърнем в базата, сър.
Валенар не отвърна нищо. Чакаше, мислеше.
– Сър?
Валенар се обърна в мрака. Очакваната мъгла се спускаше на вълма.
– Запазете радиомълчание. Не потвърждавайте приемането на телеграми.
При тази заповед в очите на офицера проблеснаха едва видими пламъчета, ала той бе твърде добре обучен, за да поставя под съмнение изпълнението на заповед.
– Слушам, сър.
Валенар гледаше мъглата. Носеше се като дим, който прииждаше сякаш отникъде, за да забули морето наоколо. Светлините на големия танкер запремигваха и ту изчезваха, ту се появяваха отново, размазани от вълмата, докато най-сетне се изгубиха. В средата на острова ярката светлина на работната площадка се превърна в неясно сияние, сетне и то изчезна и около кораба се спусна стената на пълен мрак. Той наведе глава в инфрачервения визьор – в него корабът се очертаваше като замъглено жълто петно.
Валенар се изправи и се отдръпна от визьора. Замисли се за Глин. В него имаше нещо странно, нещо непроницаемо. Визитата му на „Алмиранте Рамирес“ бе връх на безсрамието. За да се направи, се изискваше кураж. И това го безпокоеше.
Продължи да се взира в мъглата още известно време. След това се обърна към дежурния офицер.
– Офисиал сентрал де информасион де комбате да се яви на мостика – рече тихо, но отчетливо той.
51.
„Ролвааг“
Полунощ
Когато Макфарлън се качи на мостика, завари там разтревожена група офицери да се тълпи около командния пулт. Бе прозвучал алармен сигнал и бе обявена общокорабна тревога. Бритън, която бе пратила да го повикат спешно, изглежда не забеляза пристигането му. Извън редицата прозорци се виждаше единствено мъглата. Мощните светлини на бака се бяха превърнали в бледи жълти точици.
– „Осветил“ ли ни е? – попита Бритън.
– Тъй вярно – отговори един от офицерите. – С радара за управление на стрелбата.
Тя прокара длан по челото си, след това вдигна глава и зърна Макфарлън.
– Къде е мистър Глин? Защо не отговаря?
– Не знам. Изчезна малко след като се върна от чилийския кораб. И аз се опитвах да го намеря.
Бритън се обърна към Хауъл.
– Може би не е на кораба – отвърна старши помощникът.
– На кораба е. Искам две издирвателни групи – една откъм носа, друга откъм кърмата. Да тръгнат едновременно към средата на кораба. Да се осъществи щателно претърсване. И го доведете веднага на мостика.
– Това няма да е необходимо – рече Глин, който, както винаги безшумно, се бе появил до Макфарлън. Зад него стояха двама мъже, които Макфарлън не помнеше да бе виждал. Върху ризите им имаше малки кръгли емблеми на ЕИР.
– Ели – започна Макфарлън, – Палмър Лойд пак се обади…
– Доктор Макфарлън, моля за тишина на мостика! – стрелна го с очи Бритън.
Командната нотка в тона й бе смазваща. Макфарлън замълча.
Бритън се обърна към Глин:
– Кои са тези хора и защо са на мостика ми?
– Те са служители на ЕИР.
Бритън замълча за миг, сякаш се опитваше да осмисли чутото.
– Мистър Глин, искам да ви напомня – и на доктор Макфарлън, като представител на „Лойдс индъстриз“ – че що се отнася до „Ролвааг“, върховната власт по отношение на командването и предоставянето му е изцяло моя.
Глин кимна. Или поне на Макфарлън му се стори, че кимна; толкова лек и неуловим бе жестът му.
– А сега възнамерявам да упражня прерогативите си.
Макфарлън забеляза, че лицето на Хауъл и лицата на останалите офицери бяха като каменни. Ясно бе, че нещо предстоеше да се случи. И въпреки това Глин изглежда приемаше твърдото изявление без да се обезпокои.
– И как възнамерявате на изпълните прерогативите си?
– Онзи метеорит няма да бъде натоварен на кораба.
Последва кратко мълчание и Глин я изгледа добродушно.
– Капитане, мисля, че ще е най-добре да обсъдим това насаме.
– Не, сър. – Обърна се към Хауъл. – Започнете подготовка за отплаване. Снемаме се след деветдесет минути.
– Един момент, ако обичате, мистър Хауъл – рече Глин без да откъсва очи от капитана. – Мога ли да попитам кое предизвика това решение?
– Знаете моите опасения за тази скала. Вие не ми дадохте никакви уверения, освен предполагаеми, че е безопасно да натоварим това нещо на борда. А само преди пет минути разрушителят ни „освети“ с бойния си радар. Ние сме като мюре. Дори метеоритът да е безопасен, условията не са. Към нас се носи силна буря. Човек не товари най-тежкия предмет, преместван някога от хора, под дулата на стомилиметрови оръдия.
– Той няма да стреля. Поне засега. Смята, че държим неговия човек в ареста. И изглежда забележително нетърпелив да си го прибере невредим.
– Разбирам. И какво ще правим, когато разбере, че Тимер е мъртъв?
Глин не отговори на въпроса.
– Бягство без приличен план е гарантиран провал. А и Валенар няма да ни пусне, докато младежът не се завърне.
– Единственото, което мога да кажа, е, че е по-добре да се опитам да избягам сега, отколкото с натъпкан с метеорит търбух, който да ни забавя.
Глин продължи да я гледа с добродушно, почти тъжно изражение.
Един техник се прокашля и рече:
– Имам контакт с летящ в наша посока обект, пеленг нула-нула-девет, разстояние трийсет и пет мили.
– Проследете полета и ми съобщете позивните му – нареди Бритън, без да променя положението си и без да сваля поглед от Глин.
Последва кратка, напрегната тишина.
– Нали не сте забравили договора, който подписахте с ЕИР? – попита Глин.
– Нищо не съм забравила, мистър Глин. Но има по-висш закон, който стои над всякакви договори: законът и традициите на морето. Капитанът има последната дума относно своя кораб. И при сегашните обстоятелства аз няма да позволя този метеорит да бъде натоварен на борда.
– Капитан Бритън, след като не желаете да говорите насаме с мен, единственото, което мога да сторя, е да ви уверя, че няма нужда да се безпокоите.
Глин кимна на хората си. Единият от тях пристъпи напред и седна пред неизползвания досега компютърен пулт от черна стомана. Думите „Датаметрика на безопасността“ бяха изписани отстрани. Другият зае позиция зад него, с гръб към пулта и с лице към корабните офицери. Макфарлън разбра, че този пулт бе по-малък братовчед на мистериозната машина, която Бритън му бе показала в залата за управление на товара.
Тя изгледа мрачно двамата непознати.
– Мистър Хауъл, отстранете служителите на ЕИР от мостика.
– Това – рече тъжно Глин, – няма да е възможно.
Нещо в тона му изглежда принуди Бритън да се поколебае.
– Какво искате да кажете?
– „Ролвааг“ е чудесен кораб, последна дума на морската компютризация. Като предпазна мярка ЕИР използва тази компютризация при непредвидени обстоятелства като това. Виждате ли, нашите системимогат да контролират главния компютър. Обикновено този контрол е прозрачен. Но след като „Ролвааг“ бе докаран до брега, деактивирах този байпас. Сега ние единствени разполагаме с кодовете за достъп до управлението на главните двигатели. Не можете да подадете нито една команда до машините или кормилата, ако преди това не бъде въведена съответната парола.
Бритън го погледна, върху лицето й се четеше тиха ярост. Хауъл вдигна телефонната слушалка на командния пулт.
– Охрана – на мостика, веднага.
Бритън се обърна към вахтения офицер.
– Заповядайте готовност на машината за маневра.
След като офицерът вкара поредица от команди, последва тишина.
– Машината не отговаря, госпожо. Таблото ми е изключено.
– Пуснете диагностична програма – рече тя, пристъпи напред и се наведе над пулта.
– Капитане – продължи Глин, – боя се, че ще трябва да изпълните докрай всяка буква и алинея на договора си, независимо дали това ви харесва, или не.
Тя се обърна рязко, погледът й се впи в очите му. Каза му нещо, но толкова тихо, че Макфарлън не можа да го чуе. Глин пристъпи напред.
– Не – рече той, почти шепнешком. – Виеобещахте да отведете като капитан този кораб до Ню Йорк. Аз само добавих гаранция, която да предотврати неизпълнението на това обещание – от вас, или от други хора.
Бритън замълча, високото й тяло потреперваше леко.
– Ако отплаваме сега, прибързано, без план, те наистина ще ни потопят. – Тонът на Глин си оставаше нисък, убедителен, настойчив. – Самото ни оцеляване сега зависи от това да следвате нарежданията ми. Аз знам какво правя.
Бритън продължаваше да го гледа.
– Това няма да мине.
– Капитане, вие трябва да ми повярвате, като ви казвам това, защото ако искаме да оцелеем, можем да следваме само един курс на действие. Вие трябва да ми сътрудничите, инак всички ще загинем. Толкова е просто.
– Капитане – намеси се вахтеният офицер, – диагностичната проверка…
Той замлъкна, след като видя, че Бритън не го слушаше. На мостика се появиха неколцина офицери от охраната.
– Чухте капитана – излая Хауъл и даде знак на екипа по сигурността да пристъпи напред. – Освободете мостика от хората на ЕИР.
Агентите на Глин се стегнаха в готовност при пулта си.
И тогава Бритън бавно вдигна ръка.
– Капитане… – понечи да рече нещо Хауъл.
– Могат да останат.
Хауъл я изгледа изумен, но Бритън не се обърна. Последва дълга, мъчителна пауза. Тогава Глин кимна на екипа си.
Седналият мъж извади къс метален ключ, който бе окачен на врата му, и го мушна в пулта. Глин пристъпи напред, набра къса серия от команди, след това се обърна към клавиатура само от числа и натисна отново няколко клавиша.
Вахтеният офицер вдигна глава:
– Сър, таблото отново светна.
Бритън кимна.
– Моля се Богу, че наистина знаете какво правите.
Не погледна Глин, като произнесе тези думи.
– Ако можете да се доверите на нещо, капитане, надявам се, че ще се доверите на това. Аз сключих професионален договор – и личен също – да докарам метеорита в Ню Йорк. Хвърлих огромни ресурси за решаването на всеки проблем, с който бихме могли да се сблъскаме – включително и настоящия. Аз – ние – няма да се провалим.
Ако тези думи имаха някакъв ефект върху Бритън, Макфарлън не можа да го забележи. Погледът й си оставаше резервиран.
Глин отстъпи назад.
– Капитане, следващите дванайсет часа ще бъдат най-трудните от цялата мисия. Успехът сега зависи от частичен отказ от правомощията ви като капитан. За което моля за извинение. Но след като метеоритът бъде в безопасност в товарния танк, корабът отново ще бъде ваш. А утре по обяд ние вече ще сме далеч, на път за Ню Йорк. С безценно съкровище на борда.
Макфарлън забеляза, че когато я погледна, Глин се усмихна: беше едва доловима, напрегната, но все пак усмивка.
От радиорубката излезе Банкс.
– „Птичката“ е идентифицирана, госпожо. Това е вертолет на „Лойдс холдингс“, който изпраща шифровани позивни по честотата кораб-кораб.
Усмивката се стопи от лицето на Глин. Той хвърли бърз поглед към Макфарлън. „Не ме гледай така“, едва не рече на глас Макфарлън. „Ти трябваше да го държиш настрани.“
Офицерът на радарния пулт си нагласи слушалките.
– Капитане, той иска разрешение за кацане.
– ЕТА 2626
Estimated Time of Arrival (морски и авиационен термин) – предполагаемо време на пристигане. (англ.) – Б.пр.
[Закрыть]?
– Трийсет минути.
Глин се обърна:
– Капитане, ако не възразявате, трябва да свърша няколко неща. Направете всички приготовления за отплаване, които смятате за нужни. Ще се върна скоро.
Той тръгна, като остави двамата служители от ЕИР на пулта им. На вратата се спря:
– Доктор Макфарлън – рече без да се обръща, – мистър Лойд ще очаква добро посрещане. Уредете го, ако обичате.