Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 31 страниц)
66.
„Алмиранте Рамирес“
11:00
След зазоряване Валенар забеляза, че вятърът бе започнал неизбежния си заход на запад. Планът му бе сработил. Американците установиха твърде късно, че са отрязани. Нямаше накъде да бягат, освен към шейсетградусовите ширини. И те вече бяха променили курса си на едно-осем-нула – чист юг. Точно там щеше да ги прихване, там щеше да се състои ендшпилът: при Ледовата граница, в черните, ледени води на Антарктическия океан.
Той рече тихо, но отчетливо:
– Отсега нататък аз поемам командването на мостика. Вахтеният офицер! – извика:
– Слушам, сър, команданте поема мостика.
– Курс едно-нула-осем – заповяда Валенар на офицера на командния пулт.
Заповедта му щеше да ориентира кораба така, че да поема вълната на борд, най-опасното положение за разрушителя. Офицерите на мостика бяха наясно с това. Изчака офицерът на пулта да повтори заповедта и да даде указания на кърмчията. Но не последва никакъв отговор.
– Сър? – обади се вахтеният офицер.
Валенар не се обърна да го погледне. Нямаше нужда; усещаше онова, което предстоеше да се случи. С периферното си зрение можеше да види офицера на пулта и тимонела, кърмчията, които бяха застанали мирно.
Така, ето, че и това стана. По-добре сега, отколкото по-късно.
Повдигна вежди и погледна вахтения офицер.
– Господин Сантандер, да не би да имаме някакъв проблем с препредаването на командите на мостика?
Изрече думите си възможно най-меко.
– Офицерите на „Алмиранте Рамирес“ биха искали да знаят каква е задачата ни, сър.
Валенар изчака, без да го поглежда. Отдавна бе открил, че мълчанието е по-заплашително от думите. Измина една минута преди да заговори.
– Да не би да е въведен обичаят офицерите от чилийския флот да разпитват командирите си?
– Съвсем не, сър.
Валенар извади една пуро, завъртя я между пръстите си, отхапа крайчеца и внимателно я пъхна между устните си. Пое въздух през нея.
– Тогава защо ме питате? – попита благо.
– Сър… поради необичайното естество на мисията ни, сър.
Валенар извади пурата от устата си и я огледа.
– Необичайно ли? И защо?
Последва нова неловка пауза.
– Имаме впечатлението, сър, че миналата нощ ни бе наредено да се върнем в базата. Не знаем за заповеди да преследваме този граждански кораб.
Валенар се впечатли от думата „граждански“. Това бе откровен упрек, внушение, че бе предприел страхливо преследване на невъоръжен противник. Пое още по-дълбоко дъх през незапалената пура.
– Кажете ми, господин Сантандер. На борда на кораба от кого получавате командите си – от командира си, или от командира на бреговата база?
– От командира си, сър.
– А аз ли съм вашият командир?
– Тъй вярно, сър.
– Тогава няма какво повече да говорим.
Валенар извади кутия кибрит от джоба си, отвори го, извади ветроупорна клечка, бавно я прекара по драскалото и запали пурата.
– Сър, моля за извинение, но онова, което казахте, е недостатъчно. При ремонта на винтовете загинаха хора. При цялото ни уважение, ние искаме информация за задачата.
Най-сетне Валенар се обърна. Усещаше как се разгаря яростта му – насочена към арогантните американци, към мъжа на име Глин, който дойде да си побъбрят, докато водолазите му са подготвяли саботажа; той бе виновен и за смъртта на Тимер. Но сега цялата негова ярост бе насочена към този подчинен, който се осмеляваше да поставя под въпрос решенията му. Дръпна от пурата, пое дълбоко дима, усети прилива на никотин в кръвта си. След като се успокои отново, хвърли клечката на мократа палуба и свали пурата. Този офисиал де гуардия бе зелен, глупав мъж и предизвикателството му не бе неочаквано. Огледа останалите офицери на мостика. Всички бързо свеждаха очи.
Валенар извади с плавно движение пистолета си и опря дулото му в гърдите на офицера. В мига, в който Сантандер отвори уста и понечи да възрази, той дръпна спусъка. Деветмилиметровият куршум го отхвърли назад така, сякаш бе получил юмручен удар, запрати го тежко върху една преграда. Вахтеният офицер се взря изумен в пробития си гръден кош – в малкото кърваво фонтанче, което пулсираше ритмично. Раната засмука въздух, издиша го, после това се повтори. Мъжът падна на колене, след това се строполи на лакти, учудените му очи бързо се превръщаха в стъкло, а устата му си остана отворена.
Валенар прибра пистолета в кобура. Единственият звук на мостика бе хъркането на Сантандер, който се опитваше да поеме дъх и тихото почукване на капките кръв, които падаха от гърдите му на палубата.
Валенар погледна офицера на пулта.
– Господин Алер, от този момент нататък вие сте вахтеният офицер. А вие, господин Лумас – офицер на пулта. Беше заповядан нов курс. Изпълнете заповедта!
Обърна се, дръпна от пурата си и погледна отново разбеснелия се от бурята океан. Дланта на дясната му ръка още бе отпусната върху ръкохватката на люгера. Изчака да види дали наченатият бунт щеше да продължи. Щеше да бъде жалко, ако изгуби и Алер.
Алер погледна новия офицер на пулта и кимна леко.
– Дясно на борд – рече офицерът на пулта, – поеми курс едно-осем-нула.
Кърмчията отговори:
– Слушам, сър, дясно на борд, курс едно-осем-нула.
Валенар отдръпна ръка от пистолета си. Всичко бе свършило. Отрязваш главата и тялото умира.
Корабът започна да се обръща с борд към вълнението, подпомогнат от ужасяващите тласъци на всяка прииждаща вълна. Когато вибрациите и клатенето достигнаха апогея си, хората на мостика се уловиха за стойки и перила, кой за каквото падне, за да запазят равновесие.
– Имам едно-осем-нула – докладва с разтреперан глас кърмчията.
– Добре – отвърна офицерът на пулта.
Валенар се надвеси над разговорната тръба.
– Радар, искам преценка кога американският кораб ще влезе в обсега на оръдията „Викърс“.
– Сър, при сегашния курс и скорост, очакваме да влезе в обсега ни след три часа и трийсет минути – долетя след миг отговорът.
– Много добре.
Валенар се отдръпна от тръбата и посочи с палец умиращия мъж в краката си.
– Господин Санчес, махнете това нещо оттук. И изпратете група да почисти.
После отново се обърна към разбунтуваното море.
67.
„Ролвааг“
11:30
Глин стоеше неподвижен до Бритън, която бе застанала до щурвала. След като обърнаха на юг, към шейсетия паралел, „Ролвааг“ навлезе направо в зоната на западните ветрове, които вилнееха на „дъното“ на света – тук в безкрайно кръгово движение се формираха най-големите вълни на планетата. Ужасяващи композиции от атлантически сриващи се вълни, високи като планини, се носеха на изток докъдето стигаше погледът. През последния час щормът увеличи силата си, океанът сякаш бе изгубил повърхността си и сега вече нямаше ясно различима линия между море и небе. Виещият вятър и надигащите се вълни се сливаха в яростен възел от пяна и пръски. Когато танкерът навлизаше в падината между две вълни, следваше кратко, призрачно затишие; после големият кораб потреперваше и се изкачваше отново по гребена, за да попадне в пастта на виещата буря.
Глин обаче не виждаше щорма. От известно време мислите му бяха другаде. Валенар бе заложил всичко на това преследване – кариерата, екипажа, кораба, честта на страната си, собствения си живот. Знаеше, че те превозват само една скала; голяма скала, но все пак скала. Това преследване нямаше смисъл.
Глин беше допуснал сериозна грешка. Непростима. Само за миг си помисли за провал; обръщаше думата напред-назад върху езика си, сякаш я вкусваше. След това със спазъм я изхвърли от мислите си. Нямаше, не можеше да има провал в тази работа!
Проблемът не беше в компютърния портрет, нито в двете странички от досието на Валенар, което се намираше в Ню Йорк; проблемът бе в самия него.Липсваше някакво жизненоважно парченце от пъзела. И това парченце бе собственият му ум, който очакваше той да го разпознае. Ако можеше да разбере мотивите на Валенар за това ненормално преследване, би могъл да му противодейства… Докъде би стигнал чилиецът? Дали щеше да ги преследва и отвъд Ледовата граница? Поклати глава, сякаш да изтръска отговора, ала не измисли нищо. Без да разбере мотивите му, не можеше да състави и план.
Погледна към Бритън. Тя се взираше в радара, в трепкащата зелена точица, която представляваше „Алмиранте Рамирес“.
– През последния половин час „Рамирес“ следва нашия курс – рече тя, без да вдига глава. – Едно-осем-нула, точно по кърмата ни, поддържа двайсет възла скорост, пеленгът е постоянен, а дистанцията намалява.
Глин не отвърна нищо. За него бе невероятно, че Валенар ще поведе кораба си при това бордово вълнение. Гиганският „Ролвааг“ се измъчваше, а бе далеч по-пригоден за подобна буря, отколкото един разрушител с широчина от едва тринайсет-четиринайсет метра. Това бе наистина лудост. Съществуваше голяма вероятност „Алмиранте Рамирес“ да се преобърне. Но това бе вероятност, а Глин нямаше представа що за моряшки качества притежаваше Валенар. Предполагаше, че бяха от най-висша степен.
– При сегашната скорост и пеленг, ще ни настигне около Ледовата граница – рече Бритън. – А ще попаднем в обсега на оръдията му доста преди това.
– След по-малко от три часа – уточни Глин. – Около смрачаване.
– Мислите ли, че ще открие огън, след като влезем в обсега му?
– Изобщо не се съмнявам.
– Ние сме беззащитни. Ще ни разкъса на парчета.
– Ако не успеем да го изгубим в тъмнината, това за жалост е напълно вярно.
Тя вдигна глава и го погледна.
– Ами метеоритът? – попита тихо.
– Какво имаш предвид?
Сниши още гласа си и погледна крадешком към Лойд.
– Ако го изхвърлим, ще можем да увеличим скоростта.
Глин усети как се стяга вътрешно. И той погледна към Лойд, който стоеше намръщен до предните прозорци, разтворил яките си като стълбове крака. Не беше ги чул. А когато Глин отговори, той го стори нарочно бавно и благоразумно.
– За да го изхвърлим, ще трябва корабът да спре напълно. Спирачният му път е пет мили. Половин час. Това ще даде на Валенар всичкото необходимо нему време да ни настигне. Ще ни потопи преди да сме успели да спрем.
– Тогава значи и вашите отговори се изчерпаха? – попита тя с още по-тих глас.
Той се взря в зелените й очи. Бяха ясни, не мигваха и изглеждаха невероятно красиви.
– Не съществува такова нещо като проблем без решение – отвърна. – Ние просто трябва да го намерим.
Бритън замълча за миг, след което продължи:
– Преди да отплаваме от острова, вие ме помолихте да ви се доверя. Надявам се да мога. А и много бих искала да мога.
Глин се извърна, усетил как го залива неочаквана емоционална вълна. В един миг погледът му спря върху екрана на GPS-a и очертаната с точици зелена линия на Ледовата граница, която го пресичаше по ширина. След това отново я погледна в очите.
– Можете да ми имате доверие за това, капитане. Аз наистина ще намеря решение за вас. Обещавам.
Тя бавно кимна.
– Не мисля, че сте човек, който пристъпва обещанията си. Надявам се да съм права. Мистър Глин, Ели, сега искам от живота само едно. И то е да видя отново дъщеря си.
Глин понечи да отговори. Ала от устните му се изтръгна само изненадано изсъскване. Направи неволно крачка назад. В съзнанието му с ослепителна светлина проблесна прозрението – той разбра какъв бе движещият Валенар мотив.
Обърна се и без да изрече и дума рязко напусна мостика.
68.
„Ролвааг“
12:30
Лойд крачеше неспокойно напред-назад по обширния мостик. Бурята блъскаше яростно прозорците, ала той не гледаше към разбунтувалите се вълни. През целия си живот не бе виждал нищо по-застрашително. Това почти не приличаше на вода, бяха по-скоро планини – зелени, сиви и черни, надигаха се и рухваха, фучаха и се свличаха като гигантски разпенени лавини. Той не виждаше как техния кораб – как който и да е кораб – може да издържи и половин минута в такова море. Ала въпреки това „Ролвааг“ продължаваше да оре в океана. Трудно бе да се върви, ала се нуждаеше от физическо усилие да се разсее. Стигна до вратата към крилото на десния борд, обърна се рязко и пое обратно. С това бе заето времето му през последните шейсет минути – откакто Глин бе изчезнал, без да изрече и дума.
Главата го болеше от тази неочаквана промяна в късмета, от рязката смяна на настроението, от непоносимото напрежение на последните дванайсет часа. Гняв, унижение, триумф, опасения. Вдигна глава към стенния часовник, след това огледа лицата на офицерите на мостика. Посърналият Хауъл. Бритън, безучастна, следяща последователно ту радарния екран, ту графиките на GPS-a. Банкс – в рамката на вратата към радиорубката. На Лойд му се искаше да изтръгне от тях някакви отговори, ала вече му бяха казали всичко, което можеше да узнае. Бяха на два часа разстояние от обсега на оръдията на „Рамирес“.
Лойд усети как крайниците му се вдървяват от обзелата го ярост. Глин беше виновен за това! Беше самонадеяна високомерност: беше изучавал възможностите толкова дълго, че бе повярвал в своята непогрешимост. Някой беше казал: „Който мисли дълго, мисли грешно“. Ако му бяха разрешили да позвъни тук и там за съдействие, сега нямаше да са толкова безпомощни – като мишка, която очаква котката да я връхлети всеки миг.
Вратата на мостика се отвори и през нея влезе Глин.
– Добър ден, капитане – произнесе безгрижно той.
Това негово безгрижие повече от всичко разпали яростта на Лойд.
– Дяволите да те вземат, Глин – изруга той. – Къде беше?
Глин бавно го погледна.
– Проучвах досието на Валенар. Сега знам какви са движещите му мотиви.
– Кой, по дяволите, се интересува от това? Той ни принуждава да се движим на юг, право към Антарктида.
– Тимер е бил син на Валенар.
Лойд се сепна.
– Тимер? – попита объркан.
– Офицерът по свръзките на Валенар. Мъжът, който бе убит от метеорита.
– Това е абсурдно. Не ми ли казахте, че бил рус и със сини очи?
– Бил е син на Валенар от германска любовница.
– Това нова догадка ли е или имаш доказателства?
– Няма документални данни, че има син, но това е единственото обяснение. Ето защо толкова много настояваше да му върнем младежа, когато го посетих. И ето защо първоначално се въздържаше да атакува кораба ни: казах му, че държим Тимер в ареста. Но веднага щом отплавахме от острова, той е разбрал, че синът му е мъртъв. Мисля, че е убеден, че ние сме го убили. Ето защо ни последва и в международни води. Ето защо никога няма да се откаже – докато загине. Или докато загинем ние.
Яростният спазъм бе преминал. Лойд се чувстваше изцеден, напълно изтощен. В този миг гневът щеше да бъде безполезен. Успя да овладее гласа си.
– И как би могло, дай Боже, това психологическо прозрение да ни помогне?
Вместо да отговори, Глин погледна към Бритън.
– На какво разстояние сме от Ледовата граница?
– Тя е на седемдесет и пет мили южно от сегашното ни местоположение.
– Забелязвате ли лед на радара?
Бритън се обърна:
– Мистър Хауъл?
– Има дрейфуващи парчета на около десет мили. Граулери – тук и там. Току до Границата дългообхватният радар засича масивен леден остров. Два ледени острова всъщност: приличат на остров, който се е разполовил.
– Пеленг?
– Едно-девет-едно.
Намеси си Глин:
– Бих предложил да се насочим натам. Да променим съвсем бавно курса. Ако Валенар не усети веднага промяната, бихме могли да спечелим миля-две.
Хауъл погледна въпросително Бритън.
– Мистър Глин – рече Бритън, – самоубийствено е такъв голям кораб да се спуска отвъд Ледовата граница. Особено пък в такова време.
– Има причини за това – отвърна Глин.
– Би ли ги споделил с нас? – попита Лойд. – Или отново ще ни държиш на тъмно? Може би нямаше да е лошо да използваме повече мисловна дейност преди вземането на решения.
Погледът на Глин спря първо върху Лойд, сетне – върху Бритън, накрая – върху Хауъл.
– Нямам нищо против – отвърна той след малко. – Възможностите ни са сведени до две: да обърнем и да се опитаме да избягаме от разрушителя. Или да продължим по този курс и да изгубим чилиеца под Ледовата граница. Първият вариант е с възможност за провал близо до стоте процента, вторият – малко по-малко. Вторият план има предимството, че разрушителят ще бъде принуден да плава, като поема вълнението на борд.
– Каква е тази Ледова граница? – попита Лойд.
– Това е районът, където замръзващите води около Антарктида се срещат с по-топлите води на Атлантика и Пасифика. Океанографите го наричат Антарктическа конвергенция. Районът се характеризира с непрогледни мъгли и, разбира се, с изключително опасни ледове.
– Значи предлагаш да отведем „Ролвааг“ в район на мъгли и ледове? Звучи наистина самоубийствено.
– Онова, от което се нуждаем, е прикритие – да изгубим разрушителя за достатъчно време, за да поемем по курс, далеч от леда. В тъмнината, в леда и в мъглата бихме могли просто да избягаме.
– Но бихме могли и да потънем.
– Вероятността да се ударим в айсберг е по-малка, отколкото възможността да бъдем потопени от разрушителя.
– Ами ако няма мъгла? – попита Хауъл.
– Тогава ще имаме проблем.
Последва дълго мълчание. Наруши го Бритън:
– Мистър Хауъл. Застанете на курс едно-девет-нула. Извършете маневрата бавно.
Колебанието бе съвсем кратко. След това Хауъл препредаде командата на кърмчията с отсечен тон. Докато правеше това, не откъсваше поглед от Глин.
69.
„Ролвааг“
14:00
Макфарлън се отпусна на неудобния пластмасов стол, въздъхна и разтърка очи. Рейчъл седеше до него, хрупаше фъстъци и пускаше люспиците върху металния под на наблюдателния пункт. Единствената светлина идваше от монитора, монтиран високо върху преградата над тях.
– Не ти ли писват понякога тези проклети фъстъци? – попита Макфарлън.
Рейчъл сякаш се замисли за миг:
– Тц.
Потънаха в мълчание. Усетил зараждащото се главоболие и наченките на лека морска болест, Макфарлън затвори очи. И в мига, в който го стори, корабът се накрени много силно. Чу потракването на метал и от време на време почукването на капки вода. Като се изключи всичко това, зейналият под тях товарен танк бе тих.
Макфарлън с мъка отвори очи.
– Пусни я отново – рече той.
– Но вече я гледахме пет пъти – отвърна Рейчъл.
След като Макфарлън не отговори, тя изсумтя недоволно, наведе се и натисна бутона за пренавиване на касетата.
От трите автоматични камери, монтирани заради сигурността в товарния танк, след експлозията бе оцеляла само една. Той гледаше как Рейчъл пренавива лентата бързо напред, след това я пусна на нормална скорост минута преди детонацията. Гледаха мълчаливо как бавно текат секундите до взрива. Нищо ново. Гарса бе прав: никой не бе докосвал камъка. Никой дори не се намираше близо до него.
Макфарлън изруга, облегна се отново назад, взря се от пункта към мостчето и отвъд него, сякаш търсеше отговор от стените на танка. След това погледът му бавно се плъзна надолу към намиращата се на тринайсет-четиринайсет метра под него горна повърхност на метеорита. Експлозията бе странична – бе унищожила повечето лампи в танка, бе повредила комуникационните мрежи и пред, и зад него, но бе оставила мостчето и люковото закритие на хамбара невредими. Паяжината на шейната му бе до голяма степен също цяла, макар да се виждаше добре, че няколко подпорни греди бяха отнесени. По стените на танка се виждаха ивици застинала като пяна разтопена стомана, а част от масивните ламинирани дъбови греди бяха овъглени. Там, където почистващият екип не бе успял да стигне, можеха да се видят петна от кръв и човешка плът. Самият метеорит изглеждаше непроменен.
„Каква е тайната тук? – запита се той. – Какво пропускаме?“
– Дай да преговорим онова, което ни е известно – рече той. – Експлозията изглежда е от същия тип като онази, убила Тимер.
– Може би – дори по-силна – продължи Рейчъл. – Адски електрически разряд. Ако наоколо нямаше толкова много метал да поеме удара, сигурно щеше да изгори цялата електроника на кораба.
– А после метеоритът е излъчил масивен радиошум – каза той. – Досущ както при Тимер.
Рейчъл взе радиостанцията си, включи я, направи гримаса като чу силния шум на статичното електричество и я изключи.
– И продължава да излъчва – добави тя.
Пак потънаха в мълчание.
– Питам се дали нещо е предизвикало разряда – промърмори Рейчъл и пренави лентата. – Може би е бил случаен?
Макфарлън не отговори. Не можеше да бъде случаен; нещо би трябвало да го е предизвикало. И въпреки коментара на Гарса – и увеличаващата се нервност на екипажа – той не вярваше, че метеоритът е нещо злостно, което се стреми да ги нарани.
Макфарлън се питаше дали в крайна сметка Тимер и Масънкей изобщо бяха докосвали камъка. Но не; беше анализирал това твърде внимателно. Ключът към загадката трябваше да бъде Палмър Лойд. Той бе опрял буза о камъка и бе оживял, за да разкаже преживяванията си. Другите двама бяха разкъсани.
Какво бе различното в техните докосвания?
Изправи се на стола си.
– Хайде да го видим отново.
Рейчъл безмълвно натисна копчетата, мониторът премигна и оживя.
Оцелялата камера бе разположена почти директно над камъка, малко под наблюдателния пункт. Ето го Гарса, застанал в единия край на кадъра, разгърнал пред себе си схемите на заварките. Заварчиците се бяха разположили равномерно около камъка, работеха по различни точки. Бяха клекнали, ярките светлинки на пламъчетата от апаратите им оставяха червени следи върху екрана. В долния десен ъгъл часовникът бързо отброяваше секундите.
– Увеличи звука – рече Макфарлън.
Затвори очи; главоболието и гаденето се засилваха. Морска болест.
Гласът на Гарса прозвуча гръмогласно в малкото помещение. „Как върви?“ – извика той. Последва вик в отговор: „Почти свършихме.“ Кратка тишина; шум от процеждаща се вода; изпукването на изгасваща горелка. Шумове от хамбара, след това суматоха от проскърцвания и стенещ метал, когато корабът започна да се накланя. Чу се гласът на Гарса: „Дръжте се здраво!“
А после всичко свърши със съскане и побелял екран.
Макфарлън отвори очи.
– Върни с десет секунди назад.
Изгледаха отново записа.
– Избухна точно, когато бе най-големият крен – каза Рейчъл.
– Но Гарса е прав. Това нещо бе търкаляно и обръщано по целия път до брега. – Макфарлън замлъкна за миг и продължи: – Възможно ли е да е имало работник, скрит от камъка. Някой, когото не виждаме?
– Помислих си го. Влезли са шестима заварчици плюс Гарса. Погледни, можеш да ги видиш ясно всичките на последния кадър. И до един са на голямо разстояние от метеорита.
Макфарлън отпусна брадичка върху дланите си. Нещо в този видеозапис го смущаваше, ала не можеше да разбере какво бе то. А може би нямаше нищо? Може би просто бе адски изморен…
Рейчъл се протегна и изтупа шлюпките от фъстъци от коленете си.
– Ето, че се опитваме да поставим под съмнение казаното от Гарса – рече тя. – Ами ако всички са прави?
Макфарлън я погледна.
– Не разбирам.
– Ами ако никой не е докосвал метеорита? Ами ако нещо друго го е докоснало?
– Нещо друго ли? – повтори той. – Но в това помещение не се движи нищо… – Спря се изведнъж, осъзнал какво го смущаваше досега: шумът на водата. – Пусни ми последните шейсет секунди – рече той. – Бързо.
Вдигна глава към екрана, търсеше източника на шума, който бе чул. Ето го – съвсем слабо, тънко поточе край единия борд, стичаше се отгоре и изчезваше в дълбините на танка. Вторачи се в него. Когато корабът започна да се накренява силно, потокът се отдели от преградата и започна да приближава метеорита.
– Вода – рече високо Макфарлън.
Рейчъл го изгледа заинтригувана.
– Поточе вода се е стичало по единия борд на танка. Трябва да има теч в люковото закритие. Погледни, още може да се види. – Той посочи тънкото поточе, което църцореше по далечната надлъжна греда. – Метеоритът се е разредил, когато поради крена водата е влязла в контакт с него.
– Това е абсурдно. Метеоритът е седял в наводнената земя милиони години. Върху него е валял и дъжд, и сняг. Той е инертен. Как би могла да му въздейства водата?
– Не знам, но погледни.
Той пусна отново видеото, демонстрира как в мига, в който водата се докосна до метеорита, екранът изпращя и побеля.
– Съвпадение? – попита тя.
Макфарлън поклати глава.
– Не.
Рейчъл го погледна.
– Сам, как би могла тази вода да е по-различна от всичката онази вода, която е обливала метеорита?
И след това – в един миг на прозрение – на Макфарлън всичко му стана ясно.
– Сол – рече той. – В онзи танк капеше соленавода.
След миг на шок Рейчъл изведнъж ахна.
– Точно така – рече тя. – И ето защо Масънкей и Тимер са го задействали с ръце – с потните си ръце. При докосването е имало сол. А Лойд допря бузата си до него в адски студен ден. При него отсъства потта. Би трябвало да е високореактивен на натриев хлорид. Но защо, Сам? На какво реагира той?
Макфарлън я изгледа, после погледът му се отклони към поточето морска вода, което продължаваше да блести в полумрака и лъкатушеше с постепенното движение на кораба.
„Движението на кораба…“
– Ще мислим за това после – рече той.
Посегна към радиостанцията си, включи я и чу съскането на статичния шум.
– По дяволите! – рече той и мушна станцията под колана си.
– Сам… – понечи да каже нещо Рейчъл.
– Трябва да изчезваме оттук – прекъсна я той. – В противен случай при следващия голям крен ще бъдем изпържени.
Изправи се и точно в този миг тя го улови за ръката.
– Не можем да изчезнем – рече. – Още една такава експлозия би могла да разруши шейната му. А ако метеоритът се освободи, всички ще загинем.
– Тогава не трябва да допуснем течът да стигне до камъка.
Двамата впериха очи един в друг. А после, сякаш обладани от една и съща мисъл, спринтираха по мостчето към тунела за достъп.
