Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 31 страниц)
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед
Бележка на авторите
„Черен лед“ е отчасти вдъхновена от истинска научна експедиция. През 1906 г. адмирал Робърт Пири открива в Северна Гренландия най-големия метеорит в света и го кръщава „Анигито“. Полярният изследовател успял да намери метеорита, тъй като забелязал, че ескимосите в района използвали студено изковани върхове на копията си; Пири ги изследвал и открил, че произходът им е метеоритен. В крайна сметка изкопал „Анигито“ и с огромни усилия успял да го натовари на кораба си. Огромната желязна маса извадила от строя всичките компаси на кораба. Пири обаче успял да достави метеорита в Американския музей на естествената история в Ню Йорк, където той е изложен и днес в Метеоритната зала. Описал е тази история в книгата си „На север към Големия лед.“
„Никога дотогава – пише Пири, – не бях изпитвал това ужасяващо величие на гравитацията, както при пренасянето на тази планина от желязо.“
„Анигито“ е толкова тежък, че е поставен върху шест масивни стоманени колони, които преминават през пода на Метеоритната зала, през сутерена на музея и са закрепени върху скалистата основа под сградата.
Ненужно е да се споменава, че докато множеството от местностите, споменати в „Черен лед“ съществуват реално, то „Лойдс индъстриз“, „Ефективни енергийни решения“ и всички герои и кораби – американски и чилийски – описани в романа, са изцяло плод на въображението. В добавка към това, макар че в атласите може да бъде намерен островът Исла Десоласион (на около триста и петдесет мили северозападно от „сцената“, на която се развива действието в „Черен лед“), нашият остров Десоласион е изцяло плод на въображението – и като размери и като местоположение.
1.
Исла Десоласион
16 януари, 13:15
Безименната сивозелена долина между двата голи хълма бе покрита с мъхове, лишеи и тревата карфа. Беше средата на януари – в разгара на лятото – и пукнатините между парчетата разхвърляни скали бяха атакувани от малките цветчета пингуикила. На изток блестеше бездънносинята стена на снежния глетчер. Във въздуха жужаха черни мухи и комари, а летните мъгли, които обгръщаха Исла Десоласион, временно се бяха вдигнали, сякаш за да позволят на разсеяната слънчева светлина да изпъстри долината.
Един човек вървеше бавно по покритата с дребни камъчета равнинна повърхност, поспираше, после тръгваше, за да се спре отново. Не следваше някаква пътека – по островите от архипелага нос Хорн, най-южната точка на Южна Америка, пътеки няма.
Нестор Масънкей бе облечен в износено противощормово облекло, а на главата си бе нахлупил кожена шапка. Рядката му брадица бе толкова силно пропита с морска сол, че се бе превърнала в няколко сплъстени фитилчета. Те се поклащаха като змийски езичета, докато той водеше двете си тежко натоварени мулета по равнината. Наоколо нямаше жива душа, за да чуе произнесените на глас неблагопристойни коментари за произхода, характера и правото на съществуване на мулетата. От време на време оплакванията му се прекъсваха от изплющяването на шибалката, която държеше в загорялата си ръка. Никога не бе попадал на муле, особено пък на наето муле, което да му се хареса.
Ала в тона на Масънкей нямаше злост, а и ударите на шибалката не бяха твърде силни. Вълнението му нарастваше. Погледът му обгръщаше околността, попивайки всяка подробност: колоноподобния базалтов шкарп на около миля разстояние, двете вулканични гърла, необичайното оголване на седиментни скали. Геологията на района беше обещаваща. Много обещаваща.
Мъжът крачеше из долината, приковал поглед към земята. От време на време ритваше с подкованата си обувка по някой камък. Брадата му се поклащаше; той изсумтяваше нещо, след което необичайният керван продължаваше по пътя си.
В центъра на долината Масънкей изрита един камък от мястото му. Този път обаче той спря да го вдигне. Изследва меката порода, разтърка я с палец, изстърга няколко малки гранули, които полепнаха по кожата му. Вдигна камъка пред лицето си и го разгледа с бижутерската си лупа.
Установи вида му – трошлив, зеленикав материал с бели ивички – минерал, известен като коезит. Тъкмо за да открие този грозен, безполезен камък, бе пропътувал дванайсет хиляди мили. Лицето му разцъфна в широка усмивка, той разтвори ръце към небесата и нададе вик на радост; ехото от него се отрази неколкократно от заобикалящите го хълмове, докато най-сетне утихна напълно.
Мъжът хвърли поглед към хълмовете, преценявайки наносния характер на ерозията им, после се изви към оголените седиментни скали с ясно разграничени пластове. След това отново сведе поглед към земята. Отведе мулетата десетина метра напред, изрови с крак още един камък и го преобърна. След това изрита трети, а после и четвърти. Всички бяха коезити – долината бе буквално павирана с тях.
Близо до глетчера, върху тундровата растителност лежеше един балван – случайно изхвърлен от ледника. Масънкей отведе мулетата натам и ги завърза за него. След това, като внимаваше движенията му да бъдат колкото е възможно по-бавни и внимателни, той се върна, като разриваше с подметките си земята и мислено съставяше карта на минерала. Беше невероятно, това надхвърляше дори най-оптимистичните му предположения.
Бе пристигнал на острова с надежди. Знаеше от личен опит, че местните легенди рядко водят към успех. Спомни си прашната музейна библиотека, където за първи път попадна на легендата за Ханукса: мирисът на крехките листи на антропологичната монография, избелелите снимки на артефакти и на отдавна измрели индианци… Той почти не й обърна внимание; нос Хорн бе адски далеч от Ню Йорк. А и инстинктът му често бе грешал в исторически план. Но ето, че се озова тук.
И откри най-ценната находка в живота си.
Масънкей пое дълбоко дъх. Прекалено много избързваше. Върна се при балвана и се наведе под корема на първото товарно муле. Развърза бързо кръстовидните такъми, дръпна въжето, опасващо товара и освободи дървените кошове. Вдигна капака на единия от тях, измъкна дълъг водонепропусклив чувал. От него извади шест алуминиеви цилиндъра, малка компютърна клавиатура и екранче, кожена презрамка, две метални сфери и никелокадмиева батерия. Седнал по турски на земята, той сглоби апаратурата в дълъг пет метра алуминиев прът със сферични окончания в двата си края. Монтира компютъра по средата, закопча презрамката и мушна батерията в отвора от едната му страна. Изправи се и огледа високотехнологичния си уред със задоволство. Това бе електромагнитен томографски сонар и струваше над петдесет хиляди долара – десет хиляди като първоначална вноска, кредит за останалата сума; щеше да види голям зор да го изплати в добавка към всичките си останали дългове. Но когато този проект се реализира, той щеше да се разплати с всички – дори със стария си съдружник.
Масънкей включи захранването и изчака уредът да загрее. Вдигна екрана на място, хвана дръжката в средата на пръта и остави тежестта да се уравновеси върху врата му – балансираше досущ като въжеиграч. Провери изходните данни, със свободната си ръка калибрира и нулира уреда, а след това закрачи с равна стъпка по дългата, плоска долина, без да откъсва поглед от екрана. Докато вървеше, мъглата се спусна и небето потъмня. Близо до центъра на долината той спря.
Масънкей се вторачи изненадан в екрана. След това вкара нови параметри и направи още една крачка. Но пак спря, сбърчил чело. Изруга и изключи машината, върна се в началото, нулира отново уреда и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Отново спря: изненадата отстъпи мястото си на недоверие. Маркира мястото с два камъка, поставени един връз друг. След това отиде до края на равнинния терен, обърна се и пое назад, този път с по-бърза крачка. Лек дъждец обливаше лицето и раменете му, ала той не му обръщаше внимание. Натисна някакъв бутон и компютърът започна да бълва тясна ивица хартия. Той я проучи внимателно, докато мастилото се стичаше върху хартията в наситената мъгла. Дъхът му се ускори. Отпървом си помисли, че данните бяха сбъркани: но ето, беше направил три „тегела“ и всички данни бяха напълно еднакви. Направи още един тегел, още по-безразсъден от последния, откъсна от компютъра ново рулце хартия, прегледа го набързо и го мушна в джоба на якето си.
След четвъртия опит започна да си говори сам с нисък, бърз и монотонен глас. Хвърли поглед към мулетата, след това пусна сонара и с треперещи ръце развърза товара на второто муле. В бързината събори единия кош и той се отвори. От него се изсипаха кирки, лопати, геоложки чукчета, свредел и вързоп с динамит. Масънкей грабна кирка и лопата и изтича до центъра на долината. Хвърли лопатата и завъртя трескаво кирката. След това загреба с лопатата изровената пръст и я изхвърли настрани. Продължи по същия начин, като сменяше кирката с лопатата. Мулетата го гледаха с пълна апатия, навели глави, с полуспуснати клепачи.
Масънкей продължаваше, а дъждът започна да се засилва. В дъното на изкопа се образуваха плитки локвички. Откъм протока Франклин на север се носеше студеният мирис на лед. Чу се далечен гръмотевичен тътен. Над главата му пикираха чайки, водени от любопитство, и надаваха тъжните си крясъци.
Дупката достигна трийсетина сантиметра, после – до шейсет. Под твърдата чакълеста повърхност наносният пясък бе мек и се копаеше лесно. Хълмовете изчезнаха зад бързо променящите се завеси от дъжд и мъгла. Масънкей продължи да работи без да обръща внимание на нищо; бе свалил якето, после – ризата, накрая – и долната си риза – и ги бе захвърлил извън дупката. Кал и вода се смесваха с потта и се стичаха по гърба и гърдите му, очертавайки плътна, релефна мускулатура. По крайчетата на брадата му висяха капки вода.
Изведнъж той извика и спря. Наведе се над дупката, изхвърли с шепи калта и пясъка от твърдата повърхност под краката си. Остави дъждът да измие и последните следи от кал върху нея.
И в този миг се сепна, шокиран, объркан. След това коленичи като за молитва. Дишаше задъхано, сърцето му биеше силно от изтощение, вълнение и невъобразима радост.
В този миг от дупката изригна ударна вълна от бляскава бяла светлина, последвана от мощен бумтеж, който се понесе над равнината, а ехото му се отрази и затихна всред хълмовете. Двете мулета вдигнаха глави по посока на шума. Видяха едно малко облаче мъгла, което сякаш изпълзя нагоре, разпръсна се и дъждът го разнесе.
Животните отвърнаха поглед с пълно безразличие, а над Исла Десоласион се спусна нощта.
2.
Исла Десоласион
22 февруари, 11:00
Дългото черно кану проряза водите на протока – плаваше бързо с попътното приливно течение. В него бе коленичила самотна дребна фигура, която умело въртеше греблото и насочваше лодката през късата остра вълна. От тлеещия огън върху подложката от мокра глина, се виеше тънка струя дим.
Кануто заобиколи черните скали на Исла Десоласион, зави в по-спокойните води на малко заливче и се вряза с хрущене в камъчетата на плажа. Човекът скочи на брега и издърпа кануто навътре.
Пътьом бе чул новината от един от скитащите се рибари, който живееше по тези места. Това, че чуждоземец е дошъл на такъв отдалечен и негостоприемен остров, бе наистина необичайно. Но още по-необичаен бе фактът, че бе изминал цял месец, а мъжът очевидно още не беше си тръгнал.
Той се спря, забеляза нещо. Придвижи се напред, намери парче стъклопластмаса, после друго, огледа ги, дръпна няколко стърчащи нишки стъкломат, след което захвърли парчетата. Останки от наскоро разбила се лодка. Може би в крайна сметка обяснението бе просто.
Изглеждаше твърде странно – стар, тъмен, с дълга сива коса и тънки мустачки, които се спускаха от брадата му като паяжини. Въпреки мразовитото време носеше само мърлява тениска и торбести шорти. Затисна с пръст първо едната, а после и другата ноздра и изтънчено се изсекна. След това се изкатери по скалата в дъното на заливчето.
Спря се най-горе, бдителните му черни очи огледаха терена за някакви следи. Посипаното с чакъл дъно на долината, осеяно с туфи подгизнал мъх, бе запазило отлично отпечатъците от стъпките, особено тези от копитата.
Той пое по следата, която се точеше неравно към височината в подножието на глетчера, а после продължаваше покрай него и се спускаше надолу в отвъдната долчинка. На склона, надвиснал над нея, следите преставаха, след като се завъртаха по най-причудлив начин. Мъжът се спря и напрегна очи. Там имаше нещо: нещо цветно изпъкваше върху сивия пейзаж, на слънцето проблясваше и полиран метал.
Забърза надолу.
Първо видя мулетата, все още завързани за камъка. Отдавна бяха умрели. Погледът му жадно обходи района, светналите му от алчност очи регистрираха запасите и екипировката. След това забеляза трупа.
Приближи го, като се движеше много по-предпазливо. Нещастникът лежеше по гръб, на около сто метра от отвора на наскоро изкопана дупка. Беше гол, към овъгленото тяло само тук-там бе залепнала обгоряла тъкан. Черните му изгорели ръце се издигаха към небето, а потрошените крака бяха свити към смачкания гръден кош. В празните очни ябълки се бе сбрала дъждовна вода и в тези локвички се отразяваха небето и облаците.
Старецът се заоттегля стъпка по стъпка, досущ като котка. След това спря. Без да помръдва, като вкопан, той дълго оглежда мястото в почуда. А после – бавно и без да се обръща повече към овъгления труп – насочи вниманието си към плячката от ценна екипировка, пръсната наоколо.
3.
Ню Йорк сити
20 май, 14:00
Тръжната зала на „Кристис“ бе обкована с ламперия от светло дърво, обляна щедро от светлината на тежките полилеи. Макар паркетът от твърда дървесина да бе подреден в красива рибя кост, от него не се виждаше почти нищо под безбройните редици столове.
Когато председателстващият търга се изкачи на централния подиум, залата притихна. Дългият, светложълт екран зад него, който при обичайните търгове биваше изпъстрен с картини или гравюри, бе празен.
Председателят удари с чукчето си, огледа се, след това извади от джоба на сакото си картонче и се зачете в него. После го постави внимателно встрани от катедрата и вдигна отново глава.
– Предполагам – рече той, като ясните английски гласни резонираха от усилвателите, – че мнозина от вас вече знаят какво предлагаме днес.
През множеството премина вълна на оживление.
– Съжалявам, че не можем да го доставим тук на подиума, за да го видите. Оказа се възголемичко.
Нова вълна на смях се понесе над аудиторията. Председателят определено се наслаждаваше на важността на онова, което предстоеше да се случи.
– Но съм донесъл едно малко парченце от него – символичен знак, тъй да се каже – като уверение, че онова, за което ще се наддава, е истинско.
Едновременно с тези думи той кимна и един младеж със стойка на газела се качи на подиума, понесъл с две ръце малка кадифена кутия. Председателят я отключи, вдигна капака й и я извърна в полукръг, за да я види публиката. Разнесе се тих шепот, който бързо стихна.
В кутията имаше изкривен кафеникав зъб, поставен върху бял сатен. Беше дълъг около двайсетина сантиметра, с ужасяващо назъбена вътрешна страна.
Председателят се прокашля:
– Продавачът на партида номер едно, единствената ни за днес, е племето навахо, в доверително споразумение с правителството на Съединените щати.
Той огледа публиката.
– Партидата е от вкаменелости. Забележителнивкаменелости. – Погледна в картончето върху катедрата. – През 1996-а един овчар навахо, на име Уилсън Атсити изгубил няколко овце в планините Лакучукай по границата на Аризона и Ню Мексико. Докато ги търсел, се натъкнал на голяма кост, която стърчала от пясъчната стена на отдалечен каньон. Геолозите наричат тези пластове от пясъчник „Формирането на Хел крийк“ и ги датират към Кредната ера. Слухът стигнал до Музея за естествена история в Албъкърки. След споразумение с племето навахо започнали разкопки на скелета. В процеса на работа разбрали, че са попаднали не на един, а на два вплетени един в друг скелета: на тиранозавър рекс и на трисератопс. Тиранозавърът бил захапал врата на трисератопса току до гърдите му, като на практика почти бил обезглавил с яростната си захапка противника си. От своя страна трисератопсът бил забил централния си рог дълбоко в гръдния кош на тиранозавъра. Двете животни са умрели заедно, вкопчени в ужасяваща прегръдка.
Председателят отново се прокашля.
– Нямам търпение да видя филма, който неминуемо ще бъде заснет.
Нова вълна на смях заля залата.
– Битката е била толкова ожесточена, че под трисератопса палеонтолозите намерили пет зъба от тиранозавъра, които очевидно са се строшили по време на боя. Този е един от тях.
Той кимна на помощника си, който затвори кутията.
– Блок от пясъчник, съдържащ двата динозавра, тежащ около триста тона, е бил изнесен от планината и укрепен в музея в Албъкърки. След това той бе пренесен в Нюйоркския музей за естествена история за последваща обработка. Двата скелета са все още отчасти вградени в блока от пясъчник.
Той отново погледна картончето си.
– Според учени, до които „Кристис“ се допита, това са най-добре запазените скелети на динозаври, намерени досега. За науката тяхното значение е безценно. Главният палеонтолог на Нюйоркския музей ги нарече най-голямото откритие на вкаменелости в историята.
Той внимателно остави картончето си и взе чукчето. Като по команда на сцената се появиха сякаш от нищото трима наблюдатели на наддаващите и застанаха в стойка мирно. Служителите на телефоните седяха неподвижни, със слушалки в ръце и с отворени линии.
– Първоначалната оценка на партидата е дванайсет милиона долара и започваме търга от равнище пет милиона.
Председателят удари с чукчето си:
– Обявявам пет милиона. Шест милиона. Благодаря ви, имам седем милиона.
Наблюдателите извиваха вратове, улавяха жестовете на наддаващите и ги предаваха на председателя. Полушепотът в залата постепенно се усилваше.
– Осем милиона.
Избухнаха разпокъсани аплодисменти, след като бе надхвърлена рекордната цена за вкаменелости на динозавър.
– Десет милиона. Единайсет. Дванайсет. Благодаря ви, имам тринайсет. Четиринайсет. Петнайсет.
Шоуто на вдигнатите в ръце табелки с номерцата намали значително темпото си, ала неколцина от наддаващите по телефона продължаваха да бъдат активни, ведно с половин дузина от аудиторията. Доларовите суми, изписвани върху дисплея до председателя, растяха бързо, следвани веднага от изписаните под тях еквиваленти в английска и френска валута.
– Осемнайсет милиона. Имам осемнайсет. Деветнайсет.
Шепотът в залата се превърна в мъртво вълнение и председателят почука предупредително с чукчето си. Наддаването продължи – тихо, но яростно.
– Двайсет и пет милиона. Имам двайсет и шест. Двайсет и седем от господина вдясно.
Ропотът отново се надигна, но този път председателят не се опита да го потуши.
– Имам трийсет и два милиона. Трийсет и два и половина – по телефона. Трийсет и три. Благодаря ви, имам трийсет и три и половина. Трийсет и четири от дамата отпред.
В тръжната зала се усещаше високото напрежение на електрическия заряд: цените се вдигаха далеч над най-смелите очаквания.
– Трийсет и пет по телефона. Трийсет и пет и половина – от дамата. Трийсет и шест.
Всред публиката се усети леко раздвижване; шумолене, отместване на вниманието. Доста погледи се обърнаха към вратата, която водеше към главната галерия. Там, на стълбите с формата на полумесец, стоеше забележителен на вид мъж на около шейсет години с масивно, дори потискащо присъствие. Беше с бръсната глава и тъмна заострена брадичка в стил Ван Дайк. Импозантната му фигура бе облечена в тъмносин копринен костюм от „Валентино“, който проблясваше леко на светлината, когато мъжът се движеше. Ризата от „Търнбул и Асър“ – безупречно бяла, бе с разкопчана яка. Над нея се спускаше вратовръзка-въженце, прикрепена с кехлибар, който съдържаше единственото намерено досега перце от Археоптерикс.
– Трийсет и шест милиона – повтори председателят.
Ала и той, като всички останали, не откъсваше очи от новодошлия.
Мъжът стоеше на стъпалата, сините му очи проблясваха от жизненост и някаква вътрешна, известна само нему забава. Той бавно вдигна табелката си. Шепотът се засили. Ако някой случайно не бе разпознал мъжа, то табелката го издаваше: на нея бе изписан номер 001, единственият номер, който „Кристис“ досега си бяха позволили да предоставят за постоянно на отделен клиент.
Председателят го гледаше в очакване.
– Сто – рече най-сетне мъжът тихо, но убедително.
Шепотът отново се засили.
– Моля? – попита с пресъхнало гърло председателят.
– Сто милиона долара – рече мъжът.
Зъбите му бяха големи, много прави и много бели.
Възцари се пълна тишина.
– Имам предложена цена от сто милиона – обяви председателят малко неуверено.
Времето сякаш бе спряло. Някъде в сградата едва доловимо иззвъня телефон, от близкото Шесто авеню се дочу клаксон на автомобил.
След това магията бе развалена от внезапния удар на чукчето.
– Партида номер едно – продадена за сто милиона долара на Палмър Лойд!
Залата изригна. В един миг всички бяха вече скочили на крака. Последваха бурни аплодисменти, викове, дочу се едно възторжено „Браво“, сякаш някой велик тенор току-що бе завършил върховното за кариерата си изпълнение. Други не бяха чак дотам радостни, затова ръкоплясканията бяха примесени и с неодобрително съскане, свиркане и дюдюкане. В „Кристис“ никога не бе имало публика, толкова близко до истерията: всички участници, всички „за“ и „против“, бяха наясно, че току-що са присъствали на исторически момент. Ала мъжът, който бе причината за всичко това, бе излязъл от главната галерия и бе поел по зеления килим покрай касиера – и множеството се улови, че се обръщаше към празната врата.
