Текст книги "Черен лед"

4.
Пустинята Калахари
1 юни, 18:45

Сам Макфарлън седеше по турски в праха. Вечерният огън, стъкнат от съчки върху голата земя, хвърляше трепкащи сенки върху бодливите храсти, заобикалящи лагера. Най-близкото селище се намираше на сто мили зад гърба му.

Той огледа съсухрените фигури, наклякали около огъня – голи, само с прашни препаски, с блеснали, бдителни очи. Бушмените Сан. Много време му отне, за да спечели доверието им, ала след като веднъж бе успял, то бе непоклатимо. Съвсем различно, отколкото у дома, помисли си Сам.

Пред всеки от бушмените лежеше по един очукан металотърсач втора употреба. Макфарлън се изправи, а бушмените останаха неподвижни. Заговори бавно на техния странен, цъкащ език. Отначало посрещнаха с присмех усилията му да произнесе думите, ала Макфарлън имаше по природа влечение и усет към езиците и скоро хората изпаднаха в почтително мълчание.

В края на речта си Макфарлън оглади един пясъчен кръг и с помощта на пръчка започна да чертае карта. Бушмените се надигнаха на пети, извиваха вратове, за да видят рисунката. Скоро картата придоби очертание и бушмените закимаха разбиращо, когато Сам им посочи различните ориентири. Това бяха котловините Макгадикгади, разположени на север от лагера: хиляда квадратни мили изсъхнали езера, пясъчни хълмове и алкални равнини, пусти и ненаселени. Макфарлън заби пръчката си в самата сърцевина на котловината и вдигна глава широко усмихнат.

Последва кратко мълчание, нарушавано единствено от самотния вик на птица-руори, която се обаждаше от далечното плато. Бушмените заговориха помежду си с тихи гласове – цъкането и къткането на езика им звучеше като ромона на камъчета в планински поток. Чворестата фигура на стария им вожд сочеше картата. Макфарлън се наведе напред и се напрегна да разбере бързата им реч. Да, те познаваха района, каза старикът. Започна да описва известните само на бушмените пътеки, които пресичаха безлюдния район. С клонка и няколко камъчета вождът започна да отбелязва къде се намираха овразите, къде можеше да се открие дивеч, къде са ядивните корени и растения. Макфарлън изчакваше търпеливо.

Не след дълго групата отново потъна в мълчание. После вождът заговори на Макфарлън – този път по-бавно. Да, те са съгласни да направят онова, което белият човек иска. Но се страхуват от машините на белия човек, освен това не разбират какво е онова нещо, което белият човек търси.

Макфарлън се надигна отново и измъкна пръчката си от картата. След това извади малко, потъмняло парче желязо от джоба си, не по-голямо от топче за игра, и го постави в дупката, пробита от пръчката. Натисна го навътре и го засипа с пясък. После се изправи, взе металотърсача си и го включи. Чу се кратко, високо изпиукване. Всички го гледаха с напрегнато, изпълнено с опасения мълчание. Той отстъпи на две крачки от картата, обърна се и тръгна напред, като размахваше детектора ниско над земята. Когато премина над заровеното парче желязо, се чу изпиукване. Бушмените отскочиха изплашени назад и заговориха бързо-бързо.

Макфарлън се усмихна, каза им няколко думи и те се върнаха по местата си. Той изключи металотърсача и го подаде на вожда, който го пое с неохота. Макфарлън му показа как да го включи, след това го поведе с метлообразни движения към кръга. Чу се второ изпиукване. Вождът потрепна, но после се усмихна. Той опита отново и отново и усмивката му се разтегляше още повече, а цялото му лице заприлича на паяжина от бръчки.

–  Сан’а ай! Ма гад’и! Ияяд’ми! – рече той и посочи хората си.

С търпеливата помощ на Макфарлън всеки от бушмените взе уреда си и го изпробва върху скритото парче желязо. Постепенно опасенията отстъпиха място на смеха и умозрителните спорове. Най-накрая Макфарлън вдигна ръце и всички отново наклякаха, всеки с металотърсача в скута си. Бяха готови да започнат търсенето.

Макфарлън извади от джоба си кожена торбичка, отвори я и обърна. Върху дланта му се изсипаха дузина златни крюгеррандове. Бавно и церемониално той раздаде на всеки от мъжете по една златна монета. Те ги поеха с две ръце, почтително склонили глави. Птицата руору отново захвана протяжната си песен със спускането на мрака.

Вождът отново се обърна към Макфарлън. Утре ще вдигнат лагера и ще започнат пътешествието към вътрешността на котловините Макгадикгади с машините на белия човек. Ще търсят голямото нещо, което белият човек иска. Когато го намерят, ще се върнат. Те ще кажат на белия човек къде се намира то…

Старикът изведнъж вдигна разтревожен глава към небето. Другите сториха същото, а Макфарлън ги погледна, сбърчил озадачен чело. След това сам го чу: далечно, ритмично бръмчене. Проследи погледите им към тъмния хоризонт. Бушмените вече бяха скочили на крака – досущ като птици, изпълнени с опасения. Последва бързореко, настойчиво обсъждане. Далеко в небето се появи грозд светлини, отпървом слаби, но ставащи все по-ярки. Ритмичният шум се засили. Острият като стрела лъч на прожектора се заби надолу към храсталака.

Старикът извика тихо, но тревожно, пусна златната си монета и изчезна в тъмнината. Останалите веднага го последваха. На Макфарлън му се стори, че изведнъж остана сам, взрян в неподвижния мрак на храсталака. Обърна се като обезумял, след като светлината се засили още повече. Идваше право към лагера. И сега вече можеше да види, че това бе голям вертолет „Блекхоук“, чиито витла разкъсваха нощното небе, ходовите му светлини премигваха, а големият прожектор метеше земята, докато най-сетне не го фиксира с ослепителния си лъч.

Макфарлън се хвърли в праха зад един бодлив храст и остана да лежи там, изложен на силната светлина. Бръкна в ботуша си и извади малък пистолет. Около него се изви прах, очите му запариха, а пустинните храсти се завъртяха лудешки. Вертолетът забави ход, зависна и се спусна върху открит терен до лагера, а струята от двигателите му разпръсна рой искри от огъня. След като машината се установи, върху покрива й светна ярка лампа, която окъпа района с още по-ослепителна светлина. Шумът от витлата постихна – работеха на малки обороти. Макфарлън зачака; изтри праха от лицето си без да откъсва очи от входния люк на вертолета, със зареден пистолет. Скоро вратата се отвори и навън излезе едър и солиден мъжага. Беше самичък.

Макфарлън надникна иззад храста. Мъжът беше с бермуди в цвят каки и памучна риза, а върху масивната си бръсната глава бе нахлупил шапка „Тили“. В единия от прекалено големите джобове на бермудите му се полюляваше нещо тежко. Мъжът закрачи към Макфарлън.

Макфарлън бавно се надигна, като остави храсталака между себе си и хеликоптера, и насочи пистолета към гърдите на мъжа. Ала това изглежда не направи впечатление на непознатия. Макар че беше в сянка и само силуетът му се очертаваше от светлините на вертолета, на Макфарлън му се стори, че видя как зъбите му проблясват в усмивка. Спря се на пет крачки разстояние. Трябва да бе висок най-малко метър и деветдесет и пет – Макфарлън не бе сигурен дали бе срещал някога толкова висок мъж.

– Трудно може да те открие човек – рече мъжът.

Макфарлън долови в ниския, резониращ глас носовите нотки на акцента от Източното крайбрежие на Щатите.

– Кой, по дяволите, си ти? – отвърна с въпрос, без да сваля насочения пистолет.

– Запознанствата са далеч по-приятни, когато оръжията са прибрани.

– Тогава извади пищова от джоба си и го хвърли на земята – рече Макфарлън.

Мъжът се засмя и извади онова, което издуваше джоба му: не беше пистолет, а малък термос.

– Нещо, с което да пропъдим студа – рече той и го вдигна. – Искаш ли да пийнеш с мен?

Макфарлън хвърли око към вертолета, ала единственият друг човек на борда му бе пилотът.

– Отне ми цял месец да спечеля доверието им – рече тихо той, – а ти ги разпиля на майната им. Искам да знам кой си и защо си тук. И дано да е за добро.

– Боя се, че не е за добро. Твоят съдружник Нестор Масънкей е мъртъв.

Макфарлън сякаш изведнъж се вцепени. Ръката, с която държеше пистолета, бавно се отпусна.

– Мъртъв ли?

Мъжът кимна.

– Как е станало?

– Правил е онова, което и ти правиш. Всъщност не знаем как точно е станало. – Той посочи с ръка. – Да се преместим до огъня, а? Не очаквах нощите в Калахари да са тъй хапливо студени.

Макфарлън тръгна към огъня, отпуснал пистолета до бедрото си; в съзнанието му бушуваха противоречиви чувства. Забеляза разсеяно, че струята на вертолета бе издухала картата му и бе разкрила желязната бучка.

– И така, каква е връзката ти с Нестор? – попита той.

Мъжът не отговори веднага. Вместо това той се огледа наоколо – видя дузината металотърсачи, захвърлени от бягащите бушмени, златните монети в пясъка. Наведе се и вдигна парченцето желязо, претегли го на ръка и го вдигна пред лицето си. След това отново погледна Макфарлън.

– Значи отново търсиш метеорита Окаванго?

Макфарлън не отвърна нищо, но стисна по-здраво пистолета.

– Познавал си Масънкей по-добре от всекиго другиго. Необходима ми е помощта ти да завършим проекта му.

– И какъв точно е бил този проект? – попита Макфарлън.

– Боя се, че казах всичко, което мога да кажа за него.

– А аз се боя, че чух всичко, което исках да чуя. Единственият човек, комуто ще помогна оттук нататък, съм самият аз.

– И аз тъй подочух.

Макфарлън пристъпи бързо напред, ядът му отново кипна. Мъжът вдигна ръка в знак на примирие.

– Най-малкото, което можеш да сториш, е да ме изслушаш.

– Не съм чул още дори името ти и, честно казано, не ми се и иска. Благодаря, че ми донесе лошата новина. А сега защо не се върнеш във вертолета си и не вървиш по дяволите?

– Извинявай, че не се представих. Аз съм Палмър Лойд.

Макфарлън се засмя:

– Да бе, аз пък съм Бил Гейтс.

Но едрият мъж не се смееше, а само се усмихваше. Макфарлън се взря по-добре в лицето му, всъщност правеше това за първи път.

– Господи – рече шепнешком.

– Може би си чул, че строя нов музей.

Макфарлън поклати глава.

– Нестор за теб ли работеше?

– Не. Но дейността му наскоро привлече вниманието ми и бих желал да довърша започнатото от него.

– Виж какво – каза Макфарлън и мушна пистолета в пояса си. – Това не ме интересува. Нестор Масънкей и аз се разделихме преди много време. Но убеден съм, че всичко това ти е известно.

– Хайде да поговорим за това на чаша пунш? – И без да изчака отговор той се настани край огъня – като бял човек, седна направо в праха – разви капачката на термоса и наля чаша с димящото питие. Предложи я на Макфарлън, който поклати нетърпеливо глава.

– Значи обичаш да търсиш метеорити? – попита Лойд.

– Има си и добрите страни.

– И наистина смяташ, че ще откриеш Окаванго?

– Да. Поне така смятах, докато не се появи ти от небето. – Макфарлън клекна до него. – Бих се радвал да си побъбря с теб. Но с всяка минута, която прекарваш тук с този бръмчащ вертолет, бушмените се отдалечават все повече и повече. Затова ще го кажа отново: не се интересувам от предложение за работа. Не и в твоя музей, не и в който и да емузей. – Поколеба се. – Освен това няма да можеш да ми платиш онова, което ще заработя с Окаванго.

– И колко ще е това? – попита Лойд и сръбна от чашата.

– Четвърт милион. Най-малко.

Лойд кимна.

– При положение, че го намериш. А като извадим от сумата онова, което дължиш на маса народ след провала с Торнарсук, предполагам най-много да излезеш на нулата.

Макфарлън се засмя дрезгаво.

– Всеки има право на една грешка. Ще спечеля достатъчно, за да мога да започна търсенето на следващия камък. Съществуват доста метеорити. А и във всеки случай това търсене е далеч по-печелившо от заплатата на музеен уредник.

– Не става дума за уредничество.

– Тогава за какво говорим?

– Сигурен съм, че би могъл да отгатнеш доста точно. Не мога да се впускам в подробности, докато не се уверя, че си се качил на борда. – Отпи от пунша си. – Направи го заради стария си партньор.

– Старият ми бивш партньор.

Лойд въздъхна.

– Прав си. Знам всичко за теб и за Масънкей. Вината за това, че изгуби метеорита Торнарсук по такъв начин не е изцяло твоя. Ако трябва да бъде обвиняван някой, то това са бюрократите от Нюйоркския музей за естествена история.

– Защо не се откажеш? Това не ме интересува.

– Нека ти кажа нещичко за заплащането. Като премия при подписването на договора ще платя онзи четвърт милион, който дължиш, и така ще те освободя от увисналите на врата ти кредитори. Ако проектът успее, ще получиш още четвърт милион. Ако не успее, поне ще започнеш отново без дългове. И в двата случая можеш да започнеш работа в моя музей като директор на отдела за планетарни науки – ако желаеш. Ще ти обзаведа великолепна лаборатория. Ще имаш секретарка, помощници в лабораторията, шестцифрена годишна заплата – и всичко останало.

Макфарлън отново се разсмя.

– Красота. И тъй, колко време ще продължи този проект?

– Шест месеца. Най-много.

Смехът на Макфарлън секна.

– Половин милион долара за шест месеца работа?

–  Акоуспеем.

– Къде е уловката?

– Няма уловка.

– И защо точно аз?

– Защото си познавал Масънкей: дяволиите му, начина му на работа, мисленето му. Около онова, което е правел, витае голяма загадка и ти си човекът, който може да я разнищи. А освен това си един от най-добрите търсачи на метеорити в света. Притежаваш интуиция за тях. Някои твърдят, че си в състояние да ги подушваш.

– Не съм единственият.

Похвалата подразни Макфарлън: имаше привкуса на манипулиране.

В отговор Лойд протегна ръка с щръкнало напред кокалче на безименния му пръст. Когато се обърна към Макфарлън, на пръстена му просветна благородният метал.

– Съжалявам – отвърна Макфарлън. – Но целувам само пръстена на папата.

Лойд се разсмя.

– Погледни камъка – рече той.

Като се вгледа по-внимателно, Макфарлън забеляза, че пръстенът на Лойд се състоеше от скъпоценен камък с млечен цвят, вграден в тежко платинено легло. Разпозна го веднага.

– Хубав камък. Но би могъл да го купиш и на някоя разпродажба.

– Не ще и дума. В крайна сметка ти и Масънкей бяхте хората, които измъкнаха онези атакамски тектити от Чили.

– Точно така. И в резултат все още съм в списъка на най-търсените престъпници в онези части на света.

– Ще ти предложим съответната защита.

– Значи става дума за Чили, така ли? Е, добре познавам как изглеждат затворите им отвътре. Съжалявам.

Лойд не отговори веднага. Вдигна една пръчка, събра разпръснатите въглени и след това хвърли пръчката върху тях. Огънят изпука и разсея мрака. Върху всеки друг тази шапка „Тили“ би изглеждала малко глуповато, ала Лойд успяваше някакси да я носи без да става смешен.

– Ако знаеше какво планираме, д-р Макфарлън, щеше да се съгласиш да се заемеш и безплатно. Предлагам ти научната премия на века.

Макфарлън се изсмя и поклати глава.

– Аз приключих с науката. Времето, прекарано в прашните лаборатории и с музейните бюрократи, ми стига за цял живот.

Лойд въздъхна и се изправи.

– Е, изглежда съм си изгубил времето. Предполагам, че ще трябва да се обърнем към втория човек в списъка ни.

Макфарлън наостри уши.

– И кой ще е той?

– Хюго Брайтлинг с радост ще се заеме с това.

– Брайтлинг ли? Той не би намерил метеорит, дори ако го халоса по задника.

– Той откри метеорита Туле – отвърна Лойд и изтупа праха от бермудите си. Изгледа косо Макфарлън и додаде: – Който е по-голям от всички, намерени от теб.

– Но това е всичко,което е открил. И то благодарение единствено на късмета.

– Истината е, че за този проект ще се нуждая от късмет.

Лойд завинти капачката на термоса и го хвърли в праха в краката на Макфарлън.

– Ето, направи си празненство. А аз трябва да вървя.

Той закрачи към вертолета. Докато Макфарлън гледаше подире му, двигателят изрева и витлата се завъртяха по-бързо, заплющяха във въздуха и вдигнаха причудливи вихрушки прах, които се въртяха безразборно из цялата околност. Изведнъж му хрумна, че ако вертолетът отлети, той може би никога няма да узнае как бе загинал Масънкей, нито пък с какво се бе занимавал. Заинтригуван бе, въпреки усилията си да се сдържа. Огледа се набързо: видя разпръснатите очукани металотърсачи; жалкият малък лагер; ландшафтът отвъд – безрадостен, изгорен от слънцето.

Лойд се спря пред входния люк на вертолета.

– Направи го тогава един милион – извика Макфарлън към широкия гръб на мъжа.

Внимателно, сякаш да не събори шапката си, Лойд наведе глава и започна да се качва във вертолета.

– Последно – седемстотин и петдесет хиляди!

Последва нова пауза. След това Палмър Лойд бавно се обърна и лицето му разцъфна в широка усмивка.