Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 31 страниц)
33.
Исла Десоласион
10:00
Макфарлън стоеше пред заскрежения прозорец на комуникационния център и стопяваше с ръка кръгче върху стъклото. Тежки облаци бяха надвиснали над Челюстите на Ханукса и от тях светлината над островите нос Хорн бе съвсем бледа. Зад гърба му по-напрегнатият от всякога Рошфор набираше нещо на клавиатурата на компютърната работна станция „Силикон графикс“.
През последния половин час кипеше трескава дейност. Ръждясалата метална барака, която скриваше метеорита от погледите, бе отместена настрани и районът над скалата бе наскоро простърган до гола пръст, тъй че приличаше на тъмнокафяв белег върху призрачния сняг. Малка армия работници щъкаше насам-натам, всеки зает с някаква своя си работа. Радиотрафикът бе същинска вавилонска кула от неразбираеми технически термини.
Навън се чу дълбокият гърлен рев на сирена. Макфарлън усети как пулсът му се ускорява.
Вратата на бараката се отвори с трясък и Амира влезе, разцъфнала в широка усмивка. Последва я и Глин, който затвори внимателно вратата и застана зад Рошфор.
– Готови ли сме с първото повдигане? – попита той.
– Последна проверка.
Глин вдигна радиостанцията си и каза в микрофона:
– Мистър Гарса? Пет минути до вдигането. Моля, слушайте на тази честота.
Свали радиото и погледна Амира, която бе заела място до близкия пулт и поправяше слушалките на главата си.
– Серво?
– В ред – отвърна тя.
– Какво ще видим? – попита Макфарлън.
Той вече очакваше баража от въпроси, с които Лойд щеше да ги бомбардира на поредната видеоконференция.
– Нищо – каза Глин. – Ще го повдигнем само с шест сантиметра. Би могло да се появят леки пукнатини на земната повърхност. – Кимна към Рошфор. – Дай криковете на шейсет тона.
Пръстите на Рошфор пробягаха по клавиатурата.
– Криковете задействаха синхронно. Няма приплъзване.
Усети се лека, неуловима за слуха вибрация под земята. Глин и Рошфор се наведоха по-близо към екрана, наблюдаваха данните, които течаха по него. Изглеждаха напълно спокойни, дори безгрижни. Набираха няколко клавиша, изчакваха, отново набираха. Всичко изглеждаше съвсем рутинно. Не бе точно онзи лов на метеорити, с който бе свикнал Макфарлън: да копае в задния двор на някой шейх на лунна светлина, със сърце в петите, заглушавайки всеки звън на лопатата.
– Дайте криковете на седемдесет – рече Глин.
– Направено.
Последва дълго и отегчително очакване.
– По дяволите – прошепна Рошфор. – Не отчитам никакво движение. Нищо.
– Дайте на осемдесет.
Рошфор натисна няколко клавиша. Последва пауза, след която той отново поклати глава.
– Рейчъл? – попита Глин.
– Със сервоустройствата всичко е наред.
Пак – мълчание, този път по-дълго.
– Би трябвало да отбележим раздвижване при шейсет и седем тона на крик. – Глин изчака малко, след това отново заговори. – Вдигнете до сто тона.
Рошфор натисна клавишите. Макфарлън погледна двете лица, осветени от монитора на Рошфор. Изведнъж напрежението в бараката се бе повишило значително.
– Нищо ли? – попита Глин с бледо подобие на тревога в гласа.
– Все още си седи там.
Лицето на Рошфор бе покрито с още повече петна отпреди.
Глин се изправи. Отиде бавно до прозореца, пръстите му проскърцаха по стъклото, докато си пробиваше дупка в скрежа да погледне. Напрежението се бе вдигнало рязко.
Минутите бавно течаха, Рошфор сякаш бе залепнал към компютъра си, а Амира наблюдаваше сервоустройствата. После Глин се обърна.
– Добре. Да спуснем криковете, да проверим обстановката и да опитаме отново.
Изведнъж помещението се изпълни със странен стон, който идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Беше съвсем призрачно. Кожата на Макфарлън настръхна.
Рошфор се съсредоточи още по-силно в екрана.
– Хлътване в сектор шест – рече той и пръстите му пробягаха по клавиатурата.
Звукът утихна.
– Какво, по дяволите, беше това? – попита Макфарлън.
Глин поклати глава.
– Изглежда така, сякаш сме успели да повдигнем метеорита само с милиметър в сектор шест, ала след това той потъна отново и върна криковете обратно.
– Засичам ново преместване – каза Рошфор с тревожна нотка в гласа.
Глин отиде до него и се взря в екрана.
– Асиметрично е. Намалете налягането на криковете до деветдесет, бързо.
Изтракаха клавиши и Глин отстъпи намръщен назад.
– Какво става с шести сектор?
– Криковете изглежда са блокирали на сто тона – каза Рошфор. – Не искат да се спуснат.
– Анализът ти?
– Скалата може би се приплъзва към този сектор. Ако е така, върху тях се е стоварила голяма тежест.
– Нулирай всички крикове.
За Макфарлън сцената изглеждаш почти сюрреалистична. Не се чуваше нищо, нямаше драматично подземно бучене; просто група напрегнати хора си стояха пред трепкащите монитори.
Пръстите на Рошфор върху клавишите забавиха скоростта си.
– Всички в сектор шест са блокирали. Сигурно течността е замръзнала под тази тежест.
– Не можем ли да нулираме останалите?
– Ако го направим, метеоритът може да се дестабилизира.
– Да се дестабилизира – повтори Макфарлън. – Искате да кажете, че може да се килне?
Погледът на Глин се стрелна към него, после се върна към компютърния екран.
– Предложения, мистър Рошфор? – попита хладно.
Инженерът се облегна назад, облиза върха на левия си показалец и го постави върху десния палец.
– Оставяме криковете както са си – всичките на сто тона. На същата позиция. След това изпускаме хидравличната течност чрез аварийните клапани на криковете в шести сектор. Разблокираме ги.
– Как? – попита Глин.
Рошфор отвърна след малко:
– Ръчно.
Глин вдигна радиостанцията.
– Гарса?
– Разбрано.
– Проследи ли разговора?
– Разбрано и за това.
– Мнението ти?
– Съгласен съм с Джийн. Сигурно сериозно сме подценили тежестта на това приятелче.
Глин извъртя сивите си очи отново към Рошфор.
– И кой предлагаш да изпразни криковете?
– Не бих поискал друг да го направи, освен аз самият. След това ще оставим метеорита да се върне отново на стабилното си място, ще поставим допълнителни крикове и ще опитаме отново.
– Ще се нуждаеш от втори човек – долетя по радиото гласът на Гарса. – И това ще бъда аз.
– Нямам намерение да изпратя и главния си инженер, и ръководителя на строителството под онази скала – рече Глин. – Мистър Рошфор, анализирайте риска.
Рошфор направи някакви изчисления с джобния си калкулатор.
– Криковете са изчислени да издържат на максимално налягане шестнайсет часа.
– А по-високо от максималното? Да предположим сто процента над максималното.
– Срокът до повреждането им се скъсява. – Рошфор направи още сметки с калкулатора си. – Шансовете да поддадат през следващите трийсет минути обаче са по-малки от един процент.
– Това е приемливо – рече Глин. – Мистър Рошфор, подберете си екип по свой избор. – Погледна джобния си часовник. – Разполагате с трийсет минути от този момент нататък и нито секунда повече. Желая ви късмет.
Рошфор се изправи и ги погледна.
– Не забравяйте, сър, че ние не вярваме в късмета – рече той. – Но благодаря все пак.
34.
Исла Десоласион
10:24
Рошфор отвори вратата на очуканата барака, премести бъчонките с гвоздеите настрани и пред него се разкри входният тунел и заревото на яркото флуоресцентно осветление. Хвана се за стъпалата и започна да се спуска; от колана му висяха палмтоп-компютърът и преносимата радиостанция. Следваше го Евънс, който си подсвиркваше фалшив вариант на „Мъскрат ръмбъл“.
Главното чувство, което владееше Рошфор, бе объркването. Макар да бе кратък, пътят от комуникационната барака дотук сякаш бе отнел цяла вечност. Макар теренът да бе напуснат, той усещаше как десетки чифтове очи – без съмнение укоризнено – бяха впити в гърба му.
Беше монтирал петдесет процента повече крикове, отколкото бе сметнал за необходимо. Това бе в рамките на оперативните правила на ЕИР и му се струваше, че съотношението бе безопасно. Но бе сбъркал в изчисленията. Трябваше да заложи на двойното осигуряване – да монтира комплект от двеста крика. Ала, от друга страна, времето винаги го притискаше, тази прибързаност сякаш витаеше над всичко тук, носеше се от Лойд към Глин и влияеше върху всичко, което правеха. Затова Рошфор бе предложил сто и петдесет крика и Глин не бе поставил под съмнение решението му. Факт бе, че никой не му бе казал нещо за грешка, дори не бе намекнал, че е направена грешка. Но това не отменяше факта, че беше сбъркал. А Рошфор не можеше да понесе мисълта, че е сбъркал. Целият беше пропит от горчивина.
Като стигна до дъното, той пое бързо по тунела, навел инстинктивно глава под редицата флуоресцентни лампи. Вериги от ледени висулки, оформили се от кондензиралия дъх на работниците, стърчаха като пера от гредите и подпорите. Евънс, който вървеше подире му, прокара пръст по тях, като продължаваше да си подсвирква.
Рошфор бе унижен, а не обезпокоен. Знаеше, че дори ако криковете в шести сектор поддадат – което бе почти невъзможно – бе малко вероятно метеоритът да стори нещо друго, освен да се върне обратно на мястото си. Беше си стоял там незнайно колко хилядолетия, а силите на масата и инерцията определяха той да си остане пак в това положение. Най-лошият сценарий означаваше да се завърнат там, откъдето бяха започнали.
„Там, откъдето бяха започнали…“ Устните му очертаха твърда линия. Това означаваше да се монтират още крикове, може би дори да се прокопаят още няколко тунела. Той бе препоръчал настоятелно пред Глин хората от персонала на Музея на Лойд да стоят настрани; че това трябва да бъде експедиция само на ЕИР; че личната намеса на Лойд трябваше да се сведе само до получаването на метеорита и плащането на сметката. Но поради някаква причина, известна само нему, Глин бе допуснал Лойд да получава всекидневни сводки. И ето какъв бе резултатът.
Тунелът стигна до първи сектор, след това зави наляво под деветдесет градуса. Рошфор продължи по главния тунел още петнайсетина метра, след това пое по едно от разклоненията, което завиваше към далечния край на метеорита. Радиостанцията избръмча и той я откачи от колана си.
– Наближаваме сектор шест – рече той.
– Диагностиката показва, че всички крикове в този сектор, с изключение на четвърти и шести, трябва да бъдат разтоварени – рече Глин. – Преценихме, че ще можете да изпълните задачата за шестнайсет минути.
„За дванайсет“, помисли си Рошфор, но отвърна:
– Разбрано.
Страничният тунел обикаляше предната част на метеорита и се разклоняваше в три тръби за достъп. Рошфор избра средната тръба. Виждаше пред себе си криковете от шести сектор – жълти на фона на кървавочервения метеорит. Бяха подредени в дълга линия, която започваше от края на тръбата за достъп. Докато вървеше напред, той провери всичките петнайсет един по един. Изглеждаха напълно безопасни, лапообразните им крака бяха здраво закрепени за основата на вертикалните подпори, сервопрововодите се виеха в потоци от кабели и шлангове. Криковете сякаш не бяха помръднали ни най-малко. Трудно бе да се повярва, че до един бяха блокирали под сто тона тежест.
Въздъхна раздразнено и клекна до първия крик. Коремът на метеорита се извиваше над него, издут гладко и равно, сякаш бе направен от машина. Евънс дойде с малък кух лост за отваряне на хидравличните клапани.
– Прилича на голяма топка за боулинг, нали? – рече весело той.
Рошфор изсумтя и посочи към лостчето на клапана на първия крик. Евънс клекна до него, улови го със своя кух лост и започна да го върти внимателно.
– Не се безпокой, няма да се счупи – сопна му се Рошфор. – Да вървим. Чакат ни още дванайсет.
Евънс завъртя по-бързо лостчето на деветдесет градуса. Рошфор сръчно изби с малък чук ръчния плъзгач отзад на крика, който отваряше плочката за аварийно разтоварване. Светна червена лампичка, която показваше, че клапанът е отключен и готов за разтоварване.
След първия крик Евънс вече се колебаеше по-малко и двамата заработиха бързо в тандем, движеха се по веригата крикове, като пропуснаха само онези с номера четири и шест. При последния крик, номер петнайсет, се спряха. Рошфор погледна часовника си. Цялата работа им бе отнела само осем минути. Единственото, което им оставаше сега, бе да се върнат по веригата и да натиснат бутоните за разтоварване на всеки клапан. Макар хидравличната течност да бе под голямо налягане, вътрешните регулатори щяха да осигурят плавно изхвърляне и бавно разтоварване на криковете. В това време компютърът за управление в комуникационната барака щеше да освободи едновременно от товар всички останали крикове. Ситуацията щеше да се върне в нормалното си русло и тогава им оставаше само да поставят още крикове и да опитат отново. Щеше да предложи на Глин да се подсигурят още повече – с триста крика. Но щеше да им е нужен поне един ден да ги прехвърлят от кораба, да ги поставят на място, да свържат сервоуправлението, да ги диагностицират. Щяха да се нуждаят и от още тунели… Той поклати глава. Още от самото начало трябваше да монтира триста крика.
– Тук е доста топло – каза Евънс и отметна качулката си.
Рошфор не му отговори. За него горещината и студът бяха едно и също. Двамата мъже се обърнаха и тръгнаха по веригата крикове, спираха пред всеки, за да вдигнат предпазната плочка и да натиснат бутона за аварийно изпускане на хидравличната течност.
Бяха минали половината, когато лек шум, като от мишка, накара Рошфор да спре.
Макар да бе важно изпускането на течността да започне едновременно от всички крикове, звукът бе толкова необичаен, че Рошфор погледна надолу по веригата крикове, опитвайки се да уточни източника на шума. Изглежда идваше от челото на веригата крикове. Погледна в тази посока и шумът се чу отново: някакво съвсем тихо, като шепот, изскърцване. Присви очи. Крик номер едно не изглеждаше в ред; беше необичайно изкривен.
Не му бе нужно време да мисли.
– Излизай! – изкрещя той. – Веднага!
Скочи на крака и спринтира към тръбата за достъп, следван по петите от Евънс. Знаеше, че върху онези крикове имаше по-голям товар, отколкото бяха пресметнали дори в най-песимистичните си предположения, многопо-голям товар. А това колко точно по-голям беше той, щеше да предопредели дали щяха да се измъкнат навреме.
Чуваше как Евънс тича зад него, как трополеше, как изсумтяваше с всяка крачка. Но още преди да стигнат тръбата за достъп първият крик поддаде с ужасяващ трясък, последван от втори, от трети – криковете поддаваха един подир друг. Последва пауза, след което се чу неравна серия изпуквания, също като откос от картечница, след като и останалите крикове поддадоха. Рошфор мигновено бе заобиколен от ослепяващи го струи хидравлична течност. Чу се бръмчене като от огромна шевна машина – подпорите и крепителните греди започнаха да се трошат. Той тичаше отчаяно всред пръските, огромната мощ на течността под налягане разкъса якето му на парцали и прогаряше плътта. Изчисли на ум, че възможността за оцеляване намалява бързо.
Разбра, че бе станала равна на нула, когато метеоритът се килна към него със силно кухо избумтяване, смачка стоманата по пътя си, вдигна гейзери пръст, кал и лед, които замъглиха зрението му, докато най-сетне единственото, което виждаше, бе блестящото, неумолимо, безпощадно червено.
35.
„Ролвааг“
По пладне
Когато Макфарлън влезе в библиотеката на „Ролвааг“, завари там притихнала група хора, пръсната по столовете и диваните. Във въздуха витаеше потрес и отчаяние. Гарса се взираше невъзмутимо през стената с прозорци над протока Франклин към Исла Десеит. Амира седеше в един ъгъл, свила колене под брадичката си. Бритън и старши помощник-капитанът Хауъл разговаряха тихо помежду си. Дори саможивият доктор Брамбъл бе тук, барабанеше с пръсти по стола и поглеждаше нетърпеливо часовника си. От всички по-важни играчи отсъстваше само Глин. След като Макфарлън зае мястото си, вратата на библиотеката се отвори отново и ръководителят на ЕИР влезе с тънка папка под мишница. По петите го следваше Джон Пъпъп, усмивката и веселата му стъпка не подхождаха на мрачното настроение, което владееше групата. Макфарлън не се изненада да го види: Пъпъп нямаше желание да слезе на брега, но когато Глин бе на борда на „Ролвааг“ яганът постоянно бе до него и го следваше като вярно куче.
Всички погледи се обърнаха към Глин, който застана в средата на помещението. Лично за себе си Макфарлън се питаше просто колко ли трудно му бе да приеме всичко това: двама от хората му, включая главният инженер, бяха загинали. Ала той изглеждаше както винаги: спокоен, незасегнат, безразличен.
Сивите очи на Глин премигнаха и огледаха събралите се.
– Джийн Рошфор бе в ЕИР от самото начало. Франк Евънс бе сравнително нов служител, но не по-малко съжаляваме за смъртта му. Това е трагедия за всички нас в тази зала. Но не съм тук, за да ги превъзнасям. Нито Джийн, нито Франк биха желали това. Направихме важно откритие, но го направихме по най-тежкия начин. Метеоритът Десоласион е много по-тежък, отколкото бяхме предвидили. Внимателният анализ на аварията с криковете, както и някои високоточни гравиметрични измервания ни дадоха нова и по-точна оценка на масата му. И тя е двайсет и пет хиляди тона.
Въпреки още неотминалия шок, Макфарлън усети как изведнъж го облива студена вълна. Направи бързи сметки наум: те сочеха специфично тегло около 190. Сто и деветдесет пъти по-плътен от водата! Един кубичен фут 2323
Един кубичен фут е равен на 0,0283 куб.м. – Б.пр.
[Закрыть]би тежал… „Мили Боже! Почти шест тона.“
Но двамина мъже бяха загинали. Още двамина, поправи се Макфарлън, като се сети за трогателната купчина кости, които бяха останали от бившия му партньор.
– Нашата политика е двойно осигуряване – рече Глин. – Планирахме всичко така, че да надхвърля два пъти най-завишените ни оценки – два пъти повече разходи, два пъти повече усилия – и два пъти по-голяма маса.Това означава, че бяхме планирали скалата да има почти толкова голяма маса. Ето защо съм тук, за да ви кажа, че можем да продължим по график. Все още разполагаме със средствата да го извадим, да го докараме до кораба и да го натоварим в предназначения за това танк.
На Макфарлън му се стори, че долови в хладния тон на Глин странна нотка: на своего рода триумф.
– Минутка само – обади се Макфарлън. – Двама души току-що загинаха. Носим отговорност да…
– Ти не си отговорен – прекъсна го равнодушно Глин. – Ние сме. И имаме пълна застраховка.
– Не говоря за застраховки. Говоря за живота на двама души. За двама души, убити при опит да бъде преместен метеоритът.
– Взехме всички необходими предохранителни мерки. Рискът за провал бе по-малко от един процент. Нищо не е напълно лишено от риск, както сам изтъкна съвсем наскоро. А по отношение на дадените жертви също сме в график.
– В график ли?
Макфарлън не можеше да повярва на чутото. Погледна Амира, след това – Гарса, но не успя да забележи в израженията им възмущението, което изпитваше.
– Какво, по дяволите, означава това?
– Във всяка сложна инженерна ситуация стават нещастни случаи, независимо какви мерки се вземат. На този етап очаквахмедо две жертви.
– Господи, това е безсърдечно пресмятане.
– Тъкмо обратното. Когато е бил проектиран мостът „Златните врата“, се е предполагало, че по време на строителството ще загинат трийсетина души. Това не е било нито хладнокръвно, нито безсърдечно: било е просто част от процеса на планиране. Безсърдечно е да се се поставят хората под опасност, без да се изчисли рискът. Рошфор и Евънс знаеха за тези рискове и ги поеха. – Глин погледна Макфарлън и продължи монотонно: – Уверявам ви, че скърбя за тях по начин, който никога няма да ви стане известен. Но аз съм нает да извадя и превозя метеорита и намерението ми е да го сторя. Не мога да си позволя личните чувства да замъглят преценките ми или да отслабят решителността ми.
Най-неочаквано се намеси Бритън. Макфарлън видя сякаш собствената си ярост да блести в очите й.
– Кажете, мистър Глин, колко още души сте изчислили, че трябва да загинат, преди да закараме метеорита Десоласион у дома?
Само за миг равнодушната фасада на Глин изглежда му се изплъзна след този залп, дошъл от неочаквана посока.
– Нито един, ако зависи от мен – отвърна той още по-студено. – Ще направим всичко,което е по силите ни, да предотвратим някой да бъде наранен или убит. А вашият намек, че намирам определен брой жертви за приемлив, показва единствено непознаването ви на оценката на риска. Въпросът е следният: независимо колко сме внимателни, нещастни случаи може да има. Това е като в авиацията: въпреки най-добросъвестните усилия на всички, самолети все пак катастрофират. Възможният процент жертви за всеки отделен полет може да бъде изчислен. Но въпреки това продължаваме да летим. Решението полетите да продължат не прави смъртта по-приемлива. Разбрахте ли какво имам предвид?
Бритън гледаше Глин без да мигне, но не каза нищо повече.
След това тонът на Глин изведнъж стана благодушен:
– Вашите тревоги са искрени и разбираеми. Оценявам това високо. – Обърна се и тонът му леко се втвърди: – Но доктор Макфарлън, не е възможно да извадим този метеорит с полумерки.
Макфарлън се зачерви.
– Не искам повече никой да пострада. Това не е начинът, по който аз действам.
– Не мога да дам подобно обещание – отвърна Глин. – Ти най-добре от всички знаеш, колко уникален е този метеорит. Не можеш да оцениш стойността му в долари, не можеш да оцениш стойността му и в човешки животи. Всичко се свежда до един въпрос, който ще ти поставя като на представител на Музея на Лойд – все още ли го искате?
Макфарлън огледа залата. Всички погледи се бяха насочили към него. В последвалото мълчание той разбра, че не можеше да намери сили да отговори на въпроса.
След малко Глин бавно кимна.
– Ще извадим труповете и ще ги погребем като герои, когато се завърнем в Ню Йорк.
Доктор Брамбъл се прокашля и в залата прокънтя вечно раздразненият му ирландски акцент:
– Боя се, мистър Глин, че няма да има какво да се погребва, освен две сандъчета мокра пръст.
Глин го стрелна с леден поглед.
– Имате ли да добавите нещо по-съществено, докторе?
Брамбъл кръстоса обутите си в зелените хирургически панталони крака и сбра пръсти.
– Мога да ви кажа как е умрял доктор Масънкей.
Всички изведнъж замлъкнаха.
– Продължете – рече Глин.
– Той е бил ударен от мълния.
Макфарлън се опита да възприеме казаното. Старият му партньор в мига, в който прави откритието на живота си – изведнъж ударен и убит от мълния? Струваше му се, че това прилича на история в някой калпав роман. Ала въпреки това, като си помисли по-добре, откри някакъв смисъл. Фулгуритите, които бе видял на мястото, бяха подсказка. Метеоритът, освен всичко друго, бе и гигантски гръмоотвод.
– Доказателствата ви? – попита Глин.
– Костите са обгорени по начин, който предполага мълния – масивен електрически товар, който е преминал през тялото. Виждал съм го и преди. И единствено електрически разряд от типа на мълнията може да причини такова натрошаване и обгаряне на прегледаните от мен кости. Виждате ли, мълнията не само изгаря костите и мигновено изпарява кръвта, в резултат на което експлозивно се изпуска пара, но също така задейства мускулни контракции, които натрошават костите. В някои случаи тя удря тялото с такава сила, че то заприличва на премазано от тежкотоварен камион. Тялото на доктор Масънкей буквално е експлодирало.
Докторът произнесе думата „експлодирало“ бавно, провлачвайки я сричка по сричка. Макфарлън потрепери.
– Благодаря ви, докторе – рече сухо Глин. – Очаквам освен това с нетърпение да чуя анализа ви на флората и фауната от осемдесетте торби с проби от земята, които взехме в близост до метеорита. Ще наредя веднага да ви ги изпратят в медицинската лаборатория.
Глин отвори папката.
– Щом метеоритът привлича мълниите, това е още една причина да остане покрит. Да вървим нататък. Преди малко казах, че можем да продължим по график. Ще са необходими обаче някои доуточнения. Така например, метеоритът е толкова тежък, че сме принудени да изберем най-късия път от мястото му до кораба. Това означава метеоритът да бъде прекаран презглетчера, вместо да го заобиколи. Той може да бъде преместван единствено по права линия по постоянно низходящ склон. Това няма да е лесно, ще означава доста работа – копаене тук, заравяне там – ала тя може да бъде извършена. Освен това капитан Бритън ми съобщи, че към нас се придвижва зимна буря. Ако запази курса си, ще трябва да съобразим плановете си и с този фактор. До известна степен прикритието й ще бъде добре дошло. – Изправи се. – Ще подготвя писма до семейството на Джийн Рошфор и до вдовицата на Франк Евънс. Ако някой от вас иска да включи лични бележки, моля да се свърже с мен преди да пристигнем в Ню Йорк. А сега – последното нещо.
Той погледна към Макфарлън.
– Ти ми каза, че коезитът и импактитът около метеорита са се формирали преди трийсет и два милиона години.
– Да – отвърна Макфарлън.
– Искам да събереш проби от базалтовия поток и вулканичната „тапа“ извън лагера и също да ги датираш. Определено се нуждаем от повече информация за геологията на този остров. Втората серия тестове доведе ли до някакви нови заключения?
– Само до нови загадки.
– В такъв случай геологията на острова ще е следващата ви задача. – Той се огледа наоколо. – Нещо друго, преди да се върнем на работа?
– Да, шефе – чу се тъничък гласец от ъгъла на библиотеката.
Беше на забравения от всички Пъпъп. Седеше на стол с права облегалка, разрошен, вдигнал и размахал ръка като ученик.
– Да? – попита Глин.
– Ти каза, че двама души са умрели.
Глин не отговори. Макфарлън забеляза, че той срещна погледа на Пъпъп някакси по-различно, отколкото гледаше останалите.
– Каза също, че може би ще загинат още хора.
– Не съм казал нищо подобно – отвърна остро Глин. – А сега, ако сме свършили тук…
– А какво ще стане, ако всичкиумрат? – попита Пъпъп с рязко понижен тон.
Настъпи неловък миг.
– Проклет лунатик – прошепна под мустак Гарса.
Пъпъп само посочи мръсния прозорец. Всички погледи се насочиха натам.
Непосредствено зад скалистите очертания на Исла Десеит, тъмен на фона на мрачното небе, тъкмо се появяваше източеният вълнорез на разрушител, чийто оръдия бяха насочени към танкера.
