Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 31 страниц)
84.
Протока Дрейк
19:55
Макфарлън се държеше с все сила за осигурителните въжета на спасителната лодка, която се носеше по високите върхове и дълбоките долини на обърканото вълнение. Рейчъл стискаше здраво ръката му. Последните двайсет минути преминаха в ужасяваща бъркотия: неочакваното напускане на мостика от Бритън; поемането на командването от Хауъл и заповедта му да напуснат кораба; събирането им на лодъчната палуба и мъчително трудното спускане на лодките в беснеещите вълни. След напрегнатите часове преследване, борба с бурята и с метеорита, тази последна бедствена ситуация възникна тъй бързо, че изглеждаше нереална. Огледа се за първи път в лодката. Със затворения корпус, малък входен люк и още по-малки илюминаторчета, тя напомняше уголемено торпедо. На руля беше Хауъл, той управляваше и двигателя; вътре бяха Лойд и около двайсетина членове на екипажа, включая пет-шест души, чиято лодка се бе откъснала от балките при спускането й и които бяха измъкнати от ледените вълни.
Макфарлън стисна още по-здраво въжето, тъй като лодката падна свободно от високо, удари се с трясък и рязко дръпна напред. Вместо да оре вълните като „Ролвааг“, дългата двайсетина метра лодка подскачаше върху тях като коркова тапа. Смайващите пропадания и мъчителните изкачвания по водните стени бяха изнурителни и всяваха ужас. Всички бяха мокри до кости, а онези, които бяха измъкнати от морето, забеляза Макфарлън, лежаха в безсъзнание. Брамбъл, слава Богу, също беше тук и се грижеше за тях, доколкото можеше.
Един офицер на носа укрепваше провизиите и спасителното имущество. Във водата под краката им се търкаляха и плуваха отломки. Всички страдаха от морската болест, а някои повръщаха неспирно. Никой от екипажа не говореше, всички изпълняваха задълженията си мълчешком. Здраво затвореният корпус на спасителната лодка ги защищаваше от външно влияние. Но Макфарлън виждаше как страхотните вълни безмилостно блъскат лодката.
Хауъл най-сетне се обади, гласът му прозвуча прегракнало във воя на вятъра и вълните. Държеше пред устните си преносима радиостанция, ала говореше толкова високо, че всички можеха да го чуят.
– До всички лодки, чуйте ме! Единственият шанс е да се насочим към ледения остров на югоизток и да изчакаме откъм подветрения му бряг бурята да стихне. Дръжте курс две-нула-нула, десет възла скорост и поддържайте непрекъснато визуален контакт. Активирайте аварийните радиоубуйове.
Трудно бе да се определи дали вървят нанякъде, но луната се бе появила отново – и от време на време Макфарлън зърваше през малките овални прозорчета слабите светлинки на другите две спасителни лодки, които се носеха по разпенените вълни, опитвайки се да не се изгубят из поглед. Когато се издигнеха на гребена на страховитите вълни, можеше още да види и „Ролвааг“ на около половин миля зад гърба им, клатеше се напред-назад сякаш на забавен каданс, аварийните му светлини ту изгасваха, ту светваха. Нито една лодка не бе спусната повече, след като тяхната флотилия от три „торпеда“ пое по пътя си преди броени минути. Не можеше да откъсне поглед от гигантския кораб, потънал в смъртоносната прегръдка на бурята.
Поредната голяма вълна се опита да повдигне танкера, ала този път „Ролвааг“ не помръдна, сякаш нещо го теглеше отдолу. Фронтът на вълната го накреняваше все повече и повече, а когато гребенът й се разчупи в пяна над него, корабът бавно полегна на борд. Макфарлън погледна Лойд. Бе извърнал изнуреното си лице и от „Ролвааг“, и от Макфарлън.
Ново подхвърляне; вълните заляха изцяло лодката; след това тя с мъка изплава и се закатери нагоре. Макар самият той да искаше също да извърне очи, Макфарлън усети как погледът му отново бе привлечен от големия кораб. Той все още лежеше неподвижен на хълбок. Дори когато гребенът на вълната отмина, той продължи да хлътва, повлечен все по-надолу и по-надолу от неизбежната тежест в търбуха си. Иззад оттеглящата се вълна надникна кърмата му и замрелите винтове. Далечен писък прониза рева на бурята. А след това носът и кърмата се отделиха и се издигнаха в кипналите в бяла пяна вълни. Проблесна дълбока, силна синя светлина, толкова ярка, че сякаш подпали морето отдолу и го обагри в неземно сияние. Огромен стълб пара разкъса повърхността на морето и се издигна като гъба; в горната си част се раздели на няколко шипа, които прободоха нощното небе. В този миг лодката потъна във водовъртежа на вълните, който скри ужасяващата гледка. След като тя изплава отново, вълните бяха тъмни и пусти. Корабът бе изчезнал.
Макфарлън се облегна назад; трепереше, повдигаше му се. Не посмя да погледне към Лойд. Глин, Бритън, три дузини хора от екипажа и работници от ЕИР бяха потънали с кораба… метеоритът, поел към дъното на две мили под тях… Той затвори очи и стисна по-здраво треперещата Рейчъл. Никога досега не бе усещал такъв студ, такова отчаяние, никога през живота си не бе изпитвал подобен страх.
Рейчъл прошепна нещо нечленоразделно и се наведе към него.
– Какво е това?
Тя му подаваше нещо.
– Вземи го – произнесе. – Вземи го.
В ръцете й бе компактдискът, който съдържаше данните от тестовете на метеорита.
– Защо? – попита той.
– Искам да го запазиш. Завинаги. Там са отговорите, Сам. Обещай ми, че ще ги откриеш.
Той мушна диска в джоба си. Това бе всичко, което им беше останало: неколкостотин мегабайта данни. Метеоритът бе изгубен завинаги за света; той вече бе погребан дълбоко в абисалната тиня на океанското дъно.
– Обещай ми – помоли отново Рейчъл.
Говорът й бе завален, сякаш бе упоена.
– Обещавам.
Той я притисна по-близо до себе си, усети топлината на сълзите й, които се стичаха върху ръцете му. Метеоритът бе изчезнал. Толкова хора бяха загинали. Но те двамата оцеляха, щяха да оцелеят завинаги.
– Заедно ще намерим отговорите – рече той.
Разчупващата се вълна се стовари върху лодката и я хласна встрани. Паднаха върху пода. Макфарлън чу как Хауъл крещи някаква команда в мига, в който още една сриваща се вълна връхлетя лодката, избута я странично и едва не я обърна. Лодката се изправи с трясък.
– Ръката ми! – изкрещя някакъв мъж. – Счупих си ръката!
Макфарлън помогна на Рейчъл да се върне върху тапицираната пейка и да се улови за въжените перила. Около тях ревяха вълните, които ги погребваха в пазвите си, а понякога лодката изцяло се потапяше под тях.
– Колко още остава? – извика някой.
– Две мили – отвърна Хауъл, който с мъка удържаше лодката на курса. – Приблизително.
Тежкият вятър обливаше илюминаторите с пръски и бе възможно само от време на време да зърнат черната нощ навън. Лактите, коленете и раменете на Макфарлън го боляха от блъскането о борда и тавана на малката лодка. Чувстваше се като топка за пинг понг в барабана на перална машина. Беше толкова студено, че изобщо не усещаше ходилата си. Реалността започна да се размива. Спомни си лятото, което бе прекарал край едно езеро в Мичиган. Седеше с часове на плажа, потопил крака в плиткото. Но водата никога не е бивала толкова студена… Забеляза, че нивото на ледената морска вода на дъното на лодката се повишава.
Взря се през малкото прозорче. Видя на неколкостотин метра светлините на другите две лодки, които подскачаха и се люлееха в морето. Понякога голяма вълна се сриваше върху тях и те с мъка си пробиваха път в нея, подмятани диво, кърмчиите се мъчеха да предотвратят преобръщането, а винтовете виеха лудо, изскочили извън водата. Гледаше, смазан от умора и страх описващите невероятни дъги антени, полукръговете на десетгалоновите резервоари за вода, които се блъскаха зад кърмата.
И тогава една от лодките изчезна. В един миг беше там, ходовите й светлини премигваха, докато се гмурваше в поредната вълна, а в следващия миг вече я нямаше; светлинките изчезнаха тъй рязко, сякаш някой ги бе изгасил с ключ.
– Изгубихме сигнала на радиобуя на лодка номер три, сър – докладва офицерът, който стоеше на носа на лодката.
Макфарлън усети как главата му се отпусна върху гърдите. Кой бе в тази лодка? Гарса? Стоунсайфър? Мозъкът му отказваше да работи повече. Част от него се надяваше те да потънат също тъй бързо; копнееше за бърз край на тази агония. Водата на дъното на лодката ставаше все по-дълбока. Той смътно осъзна, че потъваха.
А сетне вълните започнаха да утихват. Лодката все още се люлееше и подскачаше, но безкрайната процесия от водни планини под тях престана и вятърът постихна.
– Намираме се откъм подветрената страна на острова – рече Хауъл.
Косата му бе сплъстена на тънки кичури, униформата под щормовото облекло – прогизнала. Кръвта се смесваше с вода в розови ручейчета, които се стичаха по лицето му. Ала въпреки това, когато заговори, дрезгавият му глас бе твърд. Отново вдигна радиостанцията.
– Внимание всички! И двете лодки поемат бързо вода. Няма да останат дълго на вода. Имаме само един избор – да се прехвърлим с колкото е възможно повече припаси на ледения остров. Ясно ли е?
Малцина в лодката повдигнаха глави; това сякаш не интересуваше повечето от тях. Слабият лъч на лодъчния буй пробяга по ледения блок.
– Пред нас има малка ледена издатина. Ще насочим лодките право към нея. Люис на носа ще подаде на всекиго част от запасите и ще ви извежда по двама. Ако паднете във водата, измъквайте се веднага – студът ще ви убие до пет минути. Хайде сега, разпределете се по двойки.
Макфарлън притегли Рейчъл към себе си, след това се обърна и погледна Лойд. Този път той отвърна на погледа му – очите му бяха тъмни, кухи, обсебени.
– Какво направих? – прошепна дрезгаво той. – О, Боже мой, какво направих?
85.
Протокът Дрейк
26 юли, 11:00
Над ледения остров се зазори.
Макфарлън, който ту се унасяше в дрямка, ту се разбуждаше, дойде бавно на себе си. Най-сетне вдигна глава и ледът, сковал палтото му, изпращя. Около него оцелелите се бяха сгушили в малки групички, за да се топлят. Някои лежаха по гръб, лицата им бяха покрити със скреж, а очите – широко отворени и замръзнали. Други бяха наполовина изправени, на колене, но не мърдаха. „Сигурно са мъртви“, помисли си Макфарлън унесено, като на сън. Стотина души бяха тръгнали на път. А сега виждаше само около двайсетина.
Рейчъл лежеше пред него със затворени очи. Той с мъка се изправи седнал – снегът се плъзгаше под крайниците му. Вятърът бе стихнал, обгръщаше ги мъртвешка неподвижност, подчертавана от рева на прибоя под тях, който ръфаше бреговете на острова.
Пред него се простираше плато от тюркоазен лед, насечен от поточета, които се вдълбочаваха до дерета по криволичещия си път към краищата на острова. Хоризонтът на изток бе обагрен от кървавочервена линия, начупена от диханието на морето. В далечината хоризонтът бе осеян със сини и зелени айсберги, стотици на брой, досущ като скъпоценни камъни, неподвижни върху вълните, с блестящи на утринното слънце върхове. Това бе безкраен пейзаж от вода и лед.
Усещаше се ужасно сънлив. Странното бе, че вече не му беше студено. С мъка се опита да се разбуди. И сега бавно-бавно картината отново изплува пред очите му: слизането на острова, изкатерването в мрака по пукнатината до върха, окаяните опити да запалят огън, постепенното потъване в летаргия. Съществуваше и времето преди това – преди всичко това – но точно сега той не искаше да мисли за него. Точно сега светът му се бе свил до границите на този странен остров.
Тук, на върха му, нямаше усещането за движение. Бе твърд като суша. Голямата процесия от огромни вълни на изток бе вече по-кротка. След чернотата на нощта и сивото на бурята, всичко изглеждаше обагрено в пастелни цветове; синият лед, розовото море, оранжево-червеното море. Беше красиво, необикновено, извънземно.
Опита се да се изправи, но краката му не го послушаха и успя само да се вдигне на коляно, след което отново се свлече. Изтощението му бе толкова голямо, че му струва неимоверни усилия да не се просне отново на леда. Замъгленото му съзнание установи, че това не се дължи само на изтощение, а на преохлаждане.
Трябваше да се изправят, да се движат. Той трябваше да ги вдигне.
Обърна се към Рейчъл и я разтърси грубо. Полузатворените й очи се извърнаха към него. Устните й бяха сини, а бялата й коса бе полепнала с лед.
– Рейчъл? – наведе се той към нея. Сега можеше да чува думите й – съскащи, призрачни.
– Метеоритът… – прошепна тя.
– Отиде на дъното – каза Макфарлън. – Не мисли сега за него. Всичко свърши.
Тя леко поклати глава.
– Не… не е онова, което мислиш…
Затвори очи и той отново я разтърси.
– Толкова ми се спи…
– Рейчъл, не заспивай. Какво казваше?
Тя бръщолевеше нещо несвързано, но той разбра, че бе важно да я кара да говори, да не заспива. Отново я разтърси.
– Метеоритът, Рейчъл. Какво каза за него?
Тя полуотвори очи, сведе поглед надолу. Макфарлън проследи погледа й; нямаше нищо. Ръката й леко помръдна.
– Там… – рече тя и продължи да гледа надолу.
Макфарлън взе ръката й. Измъкна мократа, почти замръзнала ръкавица. Ръката й измръзваше, връхчетата на пръстите й бяха побелели. Той се опита да ги разтрие и ръката й се отпусна. Държеше фъстък.
– Гладна ли си? – попита Макфарлън, след като шушулката се изтърколи на снега.
Рейчъл отново затвори очи. Той се опита да я събуди, но не можа. Притисна се към нея, но тялото й бе тежко и студено. Обърна се да потърси помощ и видя Лойд, който лежеше на леда до тях.
– Лойд? – прошепна.
– Да – долетя до него слабия, пресипнал глас.
– Трябва да се раздвижим.
Макфарлън установи, че не му достигаше въздух.
– Не ме интересува.
Макфарлън се обърна да разтърси отново Рейчъл, но вече едва можеше да помръдне ръка, камо ли да приложи сила. Тя бе неподвижна. Тази загуба бе повече, отколкото можеше да понесе. Огледа свитите, неподвижни форми, които блестяха под ледената си покривка. Ето го Брамбъл, лекарят, с книга, нелепо свита под мишницата му. Ето и Гарса, белите бинтове на главата му бяха поръбени със скреж. Ето го Хауъл. И още две, може би три дузини хора. Никой не помръдваше. И той изведнъж усети, че не му е все едно. Искаше да закрещи, да стане и да зарита и заблъска с юмруци хората, за да се изправят, ала не можа да намери сили дори да проговори. Бяха толкова много: не можеше да ги стопли всичките. Не можеше да стопли дори себе си.
Главата му се замая от странното, мъгливо усещане, което го обезсили напълно. „Всички ще умрем тук – помисли си той – но това няма значение.“ Погледна Рейчъл, опитваше се да разсее замайването си. Очите й сега бяха полуотворени, обърнати нагоре, виждаше се само бялото. Лицето й бе сиво. И той щеше да отиде при нея. Няма значение. Самотна снежинка се спусна от небето и докосна устните й. Мина много време, докато се стопи.
Замайването се появи отново и сега бе хубаво – все едно отново спеше в обятията на мама – и той му се отдаде напълно. Докато потъваше във възхитителен сън, гласът на Рейчъл продължи да звучи в главата му: „Не е онова, което мислиш. Не е, което мислиш.“
А след това този глас се промени: стана по-висок, по-тенекиен като звук:
– Южна Джорджия „Браво“… Виждаме ги… Подхождаме за вдигането им…
Отгоре се появи светлина. Чу се трополене, ритмично думкане. Гласове, радиостанция… Той се съпротивляваше. „Не, не, оставете ме да спя! Оставете ме на мира!“
И тогава се появи болката.
86.
Остров Южна Джорджия
29 юли, 12:20
Палмър Лойд лежеше на шпертплатовата койка в бараката-лазарет на британската научна станция. Гледаше тавана: безброй кръгове тъмно и светло дърво, форми, които през последните дни очите му бяха оглеждали хиляди пъти. Усети мириса на изстиналата храна, която стоеше до него от обяд. Чу шума на вятъра отвъд малкото прозорче, което надничаше към сините глетчери, сините планини и сините ледници на острова.
Бяха изминали три дни от спасяването им. Толкова много хора загинаха – на кораба, в спасителните лодки, на ледения остров. „И само един от екипажа му остана жив, а отплаваха в морето седемдесет и пет…“ Старата песничка от „Острова на съкровищата“ отново прокънтя в съзнанието му, досущ както го бе правила отново и отново, откакто бе дошъл в съзнание тук, в това легло.
Той бе оцелял. На следващия ден вертолет щеше да го откара до Фолклендските острови. Оттам щеше да се върне в Ню Йорк. Разсеяно си помисли какво ли щяха да съобщят медиите. И разбра, че не му пукаше. Толкова малко неща вече имаха значение. Той беше свършен: свършен за музея, за бизнеса, за науката. Всичките му мечти – сега му се струваха толкова далечни – бяха отишли на дъното, ведно с камъка. Единственото, което желаеше, бе да отиде във фермата си в щата Ню Йорк, да си забърка силно мартини, да седне на люлеещия се стол на верандата и да гледа как елените хрупат ябълки в градината му.
Влезе санитар, който взе подноса и понечи да остави нов.
Лойд поклати глава.
– Това ми е работата, приятел – рече санитарят.
– Много добре.
В този момент на вратата се почука.
Влезе Макфарлън. Лявата ръка и част от лицето му бяха превързани, носеше тъмни очила и не стоеше много стабилно на крака. Всъщност изглеждаше дори ужасно. Седна на металния сгъваем стол, който заемаше почти цялото празно пространство в малкото помещение. Столът изскърца.
Лойд се изненада да го види. Не бе виждал Макфарлън през последните три дни. Само бе предположил, че и той се бе спасил – би трябвало! Почти никой не бе разговарял с него. Единственият му посетител от експедицията всъщност бе Хауъл и той дойде да му даде да разпише някакви книжа. Сега всички го ненавиждаха.
Лойд реши, че Макфарлън изчаква санитарят да излезе, за да заговори. Но вратата се затвори, а той продължаваше да мълчи. Дълго време не изрече и думица. Най-сетне свали тъмните очила и се наведе напред.
Тази промяна сепна Лойд. Очите му сякаш бяха пламнали в огън. Бяха червени и възпалени, с тъмни кръгове под тях. Беше мръсен, невчесан. Загубата на метеорита и смъртта на Амира го бяха разтърсили здраво.
– Слушай – рече Макфарлън; гласът му едва излизаше от напрежение, – трябва да ти кажа нещо.
Лойд зачака.
Макфарлън се приближи още повече и заговори направо на ухото на Лойд:
– „Ролвааг“ потъна в точка с координати 61 градуса, 32 минути и 14 секунди южна ширина и 59 градуса, 30 минути и 10 секунди западна дължина.
– Моля те не ми говори за това, Сам. Не сега.
– Не, сега – рече Макфарлън с неочаквана сила.
Бръкна в джоба си и извади компютърния компактдиск. Вдигна го и по него заиграха цветовете на дъгата.
– Върху този диск…
Лойд се извърна и впери поглед в шпертплатовата стена.
– Сам, всичко свърши. Метеоритът го няма. Откажи се.
– Върху този диск са последните данни, които събрахме за метеорита. Аз дадох обещание. Аз ги… проучвах.
Лойд се чувстваше уморен, толкова уморен. Погледът му се отмести към прозорчето и планините, прорязани от ледници, с проболи облаците ледени върхове. Ненавиждаше гледката на леда. Не искаше никога повече да види лед.
– Вчера – продължи неумолимо Макфарлън, – един от учените от станцията тук ми каза, че са засекли някакви необичайни, плитки земетръси. Десетки на брой, всичките под трета степен по скалата на Рихтер.
Лойд изчака Макфарлън да продължи. Всичко бе толкова нелепо.
– Епицентърът на тези трусове е 61–32–14 юг и 59–30–10 запад.
Лойд премигна. Бавно обърна глава и срещна погледа на младия учен.
– Анализирах тези данни – продължи Макфарлън. – И те до голяма степен са свързани с формата и вътрешната стурктура на метеорита. Това е много необичайно.
Лойд не отговори, но не се и извърна.
– Той се състои от пластове, почти симетричен е. Той не е с естествен произход!
Лойд се изправи седнал.
– Не е естествен ли?
Започваше да се тревожи. Макфарлън бе преживял психологичен срив. Нуждаеше се от помощ.
– Той е на пластове.Има външна черупка, дебел вътрешен пласт и малко кръгло ядро точно в средата. Това не е случайно, помисли само. Какво друго прилича на него? То е много често срещано. Трябва да е универсална структура.
– Сам, ти си изморен. Нека извикам сестра да ти помогне. Тя ще…
Ала Макфарлън го прекъсна.
– Амира го откри. Малко преди да умре. Беше в ръката й. Спомни си как твърдеше, че трябва да престанем да мислим за него от нашата гледна точка, да започнем да мислим от неговата, на метеорита гледна точка. И накрая Амира разбра. Той реагира на солена вода. Той е чакалсолената вода, чакал я е милиони години…
Лойд потърси звънеца до леглото си. Макфарлън бе в много по-тежко състояние, отколкото бе преценил в началото. Геологът спря, очите му блестяха трескаво.
– Разбираш ли, Лойд, това изобщо не е било метеорит!
Лойд почувства как в стаята се възцари някакво напрежение, някаква странна тишина. Ето го бутона; ако можеше да го натисне незабележимо, без да възбуди излишно Сам… Лицето на Макфарлън бе зачервено, потно, той дишаше учестено и плитко. Загубата на метеорита, потъването на „Ролвааг“, всичките тези смърти във водата и на леда сигурно го бяха пречупили. Лойд усети как отново го прободе чувството за вина: дори оцелелите бяха пострадали.
– Чуваш ли ме, Лойд? Казах, че това не е метеорит.
– Какво е тогава, Сам? – успя най-сетне да изрече Лойд, като се опитваше гласът му да прозвучи спокойно, докато ръката му незабелязано се плъзна към бутона.
– Всички тези плитки земетръси точно там, където корабът потъна…
– И какво за тях? – попита успокояващо Лойд.
Натисна бутона; веднъж, дваж, трети път. Сестрата трябваше да се появи всеки миг. Макфарлън щеше да получи помощ.
– Онова нещо, което ние засадихмена дъното на морето. Познай какво!
– Какво? – Лойд се опита тонът му да прозвучи нормално. Слава Богу – вече чуваше стъпките на сестрата в коридора.
– То никне, то пуска филизи.
