Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 31 страниц)
– Кажи ни, команданте, защо тогава са дошли?
– На Исла Десоласион няма желязо. Могат да са тук само заради едно нещо. Злато.
След кратка пауза чиновникът се разсмя – с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:
– Злато нали? – рече той малко по-остро от преди. – За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?
Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.
– Дошли сме да търсим желязна руда – рече Глин по най-неубедителен начин.
– Трябва да ви информирам, че разрешителното да се търси златоще струва далеч по-скъпо – каза митничарят.
– Но ние сме тук за желязна руда.
– Хайде, хайде – рече чиновникът. – Да си говорим искрено и да не създаваме ненужни проблеми. Тази история за желязото…
Той се усмихна съучастнически.
Последва дълга пауза, заредена с очакване. След това Глин отново се закашля.
– При тези обстоятелства може би ще е правилно да се даде авторски хонорар. При условия, че цялата документация бъде уредена експедитивно.
Чиновникът зачака. Глин пак отвори куфарчето. Извади книжата и ги напъха по джобовете си. След това прокара длани по дъното на вече празното куфарче, сякаш търсеше нещо. Чу се приглушено изщракване и двойното дъно се отвори. Блесна нещо жълто, чието сияние се отрази върху лицето на изненадания митничар.
– Мадре де диос 1616
Пресвета богородице! (исп.) – Б.пр.
[Закрыть]! – прошепна той.
– Това е за вас – и за вашите колеги – сега – рече Глин. – При дебаркрането ни, след като сме минали митническия контрол и аковсичко мине добре – ще получите два пъти повече. Разбира се, ако до Пунта Аренас стигнат фалшивите слухове за открито злато, или ако на Исла Десоласион ни споходят нежелани посетители, ние няма да можем да завършим минната си операция. И вие няма да получите нищо повече.
Той кихна неочаквано и опръска куфарчето със слюнка.
Чиновникът бързо го затвори.
– Да, да. Ще се погрижим за всичко.
Чилийският команданте реагира свирепо:
– Погледнете се: досущ като кучета, наобиколили разгонена кучка.
Двамината митничари станаха от пейката и приближиха към него, като мърмореха нещо и сочеха куфарчето. Ала морският офицер се освободи от тях:
– Срамувам се дори да бъда в една стая с вас. Вие сте готови да продадете и собствените си майки.
Митничарят зад бюрото се обърна със стола си и се вторачи в него.
– Мисля, че ще е най-добре да се върнете на кораба си, команданте Валенар – рече с леден тон той.
Униформеният мъж изгледа свирепо всички в стаята един по един. След това, изправен и мълчалив, заобиколи масата, излезе и остави вратата отворена, да се блъска от вятъра.
– Ами той? – попита Глин.
– Трябва да извините команданте Валенар – каза митничарят, който отвори едно чекмедже, извади някакви книжа и официалния печат. Намастили го и след това бързо подпечата книжата, като очевидно гореше от желание да отпрати посетителите. – Той е един идеалист в страна на прагматици. Но той няма значение. Слухове няма да има, никой няма да прекъсне работата ви. Имате думата ми.
Той подаде книжата и паспортите.
Глин ги взе, понечи да тръгне, но се поколеба.
– Още нещо. Наели сме един мъж на име Джон Пъпъп. Имате ли представа къде можем да го намерим?
– Пъпъп ли? – Митничарят определено бе слисан. – Старикът? За какво ви е?
– Беше ни представен като човек, който познава много добре островите нос Хорн.
– Не мога да си представя кой ви е казал подобно нещо. За съжаление, преди няколко дни той получи отнякъде пари. А това означава само едно. Бих опитал да го намеря първо в „Ел Пикороко“. На „Калехон Баранка.“ – Митничарят се изправи и ги дари със златната си усмивка. – Пожелавам ви успех в търсенето на желязона Исла Десоласион!
18.
Пуерто Уилямс
11:45
След като излязоха от митническата канцелария, завиха към вътрешността на острова и се заизкачваха по хълма към Барио де лос индиос. Подравненият черен път отстъпи място на смес от сняг и замръзнала кал. Напречно на пътя бяха поставени дървени греди, които да възпрепятстват ерозията. Малките къщи покрай пътя бяха по-скоро колиби, изградени с разнородни греди и дъски, заобиколени от груби дървени огради. Група деца следваше чужденците – хилеха се и ги сочеха с пръст. Магаре, натоварено с огромен наръч дърва, се спусна покрай тях надолу и едва не избута Макфарлън в кална локва. Той изруга, докато възвръщаше равновесието си.
– До каква точно степен бе планирано това циркаджийско шоу? – попита той тихо Глин.
– До последната подробност, с изключение на команданте Валенар. И твоята спонтанна реплика. Нямаше я по сценарий, но бе успешна.
Глин се усмихна снизходително.
– Не би могло да мине по-добре. Ако се бяха замислили малко, никога не биха повярвали, че американска компания ще изпрати рудовоз на края на света да търси желязо. Яростният изблик на команданте Валенар дойде тъкмо навреме. Така ми спести усилията да им набивам сам идеята в главата.
Макфарлън поклати глава.
– Помисли си за слуховете, които ще тръгнат.
– Слухове и без това вече има. А количеството злато, което им дадохме, ще им затвори устите за цял живот. Сега нашите добри митничари ще пресекат слуховете и ще забранят достъпа до острова. Те са по-добре подготвени за тази работа от нас. И имат достатъчно мотивировка да я свършат.
– Ами този команданте? – попита Бритън. – Не ми се видя да се включва в програмата.
– Не всеки може да бъде подкупен. За щастие той не разполага с власт и с доверие. Морските офицери, които биват изпращани тук, или са осъдени за престъпления, или са опозорени по един или друг начин. Онези митничари ще имат грижата да го държат под контрол. Това на практика ще означава да купят командващия военноморската база. Ние им дадохме предостатъчно, за да могат да раздадат това-онова. – Глин сви устни. – И все пак, ще трябва да научим малко повече за този команданте Валенар.
Прекрачиха канавка със сапунена вода; хълмът вече не бе толкова стръмен. Глин попита един минувач за пътя, след което свиха в една тясна пресечка. Селото бе обвито от сивкава обедна мъгла, а ведно с нея дойде й леденият, влажен въздух. Макфарлън вдиша все същата миризма на риба и гола земя, забеляза паянтовите дървени магазинчета с реклами на фанта и на местна бира, гледка, която неизменно го връщаше години назад. След като на два пъти бяха опитали да преминат в Аржентина, натоварени с атакамските тектити, той и Нестор Масънкей в крайна сметка минаха границата с Боливия близо до град Анкуаке: коренно различен от това градче, но и толкова сходен по дух с него.
Глин спря. В края на пътя пред тях изникна хлътнала сграда, покрита с червени дъсчици. Синя лампа мъждукаше над табелата, върху която бе изписано: „Ел Пикороко. Много хубава бира.“ От отворената врата под нея на улицата се изливаше тихият ритъм на ранчера.
– Мисля, че започвам да схващам някои от методите ти – рече Макфарлън. – Онзи митничар не спомена ли нещо за това, че на Пъпъп му пратили пари? И да не би случайно да си ги изпратил ти?
Глин склони глава, но не каза нищо.
– Мисля да изчакам навън – каза Бритън.
Макфарлън последва Глин през вратата в мрачното помещение. Видя очукан чамов бар, няколко дървени маси, с пръснати по тях подложки за бутилки, английска дъска за хвърляне на стрелички с избелели номера. Напоеният с дим въздух имаше такъв вкус, сякаш бе висял там от години. Барманът се поизправи, когато влязоха, а разговорът постихна, след като неколцината постоянни клиенти се обърнаха да изгледат новодошлите.
Глин седна на бара и поръча две бири. Барманът ги донесе – топли, със стичаща се пяна.
– Търсим сеньор Пъпъп – рече Глин.
– Пъпъп ли? – Лицето на бармана разцъфна в широка, щърбава усмивка. – Той е отзад.
Последваха мъжа през мънистената завеса в малко сепаре с масичка, върху която имаше празна бутилка „Дюарс“. На пейката до стената се бе проснал кльощав старик с невероятно мръсни дрехи. Опърпана шапка, която изглеждаше тъй, сякаш бе съшита от парченца стари парцали, се бе търколила от главата му върху пейката.
– Спи ли или е пиян? – попита Глин.
Барманът избухна в смях.
– И двете.
– Кога ще изтрезнее?
Мъжът се наведе, пребърка джобовете на Пъпъп и извади малка пачка мръсни банкноти. Преброи ги, после ги върна обратно.
– Ще изтрезнее следващия вторник.
– Но той е нает на нашия кораб.
Барманът отново се разсмя, този път още по-цинично.
Глин се замисли за миг или поне си даде такъв вид.
– Имаме нареждане да го отведем на борда. Бих ли могъл да ви помоля да наемете двамина от клиентите си да ни помогнат?
Барманът кимна, влезе в бара и се върна с двама яки мъжаги. Размениха си няколко думи, известна сума пари смени собственика си, двамата вдигнаха Пъпъп от пейката и преметнаха ръцете му през раменете си. Главата му се люшна напред. В яката им хватка той изглеждаше лек и крехък като изсъхнало листо.
Когато излязоха навън, Макфарлън доволно пое дълбоко въздух. Вонеше, но бе по-хубаво от застоялата атмосфера вътре в бара. Бритън, която стоеше в сянката на далечния ъгъл, приближи към тях. Очите й се присвиха, като зърна Пъпъп.
– Сега не е много приятна гледка – рече Глин. – Но ще се превърне в отличен пристанищен пилот. Петдесет години кръстосва с кану водите на архипелага нос Хорн; познава всички течения, ветрове, рифове и приливи.
Бритън повдигна вежди.
– Този старик?
Глин кимна.
– Както казах на Лойд тази сутрин, той е наполовина яган. Това са били туземните жители на островите нос Хорн. Фактически той е последният, който знае езика, песните и легендите. Прекарал е по-голямата част от живота си в бродене из островите, преживявал е с миди, растения и корени. Ако питате него, навярно ще твърди, че островите нос Хорн са негови.
– Колко колоритно – рече Макфарлън.
Глин се обърна към него.
– Да. А освен това той е човекът, който е открил трупа на партньора ти.
Макфарлън замръзна на място.
– Точно така – продължи по-тихо Глин. – Той е взел томографския сонар и образците от скали и ги е продал в Пунта Аренас. На всичкото отгоре неговото отцъствиеот Пуерто Уилямс ще ни бъде от голяма полза. Сега, след като привлякохме вниманието към Исла Десоласион, той няма да е там, за да подклажда слуховете.
Макфарлън погледна още веднъж пияницата.
– Значи той е негодникът, който е обрал моя партньор.
Глин положи длан върху ръката на Макфарлън.
– Той е крайно беден. Намерил е мъртвец с някои ценни вещи. Разбираемо и простимо е, че е потърсил малка печалба. В това няма нищо лошо. Ако не беше той, твоят стар приятел може би още нямаше да е открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.
Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.
– Той ще ни бъде от голяма полза – рече Глин. – Това ви го гарантирам.
Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.
19.
„Ролвааг“
14:50
Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.
– Дали не се преструва? – попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.
Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.
Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.
– Джон Пъпъп? – рече Глин с мек тон. – Аз съм Ели Глин.
Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.
– Добре ли сте? – попита Глин.
Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.
– Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.
Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.
Глин посочи към стюарда.
– Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?
Пъпъп погледна с любопитство Глин.
– Може би не знае английски – промърмори Макфарлън.
Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.
– Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.
Гласът му бе висок и мелодичен и макар Макфарлън да долови цяла фуга от акценти, сред тях определено преобладаваше кокни 1717
Типичен лондонски акцент (на простолюдието). – Б.пр.
[Закрыть].
– С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, след като се настаните – рече Глин. – Ще се срещнем в библиотеката утре сутрин.
След това кимна на Дейвис.
Без да рече нищо Пъпъп се обърна. Всички очи го проследиха, докато стюардът го водеше към задната надстройка. Над тях избумтя високоговорителят на кораба.
– Капитанът – на мостика! – долетя металическият глас на Виктор Хауъл.
– Какво има? – попита Макфарлън.
Бритън поклати глава:
– Да идем да разберем.
Мостикът бе обгърнат от вездесъщия сив облак мъгла. Нищо не се виждаше – дори палубата на кораба. Още докато пристъпваше през прага, Макфарлън долови напрегнатата атмосфера вътре. Вместо обичайния минимален състав, на мостика се бяха сбрали половин дузина офицери. От радиорубката се чуваше бързото тракане на компютърна клавиатура.
– Какъв проблем имаме, мистър Хауъл? – попита спокойно Бритън.
Хауъл вдигна глава от близкия екран.
– Радарен контакт.
– Кой е? – попита Макфарлън.
– Неизвестен. Не отговаря на повикванията ни. Съдейки по скоростта и отметката на радара, навярно е канонерка. – Отново се вторачи в екрана и натисна някакви бутони. – Прекалено далеч е, за да се види добре с инфрачервения визьор.
– Къде се намира? – попита Бритън.
– Изглежда се върти в кръг, сякаш търси нещо. Почакайте, курсът му се стабилизира. Разстояние осем мили, истински курс едно-шест-нула, приближава. Електронната уредба засича радарно излъчване. Засечени сме.
Капитанът бързо приближи до него и се взря в радара.
– Те са на ППНД. Време до сблъсъка?
– При сегашната му скорост и курс – дванайсет минути.
– Какво означава тази бъркотия от съкращения? – попита Макфарлън.
Бритън го погледна.
– ППНД – постоянен пеленг и намаляваща дистанция.
– Курс на сблъскване – прошепна Хауъл.
Бритън се обърна към третия помощник, който бе на командния пулт.
– Имаме ли ход?
Офицерът кимна.
– Парата е вдигната, госпожо. В момента сме на динамично позициониране.
– Съобщете на машината да вдигне обороти.
– Слушам.
Помощникът вдигна черната слушалка и набра номера. Корабът леко потрепери, след като машините вдигнаха обороти. Зазвъня алармената инсталация против сблъскване.
– Ще предприемем ли действия за избягване на сблъсъка? – попита Макфарлън.
Бритън поклати глава.
– Прекалено сме големи за това, дори да управляваме с помощта на машините. Но поне ще се опитаме.
Високо горе, на радарната мачта, оглушително избуча сирената на кораба.
– Курс – непроменен – докладва Хауъл, без да отлепя лице от гумената „качулка“ на радара.
– Рулят слуша – докладва третият помощник.
– В средата руля – нареди Бритън, отправи се към радиорубката и отвори сивата метална врата. – Някакъв резултат, Банкс?
– Не отговаря.
Макфарлън отиде към предните прозорци. Бавно, с премерен ритъм чистачките смиваха слоя мъгла и суграшица, който веднага се образуваше отново. Слънцето се мъчеше да пробие плътната марля отвъд стъклата.
– Не могат ли да ни чуят? – попита той.
– Разбира се, че могат – отвърна тихо Глин. – Знаят много добре къде се намираме.
– Курс – непроменен – докладва тихо Хауъл, все още взрян в радара. – Сблъсък след девет минути.
– Изстреляйте ракети по посока на кораба – нареди Бритън, която се бе върнала при пулта за управление.
Хауъл препредаде заповедта и Бритън се обърна към вахтения помощник.
– Слуша ли руля?
– Като тлъсто прасе е, госпожо, при тази скорост.
Макфарлън усещаше как дълбоко под краката му корабът се напряга и потреперва.
– Пет минути, продължава да се сближава – обади се Хауъл.
– Изстреляйте още няколко ракети. Стреляйте по кораба. Превключете ме на ICM-честотата.
Бритън взе микрофона от командния пулт.
– Неидентифициран кораб на три хиляди метра откъм левия ми борд, тук е танкер „Ролвааг“. Променете курса си с двайсет градуса надясно, за да избегнете сблъскване. Повтарям, променете курса си с двайсет градуса надясно.
Тя повтори съобщението си на испански, след това увеличи звука на приемника. Целият мостик слушаше напрегнато само изпукванията на статичното електричество.
Бритън остави микрофона. Погледна кърмчията, след това – Хауъл.
– Три минути до сблъсъка – докладва Хауъл.
Тя заговори по парлангото.
– Внимание, целия екипаж. Говори капитанът. Пригответе се за сблъскване откъм десния борд.
Тифонът за мъгла още веднъж раздра изтъняващия воал на мъглата. Някакъв алармен сигнал бръмчеше, на мостика присвяткаха различни лампички.
– Приближава носа ни откъм десния борд – докладва Хауъл.
– Готовност на апаратурата за повреди и пожар – нареди му Бритън.
След това грабна един мегафон от стената, изтича до вратата, която водеше към крилото на десния борд, отвори я рязко и излезе навън. Макфарлън и Глин я последваха на мига, изобщо без да се замислят.
В момента, в който се показа навън, Макфарлън бе измокрен до кости от тежката, сякаш втвърдила се мъгла. Чуваше под себе си обърканите звуци на тичащи крака и крясъците на невидими моряци. Тифонът за мъгла тук, на открито, бе още по-пронизителен и сякаш наелектризираше гъстия въздух, който ги обгръщаше. Бритън бе изтичала до края на мостика и се бе навела над перилата, увиснала на трийсет и пет метра над морето с готов мегафон.
Мъглата започваше да се кондензира и да се разсейва, стичаше се на потоци по главната палуба. Ала на Макфарлън му се струваше, че откъм десния борд тя се сгъстяваше и тъмнееше по-силно. Изведнъж от мрака се появи гора от антени, предните ходови светлини блеснаха в мътно зелено и червено. Тифонът изрева още веднъж предупреждението си, ала корабът продължи неумолимо да приближава към тях на пълна скорост – пред сивия му вълнорез „мустакът“ на вълната се пенеше белезникав и озъбен. Очертанията на кораба станаха по-ясни. Беше разрушител, бордовете му бяха очукани и огънати тук и там и по тях се стичаха потоци ръжда. Чилийският флаг плющеше над надстройката и на кърмата. Четириинчовите оръдия – късоцевни и зли на вид – ги гледаха от кулите си на носа и на кърмата.
Бритън крещеше в мегафона. Дрънчеше алармената инсталация против сблъскване, а Макфарлън усещаше как крилото на мостика трепереше под краката му от усилията на машините да изтръгнат кораба встрани. Невъзможно беше обаче огромният кораб да завие достатъчно бързо. Макфарлън стисна здраво релинга, готов за сблъсъка.
В последния миг разрушителят зави наляво, намали ход и се плъзна покрай танкера на не повече от двайсетина метра. Бритън свали мегафона. Погледите на всички бяха впити в по-малкия кораб.
Всички оръжия на разрушителя – от големите оръдейни кули до 42-милиметровите скорострелни оръдия – бяха насочени към мостика на „Ролвааг.“ Макфарлън гледаше кораба, обладан от смесени чувства – на обърканост и ужас. А сетне всички отместиха очи към открития мостик на разрушителя.
Там, в парадна униформа, стоеше морският офицер, когото бяха срещнали сутринта в митницата. Вятърът се мъчеше да изтръгне златната околожка на фуражката му. Минаваше толкова близо под тях, че Макфарлън можеше да види капчиците влага по лицето му.
Валенар не им обърна никакво внимание. Беше се облегнал на картечница 50-ти калибър, монтирана на перилата, ала това бе поза на измамно спокойствие. Дулото на картечницата с надупчената му зурла, покрита с морска сол и ръжда, бе насочено право към тях – дръзко обещание за смърт. Черните му очи ги въртяха на шишовете си един по един. Сакатата му ръка бе притисната към гърдите под прав ъгъл спрямо тялото. Офицерът не мигна нито веднъж, а след като корабът му отмина плавно, той и картечницата бавно се завъртяха, без да ги изпускат от прицела си.
След това разрушителят мина зад кърмата на „Ролвааг“, изчезна отново в мъглата като призрак. В ледената тишина, която се възцари, Макфарлън чу как двигателите на разрушителя отново увеличиха оборотите си до максималните и усети съвсем слабото поклащане на танкера, когато го застигна килватерната вълна. Бе лекото поклащане нагоре-надолу като в бебешка люлка и, ако не бе ужасяващо, би могло да бъде определено като приспивно.
