Текст книги "Черен лед"

17.
Чили
12 юли, 9:30

На следващия ден големият кораб „Ролвааг“ лежеше на дрейф в Гори роудс, широк канал между три острова, които се издигаха над Пасифика. Студеното слънце къпеше острорелефните очертания на пейзажа. Макфарлън стоеше до перилата на работния катер на „Ролвааг“ – грохнало корито, почти толкова ръждясало, колкото и кораба-майка, и гледаше танкера, от който бавно се отдалечаваха. От морското равнище изглеждаше още по-голям. Далече високо, на кърмата, стоеше Амира, загърната в щормово яке с три размера по-голямо.

– Ей, шефе! – извика едва доловимо тя, докато му махаше. – Гледай да не пипнеш трипер!

Катерът се залюля на острата вълна и се насочи към пустия бряг на Исла Наварино. Този остров бе най-южната обитаема точка на земята. За разлика от планинския бряг, покрай който бяха минали преди, източният край на Наварино бе нисък и монотонен: замръзнали, заснежени блата, които се спускаха към широките, покрити с дребни камъчета плажове, върху които се стоварваха едрите вълни на Пасифика. Нямаше и знак за човешко присъствие. Пуерто Уилямс се намираше в защитени води на около двайсетина мили по протока Бийгъл. Макфарлън потрепери и се загърна по-добре с якето си. Едно бе да прекара известно време на Исла Десоласион – забутано островче, даже в сравнение с това забравено от Бога място. Но съвсем друго бе да се мотае в чилийско пристанище – това го изнервяше. На хиляда мили северно оттук още имаше много хора, които биха си спомнили лицето му – и с радост биха го запознали отново с болезнения край на електрическата палка. Винаги съществуваше възможността, колкото и да бе малка, да срещне някой от тях тук.

Усети движение край себе си и видя Глин, който се присъедини към него до перилата. Той бе облякъл омазнена ватенка, няколко ката мръсни вълнени ризи и бе нахлупил оранжева фуражка. В едната си ръка стискаше очукано куфарче. Лицето му, винаги безупречно избръснато при нормални обстоятелства, сега бе с настръхнала четина. От устната му висеше смачкана цигара и Макфарлън забеляза, че той дори я пушеше, вдишваше и издишваше дима с очевидни признаци на удоволствие.

– Не мисля, че се познаваме – рече Макфарлън.

– Аз съм Ели Ишмаел, главен минен инженер.

– Е, мистър минен инженер, ако не те познавах, бих рекъл, че наистина се забавляваш.

Глин извади цигарата от устата си, погледна я за миг, а после я хвърли в леденото море.

– Не е задължително успехът да не е свързан с удоволствието.

Макфарлън посочи собствените си опърпани дрехи.

– Откъде ги взе тия? С тях съм като огняр.

– Докато корабът се ремонтираше, от Холивуд долетяха няколко специалисти по костюмите – отвърна Глин. – Имаме няколко шкафа, пълни с такива дрехи, в случай на всякакви непредвидени обстоятелства.

– Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. И какви точно са бойните ни заповеди?

– Много прости. Задачата ни е да се представим в митницата, да отговорим на всички въпроси, свързани с разрешителните за минни операции, да си платим таксите и да намерим Джон Пъпъп. Ние сме налудничав екип, който е дошъл тук да търси желязна руда. Компанията е на ръба на банкрута и това е нашият последен опит. Ако някой говори английски и ти зададе въпроси, отвръщай войнствено, че сме първокласен екип. Но доколкото това е възможно, изобщо не говори. А ако в митницата се случи нещо необичайно, реагирай напълно естествено.

– Естествено ли? – Макфарлън поклати глава. – Моят естествен инстинкт ще е да хукна презглава да бягам. – Той замълча за миг и продължи: – А нашата госпожа капитан? Мислиш ли, че ще се справи с това?

– Както може би си забелязал, тя не е най-типичният капитан далечно плаване.

Катерът си проправяше път през вълните, грижливо разцентрованите дизели бумтяха силно в машинното. Вратата на кабината се отвори с трясък и Бритън приближи към тях, облечена в стари дънки, късо, двуредно вълнено палто и омачкана фуражка със златна капитанска околожка. На врата й висеше бинокъл. Макфарлън за пръв път я виждаше без безупречната й морска униформа и промяната бе както освежителна, така и изкусителна.

– Мога ли да ви направя комплимент за премяната? – попита Глин.

Макфарлън го изгледа изненадан; не си спомняше досега да бе чувал Глин да похвали някого.

В отговор капитанът се усмихна ослепително.

– Не можете. Ненавиждам я.

Щом катерът заобиколи най-северната точка на Исла Наварино, в далечината се появиха неясни тъмни очертания. Макфарлън забеляза, че това бе огромен, железен кораб.

– Господи – рече той. – Вижте само размерите му. Ще трябва да го заобиколим отдалеч, инак вълната му ще ни потопи.

Бритън вдигна бинокъла си и се взря в далечината.

– Не мисля че има основания за тревога – отвърна тя. – Корабът не се е забързал наникъде.

Макар да изглеждаше, че носът на кораба е надвиснал току над тях, докато го приближат, мина сякаш цяла вечност. Двойната мачта, висока и оплетена в паяжините на кабелите, бе леко наклонена на една страна. Чак тогава Макфарлън разбра: корабът бе заседнал, натъкнал се на рифа точно по средата на протока.

Глин взе бинокъла, който Бритън му предложи.

– Това е „Команданте Прахос“ – рече той. – Товарен, съдейки по външния му вид. Може би е бил изхвърлен на плитчината.

– Трудно е да се повярва кораб с такива размери да потъне в тези защитени води – отбеляза Макфарлън.

– Този залив е защитен само от североизточните ветрове, каквито имаме днес – каза Бритън с хладен тон. – Но когато вятърът заходи към запад, това място се превръща в аеродинамичен тунел. Може би точно в такова време се е повредила машината им.

С наближаването на коритото те изпаднаха в мълчание. Въпреки отличната видимост при яркото утринно слънце, корабът си оставаше странно не на фокус, загърнат сякаш в собствения си мъглив плащ. Корпусът му бе покрит с ръжда от вълнореза до кърмата. Железните му кранове бяха строшени – единият килнат настрани, задържан от тежки железни вериги, другият – рухнал в безпорядък на палубата. На гниещата надстройка не кацаха птици. Дори вълните сякаш избягваха струпясалите му бордове. Беше призрачна, сюрреалистична гледка: мъртъв страж, който предупреждаваше всички минаващи покрай него.

– Някой би трябвало да обърне внимание на Търговската камара на Пуерто Уилямс за този кораб – рече Макфарлън.

Шегата му бе посрещната без смях. Цялата група бе като попарена.

Кърмчията на катера даде газ, като че искаше да мине по-бързо покрай мястото на корабокрушението. Завиха и навлязоха в протока Бийгъл. Тук направо от водата се издигаха остри като бръсначи планински склонове, тъмни и отблъскващи, а в гънките им проблясваха и намигаха глетчери и ледници. Порив на вятъра връхлетя катера и Макфарлън се загърна зиморничаво в якето си.

– Вдясно е Аржентина – обади се Глин, – а вляво – Чили.

– А аз пък влизам вътре – каза Бритън и се запъти към кабината.

Час по-късно Пуерто Уилямс изплува от сивата боза откъм левия борд: очукани дървени сгради, жълти, с червени покриви, сгушени в долчинката между хълмовете. Зад него се издигаше верига от полярни планини, бели и остри като вълчи зъби. В най-ниската точка на градчето се виждаше редица от гниещи пирсове. В пристанището се бяха привързали дървени траулерчета и едномачтови гафелни шлюпове с насмолени бордове. Макфарлън забеляза разположеният наблизо Барио де лос индиос: невероятна сбирщина от дървени къщурки и влажни колиби, от чиито импровизирани комини се издигаха димни филизи. Зад тях бе разположена самата военноморска база – запусната редица от ръждясали метални бараки. Наблизо до нея бяха закотвени две спомагателни корабчета и стар разрушител от военния флот.

В разстояние сякаш само на няколко минути ясното утринно небе помрачня. Когато катерът наближи един от дървените пирсове, ги връхлетя миризмата на гниеща риба, на боклук и разложени водорасли. От близките колиби наизскочиха неколцина мъже и се затътриха по дъсчената обшивка на пирса. Крещейки и махайки с ръце, те се опитваха да примамят катера да застане на поне половин дузина места, всеки от тях държеше вързално въже и сочеше кнехта до себе си. Катерът се плъзна в пристанището и между двама от най-близките мъже избухна шумна караница, утихнала едва след като Глин им раздаде цигари.

Тримата се изкачиха на хлъзгавия пирс и погледнаха към мрачното градче. Раменете на якето на Макфарлън се покриха с блуждаещи снежинки.

– Къде е канцеларията на митницата? – попита Глин единия от мъжете на испански.

– Аз ще ви заведа – отвърнаха трима едновременно.

Запристигаха и жени, тълпяха се с пластмасови кофи, пълни с морски таралежи, миди и яркочервени омари.

– Морски таралеж – рече една от тях на развален английски.

Имаше набръчканото лице на много преживяла, а сипкавият й глас подсказваше, че отдавна е прехвърлила седемдесетте.

– Много хубав за мъжа. Прави корав. Muy fuerte 1212
  Много корав, твърд. (исп.) – Б.пр.


[Закрыть].

Тя подчерта с жест на вдигнатата си ръка ефекта, а мъжете избухнаха в буен смях.

– Но, грасиас, сеньора – рече Глин и си проправи път през тълпата, следвайки самопровъзгласилите се водачи.

Мъжете ги поведоха нагоре от пирса по крайбрежната улица в посока към военноморската база. Спряха пред ниска, обшита с дъски сграда. От единствения й прозорец струеше светлина, а от тенекиения комин в дъното й се виеше благоуханният дим на горящи цепеници. Над вратата висеше избеляло чилийско знаме.

Глин даде бакшиш на водачите им и отвори вратата. Последва го Бритън, а Макфарлън влезе последен. Пое дълбоко студения въздух, като непрекъснато си напомняше, че бе твърде малко вероятно някой да го разпознае във връзка с атакамската работа.

Интериорът бе такъв, какъвто бе очаквал: очукана маса, тумбесто кюмбе, чернооки чиновници. Фактът, че влизаше доброволно в правителствено чилийско учреждение – колкото и да бе отдалечено – го изнервяше. Погледът му зашари неволно към таблото с омачканите листовки на най-търсени престъпници, което висеше на стената, закачено с ръждива метална скоба. „Спокойно, спокойно“, рече си той.

Митническият чиновник имаше грижливо зализана черна коса и носеше безупречна униформа. Усмихна им се и разкри уста, пълна със златни зъби.

– Моля седнете – рече на испански.

Имаше мек, женствен глас. Излъчваше някакво благоденствие, което никак не бе на мястото си в такова забутано, окаяно място.

От задната врата на митническата кантора се дочуха гласове, които се надигнаха в спор, но изведнъж стихнаха. Макфарлън изчака Глин и Бритън да седнат и ги последва, като се настани на олющен дървен стол. Кюмбето изпука, излъчваше чудесна топлина.

– Пор фавор 1313
  Моля. (исп.) – Б.пр.


[Закрыть] – рече служителят и бутна към тях дървена кутия, пълна с цигари.

Всички отказаха, освен Глин, който си взе две. Пъхна едната между устните си, а другата мушна в джоба и рече ухилен:

– Мас тарде 1414
  Една за после (за следобед). (исп.) – Б.пр.


[Закрыть].

Митничарят се наведе напред над масата и запали цигарата на Глин съд златна запалка. Глин вдиша дълбоко дима от цигарата без филтър, след това се наведе да изплюе листче тютюн. Макфарлън отмести погледа си от него към Бритън.

– Добре дошли в Чили – рече чиновникът на английски и превъртя запалката в нежните си ръце, преди да я мушне обратно в джоба на куртката си. След това премина отново на испански: – Вие сте от американския минен кораб „Ролвааг“, разбира се.

– Да – отвърна Бритън, също на испански.

С донякъде нехаен жест тя извади някакви книжа и тесте паспорти от доста оръфана кожена чанта.

– И ще търсите желязо? – попита мъжът с усмивка.

Глин кимна.

– И се надявате да намерите това желязо на Исла Десоласион?

Той се усмихна малко цинично, според Макфарлън. А може би това бе мнителност?

– Разбира се – отвърна бързешком Глин, като едва потисна кашлицата си. – Разполагаме с най-съвременното минно оборудване и хубав рудовоз. Това е високопрофесионална операция.

Леко усмихнатото лице на чиновника подсказваше, че вече бе получил информация за голямото ръждиво корито, което чакаше на входа на протока. Той дръпна документите към себе си и ги прелисти небрежно.

– Ще трябва известно време да обработим тези документи – рече той. – И навярно ще посетим кораба ви. Къде е капитанът?

– Аз съм капитанът на „Ролвааг“ – каза Бритън.

При тези й думи, веждите му направо отскочиха нагоре. Откъм задната врата се чу тътрене на крака и в канцеларията влязоха още двама чиновници с неопределен ранг. Запътиха се към печката и седнаха на една пейка до нея.

– Значи вие сте капитанът – рече чиновникът.

– Да.

Митничарят изсумтя, сведе отново поглед към документите, разлисти ги пак така небрежно и вдигна отново глава.

– А вие, сеньор? – попита и заби поглед в Макфарлън.

Намеси се Глин:

– Това е доктор Видманщетен, старши научен сътрудник. Не говори испански. Аз съм главният инженер – Ели Ишмаел.

Макфарлън усети как погледът на чиновникът се забави върху него.

– Видманщетен – повтори онзи бавно, сякаш опитваше името на вкус.

Другите двама също погледнаха към него.

Устата на Макфарлън пресъхна. Снимката му не се бе появявала в чилийските вестници поне в последните пет години. А и по онова време носеше брада. „Няма защо да се безпокоиш“, рече си на ум. По слепоочията му започна да избива пот.

Чилиецът го гледаше с любопитство, сякаш засичаше притеснението му с някакво свое, професионално шесто чувство.

– Не говори испански? – попита го чиновникът и очите му се присвиха недоверчиво.

Последва кратко мълчание. След това, Макфарлън неволно изтърси първото нещо, което му дойде на ума:

– Керо уна пута 1515
  Искам курва (проститутка). (исп.) – Б.пр.


[Закрыть].

Чилийците изведнъж се разсмяха.

– Той говори достатъчно испански – каза мъжът зад масата.

Макфарлън се облегна назад, облиза устни и бавно въздъхна.

Глин отново се закашля – зловеща, мъчителна кашлица.

– Извинете ме – рече той, извади мръсна кърпа, избърса брадата си, разпръсвайки с яростно движение жълтеникава слуз, след което прибра отново кърпата в джоба си.

Митничарят погледна кърпата, след това разтърка нежните си ръце.

– Надявам се да не ни носите някоя болест в този наш влажен климат.

– Няма нищо – отвърна Глин.

Макфарлън го погледна с нарастваща тревога. Очите му бяха влажни и зачервени: изглеждаше болен.

Бритън се изкашля деликатно в шепа.

– Настинка – рече тя. – Целият кораб е така.

– Само настинка ли? – попита чиновникът и веждите му се повдигнаха в неспокойна дъга.

– Ами… – отвърна Бритън и поспря. После додаде: – Лазаретът ни е препълнен…

– Няма нищо сериозно – намеси се Глин, гласът му клокочеше от слузта. – Може би малко грип. Нали знаете какво е на кораба, когато всички са наврени в едно малко пространство. – Той се засмя и смехът му премина в нов пристъп на кашлица. – Но като стана дума за това, ще се радваме да ви посрещнем на нашия кораб днес или утре, когато ви е удобно.

– Може би няма да се наложи – отвърна чиновникът, – стига документите ви да са в ред. – Прелисти ги. – Къде е разрешителното ви за минно проучване?

След като хубаво се прокашля да прочисти гърлото си, Глин се наведе над масата и извади подпечатани с релефни печати документи от сакото си. Чиновникът ги пое с връхчетата на пръстите си, погледна най-горната страница, след това прелисти останалите с опакото на ръката си. После ги остави върху очуканата маса.

– Много съм огорчен – рече той и поклати тъжно глава, – но това не е необходимият формуляр.

Макфарлън видя как двамата други чиновници тайничко се спогледаха.

– Така ли? – рече Глин.

В стаята се усети неочаквана промяна, някаква атмосфера на очакване.

– Ще трябва да донесете необходимите формуляри от Пунта Аренас – рече чиновникът. – И тогава ще мога да ги подпечатам като редовни. Дотогава ще задържа паспортите ви на отговорно пазене.

– Това са изискваните формуляри – рече Бритън, приела по-решителна позиция.

– Оставете ме аз да се погрижа за това – каза й на английски Глин. – Мисля, че искат малко пари.

Бритън пламна.

– Какво, да не би да искат подкуп?

Глин й направи жест с ръка да замълчи.

– Спокойно.

Макфарлън погледна двамината, питаше се дали онова, което вижда, бе истинско, или разиграваха театър.

Глин се обърна към митничаря, чието лице се бе изкривило във фалшива усмивка.

– Навярно – рече Глин, – ще е възможно да купим истинското разрешително и тук?

– Възможно е – отвърна чиновникът. – Но са скъпи.

Глин подсмъркна шумно, вдигна куфарчето си и го постави на масата. Макар да бе мръсно и очукано, чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.

– Това достатъчно ли е да се реши проблемът? – попита той.

Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.

– Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.

Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.

– Колко тогава?

Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.

– Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.

Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.

На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.

Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.

– А разписка? – попита Бритън.

– За съжаление ние не работим по този начин…

Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.

– На отговорно пазене – обясни той на Глин.

Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.

– Нада – отвърна високо униформеният.

После пристъпи напред и се обърна към групата с блеснали от омраза очи.

– Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко – каза той на чист, без акцент английски. – Но не можете. Аз не съм като тези корумпирани чиновници. Задръжте си парите.

Митничарите заговориха остро, размахаха пачката с пари към него.

– Ще я вземеш, глупако!

Чу се тихо изщракване – Глин внимателно затвори куфарчето.

– Не – отвърна униформеният и мина на испански. – Това е фарс и всички вие го знаете. Нас ни ограбват.

Той се изплю към печката. В заплашителната тишина, която последва, Макфарлън ясно дочу изплющяването и съсъкът, който последва попадането на плюнката върху горещата повърхност.

– Ограбват ли ни? – попита чиновникът. – Какво имаш предвид?

– Мислите си, че американците са дошли чак тук да търсят желязна руда, така ли? – попита онзи. – Тогава наистинасте глупаци. Те са тук за нещо съвсем различно.