Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 31 страниц)
Погледът на Лойд се плъзна към заседателната маса.
– Преди да намери смъртта си на острова, Масънкей бе планетарен геолог. По-точно казано – търсач на метеорити. И допреди около две години – партньор на Сам Макфарлън.
Видя как раменете на Макфарлън сякаш се вдървиха.
– Когато нашият съгледвач разбрал това, изпрати всичко тук за анализ. Във флопидисковото устройство на томографския сонар имаше заседнала дискета. Един от нашите техници успя да извлече данните от нея. Неколцина от хората ми ги анализираха, но те се оказаха твърде голяма хапка за тях, та да могат да ги осмислят напълно. Ето защо наехме Сам.
Макфарлън отгърна първата страница и мина на втората, после пак се върна на първата.
– Отначало си помислих, че Нестор е забравил да калибрира машината си. Но после видях и останалите данни.
Той пусна разпечатката, след това избута двата омачкани листа настрани с бавно, почти благоговейно движение. Започна да рови из пръснатите книжа и извади друг лист.
– Не изпратихме експедиция на място – продължи Лойд, отново обръщайки се към Глин, – защото последното нещо, което бихме искали, е да привлечем ненужно внимание. Но поръчахме прелитане над острова. И върху този лист, който Сам сега държи, са данните, получени от спътника LOG II – нискоорбиталният сателит за геоложки изследвания.
Макфарлън внимателно остави листа с данните.
– Беше ми много трудно да повярвам на всичко това – рече най-накрая той. – Четох ги десетки пъти. Но няма начин да ги отхвърля. А те означават само едно нещо.
– И то е?
Тонът на Глин бе спокоен, окуражаващ, но без да съдържа и следа от любопитство.
– Мисля, че знам какво е търсел Нестор.
Лойд изчака. Знаеше какво щеше да каже Макфарлън. Но искаше да го чуе отново.
– Това е най-големият метеорит на света.
Лойд разцъфна в усмивка.
– Кажи на мистър Глин колко голям, Сам.
Макфарлън се прокашля.
– Най-големият метеорит, открит досега на земята, е Анигито, и се намира в Нюйоркския музей. Тежи шейсет и един тона. А този тежи четири хиляди тона. И това е абсолютният минимум.
– Благодаря ти – рече Лойд, тялото му се тресеше от радост, а лицето му сияеше в усмивка.
После той се обърна и погледна отново Глин. Изражението му не се бе променило.
Последва дълго мълчание, след което Лойд заговори отново с нисък и продрезгавял от емоциите глас:
– Искам този метеорит. Вашата работа, мистър Глин, е да направите така, че да го получа.
6.
Ню Йорк сити
4 юни, 11:45
Лендроувърът се носеше по Уест стрийт, изображенията на хлътналите пирсове по река Хъдсън проблясваха по стъклата му, а небето над Джърси сити на обедното слънце бе с цвят на убита сепия. Макфарлън натисна силно спирачките, след това зави, за да избегне удара с едно такси, което пресичаше трите платна, за да не пропусне клиент. Но тези му движения бяха спокойни и машинални. Мислите му бродеха твърде далеч.
Спомняше си онзи следобед, когато падна метеоритът Сарагоса. Тъкмо бе завършил гимназия, нямаше работа, нито планове за такава, и бродеше из Мексиканската пустиня, мушнал томче на Карлос Кастанеда в задния си джоб. Слънцето бе вече ниско и той се канеше да потърси място, където да опъне спалната си постелка. Изведнъж ландшафтът около него се освети ярко, сякаш слънцето бе изскочило иззад надвиснали облаци. Ала облаци нямаше, небето бе напълно ясно. Той застина на място. Върху пясъчния терен пред него се появи втора негова сянка: отначало издължена и неясна, тя бързо се скъсяваше. Долови нещо като песен. А след това се чу силна експлозия. Падна на земята, помисли си, че имаше земетресение, ядрен взрив или че е дошъл Армагедон 33
Армагедон – „И събраха ги на мястото, което по еврейски се нарича Армагедон… и градовете на народите паднаха…“ (Библия, Откровението на Йоан, 16:16–19). Според предсказанието Армагедон е мястото, където силите на злото ще предприемат последната си битка срещу Бог. В по-съвременно тълкуване Армагедон е бойното поле между доброто и злото в деня преди Страшния съд, където ще се състои последната и най-разрушителна битка. – Б.пр.
[Закрыть]. Чу се трополенето на дъжда. Само че не беше дъжд: бяха хиляди малки камъчета, които валяха около него. Взе едно от тях: малко сиво камъче, покрито с черна корица. Все още съдържаше в себе си дълбокия мраз на далечния космос, въпреки огненото си спускане през атмосферата.
И докато гледаше това парченце, дошло от космоса, той изведнъж проумя какво би искал да прави през останалия си живот.
Ала това бе преди много години. Сега се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за онези дни на идеализъм. Погледът му се отклони към заключеното куфарче на седалката до него, в което бе опърпаният дневник на Нестор Масънкей. Опита се да мисли по-малко и за него.
Светофарът светна зелено и той зави в тясна еднопосочна улица. Това бе месарският район, свит в най-далечния ъгъл на Уест Вилидж. Вратите на стари складове зееха широко отворени и яки мъжаги внасяха и изнасяха от камионите разфасовано месо. В далечния край на улицата, сякаш за да се възползват от близостта си до това място, имаше няколко ресторанта с имена като „Горещо прасе“ и „Задният двор на чичо Били.“ Гледката бе пълен контраст на изваяната от хром и стъкло главна квартира на „Лойдс холдингс“ на Парк авеню, откъдето идваше. „Чудесно място за седалище на корпорация – помисли си Макфарлън, – особено ако се заминава с фючърси на свински шкембета.“ Два пъти провери адреса, записан на листчето върху таблото.
Намали, след това бавно паркира лендроувъра в дъното, до един склад. Изгаси двигателя, излезе на влажния, пропит с миризма на месо въздух, и се огледа. На половин пресечка по-нататък бе спрял боклукчийски камион, който преживяше тежко товара си. Дори и от разстояние го лъхна мирисът на зеления бълвоч, който се стичаше по задната му броня. Това бе вонята, уникална за боклукчийските камиони в Ню Йорк; който я е подушил веднъж, никога повече не я забравя.
Пое дълбоко дъх. Срещата още не бе започнала, а се усещаше вече напрегнат, съпротивителните му сили нарастваха. Чудеше се какво бе разказал Лойд за него и за Масънкей на Глин. Нямаше всъщност голямо значение – онова, което не знаеха, щяха да го научат твърде скоро. Клюките се носеха по-бързо и от нашествениците, които търсеше по земята.
Издърпа тежкото куфарче от задната седалка, след това затвори и заключи вратата на лендроувъра. Пред него се издигаше нечистата фасада от началото на века, масивна сграда, която заемаше почти цялото разстояние между двете пресечки. Погледът му пробяга по десетината етажа и се спря върху табелата с надпис „Прайс и Прайс, разфасовка на свинско, инк.“ Боята бе изличена от времето. Макар прозорците на долните етажи да бяха зазидани, той видя новата метална дограма и остъкляване на по-горните.
Единственият вход изглежда бе товарният портал. Той натисна звънеца встрани от него и зачака. След няколко секунди се чу тихо изщракване и вратите се отвориха, безшумно движейки се на смазаните си лагери.
Озова се в слабо осветен коридор, който свършваше пред други метални врати, много по-нови, обрамчени с клавиатури за кодове за достъп и сканиращо устройство. Като приближи, вратите се отвориха и през тях пристъпи с атлетична пружинираща стъпка дребен, мургав и набит мъж с анцуг с надпис на Масачузетския технологичен институт. Имаше къса, къдрава, посребрена на слепоочията коса. Очите му бяха тъмни и умни, а самият той излъчваше сърдечност, която не бе никак характерна за бизнесменския дух.
– Доктор Макфарлън? – попита мъжа с дружелюбно изръмжаване и протегна ръка. – Аз съм Мануел Гарса, строителен инженер в ЕИР.
Хватката му бе удивително лека.
– Това ли е седалището на корпорацията? – попита Макфарлън с неодобрителна усмивка.
– Предпочитаме да бъдем анонимни.
– Е, поне не ви се налага да ходите надалеко, ако ви се дояде бифтек.
Гарса се засмя мрачно.
– Не и ако човек го обича алангле.
Макфарлън го последва през отворената врата. Озова се в пещероподобна зала, осветена ярко от халогенни лампи. Цели декари бяха заети от стоманени маси, подредени в дълги, равни редици. Върху тях бяха поставени множество етикирани предмети – купчини пясък, камъни, стопени реактивни двигатели, разкъсани парчета метал. В залата се суетяха техници в лабораторни престилки. Един мина покрай тях, понесъл с бели ръкавици парче асфалт тъй внимателно, сякаш носеше китайска ваза от времето на династията Мин.
Гарса проследи погледа на Макфарлън и после погледна часовника си.
– Разполагаме с няколко минути. Искате ли да ви разведа?
– Защо не? Винаги съм обичал да се ровя из вехтории.
Гарса си проправяше път, кимайки на колегите си. Спря се пред необичайно дълга маса, покрита с усукани черни парчета скали.
– Знаете ли какво представляват?
– Това е пахохо. Чудесни екземпляри. Нещо като вулканични бомби. Вие, момчета, да не строите и вулкан?
– Не – отвърна Гарсия. – Просто взривихме един.
Той кимна към един умален модел на вулканичен остров в далечния край на масата – изцяло завършен, с град, с каньони, с гори и планини. Бръкна под масата и натисна някакъв бутон. Чу се кратко виене, стенещ звук и вулканът започна да бълва лава, която започна да се стича по склоновете и да пълзи към умаленото градче.
– „Лавата“ е специално създадена за случая метилова целулоза.
– Това е далеч по-хубаво от влакчето от детството ми.
– Правителството на една страна от третия свят потърси помощта ни. Спящ вулкан бе изригнал на един от островите им. Езерото от лава се надигало в кратера и било на път да изригне и да се насочи право към този град с шейсетхилядно население. Нашата задача беше да спасим града.
– Странно, не съм чел нищо подобно в новините.
– Изобщо не беше странно. Правителството не искаше да евакуира града. Той е едно от офшорните данъчните райчета. Предимно – пари от наркотици.
– Може би е трябвало да го оставите да изгори – както Содом и Гомор.
– Ние сме инженерна фирма, не ни занимава моралният статус на клиента.
Макфарлън се разсмя, усетил леко облекчение.
– И тъй, как го спряхте?
– Блокирахме ей тези две долини със земни свличания. После пробихме дупка във вулкана с мощни експлозиви и насочихме струята на изригналата лава към другата страна на острова. Използвахме междувременно значителна част от невоенните запаси от семтекс 44
Пластичен експлозив, създаден в бивша Чехословакия, по американските стандарти – експлозив С–4. Любимо оръжие на всякакъв вид терористи, тъй като не се засича от контролните уреди на летища, пристанища, гари и пр. – Б.пр.
[Закрыть]. Цялата лава се изля в морето и създаде почти хиляда акра нова територия, която нашият клиент би могъл да разработи. Това не можа да го компенсира изцяло за сметката, която му представихме. Но му помогна донякъде.
Гарса продължи нататък. Минаха покрай няколко маси, върху плотовете им стояха парчета от самолетен фюзелаж и стопена електроника.
– Самолетна катастрофа – обясни Гарса. – Бомба на терористи.
След което махна небрежно с ръка.
Когато стигнаха до дъното на залата, Гарса отвори малка бяла врата и поведе Макфарлън през няколко стерилно чисти коридори. Макфарлън можеше да чуе шума на пречистващите въздуха машини; подрънкването на ключове; почувства странния ритмичен шум под краката си.
След това Гарса отвори нова врата и Макфарлън се спря слисан. Пространството пред него бе обширно – високо поне колкото шестетажна сграда и над седемдесет метра дълго. Покрай стените на залата стърчеше истинска гора от високотехнологична екипировка: „батареи“ дигитални камери, кабели категория 5, обширни „зелени екрани“ за прожектиране на визуалните ефекти. До една от стените бяха паркирани половин дузина открити лимузини линкълн от началото на шейсетте години – издължени, с тумбести страни. Във всяка от колите седяха по четири грижливо облечени манекена – по двама на предните, и по двама – на задните седалки.
Средата на огромното пространство бе заета от модел на градско кръстовище, изпълнен с най-големи подробности – включително до работещите светофари. От двете му страни се издигаха фасади на сгради с различна височина. Покрай асфалтовия път се виеше канавка, в която бе монтирана системата за теглене с винчове; единият край на проволката бе завързан за предната броня на друг линкълн, в който също бяха заели местата си четири манекена. Леко нагъната зелена ивица от изкуствени чимове обрамчваше пътя. Той свършваше при надлез, на който стоеше самият Ели Глин с мегафон в ръка.
Макфарлън пристъпи подир Гарса и се спря на тротоара в изкуствената сянка на някакви пластмасови храсти. Нещо в тази сцена му се виждаше странно познато.
Глин вдигна мегафона.
– Трийсет секунди – извика той.
– Синхронизирано със SMPTE и дигитално захранване – произнесе някакъв безплътен глас. – Звук изключен.
Последва вихрушка от отговори:
– На таблото – зелено – обади се отново гласът.
– Всички да се отстранят – нареди Глин. – Включете задвижването и пускайте.
Сякаш навсякъде закипя трескава дейност. Чу се бръмчене и буксирната система тръгна напред, влачейки лимузината покрай канавката. Техниците стояха зад дигиталните камери и заснемаха целия процес.
Наблизо се чу лека експлозия, последвана от още две бързи изгърмявания. Макфарлън се наведе инстинктивно, тъй като разбра, че това бе пушечна стрелба. Никой не изглеждаше разтревожен и той погледна по посоката на шума. Изглежда бе дошъл иззад някакви храсти вдясно. Като се взря по-внимателно в тях, той забеляза две големи пушки, поставени на стоманени триножници. Прикладите им бяха отрязани, а към спусъците им бяха привързани корди.
Едва сега той разбра къде се намираше.
– Площад „Дийли“ 55
Площад в град Далас, Тексас, където през 1963 г. бе убит президентът на САЩ Джон Кенеди. Очевидно става дума за възстановка на атентата. – Б.пр.
[Закрыть] – прошепна.
Гарса се усмихна.
Макфарлън пристъпи върху зелената ивица и се взря по-отблизо в пушките. След като проследи накъде сочеха дулата им, той забеляза, че десният манекен на задната седалка се бе килнал на една страна с разтрошена глава.
Глин приближи колата отстрани, огледа манекените, сетне прошепна нещо на човека до себе си и му показа траекторията на куршумите. След което се обърна и тръгна към Макфарлън, а техниците се втурнаха напред, заснемаха и си записваха някакви данни.
– Добре дошли в моямузей, доктор Макфарлън – рече той и раздруса ръката му. – Бих ви бил благодарен, ако отстъпите от тревистото ни хълмче, обаче. В онази пушка има още няколко истински патрона. – Обърна се към Гарса: – Съвършено съвпадение. Разрешихме този случай. Няма нужда от повече опити.
– Значи току-що приключихте точно тозипроект? – попита Макфарлън.
Глин кимна.
– Наскоро се появиха нови доказателства, които се нуждаеха от допълнителен анализ.
– И какво открихте?
Глин го изгледа хладно.
– Може би ще го прочетете някой ден в „Ню Йорк таймс“, мистър Макфарлън. Но се съмнявам. Засега мога да ви кажа само, че изпитвам по-голямо уважение към теорията за заговор, отколкото преди месец.
– Много интересно. Но това сигурно струва маса пари. Кой ги плаща?
Последва многозначително мълчание.
– Какво общо има всичко това с инженеринга? – не се сдържа Макфарлън.
– Много. Всичко. ЕИР е пионер в науката за анализиране на провалите и половината ни дейност е в тази сфера. Да се разбере как точно нещата се провалят е много важен компонент в решаването на инженерните проблеми.
– Но това…? – Макфарлън кимна по посока на възстановката.
Глин се усмихна едва доловимо.
– Убийството на един президент е доста голям провал, не мислите ли? Да не говорим за извършеното през куп за грош разследване. Освен това нашата работа по анализирането на такива провали ни помага да поддържаме безупречното си инженерно реноме.
– Безупречно?
– Точно така. ЕИР никога не се е провалял. Никога.Това е нашата запазена марка. – Той даде знак на Гарса и закрачиха към вратата. – Не е достатъчно да се разбере какда направиш дадено нещо. Трябва да анализираш и всяка възможност за провал. Само тогава можеш да бъдеш сигурен в успеха. Ето защо никога не сме се проваляли. Не подписваме договор, преди да знаем, че ще успеем. И тогава гарантираме успеха. По нашите договори никога не е имало рекламации.
– Затова ли още не сте подписали договор с Музея на Лойд?
– Да. Именно по тази причина сте тук днес. – Глин извади тежък, красиво гравиран златен часовник от джобчето си, погледна колко е часът и го мушна обратно. След това завъртя рязко дръжката на вратата и пристъпи през прага. – Елате. Останалите ни чакат.
7.
Главна квартира на ЕИР
13:00
След кратко изкачване с товарен асансьор и лабиринт от бели коридори Макфарлън бе въведен в заседателна зала. С нисък таван, обзаведена аскетично, тя бе сякаш нарочно толкова скромна, колкото пък разточителна беше залата за конференции на Палмър Лойд. Нямаше прозорци, по стените не висяха гравюри – имаше само кръгла маса от някакво екзотично дърво и затъмнен екран в дъното на помещението.
Около масата седяха двама души, които се вторачиха изпитателно в него. По-близо бе тъмнокоса млада жена, облечена в работен комбинезон. Не можеше да се каже, че е красива, ала кафявите й очи бяха живи, със златисти отблясъци. Те се спряха върху него някак язвително, от което той се почувства неудобно. Беше средна на ръст, стройна, без да блести с нещо особено, ако се изключи здравословния бронзов загар по бузите й.
Мъжът до нея бе облечен в бяла лабораторна престилка. Беше слаб като вейка, с лош тен. Единият му клепач бе леко приспуснат, което му придаваше веселяшки вид, сякаш всеки миг щеше да намигне. Ала нищо друго у този мъж не говореше за веселие: изглеждаше сериозен, стегнат, напрегнат като струна. Играеше си с пиромолива си – въртеше го непрекъснато между пръстите си.
Глин кимна.
– Това е Юджийн Рошфор, инженеринговият мениджър. Специализира се в уникални инженерни проекти.
Рошфор прие комплимента със свиване на устните си, които за миг побеляха.
– А това е доктор Рейчъл Амира. Тя започна при нас като физик, ала твърде скоро след това започнахме да използваме рядката й дарба на математичка. Ако имате проблем, тя ще ви състави уравнението му. Рейчъл, Джийн, моля запознайте се с доктор Сам Макфарлън. Ловец на метеорити.
Те кимнаха в отговор. Макфарлън усети погледите им, докато отваряше куфарчето си и раздаваше папките. Почувства как напрежението му се завръща.
Глин пое папката си.
– Бих искал първо да очертая проблема в общи линии, а след това да пристъпим към дискусия.
– Разбира се – рече Макфарлън и се настани на стола си.
Глин се огледа, сивите му очи бяха непроницаеми. След това измъкна снопче листа от джоба на сакото си.
– Първо, малко обща информация. Целта е малък остров, известен като Исла Десоласион, в най-южната точка на Южна Америка, от архипелага на нос Хорн. Намира се в чилийски териториални води. Дълъг е около осем мили, широк – три мили.
Замлъкна за миг и отново огледа останалите.
– Нашият клиент Палмър Лойд настоява да се заемем с работата във възможно най-кратък срок. Безпокои се от евентуално съперничество от страна на други музеи. Това означава да се работи в условията на разгара на южноамериканската зима. На островите нос Хорн температурите през юли варират от точката на замръзването до около трийсет и пет градуса под нулата. Нос Хорн е последната значителна земна маса в южните ширини извън самата Антарктида, намира се на около хиляда мили по-близо до Южния полюс, отколкото най-южната точка на Африка – нос Добра Надежда. През периода, в който се предвижда да работим, можем да очакваме пет часа дневна светлина.
– Исла Десоласион не е гостоприемно място. Гол, изложен на вятъра, предимно вулканичен, с някои седиментни басейни от Терциария. Островът се разделя на две от голям глетчер, в северния му край има стар вулканичен кратер. Приливите варират от десет до единайсет метра и половина вертикален воден стълб, а приливно-отливните течения обмиват архипелага със скорост шест възела.
– Чудесни условия за пикник – промърмори Гарса.
– Най-близкото селище е на остров Наварино, в протока Бийгъл, на около четирийсет мили северно от архипелага Хорн. Там има чилийска военноморска база на име Пуерто Уилямс, около която са струпани бордеите на индианци местисо.
– Пуерто Уилямс ли? – попита Гарса. – Мислех си, че става дума за Чили.
– Целият район е картиран първоначално от англичаните. – Глин остави бележките си на масата. – Доктор Макфарлън, доколкото разбрах, вие сте били в Чили.
Макфарлън кимна.
– Какво можете да ни кажете за военния му флот?
– Очарователни момчета.
Последва кратко мълчание. Рошфор, инженерът, започна да почуква с молива си върху масата с раздразнен ритъм. Вратата се отвори и един келнер сервира сандвичи и кафе.
– Охраняват много ревниво крайбрежните си води – продължи Макфарлън, – особено на юг, покрай границата с Аржентина. Както навярно ви е известно, двете страни имат отдавнашен граничен спор.
– Можете ли да добавите нещо към онова, което казах за климата?
– Миналата есен прекарах известно време в Пунта Аренас. Виелиците, бурите с лапавица и мъглите са нещо обичайно. Да не говорим за уилиуо.
– Уилиуо? – повтори Рошфор с развълнуван, тъничък глас.
– В основни линии това са микрошквалове, които траят минута или две, но скоростта на вятъра може да надхвърли сто и петдесет мили в час.
– Има ли прилични котвени стоянки? – попита Гарса.
– Доколкото ми е известно, нямаприлични котвени стоянки. Всъщност това, което знам, е че никъде в района на архипелага нос Хорн няма подходящо дъно за закотвяне.
– Ние обичаме предизвикателствата – каза Гарса.
Глин събра листите си, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на сакото си. Кой знае защо Макфарлън имаше чувството, че този човек вече знаеше отговорите на собствените си въпроси.
– Ясно е – рече Глин, – че проблемът е сложен, дори без да вземаме предвид метеорита. Но нека го обсъдим сега. Рейчъл, мисля, че имаш някои въпроси за тези данни?
– Имам коментарза тези данни.
Погледът на Амира се сведе към папката пред нея, после се вдигна към Макфарлън, леко развеселен. Държеше се с някакво превъзходство, което Макфарлън намери за досадно.
– Да? – попита той.
– Не вярвам и на думица от това.
– В какво точно не вярвате?
Тя махна с ръка към куфарчето му.
– Вие сте експерт по метеоритите, нали? Тогава сигурно знаете защо никой досега не е намирал метеорит, по-тежък от шейсет тона. Защото ако е с по-голяма маса, силата на удара му о земята ще го разтроши. Ако са над двеста тона, метеоритите се изпаряват при удара. Как би могло такова чудовище да е непокътнато?
– Не бих могъл да… – започна Макфарлън.
Ала Амира го прекъсна:
– Второто нещо е, че железните метеорити ръждясват.Достатъчни са само около пет хиляди години дори най-големият да се превърне в купчина люспи. Тъй че ако този метеорит някак е оцелял, защо е още там? Как бихте обяснили този геоложки доклад, в който се твърди, че е паднал преди трийсет милиона години, че е бил погребан в утайките, и едва сега се разкрил, поради ерозията?
Макфарлън се облегна назад и сам се усмихна. Тя зачака, вдигнала насмешливо вежди.
– Чели ли сте някога за Шерлок Холмс? – попита леко усмихнат Макфарлън.
Амира извъртя предизвикателно очи.
– Нали няма да ми цитирате онази изтъркана поговорка, че след като елиминирате невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно изглежда, би трябвало да е истината?
Макфарлън я изгледа изненадан.
– Е, не е ли истина?
Амира се усмихна самодоволно от триумфа си, а Рошфор само поклати глава.
– Та така значи, доктор Макфарлън – продължи весело Амира, – това е вашият достоверен източник? Сър Артър Конан Дойл?
Макфарлън бавно въздъхна. Не му беше времето да прави сцени.
– Първоначалните данни са събрани от друг човек. Не мога да гарантирам за тях. Единственото, което мога да твърдя, е, че ако данните са верни, друго обяснение няма: това е метеорит.
Последва мълчание.
– Събрани от някой друг – рече Амира, строши поредния фъстък и метна ядката в уста. – Да не би това случайно да е доктор Масънкей?
– Да.
– Вие сте се познавали, доколкото знам.
– Бяхме партньори.
– Аха – кимна Амира, сякаш чуваше това за първи път. – И така, щом доктор Масънкей е събрал тези данни, вие до голяма степен им вярвате? Вие му имате доверие?
– Абсолютно.
– Питам се дали и той би казал същото за вас – каза Рошфор с характерния си отсечен тон.
Макфарлън извърна глава и изгледа инженера без да мигне.
– Да продължим – рече Глин.
Макфарлън се извърна от Рошфор и потупа с опакото на ръката си куфарчето.
– На онзи остров съществува огромен кръгъл по форма залеж от стопен при удар коезит. Точно в средата му се намира феромагнитна маса с голяма плътност.
– Естествен залеж от желязна руда – рече Рошфор.
– Данните от прелитането на геофизичния спътник сочат преобръщане на седиментните пластове около мястото.
Амира изглеждаше озадачена.
– Какво?
– Разместени седиментни пластове.
Рошфор въздъхна тежко.
– Което говори за…
– Когато голям метеорит се удари о седиментни пластове, тези пластове се преобръщат и разместват.
Рошфор продължаваше да почуква с молива си.
– Как? По някакво чудо?
Макфарлън го изгледа отново, този път по-продължително.
– Може би мистър Рошфор би желал да види демонстрация?
– Да, бих желал – отвърна Рошфор.
Макфарлън взе сандвича си. Огледа го, помириса го.
– Фъстъчено масло и желе?
Направи гримаса.
– Бихме ли могли просто да видим демонстрацията, моля? – рече Рошфор с напрегнат, изпълнен с нетърпение глас.
– Разбира се.
Макфарлън постави сандвича на масата между себе си и Рошфор. След това наклони чашата с кафе и внимателно изля течността върху него.
– Какво прави той? – обърна се към Глин Рошфор с още по-висок тон. – Знаех си, че това е грешка. Трябваше да повикаме някого от най-изтъкнатите.
Макфарлън вдигна ръка.
– Следвайте действията ми. Току-що приготвихме нашия седиментен депозит тук. – Той взе още един сандвич, постави го върху първия и наля още кафе, докато и той не се напои. – Ето. Този сандвич е седиментният депозит: хляб, фъстъчено масло, желе, още хляб, на слоеве. А моят юмрук – вдигна ръка над главата си, – е метеоритът.
Той рязко стовари юмрука си върху сандвичите.
– За Бога! – извика Рошфор и отскочи назад с оплескана от фъстъчено масло риза.
Изправи се и заизтърсва от ръцете си влажните трохи хляб. От другия край на масата го гледаше удивеният Гарса. Глин остана непроницаем.
– А сега нека изследваме останките от сандвича на масата – продължи Макфарлън тъй спокойно, сякаш изнасяше лекция в някой колеж. – Моля забележете, че всички парчета са преобърнати. Долната страна на хляба сега е отгоре, маслото и желето са си сменили местата. Точно това прави метеоритът, когато се блъсне в седиментна скала: той пулверизира пластовете, преобръща ги и ги подрежда в обратен ред. – Погледна към Рошфор. – Имате ли други въпроси или коментари?
– Това е оскърбително – рече Рошфор, който вече избърсваше очилата си с носна кърпа.
– Мистър Рошфор, седнете моля – каза тихо Глин.
За изненада на Макфарлън Амира избухна в дълбок, равен смях.
– Това бе много хубаво, мистър Макфарлън. Много забавно. На тези наши заседания се нуждаем от малко емоции. – Обърна се към Рошфор. – Ако беше поръчал двойни сандвичи с препечени филийки, това нямаше да се случи.
Рошфор се намръщи и седна на мястото си.
– Във всеки случай – рече Макфарлън, който също зае мястото си и избърса ръката си със салфетка, – преобръщането на пластовете означава само едно: масивен кратер от удара. Взети заедно, данните сочат недвусмислено: удар от метеорит. А сега, ако имате по-добро обяснение за онова, което се намира там, на юг, бих искал да го чуя.
И зачака.
– Може да е кораб на извънземни? – попита с малка надежда в гласа Гарса.
– Това вече го обсъдихме, Мануел.
– И?
– „Бръсначът на Окъм.“ Изглежда малко вероятно.
Рошфор все още чистеше очилата си от фъстъченото масло.
– Спекулациите са безполезни. Защо не изпратим екип на място да провери и да се сдобие с по-добри данни?
Макфарлън хвърли поглед на Глин, който слушаше с полупритворени очи.
– Мистър Лойд и аз се доверяваме на данните, с които разполагаме. А освен това той не иска да привлича повече внимание към мястото. И има основание за това.
Изведнъж се намеси Гарса:
– Да, а това ни води към втория проблем, който трябва да обсъдим: как ще измъкнем онова, каквото и да е то, от Чили. Вярвам сте наясно що за… нека го наречем операция – ще бъде това?
„По-благовидно, отколкото да го наречеш контрабанда“, помисли си Макфарлън. Но гласно рече:
– По-малко или повече.
– И какво мислите?
– Това е метал. В основата си представлява рудна маса. Не попада под законите за културното наследство. По моя препоръка Лойд основа компания, която е в процедура на получаване на концесии за придобиване на минерални изкопаеми от острова. Предложих да отидем там като миннопроучвателен екип, да го изкопаем, да го натоварим и да го превозим до дома. В това няма нищо незаконно – според адвокатите.
Амира отново се усмихна.
– Но ако правителството на Чили разбере, че това е най-големият метеорит в света, а не някаква си обикновена желязна руда, то може да погледне и по-другояче на вашата операция.
– „По-другояче“ е меко казано. Могат да ни избият до един.
– Нещо, което едва сте избегнали, когато сте изнасяли незаконно атакамските тектити от страната, нали? – попита Гарса.
През цялото съвещание Гарса бе запазил дружелюбно отношение, без да показва враждебността на Рошфор или язвителността на Амира. Въпреки това Макфарлън усети как се изчервява.
– Поемаме някои рискове. Това е част от бизнеса.
– Комай така изглежда – засмя се Гарса и разлисти страниците в своята папка. – Удивен съм, че сте се решили да се върнете там. Този проект може да доведе до международен инцидент.
– Мога да ви гарантирам, че международен инцидент ще има,веднага след като Лойд покаже метеорита в новия си музей – отвърна Макфарлън.
– Въпросът е – намеси се кротко Глин, – че всичко това трябва да бъде извършено тайно. Онова, което ще последва след като приключим с нашата част от проекта, си е работа на мистър Лойд.
Известно време не се обади никой.
– Има още един въпрос – продължи най-сетне Глин. – За вашия бивш партньор – доктор Масънкей.
„Ето го, почва се“, помисли си Макфарлън. Напрегна се вътрешно.
– Имате ли представа какво го е убило?
Макфарлън се поколеба. Не това бе въпросът, който бе очаквал.
– Нямам представа – отвърна след малко. – Тялото не е било открито. Причината би могла да бъде измръзване или глад. Онзи климат там не е от най-приятните.
– Но не е имал медицински проблеми, нали? Няма стари заболявания, които биха могли да допринесат за това.
– Недохранване като дете. Нищо друго. Или ако имало, аз не знам за това. В дневника му не се споменава за болест или за гладуване.
Макфарлън гледаше как Глин прелиства страниците в папката си. Съвещанието комай вървеше към края си.
– Лойд ми нареди да му отнеса отговора ви.
Глин отмести папката встрани.
– Това ще струва един милион долара.
Макфарлън се сепна за миг. Сумата бе далеч по-малка, отколкото бе очаквал. Ала онова, което го изненада най-силно, бе колко бързо я бе определил Глин.
– Естествено мистър Лойд би трябвало да я одобри, но ми се струва съвсем разумно…
Глин вдигна ръка.
– Боя се, че ме разбрахте погрешно. Един милион долара ще струва това да решим дали можем да се заемем с проекта.







