Текст книги "Черен лед"

7.
Главна квартира на ЕИР
13:00

След кратко изкачване с товарен асансьор и лабиринт от бели коридори Макфарлън бе въведен в заседателна зала. С нисък таван, обзаведена аскетично, тя бе сякаш нарочно толкова скромна, колкото пък разточителна беше залата за конференции на Палмър Лойд. Нямаше прозорци, по стените не висяха гравюри – имаше само кръгла маса от някакво екзотично дърво и затъмнен екран в дъното на помещението.

Около масата седяха двама души, които се вторачиха изпитателно в него. По-близо бе тъмнокоса млада жена, облечена в работен комбинезон. Не можеше да се каже, че е красива, ала кафявите й очи бяха живи, със златисти отблясъци. Те се спряха върху него някак язвително, от което той се почувства неудобно. Беше средна на ръст, стройна, без да блести с нещо особено, ако се изключи здравословния бронзов загар по бузите й.

Мъжът до нея бе облечен в бяла лабораторна престилка. Беше слаб като вейка, с лош тен. Единият му клепач бе леко приспуснат, което му придаваше веселяшки вид, сякаш всеки миг щеше да намигне. Ала нищо друго у този мъж не говореше за веселие: изглеждаше сериозен, стегнат, напрегнат като струна. Играеше си с пиромолива си – въртеше го непрекъснато между пръстите си.

Глин кимна.

– Това е Юджийн Рошфор, инженеринговият мениджър. Специализира се в уникални инженерни проекти.

Рошфор прие комплимента със свиване на устните си, които за миг побеляха.

– А това е доктор Рейчъл Амира. Тя започна при нас като физик, ала твърде скоро след това започнахме да използваме рядката й дарба на математичка. Ако имате проблем, тя ще ви състави уравнението му. Рейчъл, Джийн, моля запознайте се с доктор Сам Макфарлън. Ловец на метеорити.

Те кимнаха в отговор. Макфарлън усети погледите им, докато отваряше куфарчето си и раздаваше папките. Почувства как напрежението му се завръща.

Глин пое папката си.

– Бих искал първо да очертая проблема в общи линии, а след това да пристъпим към дискусия.

– Разбира се – рече Макфарлън и се настани на стола си.

Глин се огледа, сивите му очи бяха непроницаеми. След това измъкна снопче листа от джоба на сакото си.

– Първо, малко обща информация. Целта е малък остров, известен като Исла Десоласион, в най-южната точка на Южна Америка, от архипелага на нос Хорн. Намира се в чилийски териториални води. Дълъг е около осем мили, широк – три мили.

Замлъкна за миг и отново огледа останалите.

– Нашият клиент Палмър Лойд настоява да се заемем с работата във възможно най-кратък срок. Безпокои се от евентуално съперничество от страна на други музеи. Това означава да се работи в условията на разгара на южноамериканската зима. На островите нос Хорн температурите през юли варират от точката на замръзването до около трийсет и пет градуса под нулата. Нос Хорн е последната значителна земна маса в южните ширини извън самата Антарктида, намира се на около хиляда мили по-близо до Южния полюс, отколкото най-южната точка на Африка – нос Добра Надежда. През периода, в който се предвижда да работим, можем да очакваме пет часа дневна светлина.

– Исла Десоласион не е гостоприемно място. Гол, изложен на вятъра, предимно вулканичен, с някои седиментни басейни от Терциария. Островът се разделя на две от голям глетчер, в северния му край има стар вулканичен кратер. Приливите варират от десет до единайсет метра и половина вертикален воден стълб, а приливно-отливните течения обмиват архипелага със скорост шест възела.

– Чудесни условия за пикник – промърмори Гарса.

– Най-близкото селище е на остров Наварино, в протока Бийгъл, на около четирийсет мили северно от архипелага Хорн. Там има чилийска военноморска база на име Пуерто Уилямс, около която са струпани бордеите на индианци местисо.

– Пуерто Уилямс ли? – попита Гарса. – Мислех си, че става дума за Чили.

– Целият район е картиран първоначално от англичаните. – Глин остави бележките си на масата. – Доктор Макфарлън, доколкото разбрах, вие сте били в Чили.

Макфарлън кимна.

– Какво можете да ни кажете за военния му флот?

– Очарователни момчета.

Последва кратко мълчание. Рошфор, инженерът, започна да почуква с молива си върху масата с раздразнен ритъм. Вратата се отвори и един келнер сервира сандвичи и кафе.

– Охраняват много ревниво крайбрежните си води – продължи Макфарлън, – особено на юг, покрай границата с Аржентина. Както навярно ви е известно, двете страни имат отдавнашен граничен спор.

– Можете ли да добавите нещо към онова, което казах за климата?

– Миналата есен прекарах известно време в Пунта Аренас. Виелиците, бурите с лапавица и мъглите са нещо обичайно. Да не говорим за уилиуо.

– Уилиуо? – повтори Рошфор с развълнуван, тъничък глас.

– В основни линии това са микрошквалове, които траят минута или две, но скоростта на вятъра може да надхвърли сто и петдесет мили в час.

– Има ли прилични котвени стоянки? – попита Гарса.

– Доколкото ми е известно, нямаприлични котвени стоянки. Всъщност това, което знам, е че никъде в района на архипелага нос Хорн няма подходящо дъно за закотвяне.

– Ние обичаме предизвикателствата – каза Гарса.

Глин събра листите си, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на сакото си. Кой знае защо Макфарлън имаше чувството, че този човек вече знаеше отговорите на собствените си въпроси.

– Ясно е – рече Глин, – че проблемът е сложен, дори без да вземаме предвид метеорита. Но нека го обсъдим сега. Рейчъл, мисля, че имаш някои въпроси за тези данни?

– Имам коментарза тези данни.

Погледът на Амира се сведе към папката пред нея, после се вдигна към Макфарлън, леко развеселен. Държеше се с някакво превъзходство, което Макфарлън намери за досадно.

– Да? – попита той.

– Не вярвам и на думица от това.

– В какво точно не вярвате?

Тя махна с ръка към куфарчето му.

– Вие сте експерт по метеоритите, нали? Тогава сигурно знаете защо никой досега не е намирал метеорит, по-тежък от шейсет тона. Защото ако е с по-голяма маса, силата на удара му о земята ще го разтроши. Ако са над двеста тона, метеоритите се изпаряват при удара. Как би могло такова чудовище да е непокътнато?

– Не бих могъл да… – започна Макфарлън.

Ала Амира го прекъсна:

– Второто нещо е, че железните метеорити ръждясват.Достатъчни са само около пет хиляди години дори най-големият да се превърне в купчина люспи. Тъй че ако този метеорит някак е оцелял, защо е още там? Как бихте обяснили този геоложки доклад, в който се твърди, че е паднал преди трийсет милиона години, че е бил погребан в утайките, и едва сега се разкрил, поради ерозията?

Макфарлън се облегна назад и сам се усмихна. Тя зачака, вдигнала насмешливо вежди.

– Чели ли сте някога за Шерлок Холмс? – попита леко усмихнат Макфарлън.

Амира извъртя предизвикателно очи.

– Нали няма да ми цитирате онази изтъркана поговорка, че след като елиминирате невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно изглежда, би трябвало да е истината?

Макфарлън я изгледа изненадан.

– Е, не е ли истина?

Амира се усмихна самодоволно от триумфа си, а Рошфор само поклати глава.

– Та така значи, доктор Макфарлън – продължи весело Амира, – това е вашият достоверен източник? Сър Артър Конан Дойл?

Макфарлън бавно въздъхна. Не му беше времето да прави сцени.

– Първоначалните данни са събрани от друг човек. Не мога да гарантирам за тях. Единственото, което мога да твърдя, е, че ако данните са верни, друго обяснение няма: това е метеорит.

Последва мълчание.

– Събрани от някой друг – рече Амира, строши поредния фъстък и метна ядката в уста. – Да не би това случайно да е доктор Масънкей?

– Да.

– Вие сте се познавали, доколкото знам.

– Бяхме партньори.

– Аха – кимна Амира, сякаш чуваше това за първи път. – И така, щом доктор Масънкей е събрал тези данни, вие до голяма степен им вярвате? Вие му имате доверие?

– Абсолютно.

– Питам се дали и той би казал същото за вас – каза Рошфор с характерния си отсечен тон.

Макфарлън извърна глава и изгледа инженера без да мигне.

– Да продължим – рече Глин.

Макфарлън се извърна от Рошфор и потупа с опакото на ръката си куфарчето.

– На онзи остров съществува огромен кръгъл по форма залеж от стопен при удар коезит. Точно в средата му се намира феромагнитна маса с голяма плътност.

– Естествен залеж от желязна руда – рече Рошфор.

– Данните от прелитането на геофизичния спътник сочат преобръщане на седиментните пластове около мястото.

Амира изглеждаше озадачена.

– Какво?

– Разместени седиментни пластове.

Рошфор въздъхна тежко.

– Което говори за…

– Когато голям метеорит се удари о седиментни пластове, тези пластове се преобръщат и разместват.

Рошфор продължаваше да почуква с молива си.

– Как? По някакво чудо?

Макфарлън го изгледа отново, този път по-продължително.

– Може би мистър Рошфор би желал да види демонстрация?

– Да, бих желал – отвърна Рошфор.

Макфарлън взе сандвича си. Огледа го, помириса го.

– Фъстъчено масло и желе?

Направи гримаса.

– Бихме ли могли просто да видим демонстрацията, моля? – рече Рошфор с напрегнат, изпълнен с нетърпение глас.

– Разбира се.

Макфарлън постави сандвича на масата между себе си и Рошфор. След това наклони чашата с кафе и внимателно изля течността върху него.

– Какво прави той? – обърна се към Глин Рошфор с още по-висок тон. – Знаех си, че това е грешка. Трябваше да повикаме някого от най-изтъкнатите.

Макфарлън вдигна ръка.

– Следвайте действията ми. Току-що приготвихме нашия седиментен депозит тук. – Той взе още един сандвич, постави го върху първия и наля още кафе, докато и той не се напои. – Ето. Този сандвич е седиментният депозит: хляб, фъстъчено масло, желе, още хляб, на слоеве. А моят юмрук – вдигна ръка над главата си, – е метеоритът.

Той рязко стовари юмрука си върху сандвичите.

– За Бога! – извика Рошфор и отскочи назад с оплескана от фъстъчено масло риза.

Изправи се и заизтърсва от ръцете си влажните трохи хляб. От другия край на масата го гледаше удивеният Гарса. Глин остана непроницаем.

– А сега нека изследваме останките от сандвича на масата – продължи Макфарлън тъй спокойно, сякаш изнасяше лекция в някой колеж. – Моля забележете, че всички парчета са преобърнати. Долната страна на хляба сега е отгоре, маслото и желето са си сменили местата. Точно това прави метеоритът, когато се блъсне в седиментна скала: той пулверизира пластовете, преобръща ги и ги подрежда в обратен ред. – Погледна към Рошфор. – Имате ли други въпроси или коментари?

– Това е оскърбително – рече Рошфор, който вече избърсваше очилата си с носна кърпа.

– Мистър Рошфор, седнете моля – каза тихо Глин.

За изненада на Макфарлън Амира избухна в дълбок, равен смях.

– Това бе много хубаво, мистър Макфарлън. Много забавно. На тези наши заседания се нуждаем от малко емоции. – Обърна се към Рошфор. – Ако беше поръчал двойни сандвичи с препечени филийки, това нямаше да се случи.

Рошфор се намръщи и седна на мястото си.

– Във всеки случай – рече Макфарлън, който също зае мястото си и избърса ръката си със салфетка, – преобръщането на пластовете означава само едно: масивен кратер от удара. Взети заедно, данните сочат недвусмислено: удар от метеорит. А сега, ако имате по-добро обяснение за онова, което се намира там, на юг, бих искал да го чуя.

И зачака.

– Може да е кораб на извънземни? – попита с малка надежда в гласа Гарса.

– Това вече го обсъдихме, Мануел.

– И?

– „Бръсначът на Окъм.“ Изглежда малко вероятно.

Рошфор все още чистеше очилата си от фъстъченото масло.

– Спекулациите са безполезни. Защо не изпратим екип на място да провери и да се сдобие с по-добри данни?

Макфарлън хвърли поглед на Глин, който слушаше с полупритворени очи.

– Мистър Лойд и аз се доверяваме на данните, с които разполагаме. А освен това той не иска да привлича повече внимание към мястото. И има основание за това.

Изведнъж се намеси Гарса:

– Да, а това ни води към втория проблем, който трябва да обсъдим: как ще измъкнем онова, каквото и да е то, от Чили. Вярвам сте наясно що за… нека го наречем операция – ще бъде това?

„По-благовидно, отколкото да го наречеш контрабанда“, помисли си Макфарлън. Но гласно рече:

– По-малко или повече.

– И какво мислите?

– Това е метал. В основата си представлява рудна маса. Не попада под законите за културното наследство. По моя препоръка Лойд основа компания, която е в процедура на получаване на концесии за придобиване на минерални изкопаеми от острова. Предложих да отидем там като миннопроучвателен екип, да го изкопаем, да го натоварим и да го превозим до дома. В това няма нищо незаконно – според адвокатите.

Амира отново се усмихна.

– Но ако правителството на Чили разбере, че това е най-големият метеорит в света, а не някаква си обикновена желязна руда, то може да погледне и по-другояче на вашата операция.

– „По-другояче“ е меко казано. Могат да ни избият до един.

– Нещо, което едва сте избегнали, когато сте изнасяли незаконно атакамските тектити от страната, нали? – попита Гарса.

През цялото съвещание Гарса бе запазил дружелюбно отношение, без да показва враждебността на Рошфор или язвителността на Амира. Въпреки това Макфарлън усети как се изчервява.

– Поемаме някои рискове. Това е част от бизнеса.

– Комай така изглежда – засмя се Гарса и разлисти страниците в своята папка. – Удивен съм, че сте се решили да се върнете там. Този проект може да доведе до международен инцидент.

– Мога да ви гарантирам, че международен инцидент ще има,веднага след като Лойд покаже метеорита в новия си музей – отвърна Макфарлън.

– Въпросът е – намеси се кротко Глин, – че всичко това трябва да бъде извършено тайно. Онова, което ще последва след като приключим с нашата част от проекта, си е работа на мистър Лойд.

Известно време не се обади никой.

– Има още един въпрос – продължи най-сетне Глин. – За вашия бивш партньор – доктор Масънкей.

„Ето го, почва се“, помисли си Макфарлън. Напрегна се вътрешно.

– Имате ли представа какво го е убило?

Макфарлън се поколеба. Не това бе въпросът, който бе очаквал.

– Нямам представа – отвърна след малко. – Тялото не е било открито. Причината би могла да бъде измръзване или глад. Онзи климат там не е от най-приятните.

– Но не е имал медицински проблеми, нали? Няма стари заболявания, които биха могли да допринесат за това.

– Недохранване като дете. Нищо друго. Или ако имало, аз не знам за това. В дневника му не се споменава за болест или за гладуване.

Макфарлън гледаше как Глин прелиства страниците в папката си. Съвещанието комай вървеше към края си.

– Лойд ми нареди да му отнеса отговора ви.

Глин отмести папката встрани.

– Това ще струва един милион долара.

Макфарлън се сепна за миг. Сумата бе далеч по-малка, отколкото бе очаквал. Ала онова, което го изненада най-силно, бе колко бързо я бе определил Глин.

– Естествено мистър Лойд би трябвало да я одобри, но ми се струва съвсем разумно…

Глин вдигна ръка.

– Боя се, че ме разбрахте погрешно. Един милион долара ще струва това да решим дали можем да се заемем с проекта.