Текст книги "Черен лед"

52.
„Ролвааг“
00:30

С потискащото чувство на deja vu Макфарлън крачеше по главната палуба в очакване вертолетът да подходи към танкера. В продължение на няколко безкрайно дълги минути се чуваше само ниското бухане на витлата някъде в мрака и Макфарлън чакаше под дъждеца и наблюдаваше трескавата работа, която бе започнала, веднага щом мъглата скри кораба им от „Алмиранте Рамирес“. Скалата се мержелееше до кораба, острите й очертания бяха поомекотени от мъглата. На върха й бе разположена бараката, под която бе скрит метеоритът. Пред него зееше отворен централният товарен танк и отвътре извираше бледа светлина. Макфарлън наблюдаваше как с удивителна бързина рояци работници започнаха да сглобяват кула от блестящи греди и подпори. Тя се издигаше от танка и металната й решетка грееше меко под светлината на халогенните прожектори. Две товарни стрели прехвърляха предварително подготвените части от кулата на мястото им. По кулата работеха най-малко дузина заварчици и непрекъснатите потоци искри се спускаха надолу върху предпазните каски и върху раменете на инженерите, които наблюдаваха отдолу. Въпреки размерите и обема си, цялата конструкция изглеждаше необичайно крехка: като невероятно сложна, триизмерна паяжина. На парчета да го режеха, Макфарлън не можеше да си представи как метеоритът щеше да влезе в танка, след като бъде поставен на върха на кулата.

Бумтенето на вертолета се усили и Макфарлън изтича назад от надстройката – към кърмовата площадка. Големият „Чинуук“ изплува от мъглата и витлата му вдигнаха фин воден прах от палубата. Един мъж с насочващи електрически „факли“ в ръце помогна на „птицата“ да заеме позиция. Кацането този път бе рутинно, нямаше нищо общо с изпълненото с емоции приземяване на Лойд в бурята при заобикалянето на нос Хорн.

Макфарлън мрачно гледаше как огромните гуми на вертолета увиснаха над площадката. Ролята му на посредник между Лойд и Глин бе губеща при всички положения. Той не бе офицер за връзка, беше учен. И не за това го бяха наели, поради което и се чувстваше ядосан.

В корема на вертолета се отвори люк. Лойд се показа, дългото му черно, кашмирено палто се ветрееше зад него, в ръка държеше широкопола шапка. Ходовите светлини на вертолета хвърляха отраженията си върху мократа му плешива глава. Скочи, приземи се елегантно за човек с неговия ръст, след това закрачи по палубата, изправен, силен, без да обръща внимание на бъркотията от екипировка и хора, които се изсипваха от вертолета през спуснатата хидравлична рампа. Сграбчи ръката на Макфарлън в стоманената си хватка, усмихна се и кимна, след което продължи да крачи. Макфарлън го последва по ветровитата палуба, далеч от шума на витлата. Близо до предните перила Лойд се спря и огледа фантастичната кула отдолу до горе.

– Къде е Глин? – изкрещя той.

– Вече трябва да се е върнал на мостика.

– Да вървим.

Мостикът бе оживял от напрежението, на слабото осветление лицата на хората изглеждаха изопнати. Лойд спря на прага на вратата, сякаш попиваше атмосферата. След това тежко пристъпи вътре.

Глин стоеше до пулта на ЕИР и говореше шепнешком на своя човек на клавиатурата. Лойд пристъпи към него и тесните длани на Глин потънаха в лапите му.

– Личността на деня – извика високо той.

Дори и да е бил ядосан на борда на самолета, то сега изглежда бе възвърнал доброто си настроение. Махна с ръка към конструкцията, която се издигаше от танка.

– Господи, Ели, това е невероятно. Сигурен ли си, че ще издържи тежката двайсет и пет хиляди тона скала?

– Двойно осигуряване – бе отговорът на Глин.

– Трябваше сам да се досетя. Как, по дяволите, ще действа това?

– Контролиран провал.

– Какво? Провал ли?Пази Боже!

– Ще преместим камъка на кулата. След това ще заредим серия експлозиви. Чрез тях кулата ще пропада ниво подир ниво, а с нея метеоритът ще слиза малко по малко в товарния танк.

Лойд се взря в конструкцията.

– Удивително – рече той. – Правил ли си го преди?

– Не и съвсем по същия начин.

– Сигурен ли си, че ще сработи?

По тънките устни на Глин заигра кисела усмивка.

– Извинявай, че попитах. Всичко това е по твоята част, Ели, и аз изобщо не се съмнявам в теб. Тук съм поради друга причина. – Той се изправи в цял ръст и се огледа. – Няма да му цепя басма. Тук имаме проблем, който не е ликвидиран. Стигнали сме твърде далеч, за да ни спре нещо. Затова съм дошъл тук да им размърдам задниците и да раздам наказанията. – Той посочи към гъстата мъгла. – Там, пред носа ни е паркиран боен кораб. От него ни изпратиха шпиони. А, по дяволите, Ели, ти не си направил нищо по въпроса. Е, сигурно ще има и още сплашвания. Нужни са решителни действия и оттук нататък аз поемам лично проблема. Ще пътувам заедно с вас до Ню Йорк. Но първо ще накарам чилийския флот да отзове този проклет каубой. – Обърна се към вратата. – Ели, очаквам те в кабинета си след половин час. Аз ще позвъня тук-там. Справял съм се с подобни тъпи политически ситуации и преди.

Докато траеше тази кратка реч, тъмносивите очи на Глин бяха непрекъснато вперени в Лойд. Сега той докосна челото си с носна кърпа и погледна към Макфарлън. Както винаги бе почти невъзможно човек да отгатне какво бе изписано върху лицето му. Умора? Отвращение? Или съвсем нищо?

Глин заговори:

– Съжалявам, мистър Лойд. Споменахте ли, че вече сте се свързали с чилийските власти?

– Не, още не съм го направил. Исках първо да разбера какво точно става тук. Но имам влиятелни приятели в Чили, включително вицепрезидента и американския посланик.

Глин небрежно направи крачка към пулта на ЕИР.

– Боя се, че това няма да бъде възможно.

– Какво по-точно няма да бъде възможно?

В тона на Лойд се усети смесица от изненада и нетърпение.

– Вашата намеса в какъвто и да е аспект в тази операция. Най-добре щеше да бъде, ако бяхте си останали в Ню Йорк.

Тонът на Лойд се изостри гневно:

– Глин, не ми казвай какво мога и какво не мога да правя. Ще оставя инженерните въпроси в твои ръце, но това е политическаситуация.

– Уверявам ви, че съм взел предвид всички аспекти на политическатаситуация.

Гласът на Лойд се разтрепери:

– О, така ли? И какво ще кажеш за онзи разрушител там? Въоръжен е до зъби и оръдията му са насочени към нас, в случай, че не си забелязал. Но не си сторил нищо. Съвсем нищо.

Като чу това, капитан Бритън се спогледа с Хауъл, а сетне – по-многозначително – и с Глин.

– Мистър Лойд, ще ви кажа следното само веднъж. Вие ми възложихте определена работа. Аз я върша. Вашата роля точно сега е много проста: оставете ме да изпълня плана си. Нямаме време за пространни обяснения.

Вместо да отговори, Лойд се обърна към Пенфолд, който се въртеше нещастен около вратата на мостика.

– Свържи ме с посланик Трокмортън и осъществи конферентна връзка с канцеларията на вицепрезидента в Сантяго. Ще дойда след минутка.

Пенфолд изчезна.

– Мистър Лойд – рече тихо Глин. – Можете да останете на мостика и да гледате. Това е всичко.

– Малко късничко е за това, Глин.

Глин се обърна и тихо каза на своя човек пред черния компютър:

– Прекъсни захранването на апартамента на Лойд и комуникациите кораб-суша на борда.

Последва шокирано мълчание.

– Кучи сине! – изрева бързо съвзелият се Лойд. Обърна се към Бритън: – Отменям тази заповед. Мистър Глин е освободен от задълженията си.

Все едно Глин не бе чул и дума. Смени честотата на радиостанцията си.

– Мистър Гарса? Сега мога да приема доклада.

Слуша известно време, след което отвърна:

– Отлично. Да започнем евакуацията на острова под прикритието на мъглата. Наредете на всички, които не са необходими за операцията, да се завърнат на борда. Но следвайте стриктно плана: инструктирайте ги да оставят неизгасено осветлението, а техниката да работи. Наредил съм на Рейчъл да нагласи радиовръзките на автоматичен режим. Докарайте работния катер в края на острова, но внимавайте непрекъснато да бъде в радарна сянка зад острова или зад „Ролвааг“.

Лойд се намеси с треперещ от яд глас.

– Не си ли забравил кой в крайна сметка е начело на тази операция, Глин? Освен че те уволнявам, прекратявам и всички плащания до ЕИР. – Обърна се към Бритън: – Възстановете захранването в апартамента ми.

Отново минаха няколко секунди, в които Глин като че не беше чул думите му. Бритън също не предприе нищо. Глин продължи да говори тихо в микрофона на радиостанцията си, издаваше нареждания, проверяваше напредъка в работата. Внезапен порив на вятъра забрули прозорците и по плексигласа потекоха дъждовни ручейчета. Лицето на Лойд бе станало моравочервено, докато оглеждаше капитана и екипажа. Но никой не срещна погледа му. Работата на мостика продължаваше.

– Не ме ли чухте? – изкрещя той.

Най-сетне Глин се обърна.

– Не забравям, че вие сте върховният началник, мистър Лойд – отвърна той, тонът му изведнъж бе станал примирителен, дори дружелюбен.

Лойд пое дълбоко дъх, изгубил за миг равновесие. Глин продължи да говори тихо, убедително, дори добродушно:

– Мистър Лойд, във всяка операция трябва да има само единръководител. Вие знаете това по-добре от всекиго другиго. В нашия договор аз ви дадох обещание. И няма да го наруша. Ако ви се струва, че не спазвам субординацията, то бъдете убеден, че го правя заради вас.Ако бяхте се свързали с чилийския вицепрезидент, всичко щеше да бъде изгубено. Познавам го лично: играли сме заедно поло в патагонското му ранчо. Нищо не би му допаднало повече от това, да бие един хубав шут на американците.

Лойд заекна:

– Иг-г-грал си поло с…?

Глин продължи, този път по-бързо.

– Аз единствензнам всички факти. Аз единствензнам кой е пътят към успеха. Не пазя тайна, заради едната свенливост, мистър Лойд. Има достатъчно важна причина: това е съществено, за да се предотвратят погрешните заключения и прибързаните решения. Честно казано, метеоритът не представлява за мен особен интерес. Но обещах да го пренеса от точка А до точка Б и никой, ама никой,няма да ми попречи да го сторя. Ето защо се надявам да разберете защо няма да преотстъпя контрола върху тази операция, нито пък ще споделя с вас обясненията или прогнозите си. Що се отнася до това, че ще задържите плащанията, можем да уредим този въпрос като джентълмени след като се върнем на американска земя.

– Виж какво, Глин, всичко това е много добре, но…

– Дискусията приключи и сега, сър, виеще се подчините на мен. – Тонът на Глин, все още тих, придоби изведнъж сивкава, стоманена нотка. – За мен няма никакво значение дали това ще означава да си стоите тихо тук или да бъдете ескортирани до ареста.

Лойд го изгледа, онемял напълно.

– Мислиш, че можеш да ме натикаш в ареста, така ли, арогантно копеле?

Изражението на Глин не даде никакъв отговор на въпроса.

Лойд остана известно време безмълвен, лицето му бе почти мораво от гняв. След това се обърна към Бритън:

– А ти,за кого работиш?

Ала очите на Бритън, дълбоки и зелени като океана, бяха още вперени в Глин.

– Работя за човека, у когото са ключовете от колата – отвърна най-сетне тя.

Лойд стоеше и се пукаше от ярост. Но не реагира веднага. Вместо това обиколи бавно мостика, като скърцащите му обувки оставяха мокра пътечка, а после спря пред предните прозорци. Постоя там известно време, дишаше тежко, без да вижда нищо.

– Още веднъж заповядвам захранването и комуникациите в апартамента ми да бъдат възстановени.

Не последва нито отговор, нито някакъв звук. Ясно беше, че никой, дори и най-низшият офицер нямаше намерение да се подчини на Лойд.

Той бавно се обърна и погледът му спря върху Макфарлън. Заговори с тих глас:

– А ти, Сам?

Нов порив на вятъра разтърси прозорците. Макфарлън, който стоеше в очакване, усети как въздухът потрепери. На мостика се бе възцарила мъртвешка тишина. Трябваше да вземе решение – и той разбра, че това бе едно от най-лесните решения, които бе вземал в цялата си кариера.

– Аз работя за камъка – отвърна тихо Макфарлън.

Лойд продължи да го гледа с черните си, твърди като елмаз очи. А сетне рухна сякаш изведнъж. Бичата сила изглежда се бе изцедила от мощното му тяло; раменете му увиснаха; лицето му изгуби яростното си обагряне. Обърна се, поколеба се, сетне тръгна бавно и изчезна през вратата на мостика.

След малко Глин отново се наведе към черния компютър и прошепна нещо на човека пред клавиатурата.