Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 31 страниц)
78.
„Ролвааг“
17:40
Палмър Лойд изгуби за миг дар слово. Бе толкова сигурен в надвисналата смърт, че да стои тук, на мостика, и да може да поеме дъх, му се струваше истинско чудо. След като най-сетне се съвзе, той се обърна към Глин:
– Защо не ми каза?
– Шансовете за успех бяха минимални. Аз самият не вярвах, че ще сполучим. – Устните му потрепнаха за миг в иронична усмивка. – Изискваше се известна доза късмет.
В неочакван физически изблик на емоции Лойд направи няколко крачки напред и грабна Глин в мечешката си прегръдка.
– Господи – рече той, – чувствам се като обречен на смърт, когото са помилвали. Ели, съществува ли нещо, което не би могъл да направиш?
Усети, че се разплака, но това изобщо не го притесни.
– Не всичко е приключило.
Лойд посрещна с усмивка скромността му.
Бритън се обърна към Хауъл:
– Поемаме ли вода?
– Не и толкова, че сантинните помпи да не могат да се справят, капитане. Поне докато имаме аварийно захранване.
– И колко време ще издържи то?
– Като изключим всички, освен жизненоважните системи, при наличието на аварийния дизел – повече от двайсет и пет часа.
– Великолепно! – поклати глава Лойд. – Намираме се в добра форма. Ще поправим машините и ще продължим пътя си.
Усмихна се широко на Глин, сетне – на Бритън, но после малко се сепна. Питаше се защо изглеждат толкова мрачни.
– Проблем ли имаме?
– Нямаме ход, мистър Лойд – отвърна Бритън. – Течението ни връща обратно към бурята.
– Но досега успявахме да я преодолеем. Не може да стане по-лошо от това, нали?
Никой не отговори на въпроса му.
Бритън се обърна към Хауъл:
– В какво състояние са комуникационните ни системи?
– Всички станции за далечна връзка и спътниковите канали са извън строя.
– Излъчете SOS. Свържете се с Нова Джорджия на аварийния канал шестнайсет.
Лойд изведнъж усети ледени тръпки.
– Какъв е този SOS?
Отново никой не му отговори.
– Мистър Хауъл, какво е състоянието на повредените машини? – попита Бритън.
– И двете турбини са непоправимо засегнати.
– Пригответе се за евентуално напускане на кораба!
Лойд не можеше да повярва на чутото.
– За какво, по дяволите, говорите? Да не би корабът да потъва?
Бритън извърна очи към него, но остана безмълвна.
– Там долу е моят метеорит. Няма да напусна този кораб.
– Никой не напуска кораба, мистър Лойд, и той не потъва. Това е стандартна предпазна мярка. Ще напуснем кораба само в краен случай. А и без друго спускането на спасителни лодки в тази буря навярно ще е равносилно на самоубийство.
– Тогава да не преиграваме, за Бога. Можем да щормуваме, да изчакаме стихването на бурята и да ни вземат на влекало до Фолклендите. Нещата не стоят чак толкова зле.
– Нямаме ход, нямаме управление. След като издрейфуваме обратно в тази буря, ще ни срещнат вятър със скорост осемдесет възла, трийсетметрови вълни и течение от шест възла, като всичките ще ни тласкат в една посока – към протока Брансфийлд. Това е Антарктида, мистър Лойд. Нещата наистина стоят зле.
Лойд бе поразен. Той вече усещаше вълната, която поклащаше леко кораба. На мостика нахлу поток студен въздух.
– Чуйте ме – изсъска тихо той. – Не ме интересува какво трябва да сторите, нито как ще го направите, но не си въобразявайте, че можете да погубите моя метеорит.Разбрано ли е?
Бритън го изгледа враждебно, без да мигне.
– Мистър Лойд, точно в този момент не давам и пет пари за вашия метеорит. Безпокоя се единствено за кораба и за екипажа си. Товаразбрано ли е?
Лойд се обърна за подкрепа към Глин. Ала той пазеше пълно мълчание, стоеше неподвижен, с напълно безизразно лице.
– Кога биха могли да ни вземат на влекало?
– По-голямата част от електронната ни екипировка е извън строя, но се опитваме да се свържем с Южна Джорджия. Всичко зависи от щорма.
Лойд се извърна нетърпеливо и се обърна към Глин:
– Какво става в товарния танк?
– Гарса укрепва шейната с нови заварки.
– И колко време ще отнеме това?
Глин не отговори. Нямаше и нужда, защото сега и Лойд можеше да го почувства сам. Движението на кораба ставаше все по-опасно – ужасяващи, бавни наклонявания, които траеха сякаш цяла вечност. И на върха на всеки гребен „Ролвааг“ простенваше от болка: дълбок стон, който бе наполовина звук, наполовина – вибрации. Това бе мъртвата хватка на метеорита.
79.
„Ролвааг“
17:45
Хауъл излезе от радиорубката и се обърна към Бритън:
– Свързахме се с Нова Джорджия, госпожо.
– Много добре. Включете ги на мостика, моля.
Интеркомът на мостика оживя.
– Южна Джорджия – на танкера „Ролвааг“. Преминавам.
Гласът звучеше тенекиено и бе слаб, но Бритън успя да долови характерния британски акцент на фона на статичното електричество.
Взе микрофона и включи канала.
– Южна Джорджия, намираме се в бедствено положение. Корабът е сериозно повреден, нямаме ход, повтарям, нямаме ход. Дрейфуваме на юг-югоизток със скорост пет възла.
– Разбрано, „Ролвааг“. Съобщете координатите си.
– Координатите ни са: 61 градуса 15 минути и 12 секунди юг, 60 градуса, 5 минути и 33 секунди запад.
– Съобщете ни с какъв товар сте. Под баласт или с нефт?
Глин я погледна и й кимна отривисто. Бритън изключи връзката.
– Оттук нататък – рече Глин, – ще казваме истината. Нашатаистина.
Бритън отново включи предавателя.
– Южна Джорджия, корабът е преоборудван в рудовоз. Натоварени сме с… ъ-ъ-ъ… метеорит, изкопан на островите нос Хорн.
Последва кратко мълчание.
– Не ви разбрах, „Ролвааг“. Метеорит ли казахте?
– Точно така. Товарът ни е двайсет и пет хиляди тонен метеорит.
– Двайсет и пет хиляди тонен метеорит – повтори безстрастно гласът. – „Ролвааг“, моля съобщете закъде пътувате.
Бритън разбра, че това бе начин изтънко да попитат: „Какво, по дяволите, търсите там?“
– Пътуваме за Порт Елизабет, Ню Джърси.
Пак последва мълчание. Бритън зачака, потрепна вътрешно. Всеки добре осведомен моряк би бил наясно, че в тази история има нещо много гнило. Ето къде се намираха – на двеста мили от протока Брансфийлд, дълбоко в пастта на щорма. А това бе първият им сигнал за бедствие.
– „Ролвааг“, мога ли да ви попитам дали разполагате с последната метеосводка?
– Да, имаме я – отвърна тя, макар да знаеше, че отсреща щяха и бездруго да й я дадат.
– Към полунощ вятърът ще се усили до сто възла, вълните ще достигнат четирийсет метра, за целия проток Дрейк има излъчено щормово предупреждение за буря със сила 15 бала.
– Вече е почти 13 – отвърна тя.
– Разбрано. Моля, обяснете характера на повредите си.
– Разкажи им всичко – прошепна Глин.
– Южна Джорджия, бяхме нападнати без предупреждение от чилийски военен кораб в международни води. Снарядите улучиха машинното ни отделение, бака и главната палуба. Изгубихме ход и управление. Без ход сме, повтарям, без ход.
– Мили Боже! Още ли сте под обстрел?
– Разрушителят се удари в айсберг и потъна преди трийсет минути.
– Това е удивително. Защо…?
Това не бе обичаен въпрос при подаден сигнал за бедствие. Но пък, от друга страна, бедствието бе най-необичайно.
– Нямаме представа защо. Чилийският командир изглежда действаше на своя глава, без заповеди.
– Идентифицирахте ли бойния кораб?
– „Алмиранте Рамирес“. Командир – Емилияно Валенар.
– Поемате ли вода?
– Не и толкова, че сантинните ни помпи да не могат да се справят.
– Намирате ли се в непосредствена опасност?
– Да. Товарът ни може да се размести всеки миг и корабът да потъне.
– „Ролвааг“, моля изчакайте.
Последва едноминутна пауза.
– „Ролвааг“, напълно разбираме положението ви. Имаме средства за търсене и спасяване тук и на Фолклендите. Но не можем, повтарям, не можем да предприемем спасителна операция преди щормът да утихне до десет бала или по-малко. Разполагате ли със спътникови връзки?
– Не. По-голяма част от електрониката ни е извън строя.
– Ще съобщим на вашите власти за състоянието ви. Има ли нещо друго, което можем да сторим?
– Необходим ни е влекач – колкото е възможно по-скоро. Преди да се качим на рифовете Брансфийлд.
Изпука статично електричество. Сетне гласът отново се появи:
– Желая ви щастие, „Ролвааг“. Бог да ви благослови.
– Благодаря, Южна Джорджия.
Бритън остави микрофона, облегна се на пулта и се вторачи в нощта.
80.
„Ролвааг“
18:40
След като „Ролвааг“ издрейфува иззад подветрения бряг на острова, вятърът го поде и го запрати грубо в бурята. Вятърът набираше сила и за броени мигове отново се измокриха до кости от пръските. Сали Бритън усещаше, че останалият без ход кораб е вече напълно подвластен на щорма. Беше отблъскващо, безпомощно усещане.
Бурята се засилваше с неумолимо упорство, набираше сили минута подир минута, докато не достигна такава мощ, каквато никой не очакваше. Луната се бе скрила зад гъстите облаци и от мостика не можеше да се види абсолютно нищо. Бурята бе навсякъде: на мостика, в камшиците на пръските, във фучащите, остри като бръснач ледени късчета, в мириса на предстоящата смърт в морето, който се просмукваше бавно към тях. Ала най-подтискащ бе шумът: постоянният глух тътен, който сякаш идваше едновременно от всички посоки. Температурата на мостика бе минус четири-пет градуса и Сали усещаше как косите й замръзват.
Продължаваше да получава редовни доклади за състоянието на кораба, ала се улови, че издава съвсем малко заповеди. Без ход и управление можеше да направи твърде малко, оставаше й да чака. Усещането за безпомощност бе почти непоносимо. Съдейки по движението на кораба, тя прецени, че височината на вълните вече надхвърля трийсет метра, а и те се движеха с мощта на влакови композиции. Това бяха вълни, обиколили света, тласкани от вятъра, без да срещнат по пътя си бряг; те непрекъснато се наслагваха и растяха. Това бяха вълните на „виещите“ шейсетградусови ширини, най-големите на света! Единствено размерите на „Ролвааг“ го спасяваха засега. Всеки път, когато корабът се изкачваше върху поредния гребен, вятърът преминаваше в невъзможен писък. На върха на гребена цялата надстройка започваше да вибрира и да бръмчи, сякаш стихията се опитваше да „обезглави“ кораба. След това идваше силно потреперване, корабът се накреняваше – бавно, болезнено. Битката с всяка поредна вълна се регистрираше от креномера: десет, двайсет, двайсет и пет градуса. Когато ъгълът ставаше критичен, всички погледи се вперваха в този обикновено пренебрегван уред. След това гребенът отминаваше и Бритън зачакваше корабът да възвърне положението си: най-дългият миг. Но всеки път корабът се изправяше, отпървом едва забележимо, после по-бързо, накланяше се в обратната посока под не по-малко застрашителен ъгъл, тъй като голямата му инерция го принуждаваше да се забие за миг във вълната. След това се плъзваше към поредната падина, заслонен от заобикалящите го водни стени, потъваше в призрачна тишина, по-плашеща дори от бурята над него. И това се повтаряше отново и отново, в безкраен, жесток ритъм.
Бритън включи прожекторите на надстройката, за да огледа главната палуба на „Ролвааг“. Повечето от контейнерите и товарните стрели и балки бяха откъснати и смити зад борда, но люковите закрития оставаха непокътнати. Корабът поемаше вода от пробойната от снаряда близо до мачтите, но трюмните помпи компенсираха втока. „Ролвааг“ бе стабилно построен мореходен съд; и той щеше да понесе добре бурята, ако не беше чудовищната тежест в търбуха му.
Към седем часа бурята достигна 15 бала, като на поривите вятърът отбеляза скорост до сто възла. Когато корабът се изкатереше на някоя вълна, вятърът нахлуваше на мостика с такава сила, че заплашваше да ги всмуче в непрогледния мрак. Не съществува стихия, обаче, която да няма край. Скоро, надяваше се Бритън, тя щеше да започне да стихва. „Би трябвало да е така.“
Тя продължаваше да следи уредите за наблюдение, търсеше някакъв контакт, който би означавал идването на помощ. Но всички екрани бяха изпъстрени със снежинки – отражения на радарния сигнал най-вече от вълните. На гребена на всяка вълна екраните се изчистваха за достатъчно дълго време, за да се появи върху тях районът на граулерите – малките айсберги – който се намираше на около осем мили пред тях. Между кораба и граулеровото поле лежеше самотен леден остров, по-малък от онези, покрай които бяха минали, но все пак – дълъг няколко мили. След като корабът навлезеше по-навътре в ледовете, вълните щяха да поспаднат, но пък, от друга страна, трябваше да се справят с повече лед.
Поне екранът на GPS-a бе чист и ясен. Намираха се на около сто и петдесет мили северозападно от Южните Шетландски острови, необитаема верига от скалисти планински върхове, които стърчаха от Атлантика, заобиколени от рифове и силни течения. Отвъд тях бе протокът Брансфийлд, а зад него – плътен лед и жестокият бряг на Антарктида. С приближаването им към брега вълните щяха да спаднат, но теченията щяха да се усилят. Сто и петдесет мили… ако Южна Джорджия можеше да започне спасителна операция в шест сутринта… Всичко зависеше от онова нещов товарния хамбар.
Помисли да попита Глин докъде бяха стигнали. Но сетне осъзна, че не искаше да узнае. Глин бе също тъй мълчалив, като нея, и тя се питаше какво ли минава през главата му. Тя поне разбираше какво означава движението на кораба. За останалите това сигурно бе обикновен, истински ужас.
Корабът се наклони – кренът бе застрашителен. Но когато достигна върха на гребена, тя усети странна спънка, нещо необичайно. В същото време Глин вдигна радиостанцията до ухото си, заслушан напрегнато. Забеляза изражението й.
– Гарса е – рече той. – Не мога да го чуя заради бурята.
Обърна се към Хауъл.
– Включете го към интеркома. Максимална сила на звука.
– Ели! – гръмна внезапно гласът на Гарса.
Усиленият звук придаваше на паниката в гласа му груб, отчаян оттенък. Бритън чуваше зад него стоновете и скърцането на подложения на големи напрежения метал.
– Слушам.
– Започнахме да губим основните кръстовидни греди!
– Укрепвайте ги.
Бритън се удиви от спокойния, сериозен тон на Глин.
Корабът отново взе да се накренява.
– Ели, цялата конструкция се разпада по-бързо, отколкото можем да й насмогнем…
Корабът се наклони още и нов мощен писък на метала удави гласа на Гарса.
– Мануел – продължи Глин, – Рошфор е знаел какво прави, когато е проектирал шейната. Тя е по-здрава, отколкото предполагаш. Действайте стъпка подир стъпка.
Корабът продължи да се накренява.
– Ели, камъкът… Той се движи!Не мога…
Радиостанцията замлъкна.
Корабът спря движението си, корпусът му се разтърси, след това бавно започна да се изправя. Бритън усети отново как нещо го спъва – приличаше на кратка пауза – сякаш корабът бе закачил нещо за миг.
Глин не откъсваше очи от говорителя. След малко той отново изпука. Проехтя гласът на Гарса.
– Ели? Там ли си?
– Да.
– Мисля, че онова нещо се размърда леко, но се върна обратно на мястото си.
Глин почти се усмихна.
– Мануел, виждаш ли, че преиграваш? Не се паникьосвай. Съсредоточи се върху критичните точки и забрави всичко останало. Тройно осигуряване. В онази шейна и паяжината е вграден огромен излишък от здравина. Двойно осигуряване. Недей го забравя.
– Слушам, сър.
Корабът влезе в поредното накреняване; бавно, агонизиращо, тътнещо движение. След кратка пауза Сали отново почувства нещо ново, нещо по-различно в движението на кораба… Нещо зловещо.
Погледна Глин, а после и Лойд. Видя, че не бяха забелязали. Когато метеоритът помръдна, тя усети как това бе въздействало върху целия корпус. Огромният „Ролвааг“ едва не се завъртя на гребена на последната вълна. Питаше се дали това не бе плод на въображението й. Изчака докато корабът не потъна в неестествената тишина на падината, за да започне отново да се издига. Включи светлините на главната палуба и прожекторите на надстройката: искаше да види как се държи съдът над водата. Издигаше се, потреперваше, сякаш да се отърси от товара си, тежката черна вода струеше покрай бордовете му и от шпигатите. Когато се изкачиха на гребена, нещото в товарния танк застена отново; корабът бавно се плъзна по дългата стена на вълната, потрепервайки, докато се изкачва срещу вятъра. Носът му изскочи из сриващия се гребен и протестният стон на метала и дървото се превърна в писък, който отекна във всички „кости“ на корпуса. И ето го отново: „Ролвааг“ извърши същото зловещо движение, докато беше на гребена – отклонение от курса, почти пълно завъртане около оста, след което се сгромоляса във водата. Последва колебание преди да се изправи – и това бе най-лошото от всичко.
Веднъж, по време на ужасна буря в близост до Голямата плитчина 3131
Особено богата на риба плитчина край Нюфаундленд, характерна с тежките си хидрометеорологични условия. – Б.пр.
[Закрыть], тя бе видяла как един кораб се пречупи. Корпусът му се разчлени с ужасяващ звук; черната вода нахлу и почти мигновено заля най-ниските помещения. Никой нямаше шанса да изплува: всички бяха засмукани в дълбините. Това бе гледка, която и до ден-днешен тревожеше сънищата й.
Погледна към Хауъл. Той също бе забелязал забавеното изправяне на кораба: гледаше я напрегнат, с ококорени кръгли очи. Никога не го бе виждала толкова изплашен.
– Капитане… – понечи да каже нещо той, но гласът му пресекна.
Тя погледна към Глин. Знаеше какво щеше да отговори той. Но неин дълг беше да го произнесе.
„Ролвааг“ бе на ръба да се пречупи.
Започнаха да се свличат в поредната падина, вятърът рязко стихна до нулата. Тя се възползва от възможността и се огледа: Лойд, Макфарлън, Амира, Глин, Хауъл, Банкс, останалите офицери на вахта. Всички мълчаха. Всички гледаха нея. Всички очакваха тя да направи нещо, да спаси живота им.
– Мистър Лойд – рече тя.
– Да? – пристъпи той, готов да помогне.
Нямаше да бъде лесно.
Зловещо потрепване разтърси пултовете и прозорците, след като голяма напречна вълна атакува кораба. След като шумът й стихна и корабът продължи да се плъзга надолу, Бритън пое отново дъх.
– Мистър Лойд – повтори тя, – метеоритът трябва да бъде изхвърлен.
81.
„Ролвааг“
19:00
При тези нейни думи Макфарлън усети странно свиване в стомаха. Сякаш някакъв галваничен разряд премина по цялото му тяло. В никакъв случай! Това бе невъзможно. Опита се да се отърси от морската болест, от страха на последните няколко мъчителни минути.
– В никакъв случай – чу да отговаря Лойд.
Каза го тихо, думите едва се чуваха на фона на рева на морето. Въпреки това те бяха изпълнени с огромната сила на убедеността. На мостика се възцари мълчание, а корабът продължи да потъва дълбоко в неестественото спокойствие на падината.
– Аз съм капитанът на този кораб – рече тихо Бритън. – Животът на екипажа ми зависи от това. Мистър Глин, нареждам ви да задействате аварийния люк. Заповядвам ви.
Почти без никакво колебание Глин се обърна към пулта на ЕИР.
– Не! – изкрещя Лойд и улови здраво ръката на Глин. – Ако докоснеш този компютър, ще те убия с голи ръце.
С бързо и рязко движение Глин се освободи от хватката му и Лойд изгуби равновесие. Едрият мъжага залитна, сетне се изправи задъхан. Корабът отново се накрени и металическият стон се понесе по цялата дължина на корпуса му. После движението замря и всички се уловиха за най-близките дръжки.
– Чухте ли това, мистър Лойд? – надвика Бритън скърцането на протестиращия метал. – Онзи негодник там долу убива кораба ми!
– Глин, стой настрани от онази клавиатура!
– Капитанът издаде заповед – изкрещя високо Хауъл.
– Не!Единствено Глин знае кода и той няма да го направи! Не може, не и без моето разрешение! Ели, чуваш ли ме? Заповядвам ти да не задействашаварийния люк.
ЛОЙД изведнъж се втурна и блокира с тяло достъпа до компютъра на ЕИР.
Хауъл се обърна:
– Охрана! Арестувайте този човек и го махнете от мостика.
Бритън обаче вдигна ръка.
– Мистър Лойд, отдръпнете се от компютъра. Мистър Глин, изпълнете заповедта ми.
Корабът започна да се накренява още повече, ужасяващо пращене се понесе из целия стоманен корпус, извиси се с една октава нагоре в заглушения рев на разкъсан метал, който изведнъж секна, когато започнаха да се изкачват.
Лойд сграбчи компютъра, погледът му бе на обезумял човек.
– Сам! – извика той и трескаво затърси Макфарлън с поглед.
Макфарлън гледаше слисан, почти парализиран от противоречивите чувства, които го бяха обзели: ужасният страх за собствената му кожа и желанието да притежава камъка и безкрайните му загадки. По-скоро би потънал с него, отколкото да се откаже от него. Е, почти…
– Сам! – Тонът на Лойд сега бе умоляващ. – Ти си ученият тук. Кажи им за всичките изследвания, които си направил, за острова на стабилността, за новия елемент… – Думите му вече звучаха несвързано. – Кажи им защо е толкова важен. Кажи им защо не могат да изхвърлят камъка!
Макфарлън усети как гърлото му се свива и осъзна за първи път колко безотговорно бе решението им да превозят метеорита по море. Ако сега потънеше, той щеше да се зарови дълбоко в тинята на океанското дъно, на дълбочина две мили и никога повече нямаше да има достъп до него. Загубата за науката щеше да бъде катастрофална. Това наистина бе немислимо.
Гласът му най-сетне излезе:
– Лойд е прав. Това е може би най-важното научно откритие за всички времена. Не можете да го изхвърлите.
Бритън се обърна към него.
– Вече нямаме друг избор. Метеоритът ще отиде на дъното – независимо какво ще сторим ние. Тъй че ни остава да отговорим само на един въпрос: Ще го оставим ли да ни повлече заедно със себе си?
