Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 31 страниц)
27.
Исла Десоласион
15:05
След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.
Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева шейна.
– Какво е това? – попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.
– Сандък за съхраняване на доказателства – отвърна Глин. – За останките.
Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.
– Наистина ли е крайно необходимо?
– Знам, че няма да ти е лесно – отговори Глин. – Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.
С приближаването им към купчината камъни, маркиращи гроба на Масънкей, снежната вихрушка започна да стихва. Появиха се Челюстите на Ханукса, тъмни на фона на още по-тъмното небе. Отвъд тях Макфарлън зърна част от побелелия от щорма залив. Далеч, на хоризонта, острите зъбери на Исла Уоластън деряха с нокти небето. Беше невероятно колко бързо се променяше времето тук.
Вятърът вече бе запълнил със сняг и лед пукнатините в импровизираната пирамида, бе облепил гроба в бяло. Без да се церемони Глин извади кръста, постави го на земята и започна да изважда замръзналите камъни от купчината и да ги изтърколва настрани. Погледна през рамо към Макфарлън.
– Няма да е лошо да се отдръпнеш малко назад.
Макфарлън преглътна. Можеше да си представи само едно-две неща по-неприятни от тази работа. Ала щом трябваше да бъде свършена, той искаше да участва в нея.
– Не – рече, – ще помогна.
По-лесно бе да се разтури гробът, отколкото бе да се направи. Скоро започнаха да се появяват останките на Масънкей. Глин намали темпото, заработи по-внимателно. Макфарлън гледаше натрошените кости; сцепения череп и счупените зъби; подобните на въжета парчета хрущяли, отчасти мумифицираната плът. Трудно бе да повярва, че това е бил някога неговият партньор и приятел. Усети как нещо стисна гърлото му, как дишането му се ускори.
Мракът се спускаше бързо. След като отмести настрани и последните камъни, Глин запали фенерите и ги постави от двете страни на гроба. Започна да вдига с пинсети костите и да ги поставя в облицованата с пластмаса вътрешност на сандъка. Няколко от костите още бяха свързани една с друга с ивици хрущял, кожа и изсъхнали сухожилия, но повечето изглеждаха така, сякаш бяха насилствено разкъсани на части.
– Не съм съдебен патолог – рече Амира, – но този приятел изглежда така, сякаш се е сблъскал с тежкотоварен камион.
Глин не отговори нищо, пинсетата продължаваше да се движи между гроба и сандъка. Лицето му бе скрито в гънките на качулката. Изведнъж спря.
– Какво има? – попита Амира.
Глин внимателно измъкна с щипките нещо от замръзналата земя.
– Този ботуш не е просто изгнил – рече той. – Изгорен е. И някои от костите също изглеждат обгорени.
– Да не би да смяташ, че е бил убит, за да ограбят екипировката му? – попита Амира. – И после да са изгорили тялото, за да прикрият престъплението? Би било далеч по-лесно, отколкото да копаят гроб в тази земя.
– Това би превърнало Пъпъп в убиец – каза Макфарлън и усети някаква твърда нотка в гласа си.
Глин вдигна една крайна става и я огледа на светлината като малко бижу.
– Съвсем малко вероятно – рече той. – Но във всеки случай това е въпрос, на който трябва да отговори нашият добър доктор.
– Време е и той да свърши нещо – каза Амира. – Вместо да чете онези свои книги и да броди из кораба като таласъм.
Глин постави костта в сандъка. След това се обърна пак към гроба и вдигна още нещо с пинсетите.
– Това бе под ботуша – рече.
Вдигна предмета на светлината, изчисти го от полепналия сняг и пръст и пак го вдигна.
– Тока от колан – рече Амира.
– Какво? – попита Макфарлън и се втурна напред.
– Има някакъв тъмночервен камък в сребърна обковка – каза Амира. – Но вижте, стопил се е.
Макфарлън се отдръпна назад.
Амира го погледна.
– Добре ли си?
Макфарлън само разтърка с ръкавицата очите си и поклати глава. „Да го види точно тук, на това място…“ Преди години, след като бяха направили удара с тектитите от Атакама, бе поръчал да им направят по една тока, всяка с разрязан тектит, за да отпразнуват успеха. Той бе изгубил своята много отдавна. Ала въпреки всичко Нестор все още е носил своята, когато е загинал. Макфарлън се учуди колко много бе държал на нея.
Без повече приказки събраха оскъдните вещи на изследователя. След това Глин затвори сандъка. Амира вдигна фенерите и двамата поеха обратно. Макфарлън остана за миг неподвижен, взрян в студената купчина камъни. След това се обърна и ги последва.
28.
Пунта Аренас
17 юли, 8:00
Команданте Валенар стоеше пред малката метална мивка в кабината си, допушваше горчивата угарка от своята пуро и сапунисваше лицето си с ухаещия на сандалово дърво крем за бръснене. Ненавиждаше уханния крем, както ненавиждаше и самобръсначката в мивката: с две остриета, направена от жълта пластмаса за еднократна употреба. Типично американски боклук. Кой друг би си давал труда да прави такова безполезно нещо – с две остриета, след като и едно би свършило работа? Ала доставките на флота бяха нередовни, особено за кораби, които прекарваха повечето от времето си далеч на юг. Гледаше самобръсначката с отвращение – беше една от пакетчето с десет такива, което мичманът му бе издал същата сутрин. Въпросът бе или такава самобръсначка, или обикновен бръснач. Но на борда на един кораб обикновените бръсначи могат да бъдат опасни.
Изплакна острието и го вдигна към лявата си буза. Винаги започваше от лявата страна на лицето си: не можа да свикне да се бръсне с лявата ръка и затова тази страна му бе някакси по-удобна.
Кремът за бръснене поне прогонваше миризмата на кораба. „Алмиранте Рамирес“ бе най-старият разрушител във флота, купен от Великобритания през петдесетте години. Изминалите десетилетия на лоша хигиена, на гниещи в сантините обелки от зеленчуци, химически разтворители, повредените уредби за обработка на отходните води и разляното дизелово гориво бяха пропили кораба с воня, която би могла да изчезне само ако той потъне.
Неочакваното изсвирване на сирена прогони шума на крещящите птици и далечния автомобилен трафик. Погледна през ръждясалия финестрин към пирса и към града отвъд. Беше слънчев ден с кристално ясно небе и свеж, студен, западен вятър.
Команданте се зае отново с бръсненето си. Не обичаше да хвърля котва в Пунта Аренас; това бе неподходящо място за корабите, особено при западен вятър. Беше заобиколен, както винаги, от рибарски корабчета, които се възползваха от подветрената страна на разрушителя. Цареше типичната южноамериканска анархия; никаква дисциплина, никакво уважение, дължимо на един военен съд.
На вратата се почука.
– Команданте – долетя гласът на Тимер, офицерът, командир на свързочната бойна част.
– Влезте – каза команданте, без да се обръща.
Видя в огледалото как вратата се отвори, Тимер влезе, помъкнал подире си някакъв мъж: цивилен, охранен, заможен, самодоволен.
Валенар прекара още няколко пъти ножчето по брадата си. След това го изплакна в металната мивка и се обърна.
– Благодаря ви, господин Тимер – рече усмихнат. – Свободен сте. Бъдете така добър да поставите отвън постови.
След като Тимер излезе, Валенар си позволи да огледа набързо мъжа пред себе си. Беше застанал пред писалището, леко усмихнат, без следа от уплах. „И защо да се страхува?“ – помисли си беззлобно Валенар. Та той, Валенар, бе капитан трети ранг само на книга. Беше му поверен най-стария кораб във флота, определен за възможно най-лошо базиране. Затова кой би могъл да кори мъжа пред него, че бе изпъчил гърди, защото се чувстваше по-важен от безсилния командир на това ръждясяло корито?
Валенар всмука дълбоко и за последно от своята пуро, след което я метна през отворения финестрин. Остави самобръсначката, извади кутия пури със здравата си ръка от чекмеджето на писалището и предложи на непознатия. Мъжът погледна презрително пурите и поклати отрицателно глава. Валенар си взе една.
– Извинете ме за пурите – каза той и прибра кутията. – Качеството им е много лошо. Но при нас, във флота, човек трябва да се задоволява с онова, което има.
Мъжът се усмихна снизходително, взрян в изсъхналата му дясна ръка. Валенар погледна лъсналата му от гел коса и добре поддържания му маникюр.
– Седнете, приятелю – рече той и лапна пурата. – Простете ми, че ще продължа да се бръсна, докато говорим.
Мъжът седна пред писалището и изискано кръстоса крак връз крак.
– Доколкото разбрах, вие сте търговец на употребявана електроника – часовници, компютри, фотокопирни машини, неща от сорта. – Валенар замлъкна и прекара острието над горната си устна. – Така ли е?
– На нова и употребявана електроника – отвърна мъжа.
– Приемам поправката – каза Валенар. – Преди четири или пет месеца – мисля, че трябва да е било през март – сте купили един електронен уред, томографски сонар. Това е инструмент, използван от златотърсачи и минни инженери, представлява дълъг метален прът с малка клавиатура по средата. Така ли е?
– Ми команданте, бизнесът ми е голям. Не мога да запомня всеки боклук, който е влизал през вратата ми.
Валенар се обърна.
– Не съм казал, че е било боклук. Вие казахте, че продавате нова и употребявана електроника, нали така?
Търговецът сви рамене, вдигна ръце и се усмихна. Това бе усмивка, която команданте бе виждал безброй пъти – на дребни бюрократи, чиновници, бизнесмени. Беше усмивка, която казваше: „Няма да знам нищо и няма да ти помогна, докато не получа ла мордида, подкупа.“ Беше видял преди седмица същата усмивка и по лицата на митническите служители в Пуерто Уилямс. Но днес вместо ярост изпита само голямо съжаление към този мъж. Човек като него не се ражда корумпиран. Корумпира се постепенно. Това бе симптом на по-голямо заболяване; заболяване, което се проявяваше навсякъде около него.
Валенар въздъхна дълбоко, заобиколи писалището си и се подпря на ръба му, близо до търговеца. Усмихна му се, усещаше как пяната съхнеше върху кожата му. Търговецът кимна и намигна съучастнически. Докато правеше това, потърка палец и показалец във всемирно известния жест, и положи другата си нежна длан върху писалището.
Бърза като връхлитаща змия, ръката на команданте се стрелна напред. С остро, режещо движение той заби двете остриета на самобръсначката в полумесеца на нокътя на средния пръст на търговеца. Мъжът изведнъж пое дълбоко дъх. Ужасеният му поглед се стрелна към команданте, който го срещна със съвършено безразличие. След това офицерът дръпна рязко и мъжът изписка – нокътят му бе изтръгнат.
Валенар тръсна самобръсначката и изхвърли окървавения нокът през финестрина. След това се обърна към огледалото и продължи да се бръсне. Известно време единствените звуци в малката кабина бяха от стърженето на ножчетата по кожата му и от силното стенание на търговеца. Валенар забеляза с незначителен интерес, че самобръсначката оставяше ивица необръснати косми по лицето му; нещо сигурно бе заседнало между остриетата.
Изплакна отново ножчето и довърши бръсненето. След това се избърса, потупа бузите си и се обърна към търговеца. Той се бе изправил и стоеше пред писалището, люлееше се и стенеше, стиснал кървящия си пръст.
Валенар се наведе над бюрото, извади носна кърпа от джоба си и внимателно я уви около ранения пръст.
– Моля, седнете – рече той.
Търговецът седна, простенваше тихо, а челюстите му трепереха от страх.
– И за двама ни ще бъде от полза, ако отговаряте на въпросите ми бързо и точно. Така, купихте ли устройство като това, което описах?
– Да, купих го – отвърна мигновено мъжът. – Имах такъв инструмент, команданте.
– И кой го купи от вас?
– Американски художник – отговори той и леко положи ранения си пръст в другата си длан.
– Художник ли?
– Скулптор. Искал да направи от него модерна скулптура и да я покаже в Ню Йорк. Беше ръждясало нещо, безполезно за други цели.
Валенар се усмихна.
– Значи американски скулптор. И как се казваше?
– Не ми каза името си.
Валенар кимна, все още усмихнат.
Търговецът вече изгаряше от желание да каже истината.
– Разбира се. А сега кажете ми, сеньор… – но аз пропуснах да попитам за вашето име. Колко невежливо от моя страна.
– Торнеро, ми команданте.Рафаел Торнеро Перея.
– Сеньор Торнеро, кажете ми от кого купихте инструмента?
– От един местисо.
Валенар замълча за миг и попита:
– Местисо ли? Как се казваше?
– Съжалявам… но не знам.
Валенар се намръщи.
– Не знаете името му? Останали са съвсем малко местисоси, а още по-малко пък идват в Пунта Аренас.
– Не мога да си спомня, команданте, наистина не мога.
Гледаше като обезумял, докато отчаяно ровеше в паметта си. По напомаденото му чело се появиха поточета пот.
– Не беше от Пунта Аренас, беше някъде от юг. Името му беше странно.
Изведнъж на Валенар му хрумна нещо.
– Не беше ли Пъпъп? Хуан Пъпъп?
– Да! Благодаря ви, благодаря ви, команданте, че освежихте паметта ми. Пъпъп. Това беше името му.
– Каза ли къде е намерил инструмента?
– Да, каза, че го намерил на Ислас де Хорнос. Не му повярвах. Защо нещо толкова ценно ще бъде намерено чак там?
Мъжът вече бърбореше толкова бързо, сякаш думите не успяваха да излязат навреме.
– Мислех си, че се опитва да вземе по-добра цена. – Лицето му се оживи. – А сега си спомням, че имаше и кирка, и някакъв странен на вид чук.
– Странен на вид чук ли?
– Да. Единият му край бе изтънен, удължен и закривен. Имаше и кожена торба с камъни. Американецът купи също и всички тези неща.
Валенар се наведе нетърпеливо над писалището си.
– Камъни ли? Вие погледнахте ли ги?
– Да, господине, разбира се. Погледнах ги.
– Злато ли бяха?
– О, не. Нямаха никаква стойност.
– Аха. А вие сигурно сте геолог, за да знаете дали имат стойност.
Макар тонът на Валенар да беше благ, мъжът се сви на стола си.
– Команданте, показах ги на сеньор Алонсо Торес, който държи магазина за скални породи на Кале Колинас. Помислих си, че биха могли да бъдат някаква ценна руда. Но той каза, че нямали стойност. Каза, че мога да ги изхвърля на боклука.
– И откъде знаеше това?
– Той знае, команданте. Той е специалист по камъни и минерали.
Валенар отиде бавно до финестрина – побелял и ръждясал, заливан толкова години от солената вода.
– Каза ли какви точно са камъните?
– Каза, че не били нищо особено.
Валенар се обърна към търговеца.
– Какви бяха на вид?
– Бяха просто камъни. Грозни камъни.
Валенар затвори очи, опитваше се да потисне гнева, който се надигаше у него. Щеше да бъде неподобаващо да избухне пред посетител тук, на собствения си кораб.
– Може да ми е останал още някой в магазина, команданте.
Валенар отново отвори очи.
– Можели?
– Сеньор Торес запази един от камъните за по-нататъшни изследвания. Върна ми го, след като американецът купи инструмента. Известно време го използвах да затискам разни книжа. Аз също се надявах, че може да се окаже ценен, въпреки твърденията на сеньор Торес. Може би ще мога да го намеря.
Команданте Валенар неочаквано се усмихна. Извади от устата си незапалената пура, огледа крайчето й и я запали с клечка кибрит от дървената кутия на писалището.
– Бих искал да купя камъка, за който говорите.
– Интересувате се от този камък? За мен ще бъде чест да ви го подаря. Нека не говорим за покупки, команданте.
Валенар се поклони леко.
– Тогава за мен ще бъде удоволствие да ви придружа, сеньор, до магазина ви и да приема този мил подарък.
След това дръпна силно от пурата си и много любезно изведе търговеца от кабината си в зловонния централен коридор на „Алмиранте Рамирес“.
29.
„Ролвааг“
9:35
Сондата бе поставена на лабораторната маса, обгорената й глава лежеше върху „възглавница“ от бял найлон. Редица от лампи над нея къпеха корпуса й в синкав цвят. До нея бяха подредени инструменти за вземане на проби, всеки в запечатана найлонова опаковка. Облеченият в работно облекло Макфарлън нахлузи хирургическата маска на главата си. В протока бе необичайно спокойно. В тихата лаборатория бе дори трудно да се повярва, че се намираха на борда на кораб.
– Скалпел, докторе? – попита Амира с приглушен от маската си глас.
Макфарлън поклати глава.
– Сестра, мисля, че този пациент го изпуснахме.
Амира изкудкудяка съчувствено. Зад нея Ели Глин наблюдаваше със скръстени ръце.
Макфарлън премести електронния микроскоп със стерео вариообектив и го извъртя над масата. Силно увеличената картина на главата на сондата се появи с премигване на екрана на близката компютърна работна станция: пейзаж като от Армагедон, с прогорени каньони и стопени хребети.
– Хайде да изгорим един – рече той.
– Разбира се, докторе – рече Амира и мушна един празен CD-диск в устройството на машината.
Макфарлън придърпа един въртящ се стол до масата, седна пред микроскопа и нагласи двойния визьор на главата си. Бавно придвижи визьора, разглеждаше пукнатините с надеждата, че сондата би могла да им разкрие нещо – независимо колко малко – за повърхността на метеорита. Но върху лунната повърхност нямаше никакви издайнически следи в червено, дори когато превключи на ултравиолетова светлина. Докато наблюдаваше, усети, че Глин бе пристъпил напред и гледаше видеоекрана.
След няколко безплодни минути Макфарлън въздъхна.
– Превключи на 120-кратно увеличение.
Амира нагласи машината. „Пейзажът“ изведнъж подскочи напред и стана още по гротесков. Макфарлън започна повторен оглед, сектор по сектор.
– Не мога да повярвам – рече Амира, взряна в екрана. – Би трябвало да е закачила нещо.
Макфарлън се облегна назад и въздъхна.
– Ако това е станало, то е извън възможностите на този микроскоп да го види.
– Това предполага, че метеоритът би трябвало да е с много здрава кристална решетка.
– Едно е сигурно, това не е обикновен метал.
Макфарлън сгъна визьора на две и го остави върху машината.
– И сега какво? – попита тихо Глин.
Макфарлън се завъртя със стола си. Свали маската и се замисли за миг.
– Е, винаги ни остава електронната микросонда.
– А това е…
– Любимият инструмент на планетарния геолог. Разполагаме с такъв тук. Поставяш мостра от материала във вакуумна камера и го бомбардираш с високоскоростен лъч електрони. Обикновено се изследват рентгеновите лъчи, които се получават, но можеш да нагрееш електронния лъч до точка, при която ще изпари минимално количество от материала, който ще се кондензира като тънък слой върху златна плака. И хоп – ето ви я пробата. Малка, но истинска.
– Откъде знаете, че електронният поток ще е в състояние да изпари част от скалата? – попита Глин.
– Електроните се изстрелват от кабел с изключително висока скорост. Лъчът може да достигне почти до скоростта на светлината и да се фокусира върху един микрометър. Повярвайте ми, ще може да откърти поне няколко атома.
Глин мълчеше, претегляше на ум евентуалната опасност срещу необходимостта да получат още информация.
– Добре – рече накрая. – Давайте. Но помнете, никой не бива да докосва пряко метеорита.
Макфарлън се намръщи.
– Трудното е какточно да го направим. Обикновено донясаш мострата до микросондата. Този път ще трябва да отнесем микросондата до мострата. Но този уред не е преносим… тежи около триста килограма. А и ще трябва да съоръжим някакси вакуумна камера над повърхността на метеорита.
Глин откопча радиостанцията от колана си.
– Гарса? Осем души да дойдат веднага на главна палуба. Ще ни трябват сапани и достатъчно мощен влекач, който да пренесе тристакилограмов инструмент още с първия транспорт.
– Кажи му, че ще ни е необходимо и мощно захранване – добави Макфарлън.
– И пригответе кабел със заземен изключвател, способен да издържи до двайсет хиляди вата.
Макфарлън подсвирна тихичко.
– Това ще стигне.
– Имате един час да вземете пробите си. Не разполагаме с повечевреме. – Произнесе думите си бавно и много отчетливо. – Гарса ще дойде скоро. Пригответе се.
Глин се надигна рязко и излезе от лабораторията; от вратата, която затвори зад гърба си, ги лъхна бърз порив студен въздух.
Макфарлън погледна Амира.
– Взе да става докачлив.
– Не може да понася незнанието – отвърна тя. – Несигурността го побърква.
– Сигурно е трудно човек да живее така.
По лицето й пробяга болезнено изражение.
– Нямаш си дори представа.
Макфарлън я изгледа с любопитство, но Амира само свали маската и ръкавиците си.
– Хайде да подготвим микросондата за пренасяне – рече тя.
