Текст книги "Черен лед"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 31 страниц)
39.
„Алмиранте Рамирес“
14:45
Команданте Емилияно Валенар стоеше на puente volante,тоест на открития мостик, на разрушителя и оглеждаше огромния танкер с бойния си бинокъл. Бавно, внимателно, погледът му се плъзгаше от носа по главната палуба назад и назад, докато най-сетне не стигна до надстройката. Както винаги това бе интересно „пътешествие“. Отдаде му толкова много време и внимание, че накрая му се струваше, че познава всеки ръждив финестрин, всяка лодбалка, всяко петно разлят нефт. Имаше неща в този т.нар. рудовоз, които намираше за подозрителни: онези скрити ниско антени, които определено изглеждаха като от някакво пасивно електронно устройство за наблюдение. А много високата антена на върха на корабната мачта, въпреки окаяния си вид, изглеждаше като антена на радар за откриване на въздушни цели.
Свали бинокъла, бръкна в джоба си с обутата в ръкавица ръка и извади писмото, което бе получил от геолога от Валпарайсо.
Уважаеми господине,
Камъкът, който бяхте тъй любезен да ми изпратите е донякъде необикновен вид набразден кристал – по-точно казано, силициев двуокис – с микроскопични примеси на фелдшпат, хорнбленда и слюда. Трябва обаче със съжаление да ви съобщя, че той няма никаква стойност: нито за промишлени цели, нито за колекционерите на минерали. В отговор на вашето конкретно питане – няма никакви следи от злато, сребро или други ценни руди, минерали или съединения. Нито пък този минерал се среща в близост до залежи на нефт, газ, нефтени шисти или други въглеводороди с промишлено значение.
Още веднъж със съжаление ви предавам тази информация, тъй като тя може да попречи на сдобиването на вуйчо ви с минна концесия.
Валенар прокара ръка по релефния печат върху горната част на писмото. След това, обзет от гневен спазъм, го смачка на топка и го мушна в джоба си. Анализът не си струваше дори хартията, върху която бе написан.
Отново вдигна бинокъла към чуждестранния кораб. Тук не биваше да се закотвя никакъв кораб с подобни размери. В района на островите Хорн имаше само една позната котвена стоянка – Сургидеро Отер – и тя бе в далечния край на Исла Уоластън. В протока Франклин нямаше подходящо дъно, което да задържи котва, с изключение на една козирка, която бе известна само нему, защото именно той я бе открил. Теченията бяха много силни. Само най-невеж капитан би опитал да застане тук. А и тогава би трябвало със сигурност да подаде вързални въжета към брега.
Този кораб обаче бе хвърлил котва на лош грунт и стоеше там от няколко дни, люлееше се напред назад с прилива и вятъра, сякаш бе намерил най-хубавата котвена стоянка на света. Отпървом Валенар се изненада от това. Изглеждаше като чудо. Ала сетне забеляза малките, появяващи се на неравни интервали водовъртежи зад кърмата на кораба и разбра, че работеха спомагателните му винтове. Работеха постоянно.Регулираха хода им, за да задържат кораба неподвижен при простоянно променящите се течения в протока, с изключение на приливите и отливите, когато използваха винтовете, за да развъртят кораба.
А това можеше да означава само едно нещо: котвените вериги бяха за заблуда. Корабът бе съоръжен с динамична позиционираща система (ДПС). Това изискваше връзка с геостационарен навигационен спътник и мощен компютър, който да управлява корабните машини, за да го поддържат в една и съща точка на планетата. Това бе най-модерна технология. Валенар бе чел за нея, но никога не я бе виждал в действие. Нито един кораб от чилийските ВМС не бе съоръжен с ДПС. Бе изключително скъпо да се монтира дори на малък съд и харчеше огромни количества гориво. Но ето, че тук я имаше, на този ужким очукан, преустроен танкер.
Пое дълбоко дъх и изви бинокъла от кораба към острова отвъд него. Фокусира го върху бараката с екипировката и пътя, който водеше към вътрешността, към мината. Имаше голям белег върху склона на един хълм, където до приличащи на вирове изпомпана вода работеха тежки машини. Но и тук имаше измама. Нямаше хидравлични струйници, нито отмиващи потоци, характерни за откритите мини. Ако се изключат вировете, то операцията бе съвсем „чиста“. Всъщност – прекалено чиста. Бе израсъл край минно селище на север и знаеше как изглеждат подобни места.
Дълбоко в сърцето си команданте знаеше, че американците не търсят злато. А пък и всеки глупак би могъл да види, че не копаят и за желязна руда. Повече от всичко друго приличаше на операция за търсене на диаманти. Но ако американците търсеха диаманти, защо бяха докарали такъв огромен кораб? Пялата операция – от начало до край – имаше привкус на двойственост.
Почуди се дали цялата тази работа нямаше нещо общо с легендите за острова, със старите митове на яганите. Бегло си спомни борачото 2424
Пияница. (исп.) – Б.пр.
[Закрыть]Джон Пъпъп да бръщолеви за някаква легенда една вечер в бара.
Опита се да си спомни каква бе тя: нещо за разгневения бог и за сина му, който убил брат си. Само да пипне Пъпъп, така ще направи, че последното нещо, което онзи ще стори на този свят, ще е да му разкаже всичко, което знае.
Чу приближаващи стъпки, до него се приближи вахтеният офицер.
– Команданте – обърна се той и козирува. – От машината докладваха пълна готовност.
– Много добре. Поемете по курс нула-девет-нула. И моля изпратете тук господин Тимер.
Офицерът козирува отново, обърна се и напусна открития мостик. Валенар се намръщи, докато го гледаше как се спуска по металната стълба. Беше получил нови заповеди; както винаги те се свеждаха до безцелно патрулиране из пустите води.
Бръкна със здравата си ръка в джоба на куртката и извади парчето скала, което бе получил ведно с писмото. Беше малко по-голямо от сушена слива. Ала въпреки това бе убеден, че в него се съдържаше тайната на онова, което американците правеха. Бяха узнали нещо от машината на изследователя и от торбата с камъни. Нещо достатъчно важно, за да вложат огромни пари и да докарат на това отдалечено и опасно място толкова техника.
Валенар стисна здраво камъчето. Трябваше да узнае онова, което знаеха американците. Щом онзи слабоумен геолог от университета не можеше да му помогне, той щеше да намери някой друг, който да го стори. Знаеше, че Австралия разполага с едни от най-добрите геолози в света. Там ще изпрати камъчето – с експресна поща. Те ще разкрият тайната му. Тогава ще научи какво търсят. И как да реагира.
– Сър!
Гласът на Тимер прекъсна мислите му.
Валенар погледна стройната фигура на застаналия мирно офицер; взря се в сините му очи и изрусялата от слънцето коса, в безупречно чистата му униформа. Командирът на свързочната бойна част Тимер изпъкваше дори всред екипажа, който бе съвършено обучен на мигновено, инстинктивно подчинение. Майка му бе дошла от Германия през 1945-а година; красива жена, културна, чувствена. Тимер бе възпитан строго. И не му бе чужда употребата на сила.
– Свободно – рече Валенар с омекнал тон.
Тимер се отпусна едва забележимо.
Валенар скръсти ръце на гърба си и се вгледа в ясното небе.
– Поемаме на изток – рече той, – но ще се върнем тук утре. Очаква се лошо време.
– Тъй вярно, сър.
Тимер продължаваше да гледа право пред себе си.
– Тогава ще имам една задача за теб. Тя ще е свързана с известен риск.
– Очаквам я с нетърпение, сър.
Команданте Валенар се усмихна.
– Знаех си, че ще е така – рече той и в тона му прозвуча едва доловима нотка на гордост.
40.
„Ролвааг“
14:50
Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници – от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.
Поколеба се за миг, чувстваше се малко глуповато. „Тази поръчка може да почака“, помисли си той. Ала все пак пое дълбоко дъх и в следващия миг прекоси стаята и се озова в дълъг коридор. Спря пред последната врата и потропа върху касата й.
Вътре бяха капитан Бритън и докторът: обсъждаха тихо нещо, надвесени над схемата, която бе разтворена върху масата помежду им. Брамбъл се облегна назад на стола си и небрежно затвори папката.
– А, доктор Макфарлън.
В тона му не се съдържаше никаква изненада. Взря се в очакване с немигащи очи в Макфарлън.
„Това може да почака“, помисли си отново той. Но вече бе твърде късно; и двамата го гледаха в очакване.
– Вещите на Масънкей – рече той. – Онези неща, които бяха намерени с трупа. Сега, след като сте приключили с тестовете, могат ли да бъдат освободени?
Брамбъл продължи да го гледа. Това не бе човешки, състрадателен поглед, а поглед, продиктуван от клиничния интерес.
– Сред тях няма нищо ценно – отвърна докторът.
Макфарлън се облегна на касата на вратата и зачака, не искаше да разкрива нищо пред бдителния поглед. Най-сетне докторът въздъхна.
– След като са фотографирани, не виждам причини да ги държа. Какво точно ви интересува?
– Само ми кажете когато са готови, става ли?
Макфарлън се оттласна от рамката на вратата, кимна на Бритън и се обърна кръгом – към чакалнята. Дръпна вратата, но чу забързани стъпки подире си.
– Доктор Макфарлън? – Беше капитан Бритън. – Ще се изкача горе с вас.
– Не исках да ви развалям раздумката – каза Макфарлън, докато завиваха по коридора.
– И без това трябва да се връщам горе, на мостика. Очаквам нови данни за приближаващата буря.
Поеха по широкия коридор, тъмен, осветен само от сноповете слънчева светлина, които нахлуваха под ъгъл през разположените на равни интервали кръгли финестрини.
– Съжалявам за приятеля ви Масънкей, доктор Макфарлън – рече тя с неочаквана любезност.
Макфарлън я погледна.
– Благодаря ви за съчувствието.
Очите й блестяха дори в тъмния коридор. Запита се дали щеше да го разпитва за носталгичното му желание да види вещите на Нестор, но тя не заговори. След малко го овладя необяснимото чувство за някакво родство с нея.
– Наричайте ме Сам – рече той.
– Добре, Сам.
Излязоха от стълбите на главната палуба.
– Хайде да обходим заедно палубата – предложи Бритън.
Изненаданият Макфарлън я последва през надстройката към кърмата. Нещо в гордата й походка, в полюшването на тялото й, като вървеше, му напомняше за бившата му жена Малу. Кърмата бе обляна в бледа, златиста светлина. Водата в протока блестеше в дълбок тъмносин цвят.
Бритън мина покрай трапа и се облакъти на перилата, примижала на слънцето.
– Сам, изправена съм пред дилема. Честно казано, онова, което чувам за метеорита, никак не ми харесва. Боя се, че ще се превърне в заплаха за кораба. Моряците винаги се доверяват на предчувствието си. А на мен наистина не ми харесва да виждам ей онзи там. – Тя посочи издължения, строен корпус на чилийския разрушител, който се полюшваше във водата отвъд протока. – От друга страна, онова, което съм видяла досега да прави Глин, ми дава всички основания да се надявам на успех. – Погледна го. – Виждаш ли парадокса? Не мога да се доверя едновременно на Ели Глин и на собствените си инстинкти. А ако трябва да предприема нещо, нужно е да го предприема сега. Няма да натоваря нищо в хамбара на кораба си, ако това не е безопасно.
Под безпощадната слънчева светлина Бритън изглеждаше по-възрастна от годините си. „Тя обмисля прекратяване на мисията“, осъзна с изненада той.
– Не мисля, че Лойд би се зарадвал, ако се откажете тъкмо сега.
– Лойд не е капитан на „Ролвааг“. Говоря с теб, както и преди, защото си единственият човек, с когото могада разговарям.
Макфарлън я погледна.
– Като капитан, не мога да се доверя на когото и да е от офицерите или от моряците си. А пък определено не мога да говоря и с персонала на ЕИР за тези свои опасения. И така, оставаш само ти – експертът по метеоритите. Трябва да знам дали мислиш, че този метеорит би могъл да застраши кораба ми. Необходимо ми е твоетостановище, а не това на мистър Лойд.
Макфарлън издържа на погледа й още миг, след което се обърна отново към морето.
– Не мога да отговоря на въпроса ви – отвърна той. – Достатъчно е опасен – разбрахме това по най-тежкия възможен начин. Но дали би застрашил специално кораба? Не знам. Мисля, че може би е твърде късно да спираме, дори и да искаме.
– Но в библиотеката ти повдигна въпроса. Имаше опасения. Също като мен.
– И сега съм много обезпокоен. Но нещата не са толкова прости. Онзи метеорит е толкова важен, че мисля, че не ни остава друг избор, освен да продължим. Ако Магелан благоразумно бе взел предвид всички рискове, той никога не би започнал околосветското си плаване. Колумб никога не би открил Америка. Кук никога не би достигнал Австралия.
Бритън мълчаливо, но внимателно го гледаше.
– Значи мислиш, че този метеорит е откритие, сравнимо с това на Магелан или Колумб?
– Да – отвърна решително той. – Така смятам.
– В библиотеката Глин ти зададе един въпрос. Ти не отговори.
– Не можехда отговоря.
– Защо?
Той се обърна й погледна немигащите й зелени очи.
– Защото разбрах – че въпреки Рошфор, въпреки всичко – аз искамтози метеорит. Повече от всичко на света.
След кратка пауза Бритън се надигна.
– Благодаря ти, Сам – рече тя, обърна се пъргаво и пое към мостика.
41.
Исла Десоласион
20 юли, 14:05
Макфарлън и Рейчъл стояха на края на периметъра под студеното следобедно слънце. На изток небето бе ясно и светло, а пейзажът под него бе болезнено остро очертан на свежия въздух. Ала на запад небето изглеждаше съвсем различно: обширна, тъмна пелена, която се простираше по целия хоризонт, се вихреше ниско и се носеше към тях, закривайки планинските върхове. Порив на вятъра изви във вихрушка стария сняг около нозете им. Бурята вече не бе просто отметка на радарния екран: тя почти ги бе връхлетяла.
Към тях приближи Гарса.
– Никога не съм си мислил, че ще ми хареса една толкова грозна буря като тази – рече усмихнат той, сочейки на запад.
– Какви са плановете сега? – попита Макфарлън.
– Пробивай и покривай, оттук – до брега – отвърна Гарса с намигване.
– Пробивай и покривай ли?
– Временен тунел. Това е най-простият инженерен тунел – техника, използвана от Вавилон насам. Пробиваме канал с хидравличен екскаватор, покриваме го със стоманени плочи, разхвърляме отгоре му пръст и сняг, за да го замаскираме. Докато метеоритът се изтегля към брега, заравяме стария тунел отзад и прекопаваме новия отпред.
Рейчъл кимна към хидравличния екскаватор.
– Онази рожба там прави парната лопата на Майк Мълиган 2525
Известен британски писател-хуморист. – Б.пр.
[Закрыть]да изглежда като детска играчка.
Макфарлън си припомни всичко онова, което бе постигнато в двата дни, след като метеоритът смаза Рошфор и Евънс. Тунелите бяха разчистени и укрепени отново, под скалата бяха монтирани двойно повече крикове. Метеоритът бе повдигнат без проблеми, под него бе изградена шейна и пръстта бе изхвърлена. От кораба до шейната бе докарана гигантска, стоманена, тежкотоварна, безбордова платформа. Сега вече бе дошло времето да се изтеглят метеоритът с шейната му върху платформата. Гарса представяше всичко това да изглежда много просто.
Инженерът отново се усмихна. Беше словоохотлив, в отлично настроение.
– Готови ли сте да видите преместването на най-големия предмет в историята на човечеството?
– Разбира се – отвърна Макфарлън.
– Първата стъпка ще е да позиционираме платформата. Ще се наложи да разкрием за целта метеорита. За малко. Ето защо ми се харесва тази прииждаща буря. Не искам онези проклети чилийци да си източат шиите и да видят нашия камък.
Гарса отстъпи назад и каза нещо в микрофона на радиостанцията си. Малко по-далеч Стоунсайфър даваше с ръце знаци на краниста. Макфарлън видя как той започна да вдига стоманените плочи, с които бе покрит изкопа на метеорита и да ги складира встрани. Вятърът се надигаше, свиреше покрай бараките и вдигаше снега от земята. Последната стоманена плоча се завъртя лудо във въздуха, а кранистът се бореше да удържи стрелата срещу поривите.
– Наляво, наляво! – извика му Стоунсайфър по радиото. – Сега спусни стрелата, стрелата надолу… Край.
След краткия напрегнат момент и последната плоча бе спусната успешно върху купчината встрани. Макфарлън се вторачи в открилата се траншея.
За пръв път виждаше разкрит метеорита в целия му обем. Лежеше върху шейната си, кървавочервен, килнато яйце върху конусообразно гнездо, построено от дървени талпи и двойно Т-образни стоманени греди. Смътно долови, че говореше Рейчъл.
– Какво ти казах – обърна се тя към него, – много е готин, нали?
„Готин“ бе терминът, който освен нея използваха и почти всички останали – техници, учени, строителни работници – които спираха работа, за да се вторачат почти хипнотизирани в метеорита.
Макфарлън с мъка откъсна погледа си от скалата и го отмести към Амира. Заразителното радостно блещукане – което тъй очевидно отсъстваше през последните двайсет и четири часа – отново се бе завърнало в очите й.
– Красив е – съгласи се той.
Погледна надолу по дължината на открития тунел към платформата, която щеше да превози скалата. Бе забележителна на вид: олекотена платформа от стомана и керамично-въглеродни композити, дълга около трийсет метра. Макар да не можеше да ги види от мястото си, Макфарлън знаеше, че под платформата има набор от тежки самолетни гуми: трийсет и шест оси, с по четирийсет гуми на ос, които трябваше да поемат изумителната тежест на метеорита. В далечния край барабанът на масивен стоманен рудан стърчеше от вдадения в изкопа фундамент.
Глин издаваше заповеди на тъмните фигурки в тунела на висок тон, за да надвика засилващия се яростен вятър. Атмосферният фронт вече се мержелееше над тях – тъмна стена, която с приближаването си „изяждаше“ дневната светлина. Отдръпна се и отиде при Макфарлън.
– Някакви нови резултати от втората серия тестове, доктор Макфарлън? – попита, без да спира да наблюдава работата на хората под тях.
Макфарлън кимна.
– На няколко фронта.
След което замълча. Знаеше, че това бе само едно малко задоволство: да накара Глин да пита. Продължаваше да го гризе мисълта, че Глин бе следил действията му. Но бе решил да не повдига въпроса – поне засега.
Глин наклони глава, сякаш да долови мисълта му.
– Разбирам. Бихме ли могли да ги чуем, моля?
– Разбира се. Установихме точката на топене. Или по-скоро бих рекъл – точката на изпаряване, тъй като той преминава директно от твърдо в газообразно състояние.
Глин повдигна въпросително вежди.
– Едно, точка, два милиона градуса по Келвин.
Глин въздъхна силно.
– Мили Боже!
– Постигнахме известен напредък и в изясняването на кристалната му структура. Това е изключително сложен, асиметричен фрактален модел, изграден от преплетени равнобедрени триъгълници. Моделът се повтаря в различни мащаби – от макроскопични до отделно взети атоми. Фрактал като по учебник. Което обяснява изключителната му здравина. Изглежда се състои от един елемент, а не е сплав.
– Нова информация за мястото му в периодичната таблица?
– Много високо, около сто седемдесет и седем. Навярно – свърхактиниден елемент. Отделните атоми изглеждат гигантски, всеки със стотици протони и неутрони. Той определено е елемент от Острова на стабилността, за който говорихме по-рано.
– Нещо друго?
Макфарлън пое глътка леден въздух.
– Да. Има нещо много интересно. Рейчъл и аз датирахме Челюстите на Ханукса. Вулканичните изригвания и потоците лава са почти от същото време, когато метеоритът се е ударил в земята.
Очите на Глин трепнаха, когато го погледна.
– Заключенията ви?
– Досега смятахме, че метеоритът се е приземил близо до вулкан. Но сега изглежда така, сякаш той е създалвулкана.
Глин го изчака да продължи.
– Метеоритът е бил толкова тежък и плътен и е летял с такава висока скорост, че е потънал дълбоко в земната кора – като куршум – и е предизвикал вулканично изригване. Ето защо Исла Десоласион е единственият вулканичен остров всред архипелага нос Хорн. В дневника си Нестор пише за „странния коезит“ в района. А когато изследвах отново коезита с рентгенов дифрактор, разбрах, че е бил прав. Различен е. Ударът на метеорита е бил толкова силен, че околните скали, които не са се изпарили, са претърпели промяна в периодичността си. Ударът е променил по химичен път материала в такава форма на коезит, която досега не е откривана.
Той посочи към Челюстите на Ханукса.
– Силата на изригването, турбулентността на магмата и експлозивните изпускания на газове, са върнали метеорита обратно на повърхността, където се е установил – на няколко хиляди фута дълбочина. В течение на милиони години се е повдигал бавно, благодарение на ерозията на Южните Кордилери, доближавал е все повече и повече до повърхността, докато най-накрая се е появил в ерозиралата долина на острова. Най-малкото така поне изглежда се нагласят фактите.
Последва мълчание за размисъл. След това Глин погледна към Гарса и Стоунсайфър.
– Да продължаваме.
Гарса подвикваше силно командите си. Макфарлън видя как неколцина от дребните фигурки в тунела долу внимателно прикрепиха мрежа от дебели кевларени ремъци към шейната и към метеорита. Други изтеглиха въжета от шейната и ги увиха около барабана на рудана. След това групата се отдръпна. Чу се металическо прокашляне, след това – гърлен тътен и земята под краката на Макфарлън сякаш оживя от вибрациите. Двата масивни дизел-генератори започнаха да въртят стоманения барабан на рудана. С постепенното му въртене мрежата от кевларени въжета започна да се изпъва, първо се обра хлабината им, после се обтягаха все повече и повече и накрая обхванаха плътно скалата. Генераторите спряха: метеоритът бе готов за преместване.
Погледът на Макфарлън се върна върху него. Сянката на бурята бе паднала върху терена и метеоритът изглеждаше по-мътен, сякаш бе потушен някакъв негов вътрешен огън.
– Господи – рече Рейчъл, като погледна към стената от вятър и сняг, която завря около тях. – Щормът дойде.
– Всичко е на позиция – докладва Гарса.
Глин се обърна, вятърът раздърпа якето му.
– Спираме при първия признак за мълнии – рече той. – Давайте.
Изведнъж се стъмни, чу се приглушен вой и снежните сачми полетяха свирепо почти хоризонтално във въздуха. В един миг Макфарлън виждаше само чернобели сенки. С яростта на вятъра долетя и ревът на тежките машини – генераторите увеличиха обороти. Земята сега се тресеше по-силно, усети как през тялото му премина нисък, почти недоловим тътен – усети го в налягането на ушите и с корема си.
– Това е исторически миг – изкрещя Рейчъл, – а аз не мога да видя съвсем нищичко.
Макфарлън пристегна качулката плътно до лицето си и се наведе напред. Виждаше вече как кевларът се бе натегнал, въжетата приличаха на метални пръти, които свиреха от напора. Скърцането и някакво странно звънтене се увеличиха, доловими дори при воя на вятъра. Скалата не помръдваше и напрежението започна да се покачва. Повиши се тонът на звънтящите звуци; генераторите ревяха; и въпреки това скалата си оставаше неповдижна. А после, когато какофонията стигна върха си, на Макфарлън му се стори, че вижда как метеоритът помръдва. Но не можеше да бъде сигурен при този висок вой на вятъра и снега, който закриваше полезрението му.
Гарса вдигна глава, усмихна се дяволито и вдигна палци.
– Тръгна! – извика Рейчъл.
Гарса и Стоунсайфър крещяха команди към работниците долу. Стоманените релси под шейната изстенаха и запушиха. Работниците заливаха с постоянен поток графитна смазка релсите и повърхността на платформата. До ноздрите на Макфарлън достигна острият мирис на горяща стомана.
А после, в един миг, всичко свърши. Със страхотен, последен стон метеоритът и шейната му се настаниха на очакващата ги платформа. Кевларените въжета се охлабиха, генераторите намалиха обороти.
– Успяхме! – Рейчъл опря показалец до устните си и изсвири пронизително.
Макфарлън гледаше надолу, към метеорита, който вече бе в безопасност върху платформата.
– Три метра – рече той. – Остават ни още десет хиляди мили.
Отвъд Челюстите на Ханукса проблесна ярката светлина на мълния, после – на втора. Чудовищен тътен на гръм пролетя покрай тях. Вятърът усили скоростта си, разкъсваше снежната покривка, замиташе с бели пелени земята и изкопа.
– Това е всичко! – извика Глин на групата. – Мистър Гарса, моля, покрийте тунела.
Гарса се обърна към краниста, като с една ръка придържаше качулката на якето си.
– Не мога! – извика в отговор. – Вятърът е прекалено силен. Ще събори стрелата.
Глин кимна.
– Тогава го закрийте с излишното оребряване и покривалата, докато премине бурята.
Макфарлън видя как двама работници затичаха в основата на тунела, понесли помежду си голямо руло. Тичаха от двете страни на изкопа и размотаваха найлоновата материя, опитваха се да я задържат на място срещу яростния вятър. Покривалото бе покрито с бели и зелени петна – камуфлаж, който трябваше да прилича на безрадостната повърхност на острова. Макфарлън още веднъж бе впечатлен от умението на Глин да предугади всяка възможност, да разполага винаги с резервен план за непредвидени ситуации.
Проблесна нова светкавица, този път по-близо, и обагри в странна светлина изпълнения със сняг въздух.
Доволен, че покривалото бе укрепено добре, Глин кимна на Макфарлън.
– Да се връщаме в бараките. – Огледа се за Гарса. – Искам хората да напуснат района, докато бурята не премине. Постави постове на четири часови смени.
След това даде знак на Макфарлън и Рейчъл и тримата поеха през терена, приведени под яростния, виещ вятър.