Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 33 страниц)
Тя закрива очите си с ръце, сякаш все още се опитва да пропъди тази гледка. Кимвам мълчаливо. Не й казвам, че ние в Англия знаехме за заговора. Можехме да я защитим; но избрахме да не го правим. Можехме да я предупредим, но не го сторихме. Сесил реши, че не бива да я предупреждаваме, а да я оставим, изолирана и в опасност. Научихме вестта, че собственият й двор се е обърнал срещу нея, че собственият й съпруг е станал продажник, и това ни развесели: само като си помислехме, че е сама с тези варвари. Мислехме си, че ще бъде принудена да се обърне към Англия за помощ.
– Лордовете от моя двор убиха собствения ми секретар пред очите ми, докато аз стоях там, опитвайки се да го предпазя с тялото си като с щит. Пред мен – една принцеса на Франция. – Тя поклаща глава. – След това положението можеше само да се влошава. Те бяха осъзнали властта си. Държаха ме в плен, казаха, че ще ме насекат на парчета и ще изхвърлят тялото ми парче по парче от терасата на замъка Стърлинг.
Помощничките ми са ужасени. Една от тях леко ахва и се готви да припадне. Поглеждам я намръщено.
– Но избягахте?
Изведнъж тя се усмихва дяволито, като хитро момче:
– Беше такова приключение! Убедих Дарнли да се върне на моя страна, и ги накарах да ни спуснат навън през прозореца. Яздихме в продължение на пет часа през нощта, макар че бях бременна в шестия месец, а в края на пътя, в тъмнината, ни чакаха Ботуел и неговите хора, и бяхме в безопасност.
– Ботуел?
– Той беше единственият човек в Шотландия, на когото можех да се доверя – казва тя тихо. – По-късно научих, че той е единственият мъж в Шотландия, който никога не е вземал подкуп от чуждестранна сила. Той е шотландец и е верен на майка ми и на мен. Винаги е бил на моя страна. По моя заповед той събра армия и ние се върнахме в Единбург и прогонихме убийците в изгнание.
– А съпругът ви?
Тя свива рамене:
– Сигурно знаете останалото. Не можех да се разделя със съпруга си, докато носех неговото дете. Родих сина си и Ботуел осигури закрила на него и на мен. Моят съпруг Дарнли беше убит от бившите си приятели. Те планираха да убият и мен, но се случи така, че в онази нощ не бях в къщата. Беше чисто и просто късмет.
– Ужасно, ужасно – прошепва една от моите помощнички. Още малко, и ще приемат папизма, чисто и просто от съчувствие.
– Да, наистина – казвам й остро. – Върви да донесеш лютня и да ни посвириш.
И така я отпращам, за да не продължава да слуша.
– Бях изгубила секретаря си и съпруга си, а негови убийци бяха главните му съветници – казва тя. – Не можех да получа помощ от семейството си във Франция, а в страната цареше безпорядък. Ботуел ме подкрепи, и нареди на армията си да ни пази. После обяви, че сме женени.
– Нима не бяхте женени? – прошепвам.
– Не – кратко казва тя. – Не и по ритуалите на моята църква. Не и според моята вяра. Съпругата му още е жива, а сега друга, нова съпруга, стана причина той да бъде хвърлен в тъмница в Дания, задето е нарушил обещанието си. Тя твърди, че са били женени преди години. Кой може да е сигурен, когато става дума за Ботуел? Не и аз.
– Обичахте ли го? – питам, мислейки си, че това е жена, която веднъж вече е оглупявала от любов.
– Никога не говорим за любов – казва тя равнодушно. – Никога. Ние не сме някоя романтична двойка, която пише поезия и си разменя знаци за обич. Ние никога не говорим за любов. Никога не съм му казала дори една любовна дума, нито пък той на мен.
Настъпва мълчание, и аз осъзнавам, че това, което ми е казала, не е истински отговор.
– А после? – прошепва една от омаяните ми малоумни помощнички.
– После моят полубрат и неговите коварни съюзници свикаха армията си да нападне Ботуел, а заедно с него – и мен: и Ботуел и аз потеглихме в битка заедно, редом един до друг, като другари. Но те победиха – толкова е просто. Смелостта и силата на нашата армия отслабваше, защото отлагахме. Ботуел беше готов да се бие веднага, и тогава може би щяхме да победим; но аз се надявах да избегнем братоубийствени кръвопролития. Оставих ги да ни забавят с преговори и лъжливи обещания, и моята армия побягна. Сключихме споразумение и Ботуел се измъкна. Обещаха ми безпрепятствено пътуване, но излъгаха. Задържаха ме в плен и пометнах близнаците, с които бях бременна, две момчета. Принудиха ме да абдикирам, докато бях болна и сломена от скръб. Собственият ми полубрат, този изменник, завзе трона ми. Продаде перлите ми, а моят син… моето момче… е в ръцете им… – Гласът й, който беше нисък и овладян, сега трепва за първи път.
– Със сигурност ще го видите отново – казвам аз.
– Той е мой – прошепва тя. – Моят роден син. Редно е да бъде възпитаван като принц на Шотландия и Англия. Не от тези глупави еретици, не от убийците на собствения му баща, мъже, които не вярват нито в Бог, нито в крал.
– Моят съпруг казва, че ще бъдете върната на трона си още това лято, вероятно всеки момент – казвам. Не добавям, че според мен той греши.
Тя вдига глава и казва:
– Ще се нуждая от армия, за да се върна на трона си. Въпросът не е просто в това да се върна в Единбург. Ще се нуждая от съпруг, за да надделея над шотландските лордове, и армия, за да ги държа в подчинение. Когато пишете на Елизабет, съобщете й, че трябва да прояви зачитане към роднинството си с мен. Тя трябва да ме върне на трона. Аз трябва отново да бъда кралица на Шотландия.
– Нейно величество не приема съвети от мен – казвам аз. – Но знам, че прави планове за връщането ви на трона.
Дори и Сесил да не прави такива планове, допълвам наум.
– Допуснах грешки – признава тя. – В крайна сметка не прецених много добре за себе си. Но навярно все пак мога да получа опрощение. И поне аз наистина имам син.
– Ще получите опрощение – казвам искрено. – Ако не сте сторила нищо лошо, в което съм сигурна… и, във всеки случай, както казвате, вие имате син, а жена, която има син, има и бъдеще.
Тя примигва, за да прогони сълзите си, кимва и прошепва едва чуто:
– Той ще бъде крал на Англия. Крал на Англия и Шотландия.
За миг оставам безмълвна. Държавна измяна е да се говори за смъртта на кралицата, държавна измяна е да се размишлява кой ще бъде нейният наследник. Стрелвам със суров поглед помощничките си, които сега до една благоразумно са свели очи към ръкоделието си и се правят, че не чуват.
Настроението й се променя, бързо като на дете.
– Ах, виж ти, започвам да ставам унила и черногледа като шотландски планинец! – провиква се тя. – Лейди Сетън, помолете някой паж да дойде да ни попее, и нека да потанцуваме. Лейди Шрусбъри ще си помисли, че е попаднала в затвор, или че сме в траур!
Засмивам се, сякаш не сме наистина затворници и опечалени, и изпращам да донесат вино и плодове, и да повикат музиканти. Когато милорд влиза преди вечеря, той ни намира да танцуваме вихрено, а шотландската кралица е в средата, нарежда ни как да сменяме позициите си и се смее високо, когато всички се объркваме и в крайна сметка се озоваваме застанали не срещу тези партньори, срещу които трябва.
– Трябва да минете надясно! Надясно! – вика тя. – Gauche et puis a gauche! – Тя се завърта рязко кръгом, поглежда го и му се засмива: – Милорд, овладейте съпругата си! Тя се подиграва със способностите ми на учителка по танци!
– Грешката е ваша! – възкликва той: лицето му отразява радостта й. – Не! Не! Наистина вината е ваша. Не бива да обвинявате графинята, наистина не бива. На английски gaucheозначава „ляво“, ваша светлост! Не „дясно“. През цялото време им давате погрешни команди.
Тя се изкисква, хвърля се в обятията ми и ме целува според френския обичай, по двете бузи.
– Ах, пардон, лейди Бес! Вашият съпруг е прав! През цялото време съм ви учила погрешно. Глупачка съм, че не говоря трудния ви език. Имате ужасно лоша учителка по танци. Но утре ще пиша на семейството си в Париж и те ще ми изпратят учител по танци и няколко виолонисти, той ще научи всички ни и тогава ще танцуваме прекрасно!
Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Джордж
Преди вечерята дръпвам Бес настрана и й казвам:
– Нашата гостенка ще ни напусне. Ще бъде върната в Шотландия. Днес научих лично от Сесил.
– Невъзможно! – възкликва тя.
Не успявам да се сдържа и кимвам многозначително.
– Както и предположих – напомням й. – Кралицата каза, че е редно тя да бъде върната на трона си, а кралицата държи на думата си. Ще я отведем обратно в Шотландия. Тя ще се завърне триумфално. А ние ще бъдем там заедно с нея.
Очите на Бес заблестяват:
– Това ще ни обезпечи за цял живот. Мили Боже, тя може би ще ни даде огромно имение на границата. Тя ще разполага с безброй акри за раздаване, с огромни земи.
– Ще получим признанието, което заслужаваме – поправям я аз. – И може би някакъв знак на благодарност от нейна страна. Но пратеникът ми донесе и нещо друго. – Показвам й запечатания пакет и писмото на Норфолк. Дали трябва да й го дам, как мислиш?
– Какво пише?
– Откъде да знам? Запечатано е. Той ми писа, че е предложение за женитба. Едва ли мога да надничам в любовни писма.
– В нейния случай можеш. Нима не си махнал печата и не си запечатал после отново писмото?
Понякога моята Бес ме поразява.
– Жено!
Не бива да забравям, че тя не е високопоставена по рождение. Не винаги е била, каквато е сега – графиня и жена от рода Талбот.
Тя свежда поглед, разкаяла се незабавно:
– Но, милорд, не е ли редно да узнаем какво пише херцогът на Норфолк? Ако й дадете писмото, значи одобрявате онова, което той казва, каквото и да е то.
– Всички останали лордове го одобряват. Подкрепят го.
– Останалите лордове не са получили нареждане лично от кралицата да я пазят – отбелязва тя. – Останалите лордове не са тук и не предават тайни писма.
Изпитвам дълбоко смущение. Кралица Мери е гостенка под моя покрив. Едва ли бих могъл да я шпионирам.
– Той пише ли, че Сесил знае? – пита тя.
– Той не би се доверил на Сесил – казвам раздразнено. – Всички знаят, че Сесил се надява да управлява всичко. Неговата амбиция е непоносима. Един Хауърд едва ли би молил Уилям Сесил за разрешение да се ожени.
– Да, но все пак се питам какво мисли Сесил – замислено казва тя.
Толкова съм подразнен от това, че едва успявам да отговоря:
– Милейди, пет пари не давам какво мисли Сесил. За Хауърд няма значение какво мисли Сесил. За вас не би трябвало да има значение какво мисли Сесил. Той не е нещо повече от дворцов управител на кралицата, какъвто е бил винаги. Не би трябвало да си позволява да съветва нас, благородниците на кралството, които сме такива от поколения насам.
– Но, съпруже, кралицата се вслушва в Сесил повече, отколкото във всеки друг. Би трябвало да се посъветваме с него.
– Един Талбот никога не би се обърнал за съвет към човек като Уилям Сесил – казвам надменно.
– Разбира се, разбира се – успокоява ме тя, разбирайки най-сетне, че няма да отстъпя. – Дай ми тогава пакета засега, а аз ще ти го върна след вечеря и тогава можеш да й го дадеш.
Кимвам.
– Не мога да я шпионирам, Бес – казвам. – Аз съм неин домакин, тя ме почита и ми се доверява. Не мога да бъда неин тъмничар. Аз съм Талбот. Изобщо не мога да извърша нещо, което е непочтено.
– Разбира се, че не – казва тя. – Остави всичко на мен.
Отиваме на вечеря в достатъчно добро настроение, и поне веднъж кралицата се храни добре: неразположението й е отминало и тя е прекарала весело деня, яздила е с мен и е шила с Бес, а след това е танцувала. След вечеря Бес излиза за малко, за да се заеме с някои домакински задачи, докато кралицата и аз играем карти. Когато се връща в салона, Бес ме вика настрани, и казва, че според нея съм прав и е редно кралицата да си получи писмото.
Изпитвам дълбоко облекчение, че се съгласява с мен. Не мога да бъда мъж под чехъл в този брак. На Бес ще й се наложи да научи, че аз трябва да бъда господар в дома си. Тя може да се държи така, сякаш ръководи всичко, точно както й харесва: никога не й се пречкам. Но тя трябва да знае, че управителят не е господар. Тя може да бъде моя съпруга и да поддържа дома ни, но никога не може да бъде глава на семейството. Ние сме родът Талбот, аз съм член на Частния Съвет, аз съм граф Шрусбъри. Не мога да върша нищо непочтено.
Радвам се, че Бес се вразуми. Не мога да укривам писма до една кралица, при това – гостенка в дома ми. Норфолк е благородник, знае на кого дължи преданост. Не мога да се принизя до нивото на човек като Сесил и да шпионирам приятелите и близките си.
Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Мери
След вечерята, която изяждаме заедно в голямата зала на покоите на Шрусбъри, графът ме пита дали може да поговори с мен за миг, и ние прекосяваме стаята и отиваме до един прозорец, сякаш за да се загледаме към малкия вътрешен двор, където има кладенец, малка градинка, където се отглеждат билки, и няколко слуги, които се шляят лениво наоколо. Мили Боже, това наистина е бедно, грозно малко място.
– Имам много добри новини за вас – казва той, като свежда мил поглед към мен. – Този следобед получих вести от Уилям Сесил. С голямо задоволство ви съобщавам, че ми е наредено да подготвя завръщането ви в Шотландия. Ще бъдете възстановена на престола си.
За миг милото му дружелюбно лице се размазва пред очите ми. Не виждам ясно. После усещам как внимателно пъхва ръка под лакътя ми.
– Лошо ли ви е? – пита той. – Да повикам ли Бес?
Примигвам.
– Толкова съм облекчена – казвам, напълно искрено. – Просто изпитвам толкова голямо облекчение. Струва ми се, че сякаш… Мили Боже, ваша светлост. Вие ми донесохте най-добрите новини, които някога съм получавала. Сърцето ми… сърцето ми…
– Болна ли сте?
– Не – казвам удивено. – Мисля, че за първи път, откакто ме познавате, се чувствам добре. Сърцето престана да ме боли. Болката си отива. Отново мога да се надявам да изпитам щастие.
Той свежда към мен грейнал поглед.
– Аз също съм толкова щастлив – казва той. – Аз също. Сякаш някаква сянка се вдигна от Англия, от мен… ще уредя стражата и конете, които да ви съпроводят до Шотландия. Можем да заминем, преди да е изтекъл този месец.
Усмихвам му се:
– Да, направете го. Възможно най-скоро. Нямам търпение да видя сина си. Нямам търпение да се върна там, където ми е мястото. Значи лордовете ще ме приемат, и ще ми се подчинят? Дали са дума?
– Те ще ви приемат като кралица – уверява ме той. – Признават, че абдикацията е била незаконна и принудителна. А има и още нещо, което би трябвало да ви осигури по-голяма безопасност там.
Чакам. Обръщам глава и му се усмихвам, но внимавам да не изглеждам твърде нетърпелива. Винаги е добре да действаш бавно със стеснителните мъже: те се плашат от жена с бърз ум.
– Получих писмо, адресирано до вас – казва той по своя тромав начин. – Изпратено е от херцога на Норфолк, Томас Хауърд. Може би сте го очаквали?
Накланям глава, което би могло да означава „да“ или „не“, и отново му се усмихвам.
– Объркан съм и не знам какво би трябвало да направя – продължава той, като говори повече на себе си, отколкото на мен. – Писмото е за вас. Но пристигна при мен.
Не спирам да се усмихвам:
– Какъв е въпросът ви? – питам мило. – Дали писмото е за мен?
– Става дума за съдържанието – казва той с усилие. – Не би било почтено от моя страна да предам писмо, което съдържа нещо неподходящо. Но отново честта ми пречи да прочета писмо, адресирано до друг човек. Особено до дама. Особено до кралица.
Кълна се, че бих могла да обгърна разтревоженото му лице в ръцете си и да прогоня с целувка намръщеното му изражение.
– Милорд – казвам внимателно. – Нека разреша този въпрос. – Протягам ръка. – Ще го отворя и ще го прочета пред вас. Вие ще видите лично писмото. И ако смятате, че не е подходящо за моите очи, тогава можете да го приберете обратно и аз ще забравя за него, и никаква вреда няма да бъде нанесена.
Горя от нетърпение да видя това писмо, но уверената ми ръка и милата ми търпелива усмивка никога няма да му позволят да разбере това.
– Много добре – съгласява се той. Подава ми писмото и отстъпва встрани, слага ръце зад гърба си като войник на пост и се повдига на пръсти, смутен, че трябва да бъде едновременно пазач и домакин.
Веднага виждам, че печатът е бил махнат, а след това писмото е било запечатано отново. Направено е много внимателно, но аз съм била шпионирана цял живот: твърде малко неща ми убягват. Не показвам с нищо, че знам, че писмото ми е било отворено и прочетено от някой друг, докато разчупвам печата и разгъвам листа.
Мили Боже, налага се да впрегна цялото си дългогодишно обучение като френска принцеса, за да съхраня неподвижността на чертите си и спокойното си изражение. В ръцете си държа толкова важно писмо, че думите танцуват пред очите ми, докато го препрочитам отново и отново. То е много кратко. Мисля си, че това е моето разрешение за свободно пътуване, което ще гарантира, че ще се измъкна от този ужасен затвор и ще се върна на трона си, при сина си и свободата си. Рос каза, че то ще пристигне, и аз се надявах. Това е предложение за брак. Това е шансът ми отново да намеря щастието.
– Знаете ли какво пише тук? – питам лорд Шрусбъри, който дискретно се е обърнал с гръб.
Той рязко се обръща кръгом:
– В писмо, съпровождащо това, той ми писа, че ви предлага брак – казва той. – Но не е поискал разрешение от кралицата.
– Не се нуждая от нейното разрешение, за да се омъжа – троснато казвам аз. – Не съм нейна поданица, тя няма власт над мен.
– Не, но той се нуждае от разрешение. Всеки близък родственик на кралицата трябва да има разрешение от нея. А и нима вие не сте вече омъжена?
– Както доказа вашето разследване, моят брак с лорд Ботуел е принудително сключен и невалиден. Той ще бъде анулиран.
– Да – казва той неуверено. – Но не знаех, че вие сте отхвърлили лорд Ботуел.
– Той ме принуди за този брак – казвам студено. – Той беше сключен под принуда. Невалиден е. Свободна съм да се омъжа за друг мъж.
Той примигва, изненадан от внезапната яснота и категоричност на тона ми, и аз не забравям да се усмихна:
– Смятам, че това е прекрасно разрешение за нашите трудности – казвам енергично. – Вашата кралица несъмнено ще може да ми има доверие, когато до мен е собственият й братовчед. Тя може да е сигурна в моето доброжелателно отношение към нея и към страната й. Може да разчита на лоялността на такъв съпруг. А лорд Хауърд може да ми помогне да се върна на трона си в Шотландия.
– Да – казва отново той. – Но все пак.
– Той има ли пари? Казва, че е заможен? Ще се нуждая от състояние, за да плащам на войниците.
Идва ми да се изсмея, когато виждам колко деликатно Шрусбъри се движи около чувствителната тема за богатството.
– Трудно ми е да кажа. Никога не съм мислил за това. Е, състоятелен човек е – признава най-сетне той. – Предполагам, справедливостта изисква да се каже, че той е най-крупният земевладелец в кралството след самата кралица. Притежава цял Норфолк и има други големи имоти, също и на север. И може да командва армия, освен това познава мнозина от шотландските лордове. Те му имат доверие, тъй като е протестант, но в семейството му има хора, които се придържат към вашата вяра. Той вероятно е най-сигурният избор, за да ви помогне да запазите трона си.
Усмихвам се. Разбира се, знам, че херцогът притежава цял Норфолк. Заедно с предаността на хиляди войници.
– Той пише, че шотландските лордове сами са му предложили този брак?
– Според мен са сметнали, че така ще получите…
„Мъж, който да господства над мен“ – помислям си горчиво.
– Партньор и надежден съветник – казва Шрусбъри.
– Херцогът казва, че останалите перове одобряват идеята?
– Така ми писа.
– Включително сър Робърт Дъдли? Големият приятел на кралицата?
– Да, така твърди.
– Значи ако Робърт Дъдли даде благословията си на това предложение, тогава със сигурност ще последва одобрението на кралицата? Дъдли никога не би се включил в нещо, което би могло да я ядоса.
Той кимва. Тези англичани са толкова мудни, че почти чувате как мозъците им се въртят като воденични колела, които мелят зърно.
– Да. Да. Това почти със сигурност е така. Права сте. Това е вярно.
– Тогава можем да предположим, че макар херцогът все още да не е уведомил за плановете си своята братовчедка, кралицата, то скоро ще го направи, уверен, че тя ще се радва за него, и че всички лордове на нейното и на моето кралство одобряват женитбата?
Той отново спира, за да помисли:
– Да. Почти със сигурност, да.
– Тогава може би имаме тук разрешението на всичките си проблеми – казвам аз. – Ще пиша на херцога и ще приема предложението му, и ще го попитам какви планове има за мен. Можете ли да се погрижите писмото ми да бъде предадено?
– Да – казва той. – Няма нищо лошо в това да му напишете отговор, след като всички лордове и Дъдли знаят…
Кимвам.
– Аз самият бих бил по-спокоен, ако Уилям Сесил знае – казва той почти нечуто.
– О, трябва ли да искате позволение от него? – питам невинно като дете.
Той пламва, точно както знаех, че ще стане:
– Не и аз! Аз не отговарям пред никого освен пред самата кралица. Заемам най-високия пост в Камарата на лордовете. Член съм на Частния Съвет. Никой не стои по-високо от мен. Уилям Сесил няма власт над делата ми.
– Тогава и на двама ни е еднакво безразлично какво знае и какво одобрява Уилям Сесил. – Свивам леко рамене. – Той не е нищо повече от кралски служител, нали? – Виждам го как кимва енергично. – Просто държавен секретар на кралицата?
Той отново кима енергично.
– Тогава как би могло мнението му да засяга мен, една кралица по кръв? Или вас, един пер на кралството? Ще оставя на негова светлост милорд Норфолк да прецени кога е подходящият момент да съобщи на служителите на кралицата, включително и на Сесил. Негова светлост херцогът сам трябва да прецени кога да съобщи на служителите.
Бавно се връщам до мястото си край огъня и се заемам с ръкоделието си. Бес вдига поглед, когато заемам мястото си. Ръцете ми треперят от вълнение, но аз се усмихвам спокойно, сякаш съпругът й е говорил за времето и за възможността утре да отидем на лов.
Слава на Бога, слава на Бога, който отговори на молитвите ми. Това е начинът да ме върнат бързо и безпрепятствено на трона ми в Шотландия, обратно при сина ми, и с мъж до мен, на когото може да се има доверие, че чрез собствената си амбиция и чрез влиянието на семейството си ще опази безопасността ми в Шотландия и ще подсигури осъществяването на претенциите ми в Англия. Братовчед на самата кралица! Ще бъда омъжена за братовчеда на Елизабет и нашите синове ще бъдат деца на Стюартите и родственици на Тюдорите.
Той е красив мъж: сестра му лейди Скроуп гарантираше поне това, когато бях с нея в замъка Болтън. Тогава казаха, че шотландските лордове, които ми бяха верни, ще се обърнат към него и ще го попитат дали приема моята кауза. Казаха, че ще го вмъкнат тайно в градината на замъка Болтън, така че да може да ме види. Казаха, че ако ме види, той безспорно ще се влюби в мен и веднага ще реши да стане мой съпруг и крал на Шотландия. Такива глупости, ей Богу! Всеки ден обличах най-хубавата си рокля и се разхождах в градината, със сведени очи и вглъбена усмивка. Поне наистина зная как да бъда пленителна: това беше най-ранният урок, който научих.
Той трябва да е справедлив човек – беше съдия по време на разследването и сигурно е чул всички лоши неща, които казаха за мен, но не позволи това да му попречи. Той е протестант, разбира се, но това ще бъде единствено от полза, когато се стигне до преговори с шотландците, и при предявяването на претенциите ми да наследя трона на Англия. Най-хубавото е, че той е свикнал да си има работа с една кралица. Възпитан е като родственик на Елизабет, която е била принцеса и наследница на трона. Няма да ме тормози като Ботуел, нито да ме ревнува като Дарнли. Той ще разбира, че аз съм кралица и че ми е нужно той да бъде верен съпруг, съюзник, приятел. Може би за първи път в живота си ще намеря мъж, който може да ме обича като жена и да ми се подчинява като на кралица. Може би за първи път ще бъда омъжена за мъж, на когото мога да се доверя.
Мили Боже, идва ми да затанцувам от радост! Седнала скромно в стола си, чувствам как пръстите на краката ми потропват в копринените ми пантофки, чисто и просто от удоволствие. Знаех си, че ще се съвзема и ще се надигна след това поражение, знаех, че в моя край ще бъде началото ми. Онова, което не очаквах, беше, че ще дойде толкова лесно, толкова приятно и толкова скоро.
