Текст книги "Другата кралица"

1 юни 1572, Лондон: Джордж

Кралицата най-сетне стигна в лудостта си до постъпка, която никой от нас не си е представял, че е способна да извърши. Тя издаде смъртна присъда за братовчед си, и тази присъда ще бъде изпълнена утре. Следобед тя ме вика да се явя в двореца Уестминстър и аз чакам сред останалите мъже и жени в приемната й. Никога не съм виждал такова мрачно настроение да цари в двора. Онези, които са имали тайни отношения с другата кралица, са уплашени, и то с основание. Но дори онези, чиято съвест е чиста, са неспокойни. Превърнали сме се в един мнителен двор, превърнали сме се в двор, в който господства съмнението. Сенките, от които Сесил се опасяваше, сега затъмняват самото сърце на Англия.

Кралица Елизабет присвива подканващо пръст към мен, надига се от трона си и ме повежда към един прозорец с изглед към реката, където можем да останем насаме.

– Няма съмнение във вината й – казва внезапно тя.

– В нейната вина?

– В неговата, искам да кажа, в неговата. В неговата вина.

Поклащам глава:

– Но той само е изпратил парите и е знаел за плановете – нищо повече. Той наистина ви обеща подчинение и не вдигна оръжие срещу вас. Той се подчини.

– А след това отново се включи в заговор – казва тя.

Покланям се. Поглеждам я с крайчеца на окото си. Под бялата пудра кожата й е набраздена от бръчки и уморена. Съхранява осанката на несломима кралица, но поне този път всеки може да забележи какво усилие й струва това.

– Бихте ли могли да го помилвате? – питам аз. Рисковано е да повдигам този въпрос, но не мога да го оставя да се изправи на смърт, без да кажа поне една дума.

– Не – казва тя. – Ще бъде все едно да сложа нож в ръката на всеки платен убиец в страната. И какво ще го спре да заговорничи отново? Вече не можем да му имаме доверие. А колкото до нея, Господ е свидетел, че тя ще плете заговори до самия миг на смъртта си.

Усещам как замръзвам при заплахата към шотландската кралица.

– Нима след това ще обвините нея? Нима ще позволите на Сесил да отправи обвинение срещу нея?

Кралицата поклаща глава:

– Тя е кралица. Тя не попада под властта на моите закони, освен ако не разбера, че е кроила заговор за убийството ми. Няма доказателства, че е заговорничила за смъртта ми. Никое друго обвинение няма да издържи срещу нея.

– Ако може да бъде освободена…

– Тя никога няма да бъде свободна – заявява категорично тя. – Заговорът с Ридолфи й струваше свободата, в най-добрия случай. Сега шотландците не биха я приели отново, дори ако ги умолявам, а не мога да я освободя просто така. Тя ми показа, че е мой враг. Ще я държа затворена завинаги.

– В Тауър?

Изражението, с което се обръща към мен, е сурово като на базилиск:

– Ще я оставя при вас до края на живота й – казва тя. – Това може да бъде както нейното, така и вашето наказание.

Излизам, препъвайки се, от залата за аудиенции, преди тя да успее да стовари върху мен по-тежко проклятие, и се прибирам в лондонската си къща. Не мога да спя. Ставам от леглото си и тръгвам да се разхождам по тихите улици. Наоколо има само блудници и шпиони, но тази вечер не ме безпокои никой от тях.

Отивам до Тауър. Дебелите стени се извисяват черни на фона на сребристото безмълвие на реката. Тогава виждам как кралската баржа се задава бързо надолу по течението, с дискретно прикрепения на нея кралски флаг. Кралицата също не може да намери покой тази вечер.

Баржата й навлиза тихо в шлюза, където някога самата тя влизаше като предателка, плачеше в дъжда и отказваше да продължи по-нататък. Отивам до решетестата портичка във високата стена, един вратар ме разпознава и ме пуска да вляза. Подобно на призрак заставям в сянката на големите стени и виждам как кралицата влиза тихо в Тауър. Дошла е да види херцога, своя братовчед, най-близкия си сродник, в самото навечерие на смъртта му. Не се съмнявам, че ще го помилва. Никой не може да изпрати Томас Хауърд на смърт, ако е видял гордостта му смирена, а красивото му лице – набраздено от болка; но на самия праг на стаята му тя нерешително се отдръпва. Непоносимо й е да го види, но решава да прекара нощта под един и същи покрив с него: той – в килията си, тя – в кралските апартаменти. Той дори няма да узнае, че тя е тук и споделя агонията му. Тя знае, че той ще е буден: ще се моли и ще се подготвя за смъртта си призори, ще пише на децата си, ще ги умолява да се грижат едно за друго. Той няма представа, че тя е толкова близо до него, докато той се готви за наредената от нея смърт. Но тя е близо до него, будна, както е буден и той, очакваща да види зората през прозорците на същата сграда, заслушана в ромоленето на лекия дъждец по същия покрив. Бог знае какво минава през ума й: а тя сигурно се измъчва от огромна нерешителност, за да предприеме такова бдение заедно с него.

Тя знае, че той трябва да умре. Всичките й съветници казват, че тя трябва да намери твърдост в сърцето си и да нареди да го екзекутират. Той може и да е неин любим братовчед, но е известен и отявлен бунтовник. Жив, той би се превърнал в символна фигура за всеки предател, всеки ден, до края на царуването й. Ако бъде помилван, той ще накара всеки шпионин да се надява на опрощение, а как би могъл Сесил да провежда управление на терора, ако се знае, че имаме милостива кралица? Англия на Сесил е помрачена от страха. Той не може да приеме кралица, която проявява милост. Факт е, че Хауърд е отправил предизвикателство към управлението на терора, независимо дали това се нрави на Сесил или не. Хауърд трябва да умре.

Но той е нейният братовчед, когото тя обича от детството си. Всички го познаваме и обичаме. Всички знаем по някоя история за буйния му нрав или острия му ум, за нелепата му гордост и за прекрасния му вкус. Всички сме се наслаждавали на щедрото му гостоприемство, всички сме се възхищавали на големите му земи, на верността на слугите му, на предаността, която проявяваше към съпругите си: за мен беше гордост да наричам този човек свой приятел. Всички сме загрижени за децата му, които утре ще бъдат сираци – още едно сломено поколение от рода Хауърд. Всички искаме този човек да живее. И въпреки това утре аз ще застана пред ешафода му и ще бъда свидетел на екзекуцията му, а след това ще сляза надолу по реката и ще кажа на неговата братовчедка кралицата, че е мъртъв.

Мисля си за всичко това, докато вървя по студената пътека около Бялата кула на Тауър, а после спирам, когато насреща ми се задават две жени. На потрепващата светлина на фенера виждам кралицата, която върви с една почетна дама зад нея, а зад тях двете – един кралски телохранител: фенерът му дими на студения въздух, който идва откъм реката.

– Значи и вие сте тук? – тихо ми казва тя.

Свалям шапката от главата си и коленича на мокрия калдъръм.

– И вас ли ви мъчи безсъние, старче? – казва тя с едва загатната усмивка.

– Безсъние и тъга – казвам.

– Мен също – казва тя с въздишка. – Но ако го помилвам, подписвам собствената си смъртна присъда.

Изправям се.

– Придружете ме – казва тя и ме хваща под ръка. Вървим заедно, бавно, бялата каменна зидария на Тауър до нас проблясва на лунната светлина. Заедно се качваме по стъпалата до откритата морава пред Тауър, където ешафодът е бил току-що издигнат и от него се носи мирис на прясно дърво, като сцена, която очаква актьорите, която излъчва очакване.

– Моля се на Бога всичко да спре дотук – казва тя, като гледа към ешафода, на който собствената й майка положи главата си. – Шрусбъри, ако успеете да й попречите да заговорничи, това може да бъде последният човек, който умира заради нея.

Не мога да обещая. Другата кралица до гроб ще настоява да получи свободата си, ще изтъква светостта на особата си. Вече знам това, сега, когато я познавам: тя е жена, която обичам и изучавам от години.

– Никога не бихте я екзекутирали, нали? – казвам с много тих глас.

Бялото лице, което Елизабет обръща към мен, напомня със студената си сурова красота лицето на горгона, на страховит ангел. Фенерът зад нея й придава златист ореол като на светица, но потрепващият дим дъхти на сяра. Видът й – една триумфираща кралица, обградена с огнен обръч, странна и мълчалива – ме изпълва с безмълвен ужас, сякаш тя е някаква поличба, пламтяща комета, която вещае смърт.

– Тя казва, че нейната особа е свещена, но това не е така – казва тя тихо. – Вече не. Тя е блудницата на Ботуел и моя пленница, вече не е миропомазана кралица. Обикновените хора я наричат блудница, тя сама унищожи собствената си магия. Тя е моя братовчедка, но – вижте сега – тази вечер тя ме научи да убивам собствените си родственици. Тя ме принуди да изпратя хора от собственото си семейство на дръвника. Тя е жена и кралица, както и аз, и сама ми показа, че една жена и кралица не е неприкосновена за нападения от платени убийци. Тя сама ми показа как да опра нож в гърлото на една кралица. Моля се да не ми се наложи да я екзекутирам. Моля се това да спре дотук, с моя братовчед, с моя обичан братовчед. Моля се неговата смърт да й бъде достатъчна. Защото ако някога ме посъветват да я убия, тя сама ми показа пътя.

Тя ме отпраща с леко махване на ръка и аз се покланям и я оставям с почетната й дама и кралския телохранител с неговия фенер. Напускам тъмнината на Тауър, за да потъна в още по-тъмните улици и тръгвам към дома си. По целия път чувам зад гърба си тихите стъпки на шпионин. Сега някой ме следи през цялото време. Лягам на леглото си, напълно облечен, без да очаквам, че ще заспя, а после задрямвам и ми се присънва най-ужасният кошмар, който съм имал през живота си. Това е объркана смесица от ужасни мисли, всичките погрешни, размътваща ума ми бъркотия, изпратена от самия дявол: но толкова реален сън, че е като пророческо видение, предвещание за онова, което ще се случи. Почти мога да повярвам, че съм омагьосан. Мога да повярвам, че съм бил прокълнат да имам пророческо видение.

Стоя пред ешафода заедно с перовете на кралството, но човекът, когото извеждат пред нас от едно вътрешно помещение, не е Норфолк, а другата вероломна братовчедка на кралицата: моята Мери, моята обична Мери, кралицата на шотландците. Облечена е в кадифената си дреха в най-наситения черен цвят, а лицето й е бледо. На косите си има закрепен с игли дълъг бял воал, в ръката – разпятие от слонова кост, а около тънката талия – броеница. Облечена е в черно и бяло, като ръкоположена монахиня. Красива е също както в деня, когато я видях за първи път, обградена от огнен обръч, хваната натясно, под стените на замъка Болтън.

Докато гледам, тя сваля връхната си дреха и я подава на камериерката си. В претъпканата голяма зала се разнасят развълнувани коментари, защото роклята, която носи отдолу, е от алена коприна, с цвета на кардиналска мантия. Щях да се усмихна, ако не хапех устни, за да не треперят. Тя е избрала рокля, която удря плесница в лицето на зрителите-протестанти, като им казва, че тя наистина е блудна жена. Но по-широкият свят, светът на католиците, ще изтълкува избора на цвета много различно. Аленото е цветът на мъченичеството, тя отива на ешафода облечена като светица. Тя се провъзгласява за светица, която ще умре за вярата си, а ние, които я съдихме и сме тук да станем свидетели на смъртта й, сме врагове на самите небеса. Ние вършим делото на Сатаната.

Тя поглежда през залата към мен и виждам, че за миг ме разпознава. Погледът й омеква при вида ми и знам, че любовта ми към нея – която отричам от години – е ясно изписана на лицето ми и тя може да я види. Единствена тя ще разбере истински какво ми струва да стоя тук, да бъда неин съдник, да бъда неин палач. Понечвам да вдигна ръка, но се спирам. Тук съм, за да представлявам кралицата на Англия, аз съм лорд-канцлер на кралица Елизабет, а не любовник на Мери. Времето, когато можех да протегна ръка, за да докосна кралицата, която обичам, отдавна е отминало. Не биваше дори да си мечтая, че мога да протегна ръка да я докосна.

Устните й се разтварят: помислям си, че се кани да ми заговори, и против волята си се навеждам напред, за да я чуя, дори правя крачка напред, с която излизам от редицата на перовете. До мен е графът на Кент, но не мога да остана при него, ако тя иска да ми каже нещо. Ако тази кралица ме извика по име, така, както го изрича, така, както го казва само тя: „Шюзбюи!“, ще трябва да отида при нея, каквото и да ми струва. Ако тя протегне ръка към мен, ще уловя дланта й. Ако пожелае, ще държа ръката й дори докато полага глава на дръвника. Не мога да я отблъсна сега. Няма да я отблъсна сега. Цял живот служих на една кралица, а обичах другата. Разкъсвах сърцето си между тях двете; но сега, в този момент, в момента на смъртта й, аз й принадлежа. Ако кралица Мери ме иска до себе си, ще ме има. Аз съм неин. Аз съм неин. Аз съм неин.

После тя обръща глава и разбирам, че не може да говори с мен. Не мога да се ослушвам, за да чуя гласа й. Загубих я в полза на небесата. Загубих я в полза на историята. Тя е кралица докрай: няма да провали този свой най-велик миг дори с намек за скандал. Тя играе ролята си тук, преди обезглавяването, както е играла ролята си в двете си величествени коронации. Има жестове, които трябва да направи, и думи, които да изрече. Никога няма да ми заговори отново.

Трябваше да помисля за това, когато отидох в стаята й да й съобщя, че присъдата й е произнесена, че ще умре на другия ден. Не си дадох сметка за това. Затова не се сбогувах с нея тогава. Сега изгубих шанса си. Изгубих го завинаги. Не мога да се сбогувам с нея. Или мога да го сторя само шепнешком.

Тя обръща глава и казва нещо на свещеника. Той подхваща молитвите на английски и виждам онова характерно раздразнено свиване на раменете и нацупеното обръщане на главата, което означава, че не е постигнала своето, че някой й е отказал нещо. Нетърпението й, своенравието й, дори тук, на ешафода, ме изпълват с възхищение към нея. Дори на прага на смъртта тя е подразнена, че не постига своето. Настоява за изпълняването на волята си като кралица; и Бог знае, че за мен бе радост да й служа, да й служа с години – много, много години: от шестнайсет години тя е моя пленница, и моя любима.

Тя се обръща към дръвника и коленичи пред него. Прислужницата й пристъпва напред и завързва очите й с бял шал. Усещам остра болка в дланите си и откривам, че стискам юмруци и забивам нокти в собствената си плът. Не мога да понеса това. Трябва да съм виждал дузина екзекуции през живота си, но никога на кралица, никога на жената, която обичам. Никога това. Дочувам нисък стон, като на животно, което изпитва болка, и осъзнавам, че това е моят глас. Стисвам зъби и не казвам нищо, докато тя свършва молитвата си и внимателно полага глава на дръвника, като опира бледата си буза в дървото.

Палачът вдига брадвата си и в този момент… се събуждам. Сълзите мокрят бузите ми. Плакал съм насън. Плакал съм като дете за нея. Докосвам възглавницата си и тя е влажна от сълзите ми и аз изпитвам срам. Реалността на екзекуцията на Хауърд и страховете ми за шотландската кралица са ми отнели мъжеството. Сигурно съм много уморен и много разстроен от онова, което ще трябва да извършим днес, за да плача насън като дете.

Разтърсвам глава и отивам до прозореца. Няма полза. Не съм човек, надарен с особено въображение, но не мога да се отърся от този сън. Това не беше сън, беше предсказание. Подробностите бяха толкова ясни, болката ми беше толкова силна. Това не е просто сън, това ще се случи наистина, зная го. За мен, за нея.

Разсъмва се. Настъпва денят, в който Хауърд ще умре. След такава ужасна нощ дойде и ужасният ден. Днес ще обезглавим херцога на Норфолк и днес аз трябва да бъда истински мъж и служител на една кралица, която не може да прави друго, освен да избива собствените си роднини. Дано Бог ме спаси от подобни сънища. Дано Бог спаси кралицата на шотландците от подобен край. Дано Бог спаси моята любима, моята обич, от такъв край; и дано Бог ме пощади от участта да бъда свидетел на този край.