Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 33 страниц)
– Той има шпиони – казва тя уклончиво. – Навсякъде. Има шпиони, които виждат всички писма на шотландската кралица.
– Не е възможно. Ако Сесил е знаел нещо, още от първия миг, тогава защо не ми е казал за него? Защо не е казал веднага на кралицата? Защо да го оставя досега, и да ме обвинява, че съм съучастник в заговор?
Кафявите й очи са замъглени, тя ме гледа, сякаш съм някъде много далече.
– Защото иска да те накаже – казва хладно тя. – Той знае, че не го харесваш – ти си толкова недискретен в това отношение, та цял свят знае, че не го харесваш. Открито го наричаш слуга и син на слуга. Не му донесе очаквания резултат от разследването срещу кралицата. После той научава, че си се присъединил към Норфолк и останалите в заговор за свалянето му от поста му. После узнава, че насърчаваш кралицата да се омъжи за Норфолк. След това научава, че заклетите му врагове, лордовете от Север, Уестморланд и Нортъмбърланд, са посетили теб и кралицата и са били топло посрещнати. Защо се изненадваш, че сега иска да те свали от мястото ти? Нима ти не искаш да го събориш от неговото? Нима ти не започна тази битка? Нима не прозря, че той ще я доведе до край? Нима не се изложи на опасност от обвинения?
– Жено! – сгълчавам я.
Бес обръща поглед към мен. Вече не е мекушава и разплакана, а критично настроена и пряма.
– Ще направя каквото мога – казва тя. – Винаги ще правя каквото мога за нашата безопасност и за нашето богатство. Но нека това ти бъде за урок. Никога не действай срещу Сесил. Той господства над Англия, има мрежа от шпиони, която покрива всеки дом в страната. Той измъчва заподозрените от него хора и ги превръща в свои слуги. Знае всички тайни, вижда всичко. Виждаш ли какво се случва на враговете му? Лордовете от Севера ще отидат на ешафода, Норфолк може да изгуби богатството си, а ние… – Тя вдига писмото. – Ние сме най-малкото заподозрени. По-добре ще е да дадеш на кралицата и на Сесил ясно да разберат, че не знаем нищо за онова, което са планирали лордовете от Север, че не са ни казали нищо, че не знаем нищо за това, което планират сега; и непременно кажи, че Сесил е имал копие от всяко писмо, което Норфолк е изпратил, още от мига, в който шотландската кралица го е получавала.
– Не е – възразявам глупаво. – Как би могъл?
– Имал е – казва тя рязко. – Не сме такива глупаци, че да правим каквото и да е без позволението на Сесил. Погрижих се за това.
Отнема ми цяла една дълга минута да разбера, че шпионинът в моето домакинство, работещ за човек, когото мразя, чието падение планирах, е моята любима съпруга. Още един миг ми е нужен да разбера, че съм бил предаден от жената, която обичам. Отварям уста да я прокълна заради неверността й, но после спирам. Вероятно е спасила живота ни, като ни е задържала на печелившата страна: на страната на Сесил.
– Ти си казала на Сесил? Ти си преписала писмото и си му го предала?
– Да – казва тя кратко. – Разбира се. Аз му докладвам. Правя го от години.
Тя се извръща от мен към прозореца и поглежда навън.
– Не помисли ли, че проявяваш невярност спрямо мен? – питам я аз. Изтощен съм: не мога дори да й се разгневя. Но не мога да сдържа любопитството си. Да ме предаде и да ми каже за това без капка срам! Да бъде толкова безочлива и дръзка!
– Не – казва тя. – Не помислих, че не съм ти вярна; защото не беше така. Аз служех на теб, макар че на теб не ти достига ум да го разбереш. Като доносничех на Сесил, аз опазих нас, и богатството ни. Каква проява на невярност има в това? Как може да се сравнява то с това да заговорничиш с друга жена и приятелите й срещу сигурността на кралицата на Англия в дома на собствената си съпруга? Как може то да се сравни с това да защитиш богатството на друга жена на цената на безопасността на собствената ти съпруга? Как може да се сравни с това да сервилничиш пред друга жена през всеки ден от живота си, а да излагаш на риск собствената си съпруга? Да оставяш богатството й наполовина прахосано, а земите й – застрашени?
Горчивината в гласа й ме зашеметява. Бес все още гледа през прозореца, с уста, пълна със злъч, със сурово лице.
– Бес… жено… Невъзможно е да мислиш, че предпочитам нея пред теб.
Тя дори не обръща глава.
– Какво ще правим с нея? – пита тя. Кимва към градината и аз се приближавам малко към прозореца и виждам шотландската кралица, все още в градината, със загърнати с наметка рамене. Тя тръгва по протежение на терасата, за да погледне към гъстата гора на крайречната долина. Засенчва очите си с ръка, за да ги предпази от ниското есенно слънце. За първи път се запитвам защо се разхожда и гледа на север, по този начин, всеки ден. Дали се взира да види праха, вдигнат от усилено яздеща армия, начело с Норфолк, дошла да я спаси и след това да я отведе надолу по пътя до Лондон? Дали смята отново да обърне страната надолу с главата в ноктите на войната, брат срещу брата, кралица срещу кралица? Тя стои в златната следобедна светлина, наметката й се развява и се дипли леко зад гърба й.
Има нещо в начина, по който държи главата си, като красива фигура в жива картина, което кара човек да закопнее за армия в полята отдолу, армия, която да я спаси и отведе. Макар да е моя пленница, аз копнея тя да избяга. Тя е твърде изящна красавица, за да чака в някаква кула, без да има кой да я спаси. Тя е като принцеса от детска приказка, невъзможно е да я видите, красива като картина, и да не поискате да я освободите.
– Тя трябва да бъде свободна – казвам непредпазливо на Бес. – Когато я виждам така, разбирам, че тя трябва да бъде свободна.
– Определено е трудна за опазване – казва тя без следа от романтични нотки в гласа.
Септември 1569, замъкът Тътбъри: Мери
Ботуел,
Сега ме отвеждат в замъка Тътбъри. Лордовете от Севера и Хауърд ще се вдигнат на бунт за освобождаването ми на шести октомври. Ако можеш да дойдеш, ще командваш армията на Севера и ние отново ще потеглим в битка, в която можем единствено да спечелим. Ако ли не, пожелай ми късмет. Имам нужда от теб. Ела.
Мари
Кълна се в Девата, това е последният път, в който ще позволя да бъда отведена обратно в този омразен затвор, какъвто е замъкът Тътбъри. Сега отивам кротко, но това е последният път, в който ще ме отведат нагоре по виещия се път до тази воняща тъмница, където слънцето никога не огрява в стаята ми и където вятърът духа постоянно и студено над равните поля. Елизабет се надява, че ще умра от студа и влагата тук, или от болест, причинена от зловонните влажни мъгли откъм реката; но тя греши. Аз ще я надживея. Кълна се, че ще я надживея. Ще трябва да ме убие, ако иска да носи траур за мен. Няма да изнемощея и да умра, за да й угодя. Ще вляза в замъка сега, но ще си тръгна от него начело на моя собствена армия. Ние ще влезем в Лондон и аз ще хвърля Елизабет в тъмница, и ще я видим колко дълго ще издържи в някой избран от мен влажен замък.
Могат да ме докарат припряно тук, могат да ме отведат чак обратно до замъка Болтън, ако искат, но аз съм кралица на приливите и отливите и точно сега течението се движи бързо за мен. Няма да ме държат в плен повече от още една седмица. Не могат да ме задържат. Това е краят за семейство Шрусбъри: те още не го знаят, но всеки момент ще бъдат унищожени. Лордовете от Север ще дойдат да ме отведат с Норфолк начело. Датата е уговорена – ще бъде шести октомври – и аз ще отброявам дните на царуването си от тази дата. Ние ще бъдем готови: аз съм готова сега. Тогава моите тъмничари ще станат мои затворници, и аз ще се отнасям с тях, както пожелая.
В момента Норфолк сигурно призовава арендаторите си: хиляди ще откликнат на неговия призив. Лордовете от Севера ще съберат голямата си армия. Всичко, което семейство Шрусбъри постигат, като ме довеждат тук, в най-окаяната си тъмница, е че ме затварят на място, където може лесно да бъда открита. Всички знаят, че ме държат в Тътбъри, всички знаят пътя до замъка. Армията на Севера ще дойде да ме спаси след броени седмици, и двамата Шрусбъри могат да избират дали да умрат, като отбраняват мръсния си замък, или да ми го предадат. Усмихвам се при мисълта за това. Те ще дойдат при мен и ще ме помолят да им простя и да си спомня, че винаги са се отнасяли любезно с мен.
Към самия граф изпитвам уважение: всеки би му се възхитил; и доста харесвам Бес: тя е добросърдечна жена, макар и много вулгарна. Но това ще доведе до техния край, може би до тяхната смърт. Всеки, който застане на пътя ми, между мен и свободата ми, ще трябва да умре. Уреченият ден е шести октомври и те трябва да бъдат готови, както съм готова аз: за победа или за смърт.
Не аз избрах този път. Аз дойдох при Елизабет в нужда, като родственица, молеща я за помощ. Тя се отнесе с мен като с враг и сега се отнася към собствените си лордове и собствения си братовчед като към врагове. Всеки, който мисли, че тя е велика кралица, би трябвало да отбележи следното: в своя триумф тя беше мнителна и не прояви великодушие и щедрост. Когато е в опасност, тя бива завладяна от паника. Тя ме докара до отчаяние, а тях тласна към бунт. Няма да има кого друг да вини, освен себе си, когато щурмуват замъка й, хвърлят я в Тауър и я изпратят на ешафода, на който умря майка й. Тя и върховният й съветник Сесил имат такива мнителни, озлобени умове, че са си представяли собствения си провал, и така го предизвикаха. Както постъпват винаги страхливите и мнителни хора: те си представяха най-лошото и го превърнаха в реалност.
Имам писмо от посланика си, епископът на Рос, Джон Лесли, който е в Лондон и следи как се руши властта на Елизабет. Намерих го затъкнато в седлото си, когато яхнахме припряно конете си, за да потеглим към Тътбъри. Дори в ужасеното бързане да стигнем от Уингфийлд до замъка Тътбъри някой предан човек е имал време да ми услужи. Дори конярите на Шрусбъри вече са на моя страна. Бес и съпругът й са жертва на предателство в собственото си домакинство. Домът е пълен с шпиони, добре платени с испанско злато, които очакват да ми служат. Бележката на Лесли, набързо надраскана на смесица от френски и шифрован език, ми съобщава за паника в Лондон, за това, че Елизабет е обезумяла от страх заради получаваните на всеки час съобщения за бунтове, които избухват из цялата страна.
На лордовете от Севера е заповядано да се явят при Елизабет в Лондон под страх от смъртно наказание, а те не се подчиниха на нареждането й. Те свикват хората си и веднага щом съберат армия, ще дойдат да ви отведат. Потвърдиха, че уреченият ден е шести октомври. Бъдете готова.
Норфолк също е готов. Той не се подчини на нареждането й да се яви в двора, и избяга в дома си, Кенингхол, в Норфолк, за да събере армията си. Цяла източна Англия ще се отзове на призива му да го последва в поход.
Дворът преустанови пътуването си и се втурна обратно към Лондон: сега подготвят замъка Уиндзор за обсада. Свикват въоръжените отряди да отбраняват Лондон, но те не могат да бъдат събрани и въоръжени навреме. Половината граждани укриват имуществото си и бягат от централната част на града. Нощем всичко е пусто, навсякъде владее страхът. След броени седмици испанците ще стоварят на суша армия от Ниските земи, за да защитава вашата кауза, а чрез своя банкер Ридолфи изпратиха злато, което предадох на Норфолк, за да плати на вашите войници.
Победата ще бъде наша, това е въпрос на броени седмици.
Рос
Смачквам писмото и го пъхам в джоба си. Ще го изгоря веднага щом спрем за вечеря. Яздя с ръце, отпуснати върху юздите, почти без да усещам коня под себе си. Мислено си представям Елизабет, моята братовчедка, как се втурва към замъка Уиндзор, оглежда придворните си и вижда във всяко лице прекалено ентусиазираната усмивка на предателството. Знам как е, сама съм го виждала. Тя ще почувства, както почувствах аз в Холируд, че няма никой, на когото може да се довери; ще разбере, както разбрах аз в Дънбар, че подкрепата за нея пресъхва и че нейните последователи й обещават верността си в същия миг, когато я изоставят. Сега тя знае, че дори Дъдли, нейният приятел от детинство и неин любим от години, е заговорничил с Норфолк да ме спаси. Собственият й любим, собственият й братовчед, и всички лордове от Частния й съвет, до един са на моя страна. Всички лордове в нейния двор искат да ме видят освободена. Обикновените хора са ми предани от все сърце и душа. Тя е напълно предадена. Когато се възкачи на престола, я наричаха „нашата Елизабет“, а сега тя изгуби обичта им.
Мисля си за Шрусбъри, който язди мрачно до мен, как бърза напред, за да ме повдигне и да ми помогне да сляза от седлото, за тихата наслада, която изпитва, когато е в моята компания на вечеря, за дребните му подаръци и неизменната му вежливост. Той е положил клетва като неин васал, но аз го спечелих на своя страна. Спечелих на своя страна всеки лорд в Англия. Знам това. Виждам го в Шрусбъри и във всеки мъж в домакинството на Бес. Всички те копнеят да ме освободят.
Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Бес
Половината неща, от които имаме нужда, са оставени в Уингфийлд, и по никакъв начин не мога да купя пресни зеленчуци в кръг от двайсет мили. Запасите в околността са изчерпани, а мъжете избягаха, за да се присъединят към армията на Севера, която се събира в Бранспат под командването на графа на Уестморланд, като се кълне във вярност на шотландската кралица и обявява свещена война в името на Римокатолическата църква. Страната вече се готви за война, а когато изпращам управителя си на пазара, той казва, че не искат да му продадат нищо: чувства се така, сякаш самият той е врагът.
Ужасяващо е да се помисли, че там, в пустошта на Севера, има земевладелци, дребни дворяни и лордове, които свикват арендаторите си, събират приятелите си, въоръжават последователите си и им нареждат да тръгнат в поход под знамето с петте рани на Христа, за да ме намерят, да дойдат в дома ми, да освободят моята пленница. Нощем се будя при най-лекия шум, денем непрекъснато се качвам до стената на замъка, за да се загледам към пътя, непрекъснато ми се привижда облак прах и си мисля, че се задават.
През целия си живот съм живяла като дискретна жена, в добри отношения със съседите си, добър земевладелец по отношение на арендаторите си, справедлив работодател. Сега се оказвам скарана със собствените си хора. Не знам кой е таен враг, не знам кои са готови да освободят кралицата, ако могат, кои биха се изправили срещу мен, ако смееха. Това ме кара да се чувствам като чужденка на собствената си земя, като новодошла в собствената си страна. Хората, които смятам за свои приятели и ближни, може да са на другата страна, може да са против мен, може дори да са мои врагове. Моите приятели, дори моите родственици, може да вдигнат оръжие срещу мен, може да видят в мое лице изменница срещу истинската кралица, моята пленница.
Самата тя е скромна и сдържана, като послушница в манастир, която крие в ръкава си план за бягство, и съпругът ми наивно отбелязва пред мен:
– Слава Богу, че не се е опитала да се освободи. Поне не знае нищо за бунта.
За първи път в брачния си живот аз го поглеждам и си помислям: „Глупак.“
Лош момент е този, в който една съпруга помисли, че съпругът й е глупак. Имала съм четирима съпрузи и съм имала лоши моменти с всички тях; но никога преди не съм била омъжена за човек, чиято глупост може да ми струва къщите и богатството ми.
Не мога да го понеса. Нощем се будя и ми идва да заплача при мисълта за това. Никоя изневяра не може да е по-ужасна. Дори когато най-красивата жена в християнския свят е под моя покрив, аз се улавям, че мисля повече за това дали съпругът ми може да изгуби състоянието ми, отколкото дали може да разбие сърцето ми. Сърцето на една жена може да оздравее, или да омекне, или да закоравее. Но загубиш ли веднъж собствения си дом, е трудно да си го върнеш отново. Ако кралица Елизабет ни отнеме Чатсуърт, за да накаже съпруга ми за неговата измяна, знам, че никога повече кракът ми няма да стъпи там.
Много хубаво от негова страна – да заговорничи срещу Сесил подобно на дете с палави приятелчета, много хубаво, че си затваря очите пред шотландската кралица и писмата, които тя получава непрекъснато. Много хубаво – да се наслаждава на компанията на жена, достатъчно млада да му бъде дъщеря, при това – неприятелка на кралството; но да стигне толкова далече, че сега дворът да отказва да ни плати дължимото! Те отказват да обсъждат сметките, дори не отговарят на отчетите, които им изпращам. Да стигне толкова далеч, че да е възможно да се усъмнят във верността ни! За нищо ли не мисли? Не гледа ли напред? Не знае ли, че имотите на един предател веднага, без право на обжалване, биват конфискувани в полза на Короната? Нима не знае, че Елизабет би дала собствените си рубини, ако можеше да ми отнеме Чатсуърт? Нима той не й е предоставил оправдание за това с глупавата си непредпазливост с лордовете от Севера? Нима той не е именно глупак? Разточителен глупак? И нима не прахосва наследството ми с такава бързина, както и своето? Децата ми са женени за неговите деца, богатството ми е поверено на неговите грижи: нима ще прахоса всичко на вятъра, защото е лишен от далновидност? Мога ли изобщо някога да му простя за това?
Била съм омъжена преди и мога да разпозная момента, когато един меден месец е приключил, когато една жена вижда обожавания си жених такъв, какъвто е в действителност: обикновен смъртен. Но никога преди не съм изпитвала чувството, че бракът ми е приключил. Никога преди не съм виждала един свой съпруг като глупак и не съм изпитвала желание той да не беше мой господар и повелител, а личността ми и богатството ми да бяха в безопасност, поверени на собствените ми грижи.
Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Джордж
Колкото и дълго да живея, никога няма да забравя тази есен. С всеки паднал лист си отиваше по малко от гордостта ми. Докато дърветата оголяваха, виждах костите на живота си изложени на показ в тъмнината, в студа, без прикриващия блясък на листата. Сгреших. Разбрах погрешно всичко. Сесил е нещо повече от управител, далеч повече. Той е едър земевладелец, той е върховен управник. Той е управител на цяла Англия, а аз не съм нищо повече от беден арендатор, който погрешно е смятал дългия си живот тук, семейния си дом, обичта си към земята, за неотменимо право. Мислех си, че съм земевладелец тук: но откривам, че не притежавам нищо. Утре мога да изгубя всичко. Аз съм обикновен селянин – дори нещо по-малко: аз съм човек, настанил се незаконно на нечия чужда земя.
Мислех си, че ако ние, лордовете на Англия, видим по-добър начин да управляваме тази страна, отколкото вечната готовност на Сесил за война, безкрайната му омраза към всички наследници на Елизабет, вечният му ужас от привидения в сенките, безумния му страх от папистите, тогава бихме могли да го съборим от власт и да станем съветници на кралицата. Мислех си, че можем да й покажем как да се отнесе справедливо с шотландската кралица, да се сприятели с французите и да сключи съюзи с Испания. Мислех, че можем да я научим как да живее като кралица с гордост, а не като узурпаторка, преследвана от страхове. Мислех си, че можем да й вдъхнем такава увереност в правото й да седи на трона, че тя да се омъжи и да роди наследник. Но сгреших. Както услужливо ми казва Бес, допуснах глупава грешка.
Сесил е решен да хвърли в Тауър всички, които са несъгласни с него. Кралицата слуша единствено него и се опасява от предателство там, където е имало само несъгласие. Сега тя отказва да се съветва с когото и да било от лордовете, няма доверие дори на Дъдли. Би обезглавявала дори и сенки, ако можеше. Кой знае каква облага може да извлече Сесил от това? Норфолк е прогонен от двора на собствената си братовчедка, тласнат към бунт; лордовете от Севера се събират по земите си. За мен, до този момент, той запазва единствено позора да бъда лишен от доверие и заменен.
Единствено срама. Единствено този дълбок срам.
Вече не мога да се тревожа от обрата, който приеха събитията. Бес, която е смразяващо студена и изплашена, може да се окаже права и аз да съм бил глупак. Мнението на съпругата ми за мен е още едно оскърбление, което трябва да се науча да приемам в това време на студенина и мрак.
Сесил ми пише кратко, че двама избрани от него лордове ще дойдат да приемат шотландската кралица под свой надзор и да я отведат от мен. После трябва да замина за Лондон, за да се явя на разпит. Не казва нищо повече. Всъщност, защо би трябвало да ми обяснява каквото и да било? Нима върховният управител трябва да дава обяснения на един арендатор? Не, той просто дава заповедите. Ако кралица Елизабет смята, че не може да ми гласува доверие да пазя шотландската кралица, значи е решила, че съм негоден да й служа. Дворът ще разбере какво мисли тя за мен, светът ще узнае какво мисли тя за мен. Това, което ме прорязва чак до сърцето, до моето гордо вярно сърце, е че сега знам какво мисли тя за мен.
Тя мисли лоши неща за мен.
По-страшна от това е една скрита, тайна болка, от която никога не мога да се оплача, която никога не мога да призная пред друга жива душа. Шотландската кралица ще ми бъде отнета. Може да не я видя никога повече.
Може да не я видя никога повече.
Унизен съм от едната кралица, а другата ще ми бъде отнета.
Не мога да повярвам, че изпитвам такова чувство на загуба. Предполагам, че твърде много съм свикнал да бъда неин пазач, да се грижа за безопасността й. Твърде много съм свикнал да се събуждам сутрин и да хвърлям поглед отсреща към онази страна на вътрешния двор, където се намира тя, и да виждам капаците на прозорците й затворени, ако тя още спи, или отворени, ако вече е будна. Свикнал съм да яздя с нея сутрин, да се храня с нея следобед. Започнах толкова много да харесвам пеенето й, това, че обича да играе на карти, радостта й от танцуването, постоянното присъствие на необикновената й красота, че не мога да си представя как ще живея без нея. Не мога да се събудя сутрин и да прекарам деня без нея. Господ ми е свидетел, не мога да прекарам остатъка от живота си без нея.
Не знам как се случи това. Несъмнено не може да съм проявил невярност спрямо Бес, нито спрямо моята кралица, безспорно не съм изменил на верността си нито към моята съпруга, нито към моя монарх, но не мога да се сдържа да не търся шотландската кралица всеки ден. Копнея за нея, когато не я виждам, а когато тя идва – затичала се надолу по стълбите към двора с конюшните, или вървяща бавно към мен, докато слънцето грее зад гърба й, – откривам, че се усмихвам като момче, изпълнен с радост, че я виждам. Нищо повече: невинна радост, че тя идва към мен.
Не мога да се заставя да разбера, че ще дойдат и ще я отведат от мен, и че не трябва да изричам дори една дума на протест. Ще си мълча и те ще я отведат, а аз няма да протестирам.
Те пристигат по пладне: двамата лордове, които ще я отведат от мен, влизат с тропот във вътрешния двор, предшествани от собствените си стражи. Успявам да се усмихна горчиво. Те ще научат колко скъпо е да се поддържат пазачи: да бъдат хранени, и поени, и следени да не вземат подкупи. Ще научат, че тя не може да бъде опазена, каквото и да плащат. Кой мъж би могъл да й устои? Кой мъж би могъл да й откаже правото да излиза на езда веднъж дневно? Кой мъж би могъл да й попречи да се усмихва на пазача си? Каква сила може да попречи на сърцето на един млад войник да се преобърне в гърдите му, когато тя го поздрави?
Отивам да ги посрещна, засрамен от присъствието им, срамувайки се и от мръсния малък вътрешен двор, а после се отдръпвам, когато разпознавам знамената им и виждам мъжете, които Сесил е избрал да ме заместят като пазачи на тази млада жена. Мили Боже, каквото и да ми струва, не мога да я пусна да тръгне с тях. Трябва да откажа.
– Ваша светлост – заеквам: ужасът прави речта ми бавна. Сесил е изпратил Хенри Хейстингс, графа на Хънтингдън, и Уолтър Деверьо, графа на Херефорд, като нейни похитители. Със същия успех можеше да изпрати двама италиански наемни убийци с отровни ръкавици.
– Съжалявам за това, Талбот – казва рязко Хънтингдън, докато слиза от седлото, сумтейки от неудобство. – В Лондон е истински ад. Не може да се предвиди какво ще се случи.
– Истински ад? – повтарям. Мисля бързо дали мога да кажа, че шотландската кралица е болна, или пък да посмея тайно да я изпратя обратно в Уингфийлд. Как мога да я защитя от тях?
– Кралицата се премести в Уиндзор, за да бъде в безопасност, и укрепи замъка като за обсада. Вика всички лордове на Англия да се явят в двора, до един заподозрени в злосторничество. Също и вас. Съжалявам. Трябва да се явите веднага, след като ни помогнете да преместим вашата пленница в Лестършър.
– Пленница? – поглеждам суровото лице на Хейстингс. – В дома ви?
– Тя вече не е гостенка – студено казва Деверьо. – Тя е затворничка. Заподозряна е в планиране на измяна заедно с херцога на Норфолк. Искаме тя да бъде някъде, където можем да я държим изолирана. Затвор.
Оглеждам се към тесния вътрешен двор, към единичната порта с подвижна вертикална решетка, към крепостния ров и единствения път, който води нагоре по хълма.
– По-изолирана от това?
Деверьо се изсмива кратко и казва, почти нечуто:
– За предпочитане – бездънна яма.
– Вашето домакинство се оказа ненадеждно – категорично казва Хейстингс. – Дори и ако вие самият не сте такъв. Нищо не е доказано. Не са дадени никакви показания срещу вас, във всеки случай все още не. Талбот, съжалявам. Не знаем докъде е стигнала покварата. Не можем да кажем кои са предателите. Трябва да бъдем нащрек.
Усещам как топлината нахлува в главата ми и за миг не виждам нищо, толкова силна е яростта ми.
– Никой досега не е поставял под съмнение честта ми. Никога преди. Никой не е поставял под въпрос честта на семейството ми. Не и през всичките петстотин години вярна служба.
– С тези приказки само си губите времето – рязко казва младият Деверьо. – Ще бъдете разпитан под клетва в Лондон. Колко скоро може тя да се приготви да дойде?
– Ще питам Бес – казвам. Не мога да говоря с тях, езикът ми е пресъхнал в устата. Навярно Бес ще знае как можем да ги забавим. Гневът и срамът ми са твърде силни, за да кажа и дума. – Моля, влезте. Отдъхнете си. Ще питам.
