Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 33 страниц)
Август 1569, имението Уингфийлд: Бес
Тайно предадена бележка от Сесил гласи:
Не, не грешите относно намеренията ми, драга Бес. Толкова вероятно е да я поставя на престола на Шотландия, колкото и да насоча оръжие към сърцето на Англия и да унищожа всичко, което обичам.
Всяко разменено между нея и ужасните ни врагове тайно писмо, което попадне в ръцете ми, ме убеждава колко огромна опасност представлява тя. Колко писма ми убягват, знае единствено тя, единствено самият дявол, който я направлява. Очаквайте вести за арестуването й по обвинение в държавна измяна.
С.
Август 1569, имението Уингфийлд: Мери
О, Господи, аз съм глупачка, истинска глупачка, а сега и глупачка с разбито сърце. Аз съм прокълната от звездите, и предадена от приятелите си, и изоставена от моя Бог.
Този нов удар е почти прекалено тежък, за да го понеса. Болката в гърдите ми е толкова силна, че едва мога да стъпвам по земята, усещам я като нож в гърдите си. Сякаш раната на Рицио кърви в собствените ми гърди. Това са моите стигми.
Хамилтън, моят приятел и шпионин в Шотландия, ми пише, за да ми съобщи, че моят полубрат лорд Мъри внезапно се е отметнал от споразумението и сега не желае да ми позволи да се върна. Не изтъква причина, а всъщност не може и да съществува никаква причина, освен малодушие, алчност и вероломство. Англичаните са на косъм да подпишат нашия договор с него, аз вече дадох думата си. Но той внезапно се отдръпна, съвсем в последния момент. Изплашил се е и казва, че не желае да ме приеме обратно в страната. Дано му простят светците! Той е вероломен лъжец; но тази последна жестокост ме изненадва.
Трябваше да знам. Трябваше да съм подготвена за неговото безчестие. Той е узурпатор, който ме прогони от собствения ми трон, копеле, създадено от баща ми в грях. Трябваше да се досетя, че той няма да желае завръщането на своята истинска кралица. Какво мога да направя, освен да го пропъдя и да го изместя, и, възможно най-скоро да го обезглавя?
От шока направо се поболявам. Не мога да сдържа плача си. Лягам си, и в гнева и оскърблението си пиша на Елизабет, че брат ми е лъжлив във всяко отношение, заченат по грешка и в похот, човек, чийто лош произход намира проявлението си в безчестие. После си спомням, че тя също е копеле, заченато в грях, че също заема моя трон, и скъсвам писмото и мъчително, бавно, скалъпвам нещо по-покорно и любящо, и горещо я умолявам, позовавайки се на добротата и на честта й, да защити правата ми като моя посестрима-кралица и като сестра, като единствената жена на света, която може да разбере и да прояви съчувствие към тежкото ми положение.
Мили Боже, дано тя да ме чуе и да разбере, че трябва, в името на небесната светлина, в името на достойнството, да ми помогне. Тя не може да ме остави да бъда съборена от престола си, съборена и принизена до нищожество. Аз съм три пъти кралица! Аз съм нейна родна братовчедка! Нима трябва да свърша живота си под домашен арест, изтормозена от мъка и изнемощяла от плач?
Отпивам малка глътка ейл от чашата до леглото ми. Опитвам се да се успокоя: това не може да бъде – не може да бъде. Бог ме е избрал и ме е призовал да бъда кралица: не мога да бъда победена. Позвънявам, за да повикам Мери Сетън.
– Поседете с мен – казвам, когато тя идва. – За мен това е дълга нощ. Враговете ми работят срещу мен, а приятелите ми не правят нищо. Трябва да напиша писмо.
Тя сяда на ниско столче до огнището и увива раменете си с шал. Готова е да стои при мен толкова време, колкото имам нужда. Като сядам в леглото си, въпреки болката в гърдите си, пиша отново, като използвам нашия специален шифър, за да подтикна годеника си, херцога, да каже на Елизабет, че сме се разбрали да се оженим, и че всички лордове в нейния двор подкрепят този годеж. Пиша мило и нежно, подтиквайки го да бъде смел пред това преобръщане на съдбата ни. Никога не говоря за собственото си благополучие: винаги говоря за „нас“.
Стига само той да прояви твърдост, ние ще постигнем своето. Стига само да успее да убеди Елизабет да подкрепи този брак и да подкрепи нас, тогава договорът все пак ще бъде подписан. На Мъри може и да не му харесва завръщането ми, особено със силен съпруг до мен – но не може да откаже, стига само Елизабет да покаже приятелско отношение към мен. Мили Боже, само ако тя изпълни дълга си и се отнесе като добра сродница с Томас Хауърд, ако се отнесе като добра братовчедка с мен, тогава ще бъда върната на трона си и нашите злочестини ще свършат. Мили Боже, как е възможно тя да не постъпи с мен така, както е редно? Всеки монарх в Европа би протегнал ръка да ме спаси. Защо не и тя?
И тогава пиша на единствения човек на света, комуто имам доверие:
Ботуел,
Ела, моля те, умолявам те, ела.
Мари
Септември 1569, имението Уингфийлд: Джордж
Точно когато си имам достатъчно грижи – шотландската кралица се е поболяла от мъка, а от двора не идва никакво обяснение; писмата ми остават без отговор, защото дворът пътува и моят пратеник трябва да обикаля из половин Англия, за да ги открие, а после му казват, че днес кралицата не се занимава с делови въпроси, но той може да почака – насред всичко това моят управител идва при мен с мрачно лице и казва, че падежната дата на един дълг, който влача от години, сега е изтекла и трябва да платя две хиляди лири до деня на свети Михаил.
– Ами добре, де, платете го! – казвам нетърпеливо. Хванал ме е на път за конюшнята и не съм в настроение да се бавя.
– Точно затова дойдох при вас, милорд – казва той смутено. – Тук в хранилището за пари и скъпоценности в Уингфийлд няма достатъчно средства.
– Добре тогава, пратете човек до някое от другите имения – казвам. – Там трябва да има пари.
Той поклаща глава.
– Нямат ли?
– Тази година имаше доста разноски – казва той тактично. Не казва нищо повече, но това е все същата стара песен, която ми пее Бес – разноските около кралицата и фактът, че от двора никога не ни възстановяват разходите.
– Не можем ли да удължим срока за изплащането на дълга с още една година? Просто да ни дадат временна отсрочка? – питам. – Докато се върнем отново към нормалния си начин на живот?
Той се поколебава:
– Опитах се. Условията са по-лоши, ще плащаме по-висока лихва, но може да се направи. Искат гората по южния бряг на реката като гаранция.
– Тогава го направете – решавам бързо. Не мога да се затормозявам с делови въпроси, а това е временно затруднение, докато кралицата ни изплати каквото ни дължи. – Продължете срока за изплащането на дълга с още една година.
Септември 1569, имението Уингфийлд: Бес
Имам писмо от сина си Хенри, проницателен наблюдател, който ми докладва. Дворът е на лятно пътуване, което, изглежда, се е превърнало в кошмарно пътешествие, изпълнено с подозрения и капани. Летата бяха връхната точка в дворцовата година, когато всички бяхме млади, щастливи и влюбени, и ходехме на лов всеки ден и на танци – всяка вечер. Страховете ни развалиха всичко, ние сами унищожихме радостите си, не е нужно враговете ни да правят нищо. Не е нужно никой отвъд границите на страната ни да ни заплашва с унищожение: ние вече се ужасяваме от собствените си сенки.
Дворецът Тичфийлд,
Хампшир
Скъпа мамо,
Кралицата отдавна подозираше съществуването на някакво споразумение между Норфолк и шотландската кралица и милорд Робърт току-що призна това от тяхно име.
Херцогът, Томас Хауърд, вече отхвърли бъдещата си невеста и годежа си с нея, а после избяга надалеч от Нейно Величество, без позволение, и всичко е в безпорядък. Всички казват, че е заминал да събере армия, за да спаси другата кралица от пленничеството й при вас. Лорд Робърт казва, че една армия, събрана от него и предвождана от нея, ще бъде непобедима, тъй като никой няма да вдигне оръжие срещу кралица Мери. Казва, че, изправена срещу Норфолк и папистите в Англия, Елизабет не може да победи и ще бъдем унищожени.
Лорд Робърт ми нарежда да Ви кажа да помолите шотландската кралица да пише на своята братовчедка, да признае за годежа и да й поиска прошка. Казва, че тя трябва също така да пише на херцога и да му нареди да се върне в двора, за да се изправи пред кралицата. Нейно Величество е разярена – както всички знаехме, че ще бъде, – но без Норфолк няма кой да й обясни, че този брак е добро разрешение. Лорд Робърт казва, че Норфолк трябва да се изправи смело пред нашата кралица, да се справи с гнева й, да се ожени за шотландската кралица и да я отведе у дома в Шотландия.
Мамо, трябва да кажа, че всички тук много се страхуват това да не е началото на всеобщ бунт в подкрепа на вашата гостенка. Умолявам Ви да се погрижите за собствената си безопасност. Има твърде голяма вероятност срещу Вас да тръгне армия, за да я спаси. Гилбърт и аз молим да ни позволят да дойдем у дома при Вас и негова светлост баща ни, и да помогнем при защитата.
Оставам Ваш покорен син,Хенри
В набързо надраскан послепис Робърт Дъдли е добавил:
Кралицата е извън себе си от гняв заради това, което прилича на заговор на собствените й двама братовчеди срещу нея. Бес, трябва да убедите Вашата кралица да успокои Елизабет, преди тя да се разстрои сериозно, а всички ние да бъдем заподозрени в държавна измяна.
Винаги Ваш,
Дъдли
Бес, изгорете това. Навсякъде има шпиони. Понякога се страхувам дори за собствената си безопасност.
Отивам в покоите на кралицата в западния край на двореца и я откривам да слуша музика. Наела е нов свирач на лютня, който наскоро се присъедини към домакинството, създавайки ми допълнителни разноски, и той й свири и пее. Музиката е прекрасна, което би трябвало да ме утеши донякъде за постелята, храната и заплащането, които трябва да осигуря за него, двамата му слуги и двата коня.
Когато вижда лицето ми, тя му кимва да замлъкне.
– Лейди Шрусбъри?
– Лоши вести от двора – казвам дръзко. И ето! Виждам го! Бърз проблясък, мярнал се по лицето й, и скрил се на мига, като пламъче на фенер в изпълнена със сенки стая. Тя очаква нещо, чака нещо да се случи. Наистина има заговор, и Дъдли греши, ако мисли, че е невинна, а Сесил с право предупреждава кралицата. Мили Боже, ами ако тя готви война срещу нас?
Усмивката, която тя ми отправя, е напълно спокойна.
– Наистина, съжалявам да го чуя. Кажете ми, добре ли е нейна светлост кралицата?
– Тя научи за предложението за годеж, отправено ви от херцога на Норфолк – казвам безцеремонно. – И е много разстроена, че той се е сгодил, без да се посъветва с нея.
Тя повдига вежди и пита учудено:
– Все още ли не го е направил?
– Не – казвам кратко. – А когато тя му поискала обяснение, той напуснал двора без позволение.
Тя свежда очи, сякаш в знак на съжаление, а след това отново вдига поглед:
– Той е заминал? Далече ли?
Прехапвам устна, подразнена от тази преструвка, която за нея може и да е забавна, но не е весела за мен.
– Робърт Дъдли предлага да пишете на кралицата и да обясните за годежа, а после да пишете на херцога и да го убедите да се върне в двора и да успокои своята кралица и братовчедка.
Тя вдига лице и ми се усмихва.
– Непременно ще приема съвета на Робърт Дъдли – казва тя мило. – Но негова светлост херцогът, Томас Хауърд, ще направи каквото смята за най-добре. Аз не мога да му нареждам. Аз съм негова годеница, негова бъдеща съпруга, не негова господарка. Аз не съм съпруга, която вярва, че трябва да управлява семейството. Неговата кралица е тази, която трябва да му нарежда: аз не мога. Тя не му ли нарежда да се върне в двора?
– Тя му нарежда, но той не отива – казвам рязко. – И неговото отсъствие от двора прилича на признание за вина. В следващия миг ще кажат, че е избягал, за да свика армия.
Виждам го отново, макар че ресниците й изпърхват и се спускат, за да скрият онова бързо проблясване на надежда. Значи това иска тя. Иска война, в самото сърце на нашия двор, в самото сърце на страната ни. Дъдли греши; а Сесил е напълно прав да се страхува от нея. Мили Боже, осигурявам подслон и грижи на неприятел, който ще унищожи всички ни. Тя се надява, че Норфолк ще поведе бунт. Проклета да е, тя ще разруши мира на Англия, за да си осигури съпруг и трон.
– Дори не си го помисляйте – предупреждавам я безцеремонно. – Томас Хауърд никога няма да събере армия срещу Елизабет. Каквото и да ви е писал, каквото и да ви е казал някой, каквото и да си мечтаете: не го и помисляйте. Той никога не би повел армия срещу кралицата, и никой не би го последвал срещу нея.
Говоря много решително, но мисля, че тя долавя страха в гласа ми. Истината е, че цял Норфолк и по-голямата част от източна Англия ще откликнат на призива на херцога, независимо каква е каузата му, а целият север е с твърди папистки убеждения и предан на кралицата-папистка. Но красивото й лице е непроницаемо. Не мога да разбера какво си мисли, когато ми се усмихва.
– Пази Боже – промърморва тя набожно.
– И, ваша светлост – казвам по-нежно, сякаш тя е моя дъщеря, която си няма кой да й даде добри съвети, и разбира погрешно силите, които са се събрали срещу нея. – Трябва да разчитате на кралицата да ви върне на трона. Ако всичко върви добре, кралицата ще се справи с възраженията на шотландците и ще ви върне на трона. Споразумението е почти изготвено. Тогава можете да се омъжите за херцога. Защо не уверите кралицата в предаността си сега, и не изчакате да ви изпрати обратно в Шотландия? Близо сте до връщането си на трона. Не се излагайте на риск.
Тя разтваря широко очи:
– Наистина ли мислите, че тя ще ме изпрати обратно съвсем безпрепятствено?
– Сигурна съм в това – лъжа аз. После се спирам. В тъмния й доверчив поглед има нещо, което ме кара да се поколебая дали да излъжа. – Така мисля, а и във всеки случай, благородниците ще настоят за това.
– Дори ако се омъжа за братовчед й и го направя крал?
– Така смятам.
– Мога ли да й се доверя?
Разбира се, че не.
– Можете.
– Въпреки предателството на моя полубрат?
Не знаех, че получава новини от Шотландия, но не съм изненадана.
– Ако кралицата ви подкрепи, той не може да се изправи срещу вас – казвам. – Така че би трябвало да й пишете и да й обещаете преданото си приятелство.
– А сега секретарят Сесил иска ли да бъда върната на трона си в Шотландия? – пита тя със сладък гласец.
Чувствам се неловко, и знам, че ми личи.
– Кралицата ще реши – казвам немощно.
– Надявам се – казва тя. – Заради себе си, заради всички ни. Защото, Бес, не мислите ли и вие, като вашия приятел Робърт Дъдли, че тя трябваше да ми осигури армия и да ме изпрати обратно в Шотландия веднага щом пристигнах? Не мислите ли, че беше редно тя да удържи обещанието си към мен веднага? Не мислите ли, че беше редно тя веднага да защити един монарх като нея? Една кралица като нея?
Толкова съм смутена, че не казвам нищо. Чувствам се разкъсвана. Тя има право да бъде върната в Шотландия, Бог знае, че тя има право да бъде обявена за наследница на трона на Англия. Тя е млада жена, почти без приятели, и аз не мога да не й съчувствам. Но тя планира нещо, знам това. Тя кара Норфолк да танцува по нейната свирка, и на какъв ли танц го е научила? Тя е привлякла Робърт Дъдли в своя кръг, а повечето придворни на кралицата потропват с крака в такт с нейната песен. Колко ли танцьори учат нейните стъпки? Какво ли е следващото движение, което е измислила за всички ни? Мили Боже, тя ме кара да се страхувам толкова много за себе си и за имотите си. Един Господ знае какво намират в нея мъжете.
Септември 1569, имението Уингфийлд: Джордж
Аз съм един от най-видните мъже в Англия: кой би дръзнал да ме обвини? Какво ще дръзнат да кажат за мен? Че съм изменил на дълга си? Че съм заговорничил срещу собствената си кралица? Срещу собствената си страна? Нима ще бъда хвърлен в Тауър и обвинен? Нима ще бъда изправен пред ново разследване, не като съдия, а като затворник? Дали смятат да ме изправят на съд? Дали ще скалъпят показания против мен? Дали ще ми покажат дибата и ще ми кажат, че ще бъде по-добре за мен, ако подпиша някакъв документ сега?
Извън дома ми се случват ужасни неща, сам Господ е свидетел за това: поличби и знамения за лоши дни. Някаква жена близо до Чатсуърт родила теле; в Дерби видели кървавочервена луна. Светът ще бъде обърнат надолу с главата и бащи на семейства, мъже на честта, ще бъдат опозорени. Не мога да го понеса. Изтичвам да намеря Бес и да й занеса писмото, това проклето оскърбително писмо от Сесил, което стискам в ръка. Разярен съм.
– Предаден съм! Заподозрян съм! Как би могъл той да си помисли това за мен? Дори да е го е помислил, как се осмелява да го каже? Как се осмелява да ми го напише? – Нахълтвам в пералното помещение в Уингфийлд, където тя стои спокойно, заобиколена от чаршафи, с десетки слугини около нея, заедно с които кърпи чаршафите.
Тя ми отправя един хладен поглед, изправя се и ме изблъсква от помещението до галерията отвън. Картини в красиви рамки, изобразяващи безименни светци и ангели, ни се усмихват отвисоко, сякаш изобщо не се смущават, че покойният съпруг на Бес внезапно ги е изтръгнал от украсите на олтарите, за да се превърнат в безименни усмихнати лица в нашата галерия. Аз ще бъда като тях, зная го: ще бъда отстранен, изрязан от рамката си, и никой няма да знае кой съм.
– Бес – изричам сломено. Идва ми да заплача, чувствам се слаб като дете. – Кралицата…
– Коя кралица? – пита тя бързо. Хвърля поглед през прозореца към терасата, където шотландската кралица се разхожда с кученцето си, сред блясъка на късното лятно слънце. – Нашата кралица ли?
– Не, не, кралица Елизабет. – Дори не забелязвам силата на онова, което току-що изрекохме. Ние ставаме предатели в сърцата си, без дори да го осъзнаваме. – Мили Боже! Не! Не тя! Не нашата кралица: кралица Елизабет! Кралица Елизабет знае всичко за годежа!
Очите на Бес се присвиват:
– Откъде знаеш?
– Сесил казва, че Дъдли й е съобщил. Трябва да е мислел, че тя ще го приеме.
– Тя не го ли приема?
– Издала е заповед за арестуването на Норфолк – казвам, стиснал писмото. – Сесил ми пише. Норфолк – братовчедът на самата кралица, най-великият лорд на Англия, първият херцог в страната – е обвинен в държавна измяна. Избягал е в Кенингхол да събере армия, съставена от арендатори на земите му, и да потегли към Лондон. Сесил казва, че това е… това е…
Не мога да си поема дъх. Безмълвно махвам с ръка към писмото. Тя слага длан върху ръката ми над лакътя.
– Какво казва Сесил?
Изричам задавено думите.
– Той казва, че годежът на херцога е част от изменнически заговор, подготвен от северните лордове, за да спасят кралицата. И ние… и ние…
Бес побелява като салфетката в ръката си.
– Годежът не е бил част от заговор – казва тя бързо. – Всички останали лордове знаеха така добре, както и ние…
– Измяна. Кралицата нарича това изменнически заговор. Норфолк е заподозрян. Трокмортън е арестуван. Трокмортън! Пемброук, Лъмли и дори Аръндел са принудени да стоят в двора, не им позволяват да се приберат у дома, не им е позволено да се отдалечават на повече от двайсет и пет мили от двора, където и да е този двор. Заподозрени в държавна измяна! На Уестморланд и Нортъмбърланд е наредено да заминат за Лондон веднага, под страх от…
Тя леко подсвирва през зъби, като жена, която вика кокошките си, и прави няколко крачки из стаята, сякаш се готви да свали картините от стените и да ги скрие в сейф.
– А ние?
– Бог знае какво ще стане с нас. Но половината двор е под подозрение, всички лордове… всичките ми приятели, родствениците ми… тя не може да повдигне обвинения срещу всички ни… Не може да ме заподозре!
Тя разтърсва глава, като зашеметен вол, ударен с чук.
– А ние? – настоява тя, сякаш не може да мисли за нищо друго.
– Тя е призовала целия Северен Съвет, под страх от смъртно наказание, да се яви в двора. Подозира дори графа на Съсекс. Съсекс! Казва, че лично ще го разпита. Кълне се, че той ще й каже в лицето какво планират графовете от Севера. Сесил казва, че всеки, който дори само говори с шотландската кралица, е предател! Казва, че всеки, който я съжалява, е изменник. Но това важи за всички. Всички мислим, че е редно кралицата да бъде върната на…
– А ние? – повтаря тя шепнешком.
Едва мога да се заставя да го изрека:
– Трябва да отведем кралица Мери обратно в Тътбъри. Такива са заповедите на кралицата. Тя смята, че не може да ни се има доверие да я държим тук. Казва, че сме ненадеждни. Подозира ме. – Думите ми причиняват болка още докато ги изричам. – Подозира мен. Мен.
– В какво?
Думите й са като нож. Дори не я поправям заради неправилния изговор. Вече нямам желание да подобрявам нещо у нея.
– Сесил пише, че знаят за срещата й с лордовете от Севера. Знаят, че те са дошли и са вечеряли с нас и са останали да пренощуват. Посещението им не е било разрешено и сега той ми казва, че не е бивало да ги пускаме да влязат. Казва, че съм виновен в небрежност, ако не и в по-лоши неща. Осмелява се да ми каже подобно нещо. Казва, че знае, че съм й предавал писмата на Норфолк и съм предавал на Норфолк писмата от нея. Казва, че не е бивало да го правя. Почти ме обвинява, че съм бил изключително близък с Норфолк, почти ме обвинява, че заговорнича с Норфолк и с лордовете от Севера за освобождаването на шотландската кралица. Нарича ги предатели, обречени на смърт, и казва, че съм се съюзил с тях.
Бес изсъсква леко, като змия.
– Той почти заявява, че съм виновен в държавна измяна.
Ужасната дума пада между нас като стоварваща се брадва.
Тя поклаща глава:
– Не. Той не може да каже, че не сме му служили. Беше му казано. Той знаеше всичко, което ставаше. Никога не сме й предавали писмо, което той да не е видял. Тя никога не е говорила с някого, без ние да съобщим на Сесил за това.
Толкова бързам да призная грешките си, че не чувам какво ми казва тя.
– Но, Бес, ти не знаеш. Имаше заговор. Имазаговор. Не срещу кралицата, да пази Господ. А срещу Сесил. Норфолк и ние, останалите лордове, се обединихме срещу Сесил. – Толкова съм объркан, че чувам как гласът ми трепери, и не мога да го овладея. – Това нямаше нищо общо с шотландската кралица. Ставаше дума за свалянето на Сесил. Те се обърнаха към мен, и аз се заклех да действам заедно с тях. Казах, че ще се съюзя с тях за свалянето на Сесил. Уестморланд и Нортъмбърланд ме поканиха да се присъединя към тях. Съгласих се. Казах, че Сесил трябва да бъде усмирен.
Острите й тъмни очи се приковават обвиняващо върху лицето ми:
– Заговорничил си срещу Сесил! – възкликва тя. – Ти не ми каза…
– Знаеш, че не храня към него приятелски чувства…
– Можеш да го обичаш или да го мразиш, но не ми казвай, че си се включил в заговор срещу него!
– Ти не разбираш… – Звуча неубедително, дори в собствените си уши.
– Знам, че един човек управлява Англия, един човек съветва кралицата, и този човек е Сесил. Знам, че за да бъдем ние с теб в безопасност, той не трябва никога да се усъмнява в нашата преданост към кралицата и към него.
Преглъщам на сухо. Идва ми да повърна:
– Ние, старите благородници…
– Петли на торище – казва тя, служейки си с мръсен език, подобаващ на фермерска дъщеря, каквато е всъщност. – Стари петли на старо торище.
– Ние, старите благородници, истинските лордове на Англия, смятаме, че Сесил превишава правата си. Редно е ние да съветваме кралицата.
– Като направите така, че Северът да се вдигне на оръжие срещу нея? Като вдигнете на бунт източните графства, предвождани от Норфолк? Като призовете папистите на бунт? Като унищожите сигурността и мира на кралството?
– Не, не – казвам припряно. – Планът никога не е бил такъв. Никога не са ми говорили нищо за това. Искахме да поставим Сесил на мястото, където би трябвало да бъде: управител на кралицата, не неин главен съветник, не главен дворцов канцлер. Тя би трябвало да се вслушва в братовчед си, би трябвало да се вслушва в нас, би трябвало да бъде напътствана от нас, лордовете, перовете на кралството, естествените определени от Бог водачи, мъжете, които Бог е определил да управляват…
Бес тропва гневно с крак:
– Ти ни съсипа с това безразсъдство – изсъсква ми тя, пискливо като мишка. – Кълна се в Бога, милорд, вие преценихте възможно най-зле. Вие прекалихте. Вие може и да сте в състояние да посочите разликата между това да подкрепяте Хауърд и това да нападате Сесил, но Сесил няма да може да я види. Той ще втъче тези единични нишки в едно дебело въже от интриги и заговори и с него ще обеси всички ви заедно.
– Не можеш да бъдеш сигурна в това.
Тя отмята глава назад:
– Разбира се, че съм сигурна. Всеки с някакъв здрав разум щеше да го знае! Познавам го. Знам как мисли. Той е единственият човек, който знае каква може да бъде Англия, който прави плановете за тази страна. Той е единственият, който мисли не за старите времена, а за бъдещето; който гледа напред, а не назад. Той направлява кралицата денонощно. Кой може да е такъв глупак, та да помисли, че кралицата някога би тръгнала против него? Тя никога не го е правила! Никога не е вървяла против съветите му! Тя е изцяло зависима от него. Сесил е този, който управлява. Тя седи на трона, но властта е в ръцете на Сесил.
– Именно! – вмятам аз. – Той е всемогъщ.
– Чуваш ли се какво казваш? Да! Помисли! Ти сам го казваш. Той е всемогъщ. Следователно е твърде могъщ, за да можете ти и онези глупаци да го свалите от власт. Дори и да действате заедно. А ако мисли, че сте против него, той ще ви унищожи. Ще разкаже на кралицата дълга история, пълна с измислици, и ще обеси северните лордове заради държавната измяна, каквато е подготвянето на бунт, ще накаже Норфолк за измяната, извършена чрез този годеж, а теб ще хвърли завинаги в Тауър за това, че си участвал и в двете.
– Не знаех нищо за което и да е от двете. Присъединих се единствено към желанието да видя Сесил унижен. Единственото, което казах, беше, че ги подкрепям за свалянето на Сесил от власт.
– Разговаря ли с лордовете от Севера за женитбата на херцога на Норфолк с шотландската кралица? – пита настойчиво тя, така страстно, както една съпруга би принуждавала съпруга си да признае, че има тайна любовница. – Когато ни гостуваха онази вечер? Съгласи ли се с тях, че това ще бъде много хубаво за Норфолк, и за самите вас, и лошо за Сесил? Каза ли, че ще бъде добре за нея да заеме престола си в Шотландия с него като свой съпруг? Съгласи ли се, че кралицата не е знаела за това? Каза ли нещо подобно?
– Да – признавам, неохотно като неверен съпруг. – Да, мисля, че може и да съм.
Тя хвърля на пода салфетката заедно с конеца и иглата. Никога преди не съм я виждал да проявява небрежност към работата си.
– В такъв случай си ни унищожил – казва тя. – Няма нужда Сесил да сглобява всичко в един заговор. Всъщност, всичко това са различни нишки от един и същи заговор. Ти си й предавал писмата от Норфолк, позволил си й да се срещне с лордовете от Север, говорил си с тях за женитбата, и си се съгласил да участваш с тях в заговор срещу съветника на кралицата и срещу неговата политика.
– По какъв друг начин трябваше да постъпя? – изкрещявам аз в страха си. – Аз съм за Англия! Старата Англия, каквато беше тя преди. Моята страна, старата ми страна! Не искам Сесиловата Англия. Искам онази Англия от времето на баща ми! Какво друго би трябвало да сторя, освен да сваля Сесил от власт?
Лицето, което тя обръща към мен, е като камък, ако камъкът можеше да бъде озлобен:
– Трябваше да опазиш мен и богатството ми в безопасност – казва тя; гласът й трепери. – Когато дойдох при теб, ти донесох добро състояние, голямо състояние, и чрез брака ни то стана твое, изцяло твое. Една съпруга не може да притежава нищо на свое име. Една съпруга трябва да повери своето богатство на съпруга си. Аз ти поверих моето. Вярвах ти, че ще го опазиш. Когато се оженихме, всичките ми имоти станаха твои, единственото, което ми даваш, е сумата, която ми отпускаш като на своя съпруга. Поверих ти богатството си, къщите си, земите си, делата си. Дадох ти ги, за да ги опазиш за мен и децата ми. Това е всичко, което исках от теб. Да опазиш мен и богатството ми в безопасност. Аз съм жена, издигнала се сама, благодарение на собствените си усилия. Ти обеща да опазиш богатството ми.
– Отново ще получиш изцяло контрол върху него – заричам се. Обзема ме гняв срещу нея, задето все още може да мисли за пари в момент като този. – Ще се освободя от тази сянка върху името си. Ще изчистя името си и името на дома си. А ти отново ще си върнеш собствеността върху своите богатства. Ще си живееш отделно в собствената си скъпоценна къща и ще броиш скъпоценните си монети. И ще съжалявате, мадам, че вие и вашият голям приятел Сесил изобщо сте се усъмнили в мен.
Лицето й веднага се сгърчва:
– О, не казвайте това, не го казвайте – прошепва тя. Идва при мен и когато усещам аромата на косите й и докосването на ръката й, аз разтварям обятията си и тя се хвърля в тях, притиска се плътно до мен, и плаче, притисната към гърдите ми – в крайна сметка си е просто една слаба жена.
– Хайде – казвам. – Хайде, хайде, успокой се. – Понякога искам твърде много от нея. Тя е само жена и понякога има странни страховити фантазии. Не може да мисли ясно като мъж, и не е образована и начетена. Тя е само жена: всеки знае, че жените не притежават стабилен ум. Би трябвало да я закрилям от по-сложния свят на двора, а не да се оплаквам, че тя не притежава разбирането, което може да прояви един мъж. Милвам меките й коси и чувствам как любовта ми към нея се надига от вътрешностите към сърцето ми.
– Ще отида в Лондон – обещавам й тихо. – Ще отведа теб и кралицата в Тътбъри, и веднага щом новият й пазач пристигне, за да ме замести, ще замина за Лондон и ще кажа лично на кралицата, че не знам нищо за никакъв заговор. Не съм виновен в никакъв заговор. Всички знаеха това, което знаех аз. Ще й кажа, че всичко, което някога съм правил, е било да се моля за възстановяването на Англия, каквато беше по времето на нейния баща. Англия на Хенри, а не Англия на Сесил.
– И без друго Сесил е знаел, каквото и да твърди сега – заявява възмутено Бес, като се бори да се измъкне от прегръдките ми. – Знаел е за този заговор много преди той да бъде замислен. Знаел е за годежа също толкова добре, колкото и всеки от нас, толкова скоро, колкото и всеки от нас. Могъл е да го потуши за броени дни, още преди да е започнал.
– Грешиш. Не може да е знаел. Научи за него едва сега, когато Дъдли каза на кралицата.
Тя нетърпеливо поклаща глава:
– Нима не си разбрал вече, че той знае всичко?
– Как би могъл? Предложението за брак беше писмо от Хауърд до кралицата, донесено от пратеник на Хауърд, запечатано. Как е могъл Сесил да научи за него?
Тя се дръпва назад и се измъква от прегръдките ми и погледът й се плъзва далече от мен.
