Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 33 страниц)
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес
Моят съпруг, графът, се прибра от Лондон, стиснал мълчаливо устни. Толкова е пребледнял, сякаш отново страда от пристъп на подагра. Когато го питам дали е болен, той мълчаливо поклаща глава. Тогава виждам, че на гордостта му е нанесена дълбока рана. Кралицата го е унижила пред другите благородници. Не би могла да причини на този с право надменен и високомерен човек нищо по-лошо от това да намекне, че не може да му се има доверие: тя е сторила именно това.
Със същия успех можеше да го изпрати на изтезания, след като е могла да му каже, пред други хора, че вече не се ползва с нейното доверие. Той е един от най-големите благородници в Британия, а тя се отнася с него като с някакъв лъжлив прислужник, когото може да уволни от служба, защото краде. Тази кралица наистина умее да си служи с изтезания.
Не знам защо Елизабет е станала толкова жестока, превръщайки старите си приятели във врагове. Знам, че е нервна, податлива на дълбоки страхове: в миналото съм я виждала да се поболява от страх. Но винаги преди е умеела ясно да разпознава приятелите си, и винаги е разчитала на тях. Не мога да разбера какво я е отклонило от навика й да си служи с ласкателства и хитрост, съблазън и любезност, за да държи придворните около себе си, и да кара мъжете да й играят по свирката.
Сесил трябва да е този, който я е отклонил от старата й, най-сигурна линия на поведение. Сесил трябва да е този, който попречи на подобаващото връщане на шотландската кралица на трона, и който хвърли в тъмница двама лордове, обяви друг за избягал изменник, а сега казва на кралицата, че не трябва да има доверие на моя съпруг. Враждебността на Сесил към другата кралица, към всички паписти, е станала толкова силна, че е готов да обезглави половин Англия, за да ги победи. Ако Сесил, моят верен и предан приятел, сега смята, че съпругът ми е против него, ако е готов да използва цялото си влияние срещу нас, тогава наистина сме в опасност. Това завръщане на съпруга ми от Лондон не е нищо повече от временно облекчение, и всичко, на което разчитах, е ненадеждно, нищо не е сигурно.
Вървя през вътрешния двор, наметнала главата си с шал, за да се топля, студът и влагата на Тътбъри пропълзяват в костите ми през зимните ми обувки. Викат ме в конюшните, където балите сено са намалели толкова много, че няма да можем да изкараме зимата. Ще трябва да поръчам да ми изпратят още от Чатсуърт или да купя. Не можем да си позволим да купим фураж, не мога да си позволя да го докарам от другия край на земите ни. Но всъщност не мисля за нищо друго, освен за това как ще се справя, ако съпругът ми бъде обвинен. Ами ако Сесил го повика отново в Лондон, точно както освободиха, а след това отново повикаха Томас Хауърд? Ако Сесил арестува съпруга ми, както се осмели да арестува Томас Хауърд? Ами ако го затвори в Тауър заедно с останалите? Кой би помислил, че Сесил ще се сдобие с такава власт, че да може да действа срещу най-великите лордове на тази страна? Кой би очаквал Сесил да заяви, че интересите на страната са различни от тези на великите й лордове? Кой би очаквал от Сесил претенции, че интересите на страната съвпадат с неговите?
Сесил ще остане мой приятел, сигурна съм в това. Познаваме се вече твърде отдавна, за да можем да говорим за предателство; всеки от нас вече твърде отдавна се сравнява с другия в този живот. Ние – Сесил и аз – сме излети от един и същи калъп. Той няма да обвини мен в предателство и да ме изпрати в Тауър. Но какво ще стане с моя съпруг, графа? Дали Сесил ще унищожи Джордж?
Трябва да кажа, че ако Сесил узнае със сигурност, че Джордж се е присъединил към враговете му, ще действа незабавно и решително. Трябва да кажа, че не бих го винила. Всички ние, децата на Реформацията, бързаме да защитим онова, което сме спечелили, бързаме да вземем онова, което не ни принадлежи. Сесил няма да позволи на старите благородници на Англия да го свалят от власт единствено защото е бил управител, когато те са били благородници. Нито пък аз. Поне това разбираме един за друг.
Моят съпруг, графът, не разбира нито един от двама ни. Не мога да го виня. Той е благородник, не човек, издигнал се благодарение на собствените си усилия като Сесил. Той мисли, че е достатъчно само да реши нещо, и то ще стане. Той е свикнал, щом вдигне глава, да намери в ръката си онова, което иска. Той не знае, както Сесил и аз знаем от трудното си детство, че ако искаш нещо, трябва да работиш за него ден и нощ. После, след като вече го имаш, трябва да работиш денонощно, за да го запазиш. Точно сега Сесил ще работи денонощно за смъртта на кралицата на шотландците, за екзекуцията на приятелите й и за сломяването на властта на старите благородници, които подкрепят нейните претенции и мразят него.
Ще пиша на Сесил. Той разбира какво означават къщите, земите и богатството за една жена, израснала в нищета. Може би ще изслуша благосклонно една съпруга, дошла да моли за безопасността на обичния си съпруг. Може би ще изслуша великодушно една наскоро омъжена жена в беда. Но ако го помоля да спаси богатството ми, той ще разбере, че тук става дума за нещо по-важно от чувства, става въпрос за делови начинания.
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери
Ботуел, получих писмото ти. Знам, че щеше да дойдеш, ако можеше. В онзи момент наистина те чаках: но за мен вече всичко свърши. Виждам, че е свършило и за теб. Ние рискувахме много и загубихме. Ще се моля за теб.
Мари
Тук е толкова ужасно студено, толкова мрачно, толкова ужасно, че за мен е почти непоносимо да ставам от леглото сутрин. Старата болка в гърдите ми се върна и в някои дни не мога да ям, нито дори да лежа в леглото си, без да плача от болка. Вече от дни вали дъжд, мразовит дъжд, примесен с парченца лед, и всичко, което виждам от тесните си прозорци, са сиви небеса, а всичко, което чувам, е звукът на водата, която капе от покрива към калта долу.
Този замък е толкова влажен, че дори най-големият огън в огнището не може да изсуши влажните петна по мазилката на стените, а мебелите ми започват да позеленяват от студена, влажна плесен. Мисля си, че Елизабет е избрала това място за мен с надеждата, че ще умра тук. В някои дни ми се иска да можех да мра.
Единственото събитие около мен е благополучното завръщане на граф Шрусбъри от замъка Уиндзор. Очаквах, че и той ще срещне смъртта: но Елизабет е избрала да му се доверява още известно време. Което е още по-добре, решила е да ме остави на неговите грижи. Никой не знае каква може да е причината за това, но тя е тиранин, може да бъде своенравна. Предполагам, че след като вече е дала своите заповеди за екзекуциите, огромните й страхове са се уталожили. Тя реагира пресилено, както винаги, и след като ми изпрати двама допълнителни тъмничари, прогони слугите от домакинството ми и спътниците ми, след като ме заплаши с домашен арест и с арестуването на моя домакин, сега тя ме поверява отново на Шрусбъри и ми изпраща любезно писмо, в което пита за здравето ми.
Донася ми го Шрусбъри: но той е толкова блед и изпит, та бих помислила, че в писмото се съдържа заповед за екзекуцията му. Той почти не ме поглежда и аз съм щастлива от това, защото съм се сгушила, увита в кожи, в стола си до огнището, превита на две, за да се опитам да успокоя болката в гърдите си, и никога не съм изглеждала по-зле.
– При вас ли трябва да остана?
Той сигурно чува облекчението в гласа ми, защото в отговор умореното му лице се изпълва с топлота.
– Да. Изглежда ми е простено, задето съм ви позволил да се срещнете с лордовете от Севера, дано Бог спаси душите им. Но съм условно определен за ваш пазач: предупредиха ме да не допускам нови грешки.
– Наистина съжалявам, че навлякох толкова тревоги на дома ви.
Той поклаща глава:
– О, ваша светлост, знам, че никога не сте искали да ми навлечете беди. И знам също и че не бихте кроили заговор срещу една миропомазана кралица. Може и да се стремите към свободата си, но не бихте застрашили кралицата.
Свеждам очи. Когато отново вдигам поглед, той се е навел и ми се усмихва.
– Иска ми се да можехте да бъдете както мой пазач, така и мой съветник – казвам много тихо. – Щях да се справя по-добре в живота, ако можех да бъда поверена на мъж като вас.
За момент настъпва тишина. Чувам как пъновете се разместват в огнището и малък пламък прави потъналата в сенки стая по-светла.
– И аз го желая – казва той, с много нисък глас. – Иска ми се да можех да ви видя как се връщате отново в кралството си и на трона си, здрава и в безопасност.
– Ще ми помогнете ли?
Гласът ми е съвсем малко по-висок от пукането на пламъците.
– Ако мога – казва той. – Ако мога да го сторя, без да си навлека безчестие.
– И не казвайте на Бес – добавям. – Тя е прекалено добра приятелка на Сесил, за да се чувствам аз в безопасност.
Мисля си, че когато чуе това, той ще се поколебае: аз го моля да се съюзи с мен срещу съпругата си. Но той се втурва напред.
– Бес е негова шпионка – казва той и аз долавям горчивината в гласа му. – Приятелството й с него може да ми е спасило живота, но не мога да й благодаря за това. Тя е негова приятелка и негова съюзница, негова доносница. Именно нейните доноси до него ме спасиха. Именно неговият авторитет утвърждава всичко. Бес винаги е приятелка с най-влиятелните. Сега изборът й пада върху Сесил, докато навремето избраният бях аз.
– Не мислите, че те… – Опитвам се да намекна за любовна история. Но Шрусбъри поклаща глава, преди да се е наложило да кажа нещо повече.
– Не става въпрос за изневяра, по-лошо е от това – казва той тъжно. – Става дума за нелоялност. Тя възприема света така, като и той: като битка между протестантите и папистите. Наградата за английските протестанти е власт и богатство, това е всичко, което ги интересува. Те мислят, че Бог ги обича толкова много, че им дава богатствата на света. Мислят, че тяхното богатство е доказателство, че постъпват правилно, възлюбени от Бога. – Той замлъква насред изречението и ме поглежда. – Моят изповедник щеше да ги нарече езичници – казва той рязко. – Майка ми би ги нарекла еретици.
– Вие сте от истинската вяра? – прошепвам невярващо.
– Не, вече не; но подобно на всеки протестант в Англия днес, бях възпитан в старата вяра, бях кръстен като папист, бях възпитан да посещавам католическата литургия, признавах властта на Светия Отец. И не мога да забравя поученията от детството си. Майка ми живя и умря със старата вяра. Не мога да мисля другояче, за да угодя на кралицата. Не мога да вярвам, както вярва Бес, както вярва Сесил, че можем лично да прозрем Божия Промисъл. Че не се нуждаем от свещениците или от папата. Че знаем всичко, сами, без чужда помощ, и че доказателство за това е проклятието на собствената ни алчност.
– Ако някога стана кралица на Англия, ще позволя на хората да отдават почит на Бог, както пожелаят – обещавам.
Той кимва:
– Зная, че ще го сторите. Знам, че ще бъдете изключително… изключително милостива кралица.
– Вие ще бъдете най-скъпият ми приятел и довереник – казвам с лека усмивка. – Ще бъдете мой съветник. Ще бъдете мой държавен секретар и ще оглавявате моя Таен Съвет.
Назовавам титлите, които Сесил е узурпирал. Знам колко силно ги желае Шрусбъри.
– Тогава оздравявайте бързо – казва той, и аз долавям нежността в гласа му. – Трябва да оздравеете и да укрепнете, преди да можете да се надявате на каквото и да било. Почивайте и оздравявайте, моя… ваша светлост.
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж
Новина от Лондон, която променя всичко. В какъв свят живеем сега! Всичко отново се обърна наопаки, без предупреждение, почти без причина. Писмото, което получавам, е от Сесил, така че имам пълно основание да не му се доверявам. Но това е новина, която дори той не би могъл да изопачи или измисли. Трябва да е истина. Късметът на шотландската кралица отново проработи, и звездата й се устреми към възход. Тя е кралица, чийто късмет идва на приливи и отливи като морето и изведнъж тя е отново в благоприятно положение. Нейният полубрат, узурпаторът на престола й, нейният най-голям враг, лорд Мъри, е убит от платени убийци в Шотландия и нейната страна отново е без водач. Това оставя зейнала празнота на самия връх на шотландското управление. Те не разполагат с никой, който може да заеме престола. Трябва да я приемат обратно. Няма друг. Удивително, точно когато тя падна по-ниско, отколкото е била някога през живота си, късметът й отново обърна посоката си и тя ще бъде кралица. Те трябва да я приемат обратно. Всъщност те я искат обратно като своя кралица.
Вместо да побързам да отида при Бес с писмото, както щях да направя само преди месеци, направо прекосявам вътрешния двор да намеря кралицата. Тя е по-добре, слава на Бога. Намирам я облечена в прекрасната й черна кадифена рокля, да изпразва съдържанието на няколко сандъка, местени от къща на къща заедно с нея, както никога не са били разопаковани. Тя държи парче червен брокат до лицето си, оглежда се в едно огледало, и се смее. Мисля, че никога не съм я виждал по-красива.
– Милорд, само погледнете тази рокля! – започва тя, но после вижда лицето ми и писмото в ръката ми, тиква роклята в ръцете на приятелката си Мери Сетън и бързо се приближава към мен.
– Джордж?
– Със съжаление се налага да ви съобщя, че вашият полубрат, лорд Мъри, е мъртъв – казвам.
– Мъртъв?
– Убит от наемници.
Неприкрита радост озарява лицето й. Веднага разбирам, че се е надявала на това, разпознавам също и познатия си ужас от това да си имам работа с хора, които обичат тайните. Може би това е бил неин пъклен план, а ударът е бил нанесен от изпратен от нея коварен наемен убиец.
– А синът ми? Моят Джеймс? Имате ли вести за сина ми?
Това е реакция на майка. Тя е истинска жена. Не бива да бъда толкова мнителен.
– Той е в безопасност – уверявам я. – Той е в безопасност.
– Сигурен ли сте? Наистина ли е в безопасност?
– Така твърдят.
– Как разбрахте?
– От Сесил. Трябва да е вярно. Той ми пише, за да ми съобщи, че скоро кралицата ще ви изпрати писмо. Тя ще ви представи няколко предложения, за които се надява да разрешат всички проблеми. Така казва той.
– Ах – прошепва тя, като взема ръцете ми в своите и пристъпва близо до мен. В миг е схванала какво означава това. На света няма жена с по-бърз ум от нейния. – Шюзбюи – казва тя. – Това ще бъде първата стъпка към моето ново начало. След като Мъри е мъртъв, шотландците ще трябва да ми позволят да се върна на трона си. Няма кой друг да поеме властта. Няма друг наследник. Елизабет ще трябва да ме подкрепи – сега тя няма избор, няма никой друг. Трябва да бъда или аз, или никой. Тя ще трябва да ме подкрепи. Ще се върна в Шотландия и отново ще бъда кралица. – Тя сподавя лек кикот и възкликва възторжено. – Най-сетне! След всичко, което преживяхме. Те ще ме приемат обратно.
– Дай Боже – казвам аз.
– Ще дойдете ли с мен? – прошепва тя. – Ще дойдете ли като мой съветник?
– Не знам дали мога…
– Елате с мен като мой приятел – предлага тя толкова тихо, че успявам да я чуя едва когато навеждам глава така, че устните й докосват ухото ми и усещам дъха й по бузата си. Близо сме като любовници.
– Имам нужда от мъж до себе си. Мъж, който може да командва армия, мъж, който е готов да използва богатството си, за да плаща на войниците ми. Лоялен англичанин, който да се справи със Сесил и Елизабет от мое име. Имам нужда от английски благородник, който ще се ползва с доверието на шотландските лордове, който ще успокои англичаните. Изгубих негова светлост херцога. Нуждая се от вас, Шюзбюи.
– Не мога да напусна Англия… не мога да напусна кралицата… или Бес…
– Напуснете ги заради мен – казва тя простичко, и в момента, в който проговаря, изведнъж всичко ми се струва необикновено ясно. Защо не? Защо да не тръгна с тази прекрасна жена и да я пазя? Защо да не последвам сърцето си? За един щастлив миг си помислям, че мога просто да тръгна с нея – сякаш Бес, и кралицата, и Англия нямат никакво значение. Сякаш нямам деца, нямам доведени деца, и нямам земи, сякаш нямам сто роднини – мъже и жени, хиляда васали и други хиляда слуги, и повече арендатори и работници, отколкото мога да преброя. Сякаш бих могъл просто да избягам, както едно момче може да избяга при момичето, което обича. За миг си помислям, че би трябвало да направя това, че това е мой дълг към нея, към жената, която обичам. Мисля си, че един мъж на честта щеше да тръгне с нея, а не да си остане у дома. Един почтен мъж, един благороден мъж, щеше да тръгне и да я защити от враговете й.
– Напуснете всички тях заради мен – повтаря тя. – Елате в Шотландия с мен и бъдете мой приятел и съветник. – Тя замълчава. А после изрича думите, които искам да чуя повече от всички други думи на света: – О, Джордж. Обичайте ме.
Февруари 1570, замъкът Тътбъри: Бес
Тази млада жена, която сега, изглежда, трябва да търпя не само като постоянна заплаха за състоянието ми, но и като съперница за сърцето на съпруга ми, има деветте живота на някоя проклета котка и късмета на самия дявол. Тя преживя надзора на Хейстингс, който си замина и ни я остави, макар да ми се закле, че по-скоро ще предпочете да я види мъртва, отколкото да доживее тя да унищожи мира на Англия, оцеля след бунта на Севера, макар че по-достойни от нея мъже и жени ще загинат на ешафода за по-маловажни престъпления от онези, които тя лекомислено извърши; оцеля и след позора на един таен годеж, макар че годеникът й е заключен в Тауър, а слугите му са подложени на мъчения. Тя седи в големия ми салон, бродирайки с най-фините копринени платове, както правя и самата аз, пред огън, запален със скъп дървен материал, и през цялото време се изпращат съобщения: от нея до нейния посланик, от него до Уилям Сесил, от него до кралицата, от Шотландия до всеки от тях, и всичко това – с цел да се изготви споразумение, според което тя да бъде върната в слава и блясък на трона си. След всичко, което направи, всички тези велики сили са решени тя да си върне трона. Дори Сесил казва, че след като налице няма друг шотландец с кралско потекло, тя трябва да бъде възстановена на власт.
Логиката на това ми убягва, както сигурно убягва и на всеки, свикнал да скрепява сделките си с ръкостискане и който е свикнал да се пазари открито. Тя или не е годна да бъде кралица – както шотландците със сигурност вече решиха веднъж, а ние се съгласихме, – или е толкова годна да бъде такава сега, колкото и когато проведохме три разследвания на нейното поведение. Справедливостта на това също ми убягва. Ето го херцога на Норфолк, който очаква в Тауър да бъде съден за държавна измяна, ето и граф Нортъмбърланд, екзекутиран за участието си в бунта на север; ето и графа на Уестморланд, изпратен в изгнание за вечни времена, който никога повече няма да види жена си или земите си – все заради това, че се стремяха към възстановяването на власт на тази кралица, която сега ще бъде върната на власт. Стотици загинаха по обвинение в държавна измяна през януари. Но сега, през февруари, същата държавна измяна е политика.
Над тази жена тегне проклятие, кълна се в това. Никой мъж, сключил брак с нея, не е преуспял, никой неин служител не е оцелял след съмнителната чест да носи знамето й, никоя страна не е добрувала по време на нейното управление. Тя носи нещастие на всеки дом, в който влезе, и лично аз мога да свидетелствам за това. Защо на такава жена да й бъде простено? Защо да се измъкне напълно невредима и съвсем безнаказано? Защо една такава блудница да има такъв дяволски късмет?
Цял живот съм работила, за да си спечеля място в света. Имам приятели, които ме обичат, и познати, които ми се доверяват. Живея според система от правила, които усвоих в младостта си: държа винаги на думата си, моята вяра е близко до сърцето ми, вярна съм към своята кралица; моята къща е всичко за мен, децата ми са моето бъдеще, и заслужавам доверие за всички тези неща. В деловите си начинания съм почтена, но с остър ум. Ако съзра предимство, се възползвам от него, но никога не крада и никога не мамя. Готова съм да взема парите на един глупак, но не и на един сирак. Тези обноски не са типични за благородниците: но те са начинът, по който живея. Как мога изобщо някога да уважавам жена, която лъже, отнема чрез измама, заговорничи, прелъстява и манипулира? Как мога да я възприемам по друг начин, освен като жалка?
Да, не мога да устоя на чара й: аз се държа също толкова глупаво, колкото и всеки от тези мъже, когато тя ми обещава да ме покани в Холируд Хаус или в Париж: но дори когато ме омагьосва, аз знам, че е лоша жена. Тя е лоша жена до мозъка на костите.
– Моята братовчедка се отнесе с мен изключително жестоко и несправедливо – отбелязва тя, след като една от моите дами (мои собствени дами!) проявява глупостта да каже, че тя ще ни липсва, когато се върне в Шотландия. – Изключително жестоко, но най-после тя проумява онова, което цял свят проумя преди две години: една кралица не може да бъде съборена от престола. Аз трябва да бъда върната на престола. Тя постъпи както глупаво, така и жестоко, но сега най-после започва да се вразумява.
– Аз смятам, че тя прояви невероятно търпение – промърморвам раздразнено, забила поглед в ръкоделието си.
Шотландската кралица извива тъмните си вежди в знак на несъгласие:
– Да не искате да кажете, че според вас тя е била търпелива с мен? – пита тя.
– В нейния двор цари разделение, собственият й братовчед се е изкушил да прояви нелоялност, нейните лордове организираха заговор срещу нея, тя се сблъска с най-големия бунт през цялото си управление, а нейният парламент я призовава да екзекутира всички, замесени в заговора, включително вас. – Поглеждам злобно към собствените си дами, в чиято лоялност се съмнявам още откакто тази очарователна млада кралица за първи път се появи сред нас със своите романтични истории за Франция и така наречения си трагичен живот. – Кралицата можеше да последва съвета на доверениците си и да повика палача, за да екзекутира всичките ви приятели до един. – Но не го стори.
– На всеки кръстопът има бесилки – отбелязва кралица Мери. – На Север няма много хора, които биха се съгласили с вас, че милостта на Елизабет се сипе като лек дъждец.
– На края на всяко въже виси бунтовник – казвам упорито. – А кралицата можеше да обеси поне по още дузина на всеки един.
– Да, наистина, тя изгуби подкрепата на всички – със сладък гласец се съгласява Мери. – Нито един град или село на Север не се обяви в нейна подкрепа. Всички искаха истинската религия, а също и да ме видят освободена. Дори вие трябваше да бягате, за да се спасите от армията на Севера, Бес. Tiens!Как мъчително се тътрехте по пътя с каруците си и как се тревожехте за вещите си! Дори вие знаете, че на Север нямаше нито един град или село, които да са верни на Елизабет. Трябваше да шибате с камшика конете си и да ги прекарате възможно най-бързо през тези градове и села, докато сребърните ви съдове падаха по пътя.
Моите дами надават лек угоднически кикот, като си ме представят как се тътря мъчително заедно с папистките си свещници. Свеждам глава над ръкоделието си и стисвам зъби.
– Наблюдавах ви тогава – казва тя по-тихо, като притегля стола си малко по-близо до мен, за да можем да си говорим насаме. – Бяхте изплашена в онези дни, по пътя за Ковънтри.
– Не можете да ме вините за това – казвам отбранително. – Повечето хора се страхуваха.
– Но вие не се страхувахте за живота си.
Поклащам глава:
– Не съм страхливка.
– Не, вие сте нещо повече от това. Вие сте храбра. Вие не се страхувахте за живота си, нито за безопасността на съпруга си. Не се страхувахте и от битката. Но изпитвахте ужас от нещо. Какво беше то?
– Загубата на дома си – признавам.
Тя не може да ми повярва:
– Какво? Къщата ви? Когато бяхте подгонена по петите от цяла армия, вие мислехте за къщата си?
Кимвам:
– Винаги.
– Къща! – повтаря тя. – Когато самият ни живот беше в опасност?
Засмивам се малко смутено.
– Ваша светлост, няма да разберете. Вие сте била кралица на толкова много дворци. Няма да разберете какво означава за мен да спечеля едно малко състояние и да се опитвам да го опазя.
– Боите се повече за къщата си, отколкото за безопасността на съпруга си?
– Родена съм като дъщеря на наскоро овдовяла жена – казвам. Съмнявам се, че ще ме разбере, дори и да можех да й опиша всичко в подробности. – След смъртта на баща ми не й остана нищо. Имам предвид точно това, което казвам: нищо. Изпратиха ме във фамилията Брандън, като компаньонка и малко по-високопоставена служителка в домакинството им. Тогава разбрах, че в името на собствената си сигурност една жена трябва да има съпруг и дом.
– Нима сте била в опасност?
– Винаги съм била изложена на опасността да стана бедна жена – обяснявам. – Една бедна жена е най-низшето същество на света. Когато е сама, една жена не притежава нищо, не може да осигури подслон на децата си, не може да печели пари, за да сложи храна на масата, тя е зависима от милостта на близките си, без тяхната щедрост може да умре от глад. Може да види как децата й умират, защото няма пари да плати на лекар, може да гладува, защото не притежава нито занятие, нито пари, нито умения. На жените им е забранено да учат и да упражняват занаяти. Една жена не може да бъде ковач, нито пък писар. Единственото, което една жена може да направи без образование, без умения, е да се продава. Аз реших, че каквото и да ми струва, по някакъв начин ще си спечеля собственост и ще направя всичко, за да я задържа.
– Това е вашето кралство – казва внезапно тя. – Вашата къща е собственото ви малко кралство.
– Именно – казвам. – И ако изгубя къщата си, ще бъда захвърлена в света без защита.
– Точно като кралица. – Тя кимва. – Една кралица трябва да има кралство, а без него тя няма нищо.
– Да – казвам.
– А страхът ви да не загубите къщата си означава ли, че гледате на съпрузите си единствено като на източници на богатство, и нищо повече? – пита любопитно тя.
– Обичах съпрузите си, защото бяха добри към мен и ми оставиха богатствата си – признавам. – И обичам децата си, защото са собствените ми скъпи рожби и защото са мои наследници. Те ще продължат, след като аз си отида. Те ще бъдат наследници на състоянието ми, ще притежават къщите и богатствата ми, ако е рекъл Бог, ще ги умножат, и ще имат титли и почести.
– Някои биха казали, че сте жена, лишена от нежно сърце – отбелязва тя. – Жена със сърце на мъж.
– Аз съм жена, на която не й допада несигурността, която бележи живота на жените – отвръщам упорито. – Аз не съм жена, която се гордее, че е зависима. Предпочитам по-скоро сама да печеля богатството си, отколкото да се домогвам до благоволението на един богат мъж и да разчитам на него за безопасността си.
Тъкмо когато тя се готви да отвърне, вратата се отваря зад гърба ми, и знам, че това е моят съпруг, графът. Разбирам го, още преди да се обърна да видя, заради начина, по който грейва лицето на шотландската кралица при вида му. Знам, че тя е готова да озари с усмивка всеки мъж. Тя не притежава повече благоразумие от една развратница. Държи се еднакво очарователно с всеки мъж: от осемгодишния ми паж Бабингтън до четирийсет и двегодишния ми съпруг. Държеше се закачливо и се опитваше да флиртува дори с Хейстингс в дните, преди той да си замине.
Не мога да опиша колко унизително е за мен да видя интимността в усмивката й и начина, по който протяга ръка, и колко абсолютно вбесяващо е да го видя как се навежда над ръката й, целува пръстите й и ги задържа за миг. В нейното или неговото поведение няма нищо неуместно. Жестът й е подобаващ за кралица, а той е сдържан придворен. Бог е свидетел, че има много по-очебийни флиртове между кралица Елизабет и всеки новопристигнал в залата й за аудиенции, и че в двора също има много повече непристойно поведение. Елизабет може да бъде откровено похотлива, а постоянната й жажда за ласкателства е пословична сред придворните й. В сравнение с нея тази кралица, макар и далеч по-съблазнителна, винаги има възможно най-очарователни обноски.
Но предполагам, че вече до дън душа ми е омръзнало да я виждам в стаите си, седнала в най-хубавото ми кресло, над което виси собственият й балдахин, а съпругът ми да й се кланя, сякаш тя е ангел, слязъл от небесата, за да освети дома ни, а не изключително ненадеждна и незаслужаваща доверие жена.
– Дойде пратеник от Лондон – казва той. – Носи писма за вас. Помислих си, че може би ще искате да ги видите веднага.
– Наистина искам. – Тя се надига от мястото си и затова всички трябва също да скочим на крака. – Ще ги прочета в покоите си.
Тя ми хвърля усмивка:
– Ще се видим на вечеря, лейди Бес – отпраща ме тя. Но се обръща към съпруга ми: – Ще бъдете ли така добър да дойдете и да погледнете какво пишат? – кани го тя. – Ще ви бъда благодарна, ако ме посъветвате.
Стисвам устни, за да преглътна думите, които дори не би трябвало да помислям. Например: каква помощ може да ви окаже той, след като не мисли за нищо и изобщо не прави планове за бъдещето? Как може той изобщо да избере някаква посока на действие, когато не знае какво притежава, какво ще му струва нещо, и дали може да си го позволи? Знае ли някой от двама ви, че той затъва в дългове с всеки изминал ден? Каква помощ можете да търсите от един глупак? Освен ако самата вие не сте глупачка?
Моят съпруг, графът, когото сега мислено наричам моя съпруг глупака, й предлага да го хване под ръка и те излизат заедно, доближили глави. Той забрави дори да ме поздрави или да се сбогува с мен. Усещам прикованите в мен очи на дамите си, сядам на ниското си столче и щраквам с пръсти към тях.
– Продължавайте – казвам. – Чаршафите не се кърпят сами, нали знаете.
