355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Филипа Грегъри » Другата кралица » Текст книги (страница 14)
Другата кралица
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 13:02

Текст книги "Другата кралица"


Автор книги: Филипа Грегъри



сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 33 страниц)

Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Мери

Най-после! – помислям си, – мили Боже!, когато чувам камбаната да бие, и веднага разбирам, че войната е започнала. Най-после дойдоха да ме освободят, и то само един ден преди предстоящото ми отвличане от онзи звяр Хейстингс. Събуждам се и се обличам, възможно най-бързо, затягам връзките с треперещи ръце, и започвам да подбирам нещата, които трябва да взема със себе си, като изгарям писмата от посланика си, от годеника си, от испанския посланик, от неговия агент Ридолфи, от Ботуел. Чакам графинята или Шрусбъри да дойдат и да ме помолят да побързам, да побързам да избягам от този замък, който те не могат да защитят. Ще пътувам с тях. Ще се подчиня на заповедите им. Не се осмелявам да им се възпротивя и да рискувам Хейстингс да ме отвлече от тях. Мога да бъда в безопасност единствено като остана при семейство Шрусбъри, докато моята армия ни залови.

Няма да напусна Шрусбъри, докато не се озова в безопасност със собствената си армия. Не смея. Той е единственият ми приятел в Англия. Не срещнах друг мъж, на когото мога да се доверя. А той винаги е проявявал към мен единствено добрина. Винаги се е държал почтено. Жена, която има до себе си такъв мъж, е в безопасност. Бог знае колко много копнея да съм в безопасност.

Уестморланд ми се закле, че ще дойде, където и да съм. Само ако тръгнат към Лондон и към Тауър, трябва да избягам. Ако Елизабет в страха си се опита да ме хвърли в тъмницата, където самата тя е чакала смъртната си присъда, трябва да избягам.

Не е нужно да им се съпротивлявам, защото докато се води тази война, няма значение къде ще ме отведат. Лордовете ще поискат свободата ми като част от споразумението си с Елизабет, независимо къде съм скрита. Ще настоят за правото ни да изповядваме религията си, и за моето право да бъда свободна, и след като Северът се е вдигнал на оръжие, тя ще бъде принудена да се съгласи. Северът винаги е бил друго кралство, управлението на Елизабет никога не се е простирало северно от река Трент. Никой Тюдор не се е осмелявал да наложи властта си по-далече от Йорк. Ако северняците й се противопоставят, тя ще трябва да сключи споразумение с тях, независимо от предпочитанията си.

Отвъд всичко това има по-велик план, амбициозен план, за който все още не давам одобрението си. Не се осмелявам да дам одобрението си за него. Не желая да водя война срещу една кралица на трона й. Но разбира се, те всички мислят, че ако се присъединят към една битка, която се развива в тяхна полза, могат да влязат в Лондон. Че могат да ме отведат до самия престол на Англия. Именно това искат Филип Испански и неговият посланик. Именно затова неговият банкер Роберто Ридолфи плати цяло състояние в испанско злато. За да ме поставят не само на престола на Шотландия, но и на този на Англия. Това не е нищо повече от мое право. Елизабет е призната незаконна дъщеря на покойния крал Хенри, аз съм внучка на неговата сестра. Аз съм истинската наследница и е редно аз да седна на трона. Възпитана съм да предявя правата си над него. Те наричат това „великото английско начинание“ и се кълнат, че може да бъде постигнато. Ако хората на Англия се надигнат да защитят вярата си, нима ще се съгласят на споразумение, чрез което една еретичка остава на трона, за да ги управлява? Какъв е смисълът да въставаме срещу Елизабет, ако не я свалим завинаги от престола? Хората на Англия искат кралица от тяхната вяра, дала клетва за толерантност и справедливост, която ще възстанови църквата и старите ритуали и порядки на Англия.

Моят план не е такъв, аз не подготвям измяна. Никога не бих насърчила бунт срещу една миропомазана кралица, независимо колко ужасно ме е предала, независимо колко лъжливи са нейните основания да претендира за трона. Но съм живяла достатъчно дълго, за да знам, че всички неща се решават от Бог. Когато приливът е силен, той понася всички плавателни съдове. Ако Бог ни дари с голяма победа и армията на Севера се отправи да превземе Лондон, то тогава именно Бог ми дарява престола на Англия и аз ще съм неблагодарна дъщеря, ако го откажа.

Мисля си как Елизабет ще избяга в замъка Уиндзор, с удвоена стража пред портите, как обучените бойни отряди на Лондон ще бъдат призовани на оръжие, как ще събират трескаво оръжията си, докато по пътя на север ще препускат съгледвачи, мисля за ужаса й, че всеки момент северната армия ще дойде на юг и ще изиска изпращането й в изгнание или смъртта й, и откривам, че ми е трудно да се сдържа и да не се разсмея на глас при мисълта за страха й.

Сега тя знае какво е чувството, когато собственият ти народ се обърне срещу теб. Сега тя познава ужаса, който изпитах, когато научих, че се осмеляват да поведат война срещу собствената си миропомазана кралица. Тя позволи на моите хора да въстанат безнаказано срещу мен. Тя им даде да разберат, че могат да се вдигнат на бунт срещу мен, тяхната дадена им от Бога владетелка, и да ме съборят от трона ми; а сега хората въстават срещу нея, и ако я отхвърлят, кой ще я спаси? Трябваше да помисли по-рано за това! Обзалагам се, че цялата трепери, загледана през прозореца си към реката, напрягайки очи да види платната на испанските кораби. Тя лесно се поддава на страха, досега сигурно вече се е поболяла от ужас. Французите са дали клетва да ме подкрепят, испанците са мои верни приятели. Сам папата се моли поименно за мен и казва, че трябва да бъда върната на трона. Но Елизабет? Кой е приятел на Елизабет? Сбирщина хугеноти във Франция, няколко германски принцове, и кой друг? Никой! Тя е сама. А сега се изправя срещу собствените си сънародници, сама.

Правя всичко, което ми е наредено, като опаковам дрехите си, прибирам в сандъци книгите и накитите си, давам новия гоблен, който бродирам, на Мери, за да го носи, и изтичвам надолу по каменните стълби до двора с конюшните, докато камбаната бие предупредително, слугините пищят, а кучетата лаят.

Вали – ситен студен дъждец, което означава, че докато се движим по пътищата, изпод копитата на конете ни ще хвърчат пръски кал и пътуването ще бъде мъчително бавно. Лицата на войниците са бледи на утринната светлина; те се боят, че барутът за пистолетите им ще се навлажни и ще трябва да се изправят пред конниците от Севера без оръжия. Всички освен мен изглеждат така, сякаш почти са се поболели от ужас.

Антъни Бабингтън, най-милият малък паж на Бес, идва при мен, докато се качвам на седлото, и ми прошепва кодовата дума, която ми подсказва, че мога да му се доверя: „Слънчоглед“.

Това е онази impresa 99
  Хералдическо понятие, личен герб, състоящ се от образ и мото. – Б.пр.


[Закрыть]
от моминството ми, избраният от мен отличителен знак, слънчогледът, който се обръща към светлината, топлината и надеждата.

– Изпрати им съобщение, ако можеш, за да им съобщиш къде отивам – прошепвам му, почти без да го гледам, докато затяга колана на седлото на коня ми и ми оправя юздите. – Не знам къде ме отвеждат. Някъде на юг.

Честното му момчешко лице се вдига с лъчезарна усмивка към мен. Милото дете. Кафявите му очи са пълни с обожание.

– Но аз знам – казва той радостно. – Чух милорд да говори. Ковънтри. Ще им кажа.

– Но внимавай – предупреждавам го. – Не поемай рискове. Твърде млад си, за да рискуваш живота си.

Той се изчервява.

– На осем години съм – казва решително, сякаш това е наистина зряла възраст. – И съм на служба от шестгодишен.

– Ти си смел млад мъж – казвам му, и виждам как се изчервява по момчешки.

По цялото протежение на пътя, докато яздим толкова бързо, колкото се осмеляваме в сивата светлина на зимната зора, виждам как мъжете се оглеждат наляво и надясно, ослушвайки се за звука на барабани и тръби, застанали изплашено нащрек, очаквайки появата на голямата армия на Севера. Страхуват се, че когато свърнат зад някой завой на пътя, ще открият застанали като стена мъже, които чакат да ме отведат. Боят се, че дори в този момент техните конници приближават към нас, връхлитат върху нас в тил, настигат ни, независимо колко бързо яздим. Знаят, че по пътя зад нас препускат мъже, които са се заклели да възстановят истинската религия и истинската кралица, армия, отправила се в поход под знамето на самия Христос, в Негово име, потеглила да отмъсти за светотатството срещу тяхната църква, за предателството срещу тяхната кралица, за греха срещу историята на страната им. Моите похитители знаят, че каузата им е несправедлива, знаят, че са числено превъзхождани и победени още преди да започнат. Те напредват бързо, почти тичешком, със сведени глави и посивели лица: това са мъже, обзети от ужас, който ги прави жалки.

Агнес, Мери и аз яздим мълчаливо една до друга, като от време на време си разменяме тайни усмивки, полагайки огромни усилия да не се разсмеем на глас. Поглеждам напред и ето го горкия Шрусбъри, с вкаменено от тревога лице, с очи, обхождащи хоризонта. До него язди негова светлост лорд Хейстингс, с мрачно лице, със сабя на кръста, със скрит в палтото му кинжал на наемен убиец. На него няма да му хареса страха да бяга, подгонен от по-голяма военна сила, ще му бъде омразна вонята на паниката, която се излъчва от неговите хора, докато бързат по пътя.

Бързаща зад нас, изоставена далеч назад, както обикновено, е неудържимата графиня Бес, която организира керваните със запасите, които ще ни последват, и несъмнено изпраща пратеници до Лондон, за да донесат новини, отчаяно изпълнена с желание в крайна сметка да се окаже на правилната страна, отчаяно копнееща да узнае коя ще е правилната страна. Няма да я приема в свитата си, независимо чия страна ще реши да вземе. Не забравям, че тя беше готова да ме предаде на Хейстингс. Не забравям как тя се бои, че искам съпруга й. Толкова презирам ревнивите съпруги, а прекарах живота си, преследвана от страховете на по-малко красиви от мен жени.

Тя беше във вътрешния двор, когато забързано се качихме на седлата, беше до мен, когато съпругът й ме повдигна, за да се кача на коня си, за да не допусне да прекараме дори миг заедно. Беше там дори преди пажа Бабингтън. Хвана ме за ръката и вдигна напрегнатото си лице към мен:

– Кълна се, че ще бъдете в безопасност – обеща тихо тя. – Ако сте в опасност, ще дойда при вас и ще ви освободя. Ако Сесил изпрати съобщение, че трябва да бъдете отведена в Тауър, аз ще ви измъкна и ще ви отведа на сигурно място. Аз съм на ваша страна. Винаги съм била на ваша страна.

Не допуснах да види как трепнах от радост. Non, vraiment! 1010
  Не, наистина (фр.). – Б.пр.


[Закрыть]
Разбира се, аз не очаквам тя да ме спаси, тя е такава лъжкиня! Това обещание не е нищо друго, освен отчаян опит да остане едновременно и на двете страни. Но това, което разбирам от тези думи, е че според нея армията на Севера ще победи. Каквато и новина да е получила от Лондон, тази новина я предупреждава, че нещата вървят зле за хората на Елизабет, толкова зле, та Бес иска да знам, че е моя приятелка. Новината от Лондон е в джоба й, и сега тя иска да бъде моя съюзница. Наблюдавам как Бес, графиня Шрусбъри, обръща гръб на всичко, в което вярва, изпълнена с отчаяно желание да бъде на печелившата страна. Не се изсмивам на глас, дори не я оставям да види колко се забавлявам. Леко стисвам ръката й в своята.

– Вие ми бяхте добра приятелка, графиньо – казвам мило. – Когато се върна в страната си и заема престола си, няма да забравя вас или съпруга ви.

Ноември 1569, по пътя от замъка Тътбъри: Бес

Когато една жена започне да смята съпруга си за глупак, бракът й е приключил. Може да се разделят след една или след десет години, може да живеят заедно до смъртта си. Но ако го смята за глупак, тя никога няма да го обича отново.

Така си мисля аз, докато се тътря бавно по пътя на юг, свела глава, за да се предпазя от ситната ледена лапавица: зад мен е изоставеният Тътбъри, пред мен – битка, или, по-лошо – поражение. Наредено ми е да извърша убийство, а над мен е надвиснал съдебен процес за измяна. Тази трагедия се случи на мен. На мен, която мислех, че съм направила добър избор, че ще завърша живота си като графиня, със съпруг, на когото се възхищавам, в една от най-хубавите къщи в Англия. Сега яздя зад керван от каруци, натоварени с най-ценните ми вещи и отчаяно ми се иска да ги скрия някъде на сигурно място, преди да бъдем ограбени, хванати като в капан между две настъпващи армии. И всичко това, защото съпругът ми е глупак.

Една жена трябва да промени природата си, ако ще бъде съпруга. Трябва да се научи да сдържа езика си, да потиска желанията си, да овладява мислите си, и да прекарва дните си, като поставя на първо място друг човек. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да обслужва своите интереси или тези на децата си. Трябва да го поставя на първо място дори когато копнее да прави преценките си сама. Трябва да поставя него на първо място, дори когато тя знае най-добре. Да бъдеш добра съпруга означава да бъдеш жена с желязна воля, която сама си превърнала в юзда, за да обуздаваш собствените си умения. Да бъдеш добра съпруга означава да приемеш възможността да се превърнеш в робиня на по-недостоен човек. Да бъдеш добра съпруга означава да ампутираш собствената си сила и влияние така неизбежно, както родителите на просяците отсичат стъпалата на децата си, за да може семейството да има по-добра печалба.

Ако един съпруг е неверен, една добра съпруга трябва да си затваря очите пред този факт. Предвид природата на мъжете, тя не губи кой знае какво: бързата тръпка от това да я облегнат на някоя стена или да се повъргалят с нея върху мократа трева. Ако е комарджия, тя може да му прости и да изплати дълговете му. Ако е гневлив, тя може да се постарае да не му се пречка, или да го успокои, или да се скара с него – всичко, което би й помогнало да не пострада, докато той се извини, облян в сълзи – както често правят съпрузите-насилници. Но ако един съпруг изложи на опасност дома на жена си, нейното състояние, нейното благополучие, ако изложи на опасност именно това, на чието събиране тя е посветила живота си, тогава не виждам как може някога да му прости. Единственият смисъл и цел на това да бъдеш съпруга, е да се сдобиеш с къща и богатство и с деца, които да ги наследят. А ужасната опасност в положението на съпругата е, че съпругът притежава всичко: всичко, което тя му донася с брака им, всичко, което наследява или печели по време на този брак. Според закона на страната, една жена не може да притежава нищо независимо от съпруга си: нито къщата си, нито децата си, нито себе си. Когато се омъжва, тя приписва абсолютно всичко на него. Така че ако един съпруг унищожи онова, което тя му носи – ако изгуби къщата, прахоса богатството, остави децата без наследство, оскърби я – тя не може да направи нищо, освен бавно и постепенно да затъва в нищета. Той е глупак и се боя, че тя няма да го обича никога вече. А тя е била глупачка, че го е избрала.

Да, така стоят нещата при мен. Аз му позволявам да играе комар, без да го упреквам, избягвам моментните му пристъпи на гняв, дори си затварям очите за обожанието му към младата кралица, но не мога да му простя, че излага дома ми на опасност. Ако той бъде признат за виновен в държавна измяна, ще го обезглавят и ще конфискуват имуществото му, а аз ще изгубя Чатсуърт и всичко, което събирахме заедно с предишните ми съпрузи. Не мога да му простя, че поема този риск. Повече ме плаши това, отколкото мисълта за обезглавяването му. Да загубя Чатсуърт ще означава да загубя делото на живота си. Да загубя Чатсуърт ще означава да загубя чувството си за самоличност. Той е глупак, а аз съм госпожа Глупакова, а той ще ме превърне в една бездомна госпожа Глупакова, което е по-лошо.

Ноември 1569, по пътя от замъка Тътбъри: Мери

Ботуел, пиша това набързо – отвеждат ме в Ковънтри. Нашият миг е сега! Мога да ти обещая битка, която ще спечелим. Ела, ако можеш, ела, каквото и да ти струва. Ела сега!

М.

Уестморланд е събрал армия от над хиляда души в замъка Бранспат, и от бележка, пъхната в ръката ми, когато спираме за вечеря, научавам, че към тях вече са се присъединили хората на Нортъмбърланд. По този начин сега броят им става две хиляди. Две хиляди – това е армия, която може да превземе Севера, това е армия, достатъчно голяма да превземе Лондон.

Те идват да ме освободят – Норфолк, който идва от Кенингхол и се е отправил да се присъедини към тях на север, и трите свещени армии – неговата, армията на Нортъмбърланд и тази на Уестморланд, носещи знамето с петте Христови рани – ще се обединят и ще се отправят надолу по пътя към Ковънтри, за да дойдат при мен.

Дори не очаквам голяма битка. Шрусбъри води двеста души, които яздят заедно с нас, а Хейстингс – не повече от четирийсет. Никой от тях няма смелост за битка. Половината са католици, много от тях симпатизират на моята кауза: виждам го в стеснителните им коси усмивки, когато яздя сред тях, и в начина, по който свеждат глави в поклон, когато минавам край тях. Когато минаваме покрай изоставен крайпътен параклис, половината от тях се прекръстват, а командващите им офицери гледат в другата посока. Това са мъже, кръстени в католицизма: защо да искат нещо да се промени? Защо да умират, за да защитят една промяна, която не им е донесла нищо освен разочарование?

Здрач пада върху първия ден на нашето пътуване, когато Шрусбъри се връща и отново язди редом с мен.

– Вече не сме далече – казва той насърчително. – Не сте ли твърде уморена?

– Малко – казвам. – И ми е много студено. Къде ще пренощуваме?

– Ашби-де-ла-Зуш – казва той. – Замъкът на лорд Хейстингс.

Сграбчва ме страх.

– Мислех… – подхващам, а после прехапвам устна и не изричам какво съм си мислила. – Тук ли ще останем? Не искам да оставам тук. Не искам да бъда в неговата къща.

Той протяга ръка и докосва ръкавицата ми. Плах е като момиче.

– Не, не, тук сме само за една нощ. После ще продължим.

– Нали той няма да ме задържи тук? Да ме заключи, когато пристигнем?

– Не може да го направи. Все още сте моя повереница.

– Нали няма да ме предадете на него? Каквото и да казва?

Той поклаща глава:

– Трябва да ви отведа в Ковънтри и да ви пазя. – Той се сепва. – Не биваше да ви казвам накъде сме се отправили. Моля ви, не бива да казвате нито на почетните си дами, нито на слугите си.

Кимвам. Всички вече знаем.

– Обещавам, че няма. А вие ще продължите да бъдете до мен, нали?

– Ще бъда – казва той нежно.

Пътят прави завой пред нас и ние се отправяме с тропот към извисяващата се къща, тъмна на фона на зимния следобед. Стисвам зъби. Не се страхувам от Хейстингс. Не се страхувам от никого.


Шрусбъри идва в покоите ми след вечеря, за да се увери, че съм удобно настанена и ме обслужват добре. Почти очаквам да ми предложи свобода, да ми предостави някаква възможност за бягство. Но го преценявам погрешно. Той категорично е човек на честта. Дори когато губи, не желае да се откаже от неизгодното начинание. Тази вечер е унил, и въпреки това ми се усмихва с обичайната си вежливост, и аз виждам привързаността в изнуреното му лице.

– Удобно ли се чувствате? – пита ме той, като оглежда скъпата мебелировка, която Бес набързо е стоварила и подредила в голите стаи. – Съжалявам за скромната обстановка.

– Достатъчно добре съм – казвам аз. – Но не разбирам защо трябва да яздим толкова усилено, нито пък къде отиваме.

– В северните графства има известни вълнения и искаме да ви осигурим безопасност – казва той. Пристъпва от крак на крак, не може да срещне погледа ми. Бих могла да обикна този мъж заради отчайващата му искреност: мисля, че е първият сред всичките ми познати мъже, който е неспособен да изрече лъжа.

– Има известни проблеми – казва той неохотно. – Кралицата е притеснена от лоялността на лордовете от Север. Вие няма за какво да се тревожите. Но ще остана с вас, докато стигнем целта на пътуването си, и ще бъдете в безопасност.

– В опасност ли съм?

Разтварям широко очи.

Той пламва и лицето му става мътно червено:

– Не. Никога не бих ви изложил на опасност.

– Милорд Шрусбъри, ако графовете от Север, ваши и мои скъпи приятели, дойдат да ме освободят, ще ме оставите ли да си отида? – прошепвам, като се приближавам плътно до него и поставям ръка върху неговата. – Ще ме оставите ли да отида при тях, за да мога да бъда свободна? Те са ваши приятели, те са и мои приятели.

– Знаете за това?

Кимвам.

Той гледа към ботушите си, към огъня, към стената. Навсякъде, само не и към мен.

– Ваша светлост, аз съм обвързан от думата си, не мога да предам каузата на моята кралица. Не мога да ви пусна да си отидете, докато тя не даде заповед за това.

– Но ако съм в опасност?

Шрусбъри поклаща глава, по-скоро объркано, отколкото отрицателно.

– По-скоро ще умра, отколкото да позволя на някого да откъсне дори косъм от главата ви – заклева се той. – Но не мога да изменя на своята кралица. Не знам какво да правя. Ваша светлост, не знам. Не знам какво да правя. Не мога да лъжа своята кралица. Положил съм клетва пред нея. Никой мъж от моя род не е изменял на своя монарх. Не мога да изменя на клетвата си.

– Но нали няма да позволите на лорд Хейстингс да ме отведе? Няма да му позволите да ме отвлече от вашата опека?

– Не, няма да позволя това. Не и сега. Не и в тези опасни дни. Ще ви опазя на сигурно място. Но не мога да ви освободя.

– А ако му е заповядано да ме убие?

Той трепва, сякаш ножът е опрян в неговото, а не в моето сърце.

– Той не би сторил подобно нещо. Никой мъж не би могъл.

– А ако трябва да го направи? Ако му е заповядано?

– Кралицата никога не би дала заповед за такова престъпление. Немислимо е. Тя ми каза, тя възнамерява да бъде близка с вас, иска да се отнася справедливо с вас. Самата тя ми каза, че иска да бъде ваша приятелка.

– Но Сесил…

Лицето му потъмнява.

– Ще остана с вас. Ще ви пазя. Ще пожертвам живота си за вас. Аз…

Думите, които се готви да каже, засядат на гърлото му.

Отстъпвам назад. Значи е точно както се опасява съпругата му, а тя беше достатъчно глупава, за да ми каже. Той се е влюбил в мен и се разкъсва между отдавнашната си вярност към старата си кралица и чувствата си към мен. Измъквам ръката си от неговата. Погрешно е да измъчвам такъв сериозен човек. Освен това, получих достатъчно от него. Мисля, че когато моментът настъпи, той ще ме пусне да си отида. Наистина мисля, че ще го направи. Каквото и да казва сега, мисля, че е толкова отдаден на моята кауза, че е готов да не се подчини на своята кралица, да опозори гордото си име, да изиграе ролята на предател спрямо страната си, когато дойде моментът. Сигурна съм, че когато армията на Севера ни обкръжи и войниците настоят да им бъда предадена, той ще ме пусне да си отида. Знам го. Аз го спечелих. Той е изцяло мой. Дори още не го знае. Но аз го извоювах от неговата кралица, извоювах го и от съпругата му. Той е мой.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю