Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 33 страниц)
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери
Съпруже Ботуел – Отново съм в Тътбъри. Затворена съм без надежда за освобождение. Моите армии се разпръснаха. Иска ми се да можех да те видя.
Мари
Не съм викала милорд Шрусбъри при себе си, откакто се върнахме на това мизерно място от мизерния Ковънтри, когато той идва без предварително съобщение, и ме моли да поседи малко при мен. Лицето му е толкова изнурено и тъжно, та за миг се изпълвам с надежда, че е научил за обрат в съдбата на своята кралица.
– Нещо не е наред ли, милорд?
– Не – казва той. – Не. Няма нищо лошо за мен и за моята кауза. Но имам печални новини за вас.
– Норфолк? – прошепвам. – Да не би най-после да идва да ме вземе?
Той поклаща глава:
– Не се е вдигнал на бунт заедно с графовете от Север. Отишъл е в двора. В крайна сметка решил да се подчини на своята кралица. Подчинил се е на волята й. Той е неин васал и се е оставил на милостта й.
– О – казвам. Прехапвам устна, за да не кажа нищо повече. Мили Боже, какъв глупак, какъв страхливец, какъв изменник. Проклет да е Норфолк заради глупостта си, която ще бъде моята гибел. Ботуел никога нямаше да заплаши с бунт, а след това да се подчини още в началото. Ботуел щеше да тръгне в битка. Ботуел никога в живота си не е бягал от сражение. Едно оправдание би заседнало в гърлото му.
– И със съжаление ви съобщавам, че лорд Дейкър е избягал през границата в Шотландия.
– Неговият бунт е приключил?
– Всичко свърши. Армията на кралицата контролира Севера, а нейните палачи бесят мъже във всяко село.
Кимвам:
– Съжалявам за тях.
– Аз също – казва кратко той. – На мнозина от тях сигурно е било наредено да последват своя сеньор, и са изпълнявали единствено дълга си. Мнозина от тях сигурно са смятали, че изпълняват Божията воля. Те са обикновени мъже, които не са разбрали промените, настъпили в тази страна. Те ще трябва да умрат заради това, че не разбират политиката на Сесил.
– А аз? – прошепвам.
– Хейстингс ще ви отведе веднага щом пътищата станат безопасни – казва той, с много тих глас. – Не мога да му попреча. Само лошото време го възпира сега: щом снегът се стопи, той ще ви отведе. Самият аз съм под подозрение. Дано даде Бог да не бъда отведен в Тауър по обвинение в държавна измяна, когато ви вземат от мен и ви отведат в Лестър.
Откривам, че треперя при мисълта да бъда разделена от него.
– Няма ли да пътувате с нас?
– Няма да ми позволят.
– Кой ще ме закриля, когато вече няма да съм поверена на вашите грижи?
– Хейстингс ще отговаря за безопасността ви.
Дори не отговарям с насмешка на това. Просто му отправям продължителен изплашен поглед.
– Той няма да ви стори зло.
– Но, милорд, кога ще ви видя отново?
Той става от стола си и обляга чело на високата каменна полица над камината.
– Не знам, ваша светлост, моя най-скъпа кралице. Не знам кога ще се срещнем отново.
– Как ще се справя? – Дочувам колко тих и немощен е гласът ми. – Без вас… и лейди Бес, разбира се. Как ще се справя без вас?
– Хейстингс ще ви защитава.
– Той ще ме затвори като пленница в къщата си, или по-лошо.
– Само ако ви обвинят в държавна измяна. Не можете да бъдете обвинена в никакво престъпление, ако само сте планирали да избягате. В опасност сте единствено ако сте насърчавали избухването на бунт. – Той се поколебава – Изключително важно е да запомните това. Трябва ясно да съзнавате разликата, ако някой някога ви разпитва. Не можете да бъдете обвинена в държавна измяна, освен ако не успеят да докажат, че сте подготвяли заговор за смъртта на кралицата. – Той прави пауза и снишава глас: – Ако сте искали единствено свободата си, тогава сте невинна по всички обвинения. Запомнете това, ако някой ви пита. Винаги им казвайте, че сте планирали единствено да се освободите. Не могат да ви навредят, ако настоявате, че сте планирали само бягство.
Кимвам:
– Разбирам. Ще внимавам какво казвам.
– А дори още повече внимавайте какво пишете – казва той, с много нисък глас. – Сесил е човек, който си служи с писмени доказателства. Никога не поставяйте името си под нещо, което той може да определи като държавна измяна. Той вероятно следи писмата ви. В никакъв случай не пишете нищо, което застрашава сигурността на кралицата, и не приемайте подобни писма.
Кимвам. Настъпва мълчание.
– Но каква е истината? – пита Шрусбъри. – Сега, когато всичко свърши: заговорничехте ли с лордовете от Север?
Оставям го да види развеселеното пламъче в очите ми:
– Разбира се, че да. Какво друго бих могла да направя?
– Това не е игра! – Той се обръща раздразнено. – Те са в изгнание, срещу един от тях е повдигнато обвинение в държавна измяна, а стотици хора ще умрат.
– Можехме да спечелим – казвам упорито. – Победата беше толкова близо. Вие и сам го знаете, вие мислехте, че ще спечелим. Имаше шанс. Вие не ме разбирате, Шюзбюи. Аз трябва да бъда свободна.
– Имаше голям шанс. Виждам това. Но вие изгубихте – казва той печално. – А също и седемстотинте мъже, които трябва да умрат, и лордовете от Север, които ще бъдат екзекутирани или изпратени в изгнание; първият херцог на Англия, който сега се бори за живота си и за доброто си име, също загуби… а аз загубих вас.
Изправям се и заставам до него. Ако обърне глава сега, ще ме види, вдигнала поглед към него, с лице, вдигнато към него за целувка.
– Загубих ви – повтаря той, и се отдръпва от мен, покланя се и отива до вратата. – И не знам как ще се справя, как ще се справя без вас.
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес
Не бихте си казали, че това е замък, пълен с победители. Хейстингс е намръщен и очаква с нетърпение да се прибере у дома. Говори как щял да замине и да надзирава лично екзекуциите, сякаш животът на нашите арендатори е някакъв спорт: някакъв друг вид преследване и убиване на плячка, когато времето е твърде снеговито за лов. Кралицата е бледа и болнава, оплаква се от болки в гърдите и в крака, получава главоболия и седи в тъмните си покои със затворени капаци на прозорците, за да не влиза студената зимна светлина. Тя приема тежко това, както и можеше да се очаква.
А милорд е толкова мълчалив и мрачен, сякаш в къщата има мъртвец: върши делата си тихо и се движи почти на пръсти. Почти не си говорим, освен по домашни дела и семейни въпроси. Не съм го чувала да се смее нито веднъж, откакто бяхме в Уингфийлд, когато беше лято и мислехме, че кралицата ще се върне на престола си в Шотландия след броени дни.
Правосъдието на Елизабет е сковало здраво земите ни, като сурова зима. Вестта за планираните екзекуции се разнесе и мъжете изчезват от селата нощем, без да оставят нищо друго, освен следите от стъпките си в снега, оставяйки съпругите си като вдовици, без да има кой да разтроши леда, покрил водата в кладенеца. Нещата тук вече няма да бъдат същите, поне за едно поколение напред. С нас ще е свършено, ако силните млади мъже избягат, а синовете им бъдат отведени вместо тях на бесилката.
Не се преструвам, че знам как да управлявам една страна. Аз съм необразована жена, и не ме интересува друго, освен да се грижа земите ми да са плодородни, и да строя къщите си, да водя сметководните си книги, и да отгледам децата си и да им дам най-доброто положение, което мога да намеря за тях. Но наистина знам как да управлявам една ферма, и наистина знам кога една земя е съсипана, а никога не съм виждала нещо по-тъжно и жалко от именията на Севера през тази тежка, печална година – хиляда петстотин и седемдесета.
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Мери
Бабингтън, милият малък паж Антъни Бабингтън, ми носи моето кученце, което упорито бяга от покоите ми, за да развратничи в двора с конюшните, където има едно грубо женско куче-пазач, на което то е най-предан обожател. Той е лошо куче и колкото и обаятелно да е женското куче от конюшнята, би трябвало да проявява малко повече разум. Казвам му това, като го целувам по топлата мека като коприна козина на главата, докато Бабингтън го държи и казва с поаленяло лице: „Изкъпах го, като услуга към вас, и го подсуших с кърпа, ваша светлост.“
– Ти си мило момче – казвам аз. – А той е лошо куче. Трябваше да го набиеш.
– Прекалено е мъничък – казва неловко той. – По-мъничък е от коте.
– Е, благодаря ти, че ми го върна – казвам, изправяйки гръб.
Антъни бърка в жакета си, измъква един пакет, пъхва го под кученцето и ми подава и двете.
– Благодаря, Бабингтън – казвам високо. – Задължена съм ти. Внимавай и не поемай рискове – казвам тихо. – Това е много по-сериозно, отколкото да доведеш едно палаво кученце вкъщи.
Той пламва и се изчервява, подобно на малко момче, каквото е в действителност:
– Бих направил всичко… – заеква той.
– Тогава направи това – предупреждавам го. – Не поемай сериозни рискове заради мен. Прави само онова, което можеш да направиш, без да се излагаш на опасност.
– Готов съм да пожертвам живота си за вас – казва припряно той. – Когато порасна и стана мъж, аз сам ще ви освободя, можете да разчитате на мен. Ще измисля план, ще го наречем „Заговорът «Бабингтън»“, всички ще знаят за него, и ще ви спася.
Докосвам светлата му буза с връхчетата на пръстите си:
– И аз ти благодаря за това – казвам тихо. – Но не забравяй да внимаваш. Помисли си: необходим си ми свободен и жив, за да ми служиш. Ще те потърся, когато станеш мъж, Антъни Бабингтън.
Когато чува това, той се усмихва и ми се покланя – нисък поклон почти до земята, сякаш съм императрица, а после хуква, дългокрак като жребец на манеж за скачане. Толкова мило, сладко момче: той ми напомня за собствения ми син, малкия Джеймс, и за мъжа, в какъвто се надявам, че ще се превърне.
Занасям кученцето и пакета в личния си кабинет, където се издига моят двукрил олтар. Заключвам вратата и поглеждам пакета, донесен от Бабингтън. Виждам неразчупения печат на Лесли, епископ на Рос, който ми пише от Лондон.
С дълбока печал в сърцето ви съобщавам, че всички – тяхна светлост лордовете Уестморланд и Нортъмбърланд и херцогът на Норфолк – са победени. Норфолк се е предал и се намира в Тауър, обвинен в държавна измяна, Бог да му е на помощ. Нортъмбърланд ще се присъедини към него там веднага щом го доведат. Събирал е армия за вас в Шотландия, но вашият коварен полубрат го е пленил и го е предал на Елизабет срещу откуп. Сигурно са били трийсет сребърника.
Уестморланд е изчезнал, и се говори, че е избягал в Европа, може би Нидерландия, а заедно с него и графиня Нортъмбърланд. Тя яздеше начело на вашата армия, Бог да я благослови, и сега плаща тежка цена. Тя ще бъде вдовица в изгнание. Съпругата на Уестморланд замина за провинциалната им къща, изпаднала в отчаяние, и твърди, че не знае нищо за заговора и иска единствено да живее тихо и в мир. Надява се, че жаждата за отмъщение на Тюдорите ще я отмине.
Вашият годеник Норфолк почти със сигурност ще бъде обвинен в държавна измяна: нека Бог да е с него и с вас. Сесил ще ликува заради този провал на враговете си, а ние трябва да се молим крал Филип Испански или вашите френски братовчеди да положат усилия да осигурят безопасността ви, докато тези храбри мъже се изправят пред обвинения и умират заради вас. Вие сте третата страна в този заговор, и не се съмнявам, че всички доказателства, изнесени срещу Норфолк, ще бъдат свързани и с вас. Дано даде Бог да не посмеят да се приближат до вас, макар че животът на всички, които ви обичат, е в опасност.
Постоянно поддържам връзка с де Спес, испанския посланик, във връзка със защитата ви. Но вашият предан служител Роберто Ридолфи, който зае пари на Норфолк и ми донесе испанското злато и обещанието за подкрепа от Светия Отец, е изчезнал безследно. Дълбоко съм разтревожен за него. Според мен ще трябва да приемем, че е бил арестуван. Но защо им е да го арестуват, без да дойдат да заловят и мен? Моля се да се е укрил на сигурно място, а не да е пленен или мъртъв.
Самият аз се страхувам за живота и безопасността си. Нощем градът е като затъмнен вътрешен двор, пълен с шпиони, всяка стъпка отеква, всеки минувач е следен. Никой не се доверява на съседа си и всеки подслушва на всеки ъгъл. Дано даде Бог кралицата да е милостива и Сесил да не унищожи клетите мъже, които е заловил. Дано даде Бог да ви оставят там, където сте, при вашия надежден пазач. Ще пиша отново веднага щом мога. Иска ми се да можех да ви изпратя по-добри новини и самият аз да имах по-голям кураж, но оставам ваш предан приятел и слуга, Джон Лесли.
Кълна се, че никога няма да ви изменя, не и сега, не и в този момент, когато сте в такава нужда.
Бавно хвърлям листовете един по един в малкото огнище. Те почерняват, пламват и се сгърчват, и аз гледам как димът се понася нагоре към комина, а с него – и надеждите ми. Лордовете от Севера бяха победени, докато защитаваха моята кауза. Норфолк е в Тауър. Животът му ще бъде в ръцете на неговата братовчедка Елизабет. Трябва да вярвам, че тя никога няма да унищожи собствения си сродник, собствения си братовчед. Със сигурност няма да го убие заради единственото престъпление, че ме обича, че иска да съм негова съпруга.
Вземам пръстена с диамант, който той ми изпрати, и го притискам към устните си. Ние сме сгодени и ще се оженим, той ми даде дума, и аз на него, и няма да го освободя от обещанието му. Той ми изпрати този скъп пръстен и ние сме си разменили клетви. Освен това, ако превъзмогнем това, ако той оцелее след обвинението и се спаси от ешафода, тогава нашият случай е решен. Защо тя да не го подкрепи като консорт на Шотландия? Защо да не е редно ние двамата с него да създадем синове? Защо те да не наследят троновете на Англия и Шотландия? Той все още е най-добрият избор за мен. И, така или иначе, докато Ботуел не избяга, аз нямам друг избор.
Изваждам номерирания шифър, който е скрит в Библията до олтара, и започвам да пиша писмо на съпруга си, Норфолк. Ще изпратя писмото на епископ Лесли и се надявам, че той ще успее да го занесе на любимия ми. Ако той ме подкрепи сега, а Елизабет го пощади, все още можем да получим Шотландия чрез споразумение, след като не можахме да я завоюваме чрез битка.
Любими съпруже, ще се моля за теб всеки ден, ще постя веднъж седмично, докато бъдеш освободен. Аз ти принадлежа и ти ми принадлежиш, и аз ще бъда твоя до смъртта. Дано Бог прости на онези, които тръгват срещу нас, защото аз никога няма да го сторя. Бъди смел, бъди верен, и аз също ще бъда такава. Може би нашите приятели ще се вдигнат в наша защита и ние най-сетне ще победим. Може би ще спечелим трона по мирен път. Може би ще можеш да убедиш Елизабет, както ще се опитам и аз, да ни позволи да се оженим и да ни върне, нас, нейните любящи братовчеди, на трона, който ни принадлежи. Ще се моля за това. Ще се моля за деня, когато ще станеш мой съпруг и на дело, както и според брачните клетви, а аз отново ще бъда кралица на Шотландия.
Твоя съпруга пред Бога, Мери
Запечатвам го и го приготвям за мига, когато ще имам възможност да го измъкна тайно, а след това Агнес идва да ме приготви за лягане. Нощницата ми е лошо изгладена и аз я връщам и избирам друга, после се молим заедно, след това я отпращам. През цялото време мислите ми са като невестулка в клетка, извиват се ту насам, ту натам, и неспирно се въртят. Мисля си за Ботуел – още едно животно в клетка. Представям си го как кръстосва стаята си от единия до другия край, обръща се и отново тръгва. Представям си го как се взира през решетъчния си прозорец в лунната светлина върху тъмната вода на пролива на Малмьо, как гледа към небето в очакване на буря, драсва нова резка на стената, за да отбележи още една нощ в плен. Това е осемстотин осемдесет и седмата нощ, откакто сме разделени, повече от две години и половина. Тази вечер той ще знае това, така добре, както го зная и аз. Няма да му трябва резка на стената, за да знае от колко време е разделен от мен. Ще бъде като затворен в клетка вълк, ще бъде като орел с подрязани криле. Но пак ще бъде себе си, те няма да го сломят. Вълкът все още е там, все още вълк въпреки клетката. Орелът е готов да се извиси, непроменен. Преди да заспя, му пиша, на него, който не спи и мисли за мен.
Ботуел, моята звезда е в затъмнение, приятелите ми – арестувани или в изгнание, моите шпиони се укриват, посланикът ми се страхува. Но аз не се отчайвам. Не се предавам. Чакам те и зная, че ще дойдеш.
Не очаквай награда. Не очаквай нищо от мен, ние знаем какво сме един за друг, и това остава наша тайна.
Чакам те, и зная, че ще дойдеш.
Мари
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Джордж
Зимните дни се влачат бавно. Хейстингс все още е тук, прекарвайки времето си, като обикаля да надзирава екзекуциите на мъжете, назовани като бунтовници и предадени на бесилките като езическо жертвоприношение пред безпощадно божество. Почти непоносимо ми е да напускам землището на замъка, не мога да срещам обвинителните погледи на вдовиците в Тътбъри. Вътре, разбира се, няма никаква работа за мен.
Бес се занимава с докладите от управителите на именията си и с вечните си сметководни книги. Няма търпение да се върне в Чатсуърт и да повика Хенри и другите си деца. Но не можем да заминем, докато Хейстингс не отведе шотландската кралица, и всички чакаме заповеди.
Когато те идват, не са такива, каквито очаквахме. Отивам да намеря Бес в малката стая, която е присвоила за писмените си дела, с писмото от Сесил в ръка.
– Нареждат ми да се явя в двора – казвам тихо.
Тя веднага вдига поглед от писалището си, с все още разтворена пред нея сметководна книга: мастилото съхне върху перото, а цветът се отдръпва от лицето й, докато накрая става бяла като листа пред себе си.
– Обвинение ли ще повдигнат срещу теб?
– Скъпият ти приятел Сесил не си прави труда да ми съобщи – казвам горчиво. – Общували ли сте тайно? Знаеш ли? Право в Тауър ли ще отида? Обвинение в държавна измяна ли е? Предостави ли му доказателства срещу мен?
Бес примигва, когато чува разярения ми тон, и хвърля поглед към вратата. Сега и тя се страхува от подслушвачи. Сигурно шпионите шпионират и самите шпиони.
– Той вече не ми пише – казва тя. – Не знам защо. Може би вече няма доверие и на мен.
– Трябва да тръгна веднага – казвам аз. – Пратеникът, който донесе това, яздеше със стража от шестима души. Хранят се в кухнята и чакат да ме ескортират до Лондон.
– Значи си арестуван? – прошепва тя.
– Забележително неясно е. Той заявява, че трябва веднага да тръгна, придружен от конвой – казвам сухо. – Не уточняват дали целят с това да осигурят безопасността ми, или да са сигурни, че ще пристигна. Ще ми приготвиш ли торба за път?
Тя веднага се изправя и понечва да тръгне забързано към спалнята ни. Слагам длан върху ръката й над лакътя:
– Бес, ако отида в Тауър, ще направя най-доброто, което мога, за да спася богатството ти от краха, който ще застигне моето собствено. Ще изпратя да доведат адвокат, ще припиша богатството си на теб. Няма да бъдеш вдовица на мъртъв предател. Няма да изгубиш къщата си.
Тя поклаща глава и лицето й се облива в червенина:
– Сега не мисля за богатството си – казва тя, с много нисък глас. – Мисля за теб. За своя съпруг.
Лицето й е изопнато от страх.
– Мислиш първо за мен, а после за къщата си? – възкликвам, като се опитвам да го обърна на шега. – Бес, това наистина е любов.
– Любов е – изрича натъртено тя. – Наистина, Джордж.
– Знам – казвам тихо. Прокашлям се. – Казват, че не ми е позволено да се сбогувам с шотландската кралица. Ще й предадеш ли поздрави от мен, и ще й кажеш ли, че съжалявам, задето не мога да се сбогувам?
Изведнъж усещам как тя настръхва.
– Ще й кажа – изрича студено тя и се отдръпва.
Не бива да продължавам; но все пак го правя. Това може да са последните ми думи към кралицата на шотландците.
– И можеш ли да й кажеш да внимава, и да я предупредиш, че Хейстингс ще бъде суров пазач. Предупреди я да внимава с него. И й кажи, че съжалявам, много съжалявам.
Бес се обръща да си върви.
– Ще ти опаковам нещата – казва тя ледено. – Но не мога да запомня всичко това. Ще й кажа, че си заминал, че е възможно да бъдеш изправен на съд за държавна измяна заради добротата си към нея, че ни е струвала цялото ни състояние и репутацията ни, и може да ти струва живота. Не мисля, че мога да се заставя да й кажа, че много, наистина много съжаляваш за нея. Мисля, че тези думи ще ме накарат да повърна.
Януари 1570, замъкът Тътбъри: Бес
Опаковам багажа му, като хвърлям вещите му в дисаги, изпаднала в ярост, и изпращам един слуга, яхнал товарен кон, с храна за първия ден, та на Джордж да не му се налага да разчита на оскъдната храна в хановете из Дербишър. Виждам, че е сложил в торбата си новите си тесни панталони до под коляното и един кат бельо, малко хубав сапун и малко пътническо огледало, за да може да се бръсне по пътя. Давам му лист хартия с последните сметки, в случай, че някой в двора поиска да проумее, че сме били разорени от грижите за шотландската кралица. Правя му реверанс и го целувам за довиждане, както подобава на една добра съпруга, и през цялото време думите, които искаше да предам на кралицата, тонът на гласа му, когато говореше за нея и топлотата в погледа му, когато мислеше за нея, ме разяждат отвътре, сякаш имам глисти.
Никога не съм знаела, че съм страстна жена, ревнива жена. Била съм омъжена четири пъти, на два пъти за мъже, които явно ме обожаваха: по-възрастни мъже, които ме глезеха като любимо животно, мъже, които ме ценяха повече от всички останали жени. Никога преди в живота си не съм виждала погледът на съпруга ми да се плъзва покрай мен и да се спира на друга, и не мога да се примиря с това.
Разделяме се студено и пред свидетели, защото той потегля от вътрешния двор и, макар да им е забранено да се виждат насаме, кралицата пристига сякаш случайно, докато стражата се качва на конете си. Деверьо и Хейстингс идват да изпратят малкия отряд през портите. Но мисля, че дори и да бяхме съвсем сами, пак нямаше да е по-добре. Идва ми да заплача с глас при мисълта, че това беше скъпият ми съпруг, мъжът, когото само преди две години обичах да наричам „моят съпруг, графа“, че сега той може би отива на смърт, а се разделяме със суха целувка и ледено сбогуване.
Аз съм неука жена, не обучен писар или учен. Но каквото и да е злото, което е сторила Елизабет на Англия, мога само да потвърдя, че тези години на нейното царуване изтръгнаха самото ми сърце.
