Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 33 страниц)
Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Бес
Ние се справяме. Аз се справям. С помощта на мъжете, които доведох от Чатсуърт – надеждни мъже, които са ми служили добре, които знаят как обичам да се правят нещата, – с помощта на усърдните жени, които наемам от Тътбъри и обучавам да правят нещата така, както аз предпочитам, като разпръсвам наоколо красивите неща, които съм донесла от Чатсуърт, като закърпваме, прикрепваме с гвоздеи и почистваме възможно най-добре. Като окачваме гоблени върху влажната мазилка, като запалваме огньове в задръстените комини и изгаряме вредителите, като остъкляваме някои прозорци и заковаваме други, поставяме завеси на входовете и зачукваме разхлабилите се дъски на пода, накрая правим това място ако не подобаващо за една кралица, то поне такова, че да не бъде – само по себе си – основание за оплакване. Самата кралица, кралица Елизабет, ми изпраща вещи от Тауър, за да осигури допълнителни удобства на братовчедка си. Тези вещи не са кой знае какво, трябва да призная, но всичко, което прави тези мрачни празни стаи да приличат по-малко на тъмница и повече на дом, трябва да се смята за огромно подобрение.
Аз и моите работници сме свършили чудесна работа. Не очаквам благодарности за нея: един благородник като моя съпруг графа си мисли, че къщите се строят сами, метат сами подовете си, а мебелите просто влизат в стаите и се подреждат самички. Но аз изпитвам удоволствие и гордост от работата си. Други в това кралство строят кораби и планират далечни пътешествия, извършват набези като пирати, откриват нови страни и при завръщането си носят богатства. Моята работа е по-близко до дома. Аз строя, аз създавам, аз управлявам така, че да имам печалба. Но независимо дали става дума за моята работа или тази на сър Френсис Дрейк, те си приличат: всичко е в служба на протестантския Бог, и както моят чист под, така и златото в неговата кесия прославят Святото Му Име.
Чакането, трескавата подготовка, пристигането на собствените вещи на кралицата – всичко това се трупа и създава такова нервно усещане, че когато момчето, което съм изпратила да стои на пост на върха на кулата, изкрещява: „Виждам ги! Идват!“, всички в домакинството хукват, сякаш предстои испанско нашествие, а не само идването на една млада кралица. Чувствам как стомахът ми се свива, свалям престилката от зебло, която съм завързала на кръста си, за да предпазя роклята си, и слизам във вътрешния двор да поздравя тази нежелана гостенка.
Отново вали сняг, това са всъщност само внезапно появили се пърхащи снежинки, но тя е спуснала качулката пред лицето си, за да се защити от студеното време, затова отначало виждам само едър кон и жена, сгушена в наметала върху седлото. Съпругът ми язди до нея и изпитвам странно, всъщност много странно чувство, когато го виждам да се навежда към нея, когато конете спират. Той се накланя към нея, сякаш иска да й спести и най-малкото неудобство или тревога, сякаш би й спестил студения вятър, ако можеше: и за миг си помислям, че в нашето деловито ухажване, в нашия благоразумен брак и жизнерадостното консумиране на женитбата ни в голямото брачно ложе, той никога не се е отнасял към мен така, сякаш съм чуплива и крехка, сякаш копнее да ме защити, сякаш се нуждая от закрила.
Защото не съм. Защото не се нуждая от това. И винаги съм се гордяла с това.
Разтърсвам глава, за да я прочистя от подобни глупави мисли, и бързо излизам напред. Конярят ми от Чатсуърт държи юздата на коня й, а моят управител държи стремето й.
– Добре дошли в Тътбъри, Ваша светлост – казвам аз.
Странно е отново да се обърна с „Ваша светлост“ към млада жена. От десет години Елизабет е единствената кралица в Англия. С нея остаряхме заедно: сега аз съм на четирийсет и една, тя е на трийсет и пет; а ето сега една млада жена, в средата на двайсетте, която има също толкова голямо право да претендира за тази титла. Тя е пълноправна кралица в Шотландия, тя е наследница на престола на Англия, някои дори биха изтъкнали довода, че тя е истинската кралица на Англия. Сега в Англия има две кралици: онази, която е на престола благодарение на собствената ни добра воля, и другата, която вероятно го заслужава: а аз съм в странното положение да служа и на двете.
Моят съпруг, графът, вече е слязъл от коня си, и се обръща към нея, без дори да ме поздрави – както и би трябвало да постъпи, както и е редно и правилно, макар че ми се струва малко странно на мен, една младоженка. Тя протяга двете си ръце към него и той я сваля от седлото. Гледката на небрежната лекота, която излъчват така прегърнати, ми напомня, че той вероятно я е повдигал и й е помагал да слезе всеки следобед и вечер през десетте дни на това пътуване. Тя сигурно е лека като дете, защото той я завърта и я сваля с лекота, като в танц. Знам, че аз бих му натежала доста повече. Тя се обръща да ме поздрави, докато е още в обятията му, небрежно отпуснала едната си ръка върху рамото му, докато протяга другата си ръка в меката кожена ръкавица, а аз правя нисък реверанс.
– Благодаря ви – казва тя. Гласът й е мелодичен, тя говори английски като французойка – акцентът, който за ушите на истинските англичани олицетворява звука на коварството и магията. – Благодаря ви за гостоприемството, лейди Шрусбъри.
– Заповядайте, влезте – казвам, прикривайки усмивката си, когато чувам нейното произношение на името „Шрусбъри“, което е нелепо изопачено. Звучи като дете, което се учи да говори, с нейното „Шюзбюи“. Посочвам към покоите, които ще обитава. Един нервен поглед от страна на съпруга ми ме пита дали мястото е годно за обитаване, и аз му кимвам леко. Може да ми има доверие. Аз съм партньор в това начинание, както съм негов партньор в този брак. Няма да го проваля, нито той мен.
В голямата зала на нейното жилище има огън, и тя тръгва към него и се настанява в големия дървен стол, който е придърпан близо до пламъците, за да й бъде удобно. Тъй като вятърът духа на изток, през комина няма да нахлуе довеян обратно дим от дърва – моля те, Господи, дано това не стане, – и тя трябва да се възхити на масата пред нея, върху която са поставени турска покривка и най-хубавите ми златни свещници от абатствата. Гоблените по стените са от най-хубавите, тъкани от монахини – благодаря на Господ за тях, – в спалнята си тя ще открие, че завесите на леглото й са от златотъкан плат, а покривката – от най-пищното червено кадифе, което някога е красило леглото на висш духовник.
Цялата къща е светла и топла, осветена от големите квадратни восъчни свещи, които й се полагат по силата на кралското й право, а във високите поставки, опрени на каменните стени, горят факли. Тя отмята назад качулката на пелерината си и аз я виждам за първи път.
Ахвам. Не успявам да се сдържа. Наистина ахвам при вида на най-красивата жена, която съм виждала през живота си. Лицето й е като картина, сякаш е нарисувано от художник. Тя има лице на ангел. Има гъста черна коса, подрязана като на момче, която обаче сега искри отпред заради топящия се сняг. Има тъмни извити вежди и толкова дълги ресници, че докосват бузите й. Очите й са черни, черни и ясни, а кожата й е като порцелан – бяла и гладка, без нито едно петънце. Лицето й е съвършено като гравюра, изобразяваща ангел, ясно, студено лице; но онова, което я прави забележителна, различна от всеки, когото съм виждала преди, е нейното обаяние. Тя ми отправя усмивка, и изведнъж засиява, като сноп слънчева светлина, като проблясваща вода; тя е като нещо красиво, дори само видът на което кара сърцето ти да възликува от радост. Като устрема на лястовица в полет, който те кара да се чувстваш щастлив, че си жив. Нейната усмивка е такава – това е първата ми глупава мисъл, – усмивката й е като устрема на лястовица в полет в летния здрач. Втората ми мисъл, е че кралица Елизабет ще я намрази до смърт.
– Изключително мило посрещане – казва тя на френски, после вижда как се смръщвам, понеже не мога да я разбера, и колебливо казва на английски: – Много сте любезни, благодаря ви. – Тя протяга ръце към пламъците, а след това се изправя. Почетната й дама тихо пристъпва напред, развързва кожите на шията й и смъква мократа й наметка. Тя кимва в знак на благодарност. – Лейди Шрусбъри, ще позволите ли да ви представя почетните си дами? Това е лейди Мери Сетън, а това е лейди Агнес Ливингстън – казва тя, и жените и аз си правим взаимно реверанс, а аз кимам на един от слугите си да отнесе мократа пелерина.
– Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? – питам. Напуснах Дербишър като момиче, и оттогава се уча да говоря правилно; но дори при това положение гласът ми звучи прекалено високо и грубо в стаята. По дяволите, живяла съм в най-аристократичните домове в страната. Служила съм на кралица Елизабет, и смятам Робърт Дъдли и Уилям Сесил за свои лични приятели, но ми идва да си отхапя езика, когато чувам думите да излизат от устата ми, натежали от типичния за Дербишър гърлен изговор. Пламвам от смущение: – Ще желаете ли чаша вино или греяна бира с подправки, за да се стоплите? – питам, като полагам допълнителни усилия да говоря правилно и сега думите ми звучат надуто и фалшиво.
– А вие какво бихте искали?
Тя се обръща към мен, сякаш наистина се интересува от вкусовете ми.
– Аз ще изпия чаша греяна бира с подправки – казвам. – Донесох бирата от пивоварната си в Чатсуърт.
Тя се усмихва. Зъбите й са малки и остри, като на коте.
– Parfait!Нека да опитаме нея тогава! – казва тя, сякаш това ще бъде възхитително лакомство. – Негово благородие, вашият съпруг, ми каза, че прекрасно управлявате именията си. Сигурна съм, че всичко, което имате, е само от най-доброто.
Кимвам на слугата, който отговаря за сервирането, и знам, че той ще донесе всичко. Усмихвам се на Джордж, който е смъкнал собственото си пътническо наметало и стои до огнището. И двамата ще стоим прави, докато тя ни покани да седнем, и когато виждам Джордж, един граф в собствения си дом, да стои като слуга пред господаря си, за първи път си давам сметка, че ние не сме допуснали гостенка в къщата си, а по-скоро сме се присъединили към двора на една кралица, и че отсега нататък всичко ще трябва да се прави според нейните желания, а не според моите предпочитания.
Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Мери
– А какво мислите за нейна светлост лейди Бес? – пита ме Мери Сетън, като говори на френски за по-голяма дискретност: в гласа й се долавя злобна нотка. – Такава ли е, каквато очаквахте? Или по-лоша?
Сега, когато те си отидоха и ние сме сами в тези жалки малки стаи, мога да се облегна назад в стола си и да оставя болката и изтощението да се просмучат в тялото ми. Тази вечер болката в гърдите ми е особено силна. Мери коленичи в краката ми, развързва връзките на обувките ми и внимателно ги изхлузва от студените ми крака.
– О, толкова слушах за това каква разумна жена е и как великолепно се справя с деловите въпроси, че очаквах най-малкото флорентински банкер – казвам аз, заглаждайки критичната забележка.
– Тя няма да е като лейди Скроуп в замъка Болтън – предупреждава ме Мери, слага обувките ми да се сушат до огнището и сяда, като се отпуска назад на петите си. – Не мисля, че храни съчувствие към вас и вашата кауза. Лейди Скроуп беше добра приятелка.
Свивам рамене:
– Нейно благородие мислеше, че съм героиня от вълшебна приказка – казвам раздразнено. Тя беше сред онези, които ме възприемат като кралица от баладите. Трагична кралица, изживяла прекрасно детство във Франция, а след това – самотно вдовство в Шотландия. Някой съчинител на балади би ме описал омъжена за красивия, но безхарактерен Дарнли, копнееща за силен мъж, който да ме избави. Един трубадур би ме описал като обречена още от мига на раждането ми: красива принцеса, родена под злощастна звезда. Няма значение. Хората вечно си измислят истории за принцесите. Това ни се полага заедно с короната. Трябва да го носим с възможно най-голяма лекота. Ако едно момиче е едновременно и красавица, и принцеса, каквато съм била аз цял живот, тогава то ще има поддръжници, по-лоши от врагове. През по-голямата част от живота си съм била обожавана от глупаци и мразена от хора със здрав разум, и всички те си съчиняват истории за мен, в които съм или светица, или блудница. Но аз съм над тези преценки, аз съм кралица. – Не очаквам съчувствие от нейно благородие – казвам горчиво. – Тя е най-доверената служителка на моята братовчедка кралицата, какъвто е и графът. Иначе нямаше да бъдем подслонени от тях. Сигурна съм, че тя е безнадеждно предубедена спрямо мен.
– Предана протестантка – предупреждава ме Мери. – Отгледана във фамилията Брандън; казаха ми, че била компаньонка на лейди Джейн Грей. А предишният й съпруг натрупал състоянието си от разрушаването на манастирите. Казват, че всяка пейка в къщата й е църковна скамейка.
Не казвам нищо, но от лекото накланяне на главата ми тя разбира, че трябва да продължи.
– Въпросният съпруг е бил на служба при Томас Кромуел в Дворцовия съд за увеличаване на постъпленията в хазната – продължава меко тя. – И натрупал състояние.
– Сигурно е имало голяма облага в разрушаването на молитвените домове и параклисите – казвам замислено. – Но си мислех, че кралят е бил този, който се е облагодетелствал.
– Казват, че съпругът на Бес взел онова, което му се полагало за работата, а после и още – прошепва тя. – Че вземал подкупи от монасите, за да пощади обителите им, или за да ги оцени по-ниско от истинската им стойност. Че е вземал известна сума, за да си затваря очите, когато тайно са измъквали съкровища. Но после, по-късно, се върнал и въпреки всичко ги прогонил, и взел всички съкровища, които те си мислели, че са спасили.
– Суров човек – отбелязвам.
– Тя била единствената му наследница – казва Мери. – Накарала го да промени завещанието си така, че обезнаследил родния си брат. Не оставил пари дори на децата, които имал от нея. Когато умрял, оставил всяко пени от нечестно спечеленото си богатство на нея, само на нейно име, и я издигнал до положението на дама. Именно от осигурения й от него трамплин успяла да отскочи, за да се омъжи за следващия си съпруг, и постъпила по същия начин и с него: взела всичко, което притежавал, обезнаследила собствените му родственици. При смъртта си той оставил всичко на нея. Ето така тя се сдобила с достатъчно богатство, за да стане графиня: като прелъстявала мъже и ги отнемала от семействата им.
– Следователно – безскрупулна жена – отбелязвам, мислейки си как една майка лишава от наследство собствените си деца. – Жена, която има по-голямо влияние в семейството, която се грижи нещата да се вършат така, както е най-изгодно за нея.
– Решителна и напориста жена – казва неодобрително Мери Сетън. – Жена, която не храни уважение към съпруга си и неговото семейство. Жена, която върви против отреденото й от природата положение, и се опитва да поеме мъжка роля. Но и жена, която знае стойността на парите.
Тя мисли същото, каквото и аз – че жена, която не изпитва угризения да спечели състояние от разрушаването на Божията църква, със сигурност може да бъде подкупена да извърне поглед само веднъж, само за една нощ.
– А той? Граф Шрусбъри?
Усмихвам се:
– Знаете ли, мисля си, че той е почти недосегаем. Изглежда, че единственото, което го интересува, са честта и достойнството му: и именно той, от всички мъже в Англия, трябва да бъде спокоен по този въпрос.
Зимата на 1569, замъкът Тътбъри: Бес
– Колко ще ни плащат за нея? – питам Джордж, докато пием по чаша греяно вино с подправки, седнали от двете страни на огъня в спалнята ни. Зад нас прислужниците оправят леглото ни за през нощта.
Той се сепва леко и аз осъзнавам, че отново съм била твърде пряма.
– Моля да ме извиниш – казвам бързо. – Нужно ми е да знам само заради сметководната си книга. От двора ще ни плащат ли възнаграждение?
– Нейно величество кралицата вежливо ме увери, че ще поеме всички разноски – казва той.
– Всички ли? – питам. – Трябва ли всеки месец да й изпращаме разписка за разноските си?
Той свива рамене:
– Бес, най-скъпа ми съпруго… това е чест: да служиш е привилегия, към която се стремят мнозина, но единствено ние бяхме избрани. Кралицата ме увери, че ще се погрижи за всичко. Разбира се, ще извлечем облага от това, че й служим. Та нима тя не изпрати за братовчедка си вещи от собственото си домакинство? Нима нямаме в дома си мебели на самата кралица?
– Да – казвам колебливо, доловила гордостта в гласа му, – но в действителност това са само някои стари неща от Тауър. Уилям Сесил ми писа, че се очаква свитата на кралица Мери да е от трийсет души.
Съпругът ми кимва.
– Тя дойде тук с поне шейсет.
– О – възкликва той. – Така ли?
По някаква причина, известна единствено на мъжете – а в този случай, един знатен мъж – той е яздил начело на керван от сто души в продължение на десет дни, без да забележи колко са.
– Е, предполагам, че не всички очакват да ги подслоним тук?
– Някои отидоха в странноприемницата в селото, но хората от личната й свита – спътници, васали, слугите и конярите – са под нашия покрив, и всичките ядат и пият на наши разноски.
– Тя трябва да бъде обслужвана като кралица – казва той. – Тя е кралица от главата до петите, не мислиш ли, Бес?
Неоспоримо е.
– Тя е прекрасна – казвам. – Винаги съм си мислила, че сигурно преувеличават, когато я описваха като най-красивата кралица на света: но тя е всичко това, и повече. Щеше да е красива, дори да беше жена от простолюдието, но осанката й и изяществото й… – поколебавам се. – Много ли я харесваш?
Погледът, който ми отправя, е напълно невинен: той е изненадан от този въпрос.
– Да я харесвам? Не бях се замислял. Ъъ, не, тя е прекалено… – Той млъква насред изречението. – Тя е непокорна. Тя е неуправляема. Където и да отидем, около нея се събират склонните към измяна и ерес. Как мога да я харесвам? Тя не ми е донесла друго освен трудности.
Прикривам задоволството си:
– А имаш ли някаква представа колко време ще остане при нас?
– Ще се прибере в Шотландия това лято – казва той. – Разследването я обяви за невинна по всички обвинения: нашата кралица е сигурна, че няма нищо срещу нея. Всъщност, изглежда, че тя е преживяла голяма несправедливост. А нейните лордове са постъпили изцяло несправедливо и погрешно, като са я държали в плен и са я принудили да абдикира от трона си. Не можем да търпим подобно поведение от една съседна страна. Да свалиш от престола една кралица означава да разрушиш естествения ред. Не се осмеляваме да им позволим да го сторят. Това ще означава да тръгнем против установения от Бога ред. Тя трябва да бъде възстановена на власт, а бунтовниците – наказани.
– Ще я придружим ли до дома? – питам аз. Мисля си за пътуване с кралската свита до Единбург, за замъците и кралския двор.
– Нашата кралица ще трябва да изпрати армия, за да подсигури безопасността й. Но лордовете се съгласиха на връщането й. Бракът й с Ботуел ще бъде анулиран, и ще изправят убийците на съпруга й, лорд Дарнли, на съд.
– Тя отново ще бъде кралица в Шотландия? – питам аз. – Въпреки Сесил?
Опитвам се да прикрия съмнението в гласа си, но много ще се изненадам, ако този върховен майстор на интригите, след като държи една вражеска кралица в ръцете си, ще я изпрати кротко на сигурно място в дома й, с армия, която да й помага.
– Какво общо има Сесил с това? – пита ме той, с преднамерена недосетливост. – Не мисля, че Сесил може да решава кой е от кралско потекло, макар да си мисли, че командва всичко друго.
– Невъзможно е той да иска тя да бъде възстановена на власт – казвам тихо. – Той от години се старае да постави Шотландия под английско господство. Това е най-важният политически стремеж в живота му.
– Той не може да предотврати това – казва Джордж. – Той няма власт. А после, моя Бес, за нас ще бъде наистина прекрасно да бъдем най-скъпите приятели на кралицата на Шотландия, не смяташ ли?
Изчаквам двете момичета да свършат с оправянето на леглото, да направят реверанс и да излязат от стаята.
– И, разбира се, тя е наследница на престола на Англия – казвам тихо. – Ако Елизабет я върне в Шотландия, тя я признава за кралица и своя братовчедка, и следователно това означава да я признае като наследница. Затова, предполагам, че един ден тя ще бъде наша кралица тук. Ако Елизабет не роди дете.
– Бог да пази кралицата – казва веднага Джордж. – Кралица Елизабет, имам предвид. Тя не е стара, здрава е, още няма четирийсет години. Все още би могла да се омъжи и да роди син.
Свивам рамене:
– Кралицата на шотландците е плодовита жена на двайсет и шест години. Има вероятност да надживее братовчедка си.
– Тихо – казва той.
Дори в усамотението на спалнята ни, между двама верни английски поданици, е държавна измяна да се обсъжда смъртта на кралицата. Всъщност, държавна измяна е дори да се изричат думите „смърт“ и „кралица“ в едно и също изречение. Превърнали сме се в страна, в която думите трябва да се следят за измяна. Превърнали сме се в страна, в която може да те обесят за начина, по който си построил изречението си.
– Смяташ ли, че шотландската кралица наистина е невинна за убийството на лорд Дарнли? – питам го. – Ти видя доказателствата: сигурен ли си, че тя не е била виновна?
Той се намръщва:
– Разследването приключи, без да стигне до решение – казва той. – А тези неща не бива да стават предмет на женски клюки.
Едва успявам да сдържа сприхавия си отговор.
– Не те питам, за да си търся материал за клюки – казвам почтително. – Става дума за честта и сигурността на твоя дом. – Правя пауза. Сега той слуша. – Ако тя е жената, каквато се опитват да я изкарат – жена, готова да убие хладнокръвно съпруга си, а след това да се омъжи за човека, извършил това деяние заради собственото й влияние и сигурност – тогава няма основание да вярваме, че тя няма да се обърне срещу нас, ако е в неин интерес да го направи. Не искам в някоя тъмна нощ избите ми да бъдат натъпкани с барут.
Той изглежда ужасѐн:
– Тя е гостенка на кралицата на Англия, ще бъде върната на собствения си трон. Как можеш да мислиш, че би ни нападнала?
– Защото ако е толкова лоша, колкото казват всички, в такъв случай е жена, която няма да се спре пред нищо, за да получи каквото желае.
– Не се съмнявам, че лорд Дарнли, собственият й съпруг, е бил замесен в заговор срещу нея. Той е бил в съюз с разбунтувалите се лордове и е бил направляван от нейния полубрат, лорд Мъри. Мисля, че са планирали заедно да я свалят от престола, да я хвърлят в тъмница и да сложат Дарнли като консорт на престола. Нейният полубрат е щял да управлява чрез Дарнли. Той беше слабохарактерно създание, всички знаеха това.
Кимвам. Познавах Дарнли още от момче – момче, ужасно разглезено от майка си, по мое мнение.
– Преданите на кралицата лордове, сред тях вероятно и Ботуел, скроили заговор да убият Дарнли.
– Но дали тя е знаела? – питам настойчиво. Това е ключовият въпрос: дали тя е жена, която убива съпрузите си?
Той въздиша:
– Мисля, че не – казва той искрено. – Писмата, които сочат, че тя е наредила извършването на деянието, несъмнено са фалшифицирани, за другите не е сигурно. Но тя е влизала и излизала от къщата, докато са поставяли барута в избата: със сигурност не би поела този риск, ако е знаела за опасността. Възнамерявала е да спи там същата нощ.
– Тогава защо да се омъжва за Ботуел – питам настойчиво аз, – ако той е бил един от заговорниците? Защо да го възнаграждава?
– Той я отвлякъл – казва преданият ми съпруг тихо, почти шепнешком. Толкова се срамува от позора на кралицата. – Това изглежда сигурно. Видели са как той я отвежда без нейно съгласие. А когато се върнали в Единбург, той водел коня й за юздата, та всички да видят, че тя е негова пленница и е невинна по обвиненията за заговор с него.
– Тогава защо да се омъжва за него? – настоявам аз. Защо не го е задържала веднага щом се е озовала на сигурно място в замъка си, и не го е изпратила на ешафода?
Той се извръща: той е скромен човек. Виждам как ушите му почервеняват, когато лицето му пламва. Не може да срещне погледа ми:
– Не просто я е отвлякъл – казва той, с много тих глас. – Смятаме, че я е насилил и че тя е носела дете от него. Тя трябва да е знаела, че ще бъде напълно опозорена като жена и като кралица. Единственото, което е можела да направи, е било да се омъжи за него и да се престори, че това е било по взаимно съгласие. По този начин поне е запазила авторитета си, макар да е била съсипана.
Леко ахвам от ужас. Особата на една кралица е свещена, един мъж може да целуне ръката й само ако е подканен да го стори. Не се допуска да бъде преглеждана от лекар, независимо от нуждите й. Да оскърбиш кралица е все едно да плюеш върху свята икона: никой почтен човек не би дръзнал да го направи. А да похитиш и насилиш кралица, би било все едно да разбиеш на парчета черупката на нейната святост и власт.
За първи път изпитвам жал към тази кралица. Толкова дълго я смятах за еретично и суетно чудовище, че никога не съм си мислила как тя, едва преминала момичешките си години, се опитва да управлява едно кралство от вълци, принудена в крайна сметка да се омъжи за най-лошия от тях.
– Мили Боже, човек никога не би го разбрал, като я гледа. Как понася това? Цяло чудо е, че духът й не е сломен.
– Следователно, виждаш, че тя няма да представлява опасност за нас – казва той. – Тя е била жертва на техните заговори, а не една от заговорниците. Тя е млада жена, която силно се нуждае от приятели и от безопасно и сигурно място.
На вратата се потропва – знак, че личната ми прислуга е събрана във външната ни стая, готова за молитвите. Моят капелан вече е сред тях. Грижа се домашните молитви да бъдат изричани всяка вечер и сутрин. Двамата с Джордж прекосяваме стаята и се присъединяваме към тях – главата ми все още е замаяна, – и коленичим върху възглавничките, които аз сама съм избродирала. Върху моята има карта на обичния ми Дербишър; върху тази на Джордж е изобразен фамилният му герб, хрътката. Всички от моята прислуга, от пажа до управителя, коленичат върху възглавничките си и свеждат глави, докато капеланът рецитира вечерните молитви. Той се моли на английски, за да могат всички да общуват заедно с Бог на език, който всички разбираме. Той се моли за царството Божие и за кралство Англия. Моли се за небесната слава и за безопасността на кралицата. Моли се за моя съпруг и за мен и за всички души, поверени на грижите ни. Благодари на Бога за даровете, на които се радваме, в резултат на присъствието на Елизабет на трона и на протестантската Библия в църквите. Това е набожно протестантско домакинство и два пъти на ден ние отправяме благодарност към Бога, който ни е възнаградил толкова богато, задето сме Му толкова предани, най-добрите протестанти в християнския свят. И така напомняме на всички – също и на мен, – за големите награди, които идват за едно набожно протестантско семейство под пряката закрила на един протестантски Бог.
Това е урок, който кралицата католичка може да научи от мен. Ние, протестантите, имаме Бог, който ни възнаграждава пряко, богато и незабавно. Чрез своето богатство, своя успех и своята власт разбираме, че ние сме избраниците. Кой може да се усъмни в проявената към мен Божия добрина, когато види къщата ми в Чатсуърт, сега вече извисяваща се на три етажа? Кой, ако види сметководните ми книги с числата, маршируващи така уверено надолу, към най-долния ред, би могъл да се усъмни, че аз съм едно от избраните, едно от удостоените със специално благоволение Божии чада?
