Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 33 страниц)
Октомври 1571, замъкът Шефилд: Бес
Есента е студена, а листата падат рано от дърветата, сякаш и самото време ще бъде сурово към нас тази година. Избегнахме нещастието на косъм, на косъм, нищо повече. Шпионинът – заговорник на шотландската кралица Роберто Ридолфи беше убедил всички велики сили в християнския свят да се съюзят срещу нас. Беше посетил папата в Рим, херцог Алва в Нидерландия, краля на Испания и краля на Франция. Всички те изпратиха злато или войници, или и двете, готови за нашествие, чиято цел беше смъртта на кралица Елизабет и поставянето на кралица Мери на престола. Само че самохвалното шушукане на Ридолфи за заговора стигна до наострените уши на Уилям Сесил и ни спаси.
Сесил отведе епископа на шотландската кралица да отседне при епископа на Или като гост в дома му. Трябва да е било весело събиране. Отвел слугата му в Тауър и го изтезавал, като трошил костите му на дибата, притискал тялото му с камъни и го окачвал да виси на китките си. Човекът – стар служител на шотландската кралица – казал на мъчителите всичко, за което питали, а вероятно и още освен това. След това хората на Норфолк били отведени в Тауър и си изпели всичко, докато им изтръгвали ноктите. Робърт Хигфорд им показал тайника за писмата, под керемидите на покрива. Уилям Баркър им разказал за заговора. Лорънс Банистър дешифрирал писмата на шотландската кралица до нейния годеник, Норфолк, пълни с любов и обещания. После, накрая, преместили приятеля на шотландската кралица и неин посланик, епископ Джон Лесли, от имението в Кеймбриджшър, където бил отседнал, в Тауър, чието гостоприемство е значително по-сурово, принудили го да изпита болката, сломявала по-незначителни мъже, и той им разказал всичко.
Последва нова поредица от арести на хора, назовани като предатели, и самият Норфолк беше отново хвърлен в Тауър. Невероятно е, но изглежда, че след като се врече на нашата кралица в пълно подчинение, той е продължил да си пише и да заговорничи с другата кралица и е бил здраво оплетен в мрежите на испанците и французите, планиращи унищожаването на мира в страната ни.
Наистина вярвам, че само един ден ни делеше от испанско нашествие, което щеше да ни унищожи, да доведе до убийството на Елизабет, и да постави най-истинската наследница на Кървавата Мери Тюдор – Кървавата Мери Стюарт – на трона на Англия, и кладите в Смитфийлд отново щяха да пламнат за изгарянето на протестантски мъченици.
Благодаря на Бога, че Ридолфи беше самохвалко, благодаря на Бога, че кралят на Испания е предпазлив човек. Слава Богу, че херцогът на Норфолк е глупак, който изпрати цяло състояние в злато по ненадежден куриер, а заговорниците сами се издадоха. И слава Богу, че Сесил беше на място, в центъра на своята мрежа от шпиони, и знаеше всичко. Защото ако другата кралица беше постигнала своето, сега щеше да бъде в Уайтхол, Елизабет щеше да е мъртва, а Англия, моята Англия, щеше да е изгубена.
Моят съпруг, графът, е станал мрачен с настъпването на по-студените нощи, и също като тях се затвори в мълчание. Посещава кралицата в покоите й само веднъж седмично и я пита с хладна любезност дали е добре, дали има всичко, от което се нуждае, и дали има писма, които би искала той да изпрати, дали има искания или оплаквания към него или към двора.
Тя отвръща също толкова студено, че не се чувства добре, че иска свободата си, че настоява Елизабет да спази споразумението да я изпрати у дома в Шотландия, и че няма писма за изпращане. Разделят се официално като врагове, принудени да танцуват заедно и свързани за момент от движението на танца, а след това – отново освободени.
Би трябвало да ликувам, че приятелството им приключи така внезапно и толкова зле. Би трябвало да се смея скришом, скрила лице в ръкава си, че тази невярна кралица е била невярна и спрямо него. Но е трудно да изпитам удоволствие в този затвор. Моят съпруг, графът, се е състарил с години за последните няколко дни, лицето му е набраздено от тъга и той почти не говори. Тя е самотна, сега, след като изгуби обичта му, и отново идва да седи с мен в следобедите. Идва тихо, като сгълчана прислужница, и трябва да призная, че съм изненадана, задето неговото неодобрение й е нанесло такъв тежък удар. Всеки би си помислил, че е държала на него. Палим свещите, на чиято светлина работим, около пет часа, и тя казва, че изпитва ужас от по-тъмните нощи и сивите утрини. Приливът на благополучие, който я беше споходил в средата на лятото, напълно е пресъхнал, късметът й се е изчерпал. Тя знае, че ще прекара още една зима в плен. Сега вече няма шанс да я върнат в Шотландия. Тя сама разруши надеждите си и се боя, че къщата ми ще бъде прокълната с този печален призрак завинаги.
– Бес, какво става в Лондон? – пита ме тя. – Можете да ми кажете. Едва ли мога да се възползвам по някакъв начин от тези сведения. Мисля, че вече всички знаят повече от мен.
– Херцогът на Норфолк е арестуван, отново обвинен, че заговорничи с испанците, и върнат в Лондонския Тауър – казвам й аз.
Тя пребледнява. Аха, помислям си злорадо, значи поне веднъж не сте по-осведомена от всички нас. Нейните шпиони и доносници сигурно се спотайват. Не е знаела за това.
– Бес, не! Вярно ли е това?
– Обвинен е, че е участвал в заговор за вашето освобождаване – казвам аз. – Сигурно знаете за това повече от мен.
– Кълна се…
– Недейте – казвам студено. – Не си хабете думите.
Тя млъква.
– Ах, Бес, ако бяхте на моето място, щяхте да сторите същото. Той и аз…
– Наистина ли убедихте себе си, че го обичате?
– Мислех си, че той ще ме спаси.
– Е, отведохте го до смъртта му – казвам. – А това е нещо, което аз не бих сторила. Дори ако бях на ваше място.
– Вие не знаете какво е да бъдете кралица – казва тя простичко. – Аз съм кралица. Не съм като другите жени. Трябва да бъда свободна.
– Вие сама се осъдихте на доживотно затворничество – предричам аз. – А него осъдихте на смърт. На ваше място нямаше да направя това, кралица или не.
– Не могат да докажат нищо срещу него – казва тя. – А дори и да скалъпят доказателства, или чрез мъчения да изтръгнат лъжливи показания от слугите, той все пак е братовчед на кралицата. Той е с кралска кръв. Тя няма да осъди на смърт човек от собственото си семейство. Всяка особа с кралска кръв е свещена.
– Какво друго може да направи тя? – питам настоятелно, тласната към раздразнение. – Много хубаво от ваша страна да казвате, че не може да го направи: но какъв избор има тя? Какъв избор й оставя той? Ако той не престава да крои заговори, след като й е обещал пълно подчинение и е получил помилване, ако вие не преставате да кроите заговори, след като дадохте клетва, какво може да стори тя, освен да сложи край на това? Тя не може да прекара остатъка от живота си в очакване изпратеният от вас наемен убиец да пристигне и да я убие.
– Тя не може да го убие: той е неин братовчед и е с кралска кръв. А мен тя никога няма да успее да убие – заявява шотландската кралица. – Тя не може да убие една кралица като нея самата. А аз никога не бих изпратила платен убиец. Следователно тя никога не може да сложи край на това.
– Всяка от вас се е превърнала в кошмара на другата – казвам аз. – И изглежда, че никоя от вас не може да се събуди.
За миг седим мълчаливо. Работя по гоблен, изобразяващ къщата ми в Чатсуърт, с такава точност, сякаш е строителен чертеж. Понякога си мисля, че това ще бъде всичко, което ми е останало от Чатсуърт, когато ми се наложи да продам своята гордост и радост на някой купувач на възможно най-ниска цена. Всичко, което ще ми е останало от щастливите ми години, ще бъде този гоблен, изобразяващ къщата, която обичах.
– От седмици не съм получавала вести от посланика си – казва ми тихо кралицата. – Джон Лесли, епископ на Рос. Арестуван ли е? Знаете ли?
– Той участваше ли в заговора? – питам аз.
– Не – казва тя уморено. – Не. Нямаше заговор, доколкото ми е известно. А той със сигурност не е бил част от него. И дори и да е получил писмо от някого, или да се е срещнал с някого, пак не може да бъде арестуван, тъй като е посланик. Той има права, дори в кралство като това, където шпионите правят прокламации, а плебеите прокарват закони.
– Тогава той няма от какво да се бои – казвам грубо. – Нито пък вие. Нито пък херцогът на Норфолк. Той е в безопасност, а според думите ви, също и вие, и посланикът: всички вие сте недосегаеми било заради светостта на телата си, или заради чистата си съвест. Ако това е така, защо сте толкова бледа, ваша светлост, и защо съпругът ми вече не излиза сутрин на езда с вас? Защо никога не ви търси и защо не пращате да го викат?
– Мисля, че сега ще се върна в покоите си – казва тихо тя. – Уморена съм.
Ноември 1571, замъкът Шефилд: Мери
Трябва да чакам дълги месеци в мълчание, като внимавам какво говоря, боейки се дори да пиша на посланика си за новини, затворница на своя страх. Накрая получавам вести от Париж, в писмо, което е било отваряно и четено от други. Норфолк е арестуван и ще бъде обвинен в държавна измяна.
Миналия път, когато той беше в Тауър, лично Сесил изтъкна, че херцогът е проявил неблагоразумие, но не е изменник, и уреди да го освободят и да го изпратят в лондонския му дом. Но този път всичко е различно. Сесил е начело на обвинителите на херцога, и държи него и цялото му домакинство под арест. Слугите несъмнено ще бъдат изтезавани и или ще признаят истината, или ще скалъпят лъжи, за да се спасят от болката. Ако Сесил е твърдо решен срещу херцога да бъде отправено обвинение в държавна измяна, тогава ще открие нужните доказателства, а късметът на фамилията Хауърд ще им изневери в това поколение, както се е случвало толкова често и преди.
На втората страница има по-лоши новини. Епископ Джон Лесли, моят верен приятел, който избра да отиде в изгнание като мой служител, вместо да остане в удобния си дворец у дома, е един съсипан човек. Появил се е в Париж, решен да изживее остатъка от дните си като изгнаник във Франция. Не казва нищо за случилото се в Англия, нито защо сега е във Франция. Мълчи като онемял. Мълвата твърди, че променил убежденията си и разказал всичко на Сесил. Не мога да повярвам, налага се да чета и препрочитам съобщението, но то ме уверява, че Джон Лесли е изменил на моята кауза и е дал показанията, които ще доведат до осъждането на Норфолк. Казват, че Лесли разказал на Сесил всичко, което знаел: а, разбира се, той знаеше всичко. Знаеше всичко за Ридолфи – та той беше съавтор на заговора. Сега светът вярва, че херцогът, банкерът, епископът и аз сме изпратили хора на мисия из цяла Европа да умоляват французите, испанците и папата да убият Елизабет и да нападнат Англия. Светът знае, че аз съм избрала за свои заговорници един самохвалко, един страхливец и един глупак. Че самата аз съм глупачка.
Шрусбъри никога няма да ми прости, задето не устоях на честната дума, дадена пред него, задето излъгах Сесил, Мортън, и самия него. Почти не ми е проговорил от онзи ден в градината, когато каза, че съм нарушила думата си и съм разбила сърцето му. Опитвах се да говоря с него, но той извръща лице, слагах ръка върху неговата, но той мълчаливо се отдръпва. Изглежда болен и уморен, но не ми казва нищо за здравето си. Вече не ми казва нищо за каквото и да било.
Бес е изтощена от тревоги за пари и от страх за бъдещето, и от продължителната си горчива омраза към мен. През тази есен ние сме едно печално домакинство. Трябва да се надявам, че шотландците отново ще дойдат за мен и ще ме помолят да се върна, трябва да вярвам, че някой нов герой ще ми пише с план за освобождаването ми, трябва да вярвам, че Филип Испански няма да се обезсърчи от този катастрофален завършек на плана, за който се кълняхме, че не може да се провали. Не мога да намеря в себе си смелост да пиша още веднъж, да започвам отново, да преда отново нишката на заговора.
Мисля си как Шрусбъри каза, че съм престъпила думата си на кралица, и се питам дали изобщо някой ще ми се довери в бъдеще, дали ще сметне, че е безопасно да разчита на преценката ми. Мисля, че този път претърпях истинско поражение. Най-големият ми поддръжник и единствен приятел Ботуел все още е затворен в Дания без надежда за освобождение, и ми пише, че ще полудее в този затвор. Всичките ми шифри са разбити, приятелите ми са хвърлени в тъмница, посланикът се отказа да ми служи, срещу годеника ми е отправено обвинение в държавна измяна, а мъжът, който ме обичаше, без дори да го знае, вече отказва да срещне погледа ми.
Декември 1571, замъкът Шефилд: Джордж
Мислех си, че съм изпитвал болка преди. Мислех си, че съм изгубил любовта и уважението на съпругата си, която е решила, че съм глупак. Обричах се, мълчаливо, винаги мълчаливо, на една жена, стояща толкова високо над мен, че беше нещо повече от кралица: ангел. Но сега откривам, че има нов ад, под онзи, който познавам. Сега откривам, че жената, на която тайно бях отдал верността си, е предателка, жена, изменила сама на себе си, клетвопрестъпница, лъжкиня, безчестна жена.
Идва ми да се изсмея при мисълта, че бях свикнал да гледам отвисоко на моята Бес заради това, че идва от фермерски дом, за това, че има акцент, който издава дербишърския й произход, задето претендира, че е протестантка, макар да не притежава познания по теология, задето настоява да чете Библията на английски, защото не може да чете на латински; за това, че украсява стените си и мебелира стаите си с плячката от разрушени църкви. За това, че е, в най-лошия случай, вдовица на един крадец, дъщеря на фермер. Сега ми идва да се изсмея на себе си заради греха на лъжливата гордост: но в гърлото ми този звук ще бъде като предсмъртен хрип.
Презирайки тази моя съпруга, тази пряма, простовата, обичлива моя съпруга, аз отдадох сърцето си и прахосах състоянието си по една жена, чиято дума е като вятъра: може да вее в която посока си поиска. Тя може да говори три езика, но не може да казва истината на нито един от тях. Може да танцува съвършено, но не може да се движи по права линия. Може да бродира по-добре от професионална шивачка, и да пише красиво, но печатът й в най-долния край на един документ не означава нищо. Докато моята Бес е известна из цял Дербишър с честността си, когато търгува. Когато Бес се ръкува с някого след приключване на сделка, тази сделка е сигурна и можете да заложите живота си на това. Тази кралица може да се закълне върху частица от истинския кръст, на който е разпнат Христос, и клетвата й пак ще бъде само условна.
Прахосах пялото си състояние по тази измамна кралица, заложих честта си на една химера. Пропилях зестрата на Бес и наследството, което щеше да остави на децата си, за да се грижа за тази жена така, както е редно да бъде обслужвана една кралица; без изобщо да си давам сметка, че под брокатения балдахин седи изменница. Позволих й да седи на трон и да разполага с цял кралски двор в собствения ми дом, и да поръчва неща, просто защото ги иска, защото вярвах, дълбоко в преданото си сърце, че това е кралица, на която никога не е имало равна.
Е, в това се оказах прав. Никога не е имало друга кралица като тази. Тя е кралица без кралство, кралица без корона, кралица без достойнство, кралица, чиято дума не значи нищо, кралица без чест. Тя е богопоставена, и помазана с Неговото свещено миро, но по някакъв начин Той сигурно напълно я е забравил. Или може би тя е излъгала и Него.
Сега аз съм този, който ще трябва да я забрави напълно.
Бес идва колебливо до личния ми кабинет и чака на прага, сякаш не е сигурна, че ще бъде приета добре.
– Влез – казвам. Искам да говоря любезно, но гласът ми е студен. В разговорите между мен и Бес вече нищо не звучи както трябва. – Какво искаш от мен?
– Нищо! – казва неловко тя. – Само една дума.
Вдигам глава от книжата, в които съм се зачел. Моят управител настоя да ги видя. Това са дълги списъци от дългове, пари, които сме взели назаем, за да финансираме издръжката на кралицата, и падежът за плащането им е догодина. Не знам по какъв начин да ги платя, освен като продам земите си. Плъзвам върху тях лист хартия, за да не може Бес да ги види – безсмислено е да тревожа и нея – и бавно се изправям на крака.
– Моля те, не исках да те безпокоя – казва тя извинително.
Напоследък непрекъснато се извиняваме един на друг. Пристъпваме на пръсти, сякаш в къщата има мъртвец. Това, което е мъртво, е нашето щастие: и пак аз съм виновен за това.
– Не ме безпокоиш – казвам. – Какво има?
– Искам да кажа, че съжалявам, но не виждам как можем да отворим къщата си за гости тази Коледа – изрича припряно тя. – Не можем да храним всички фермери-арендатори и семействата им, нито всички слуги. Не и тази година.
– Няма пари?
Тя кимва:
– Няма пари.
Опитвам се да се засмея, но звучи напълно неуместно.
– Чак толкова много ли струва? Нима нямаме в хранилището за скъпоценности достатъчно пари и сребро за една вечеря и ейл за собствените си хора?
– Не, вече от месеци насам.
– Предполагам, че си се опитала да вземеш назаем?
– Тук сключих всички заеми, които можах. Ипотекирах земя, но вече не я приемат на пълна цена, започват да се съмняват в способността ни да се издължим. Ако нищо не се подобри, ще трябва да отидем при лондонските златари и да им предложим сребърните съдове.
Трепвам:
– Не и семейните ми вещи! – възразявам, като си представям как претопяват сребърните съдове с фамилния ми герб като метални отпадъци; като си помисля как занаятчиите претеглят сребърните ми прибори, виждат фамилния ми герб и се присмиват, че съм стигнал до това.
– Не, разбира се, че не. Първо ще продадем моите неща – казва тя с равен тон.
– Съжалявам за това – казвам аз. – По-добре кажи на управителя си да съобщи на арендаторите ти, че не могат да очакват Коледна вечеря тази година. Може би догодина.
– Всички ще разберат защо – предупреждава ме тя. – Ще разберат, че едва свързваме двата края.
– Предполагам, че всички знаят – казвам сухо. – След като пиша на кралицата веднъж месечно и я умолявам да плати дълговете си към мен, а на нея й четат писмото пред всички. Целият двор знае. Цял Лондон знае. Всички знаят, че сме на ръба на разорението. Никой няма да ни предложи кредит.
Тя кимва.
– Ще оправя това – казвам сериозно. – Ако се наложи да продадеш среброто си, аз ще ти го върна. Ще намеря начин, Бес. Няма да загубиш от това, че си се омъжила за мен.
Тя свежда глава и прехапва устна, за да не избълва упрека, който напира на езика й. Знам, че вече е загубила от това, че се е омъжила за мен. Тя си мисли за съпрузите си, внимателно натрупали цели състояния, които да й оставят. Мъже, които съм презирал като парвенюта без благороден произход. Тя е спечелила от браковете си с тях, те са натрупали състояние. Но аз го пропилях. Аз изгубих състоянието й. А мисля, че сега изгубих и гордостта си.
– Ще ходиш ли в Лондон за този сезон? – пита ме тя.
– Процесът срещу Норфолк е отложен за след Коледа – казвам. – Макар да се съмнявам, че в двора ще се веселят особено, с този призрак на тяхното пиршество. Ще трябва да се явя на служба за процеса срещу него. Тогава ще замина за Лондон, след дванайсетата нощ, и когато се срещна с нейно величество, отново ще говоря с нея за дълга й към нас.
– Може би тя ще ни плати.
– Може би.
– Има ли някакъв план за изпращането на шотландската кралица у дома? – пита с надежда тя.
– Не и сега – казвам тихо. – Изпратиха нейния епископ в изгнание във Франция, а шпионинът й, Ридолфи, избяга в Италия. На испанския посланик е наредено да си тръгне, той е опозорен, а всички останали са в Тауър. Шотландците няма да я искат – като виждат с какви хора общува тя, и колко непочтена се оказа, нарушавайки клетвата си, че няма да се опита да избяга, честната си дума и обещанието си към лорд Мортън. А Сесил трябва да е сигурен, че показанията на Норфолк ще я уличат в престъпление. Въпросът може да бъде единствено: какво ще направи Сесил с показанията, които доказват вината й?
– Ще я изправят ли на съд? Какво може да бъде обвинението?
– Ако успеят да докажат, че тя е подтикнала Испания към нашествие или е кроила заговор за смъртта на кралицата, тя ще бъде обявена за виновна в бунт срещу законен монарх. Това ще донесе смъртна присъда. Не могат да я екзекутират, разбира се, но могат да я намерят за виновна и да я затворят завинаги в Тауър.
Бес мълчи, не може да срещне погледа ми.
– Съжалявам – казва неловко тя.
– Вдигането на бунт се наказва със смърт – казвам твърдо. – Ако Сесил успее да докаже, че се е опитала да изпрати наемни убийци срещу Елизабет, тя ще бъде изправена на съд. Ще заслужава да бъде изправена на съд, а по-незначителни хора са умирали заради същото, което е сторила и тя.
– Тя казва, че Елизабет никога няма да я убие. Казва, че е неприкосновена.
– Знам това. Нейната особа е свещена. Но една осъдителна присъда ще я изпрати в Тауър завинаги. И никоя сила в Европа няма да я защити.
– Какво толкова лошо може да каже Норфолк срещу нея?
Свивам рамене:
– Кой знае какво му е писала, или какво е писала на испанците, или на своя шпионин, или на папата? Кой знае какво им е обещала?
– А самият Норфолк?
– Мисля, че това ще бъде процес за държавна измяна – казвам. – Аз ще трябва да бъда главен съдия. Струва ми се почти невъзможно – да ми се наложи да бъда съдия на процес срещу Томас Хауърд! Та ние на практика сме израснали заедно.
– Ще го обявят за невинен – предрича тя. – Или кралицата ще го помилва след присъдата. Между тях е имало кавги, каквито възникват между братовчеди, но тя го обича.
– Моля се да е така – казвам й аз. – Защото ако ми се наложи да стана и да прочета на глас смъртната му присъда, тогава това ще бъде мрачен ден за мен, и още по-лош ден за Англия.
