Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 33 страниц)
Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери
Моят предан приятел, епископът на Рос, Джон Лесли, който ме последва в изгнание, с думите, че не може да си остане спокойно у дома до един празен престол, ми пише от Лондон на нашия таен шифър. Казва, че макар третото и последно разследване на Елизабет в Уестминстърския дворец да не е успяло да открие нищо срещу мен, все пак на френския посланик все още не е наредено да предприеме необходимото за пътуването ми до Париж. Той се бои, че Елизабет ще намери оправдание да ме задържи в Англия още седмица, още месец, Бог знае още колко дълго: тя има търпението на мъчител. Но аз трябва да се доверявам на приятелството й, трябва да разчитам на здравия й разум като моя родственица и моя посестрима-кралица. Каквито и да са съмненията ми по отношение на нея – макар да е незаконородена и еретичка, – трябва да помня, че тя ми писа с обич и ми обеща подкрепата си, изпрати ми пръстен като обещание за това, че винаги ще бъда в безопасност.
Но докато тя се колебае и размишлява, през цялото това време, моят син е в ръцете на враговете ми, а възпитателите му са протестанти. Той е на две години: непоносимо ми е дори да си представя какво му казват за мен. Трябва да се върна при него, преди да го настроят против мен.
Има мъже и жени, които са ми предани, и които очакват да се завърна: не мога да ги карам да чакат вечно. Ботуел, хвърлен в тъмница в Дания, по нелепо обвинение за двуженство, сигурно подготвя собственото си бягство, обмисля как да ме освободи, решен да се обединим на шотландския престол. Със или без него, аз трябва да се върна и да предявя правата си върху трона. Божията десница предопределя и направлява живота ми, аз имам рождено право да управлявам Шотландия. Не мога да отхвърля предизвикателството да спечеля отново трона си. Майка ми даде живота си, за да запази кралството за мен: аз ще засвидетелствам своята почит към жертвата й и ще го предам на своя наследник, моя син, нейния внук, моето малко момче, Джеймс, принц Джеймс, престолонаследник на Шотландия и на Англия, моят скъп син.
Не мога да чакам да видя какво ще направи Елизабет. Не мога да я чакам да действа бавно. Не знам дали пазят сина ми добре, не знам дори дали се грижат добре за него. Вероломният му вуйчо, моят полубрат, никога не го е обичал: ами ако нареди да го убият? Оставих го на доверени настойници в замъка Стърлинг: но ако са под обсада? Не смея да си седя кротко тук и да чакам Елизабет да съчини съглашение с моите врагове, което ме изпраща, условно освободена, във Франция, или ми нарежда да се укрия в манастир. Трябва да се върна в Шотландия и да вляза отново в битка за своя престол. Не съм избягала от замъка Лохлевън, за да не правя нищо. Не се освободих от една тъмница, за да чакам кротко в друга. Трябва да бъда свободна.
Никой не може да разбере какво е това за мен. Със сигурност не и Елизабет, която на практика е отгледана в затвор, под подозрение още от четиригодишна възраст. Тя е жена, свикнала да живее в килия. Но аз съм господарка на собствените си величествени покои още откакто бях единайсетгодишно момиче във Франция. Майка ми настояваше, че е редно да имам собствени покои, собствена приемна, собствена свита: още като дете разполагах със собствена прислуга. И тогава, както и сега, не търпях принуда и възпиране: трябваше да бъда свободна.
Посланикът ми казва да не губя кураж и да чакам вести от него. Но аз не мога просто да чакам. Не мога да проявявам търпение. Аз съм млада жена в самия разцвет на здравето, красотата и плодовитостта си. Оставиха ме да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден в затвора. Какво си мислят, че ми причиняват? Какво си мислят, че съм готова да понеса? Не мога да бъда държана в затвор. Трябва да бъда свободна. Аз съм кралица, аз съм родена да заповядвам. Те ще открият, че съм опасна и буйна пленница. Ще открият, че съм готова да се боря за свободата си.
Зимата на 1568 г., Чатсуърт Хаус: Бес
Секретарят на Сесил ми пише, за да ми съобщи, че Мери, кралицата на шотландците, няма да дойде при нас в Чатсуърт, където мога да я приема както заслужава: в голяма къща с красив парк, в която всичко е направено както трябва. Не, тя трябва да дойде в замъка Тътбъри в Стафордшир: един от най-бедните ни имоти, полуразрушен, и аз трябва да преобърна живота си надолу с главата, за да направя тази развалина подобаваща за една кралица посред зима.
„Стига само вашият господар и съпруг да беше убеден да види всички доказателства срещу нея, тя можеше вече да бъде върната, опозорена, в Шотландия“, пише Сесил, кисел като неузряла ябълка, в послепис към писмото. „Тогава всички щяхме да можем да си почиваме спокойно тази Коледа.“
Не е нужно Сесил да ме укорява. Предупредих съпруга си, че разследването е преструвка и представление, толкова близко до истинския живот, колкото и облечените в пъстри дрехи артисти по Коледа. Казах му, че ако избере да стане актьор в тази измислена от Сесил сцена, трябва да следва сценария дума по дума. Че не е поканен там да импровизира. Той трябваше да открие каква присъда иска да чуе Сесил. Но това не стана. Ако наемете почтен човек да върши мръсна работа, ще откриете, че работата е почтено свършена. Сесил избра не този лорд, който трябваше, когато избра моя съпруг да се погрижи за опозоряването на шотландската кралица. И следователно Сесил не разполага със скандал, и с опозорена кралица, а аз си нямам съпруг у дома, и трябва да чистя и преустройвам един занемарен замък посред зима.
Сесил казва: „Съжалявам, че трябва да подслоните тази Аталия; но се надявам, че няма да е задълго: тя със сигурност ще последва участта на съименницата си.“
Това очевидно означава нещо за Сесил, който като мъж има привилегията да е образован, но за жена като мен, дъщеря на фермер, то е неясно като шифър. За щастие, скъпият ми син Хенри е отседнал при мен, върнал се за кратка почивка от мястото си в двора. Баща му, вторият ми съпруг, Кавъндиш, ми остави указания и доход, за да му дам образование, подобаващо на благородник, и аз изпратих него, а после и двамата му братя, да учат в Итън.
– Коя е Аталия? – питам го.
– Неясна личност – отвръща той.
– Толкова неясна, че не знаеш отговора?
Хенри се усмихва лениво. Той е красиво момче и знае, че душа давам за него.
– Е, скъпа моя майчице-графиньо, какво означават за теб тези сведения? Живеем в свят, в който всички сведения се продават. Вие ми плащате достатъчно добре, за да ви съобщавам клюки от двора. Аз съм ваш шпионин в дома на вашия приятел Робърт Дъдли. Всеки има доносник, и аз съм просто един от многото ваши, зная това. Какво ще ми платите за плодовете на моето образование?
– Веднъж вече платих за него под формата на такси за твоите учители – отвръщам. – А те са достатъчно високи. Освен това мисля, че не казваш, защото не знаеш. Ти си един невежа, а парите, които похарчих за образованието ти, са пропилени. Надявах се да си купя учен, а всичко, което имам, е един глупак.
Хенри се разсмива. Той е толкова красиво момче. Има всички недостатъци на богат младеж. Макар да е собственото ми скъпо момче, виждам ясно това. Той няма представа, че парите се печелят трудно, че нашият свят е пълен с благоприятни възможности, но също и с опасности. Няма представа, че баща му и аз стигнахме до границите на закона и отвъд, за да натрупаме богатството, с което ще засипем него и неговите братя и сестри. Той никога няма да работи, както работя аз, никога няма да се тревожи, както се тревожа аз. Честно казано, той няма представа нито от тревоги, нито от работа. Той е добре нахранено момче, докато аз съм израснала сред глад – глад за всичко. Той приема Чатсуърт за даденост като свой уютен дом, като нещо, което му се полага: докато аз съм вложила тук сърцето и душата си, и съм готова да продам сърцето и душата си, за да го задържа. Той ще бъде граф, ако успея да му купя графска титла; херцог, ако мога да си го позволя. Той ще бъде основателят на нова благородническа фамилия: един Кавъндиш. Той ще превърне името Кавъндиш в благородно. И ще вземе всичко това, сякаш е било лесно спечелено, сякаш не е било нужно да стори друго, освен да се усмихне, както му се усмихва топлото слънце: благословен да е.
– Погрешно ме преценяваш. Всъщност знам – казва той. – Не съм такъв глупак, за какъвто ме мислиш. Аталия е жена от Стария Завет. Била царица на евреите и била обвинена в прелюбодеяние и убита от свещениците, с цел да освободят трона й, за да може внукът й Йешаия 33
В синодалната Библия имената на персонажите са съответно Готолия и Йоас. IV Кн. Царства, гл. 11. – Б.пр.
[Закрыть]да стане цар.
Усещам как снизходителната усмивка замръзва на лицето ми. Това не е нещо, с което можем да си правим шеги:
– Убили са я?
– Да, наистина. Знаели са, че не е целомъдрена и не е годна да управлява. Затова я убили и поставили на нейното място сина й. – Той прави пауза. Тъмните му очи проблясват. – Съществува всеобщ възглед – знам, че е вулгарен, майко, но е всеобщ, – че никоя жена не е годна да управлява. Жените са по природа по-низши от мъжете и е против природата дори да се опитват да властват. Аталия е била – и това се е оказало трагично за нея – съвсем типичен пример.
Вдигам пръст към него:
– Сигурен ли си в това? Искаш ли да кажеш още нещо? Би ли искал да се разпростреш още по въпроса за женската неспособност?
– Не! Не! – разсмива се той. – Изразявах широко разпространения възглед, всеобщата грешка, само толкова. Не съм Джон Нокс, не мисля, че всички вие, жените, сте едно чудовищно множество; честно, майко, не мисля така. Не съм склонен да мисля, че жените са малоумни. Възпитан съм от майка, която сама владее и управлява земите си. Аз съм последният мъж на света, който би си помислил, че една жена не може да управлява.
Опитвам се да се усмихна заедно с него, но вътрешно съм разтревожена. Ако Сесил сравнява шотландската кралица с Аталия, тогава той иска да разбера, че тя ще бъде принудена да позволи невръстният й син да заеме престола. Може би дори иска да каже, че тя ще умре, за да му даде път. Явно Сесил не вярва в заключенията на разследването – че тя е призната за невинна по обвиненията за убийството на съпруга си и прелюбодейство с убиеца му. Сесил иска тя да бъде публично опозорена и прокудена. Или по-лошо. Нима е възможно да си представя, че тя може да бъде екзекутирана? Не за първи път се радвам, че Сесил е мой приятел: защото той със сигурност е опасен враг.
Изпращам сина си Хенри и скъпия си доведен син Гилбърт Талбот обратно в двора и им казвам, че няма смисъл да остават при мен, защото имам работа за вършене: със същия успех могат да посрещнат Коледните празници сред веселие и удобства в Лондон, защото аз не мога да осигуря нито едното, нито другото. Те тръгват с твърде голяма готовност, като се наслаждават на това, че са заедно, и на приключението да пътуват на юг. Приличат на красиви близнаци, почти еднакви по възраст – седемнайсет и петнайсет години – и по образование, макар да трябва да кажа, че моето момче Хенри е далеч по-буйно от сина на новия ми съпруг и го въвлича в неприятности винаги, когато може.
След това трябва да сваля от красивия си дом, Чатсуърт, завесите, гоблените и килимите и да изпратя цели каруци, натоварени със спално бельо. Тази кралица на шотландците ще пристигне с домакинство от трийсет души и всички те трябва да спят някъде, а аз знам много добре, че замъкът Тътбъри не разполага с каквито и да било мебели и удобства. Нареждам на главния си иконом в Чатсуърт, на слугите, отговарящи за приборите и за килера с провизии и на главния коняр в конюшните да изпратят в замъка Тътбъри каруци с храна и супници, ножове, покривки за маси, гарафи и стъклени съдове. Нареждам на дърводелците в работилницата да започнат да правят легла, сгъваеми маси и пейки. Съпругът ми използва Тътбъри не повече от веднъж годишно, като ловна хижа, и там няма почти никакви мебели. Колкото до мен самата, аз никога не съм била там и изпитвам единствено съжаление, че трябва да отида там сега.
После, когато Чатсуърт потъне в безпорядък заради заповедите ми, а каруците бъдат напълнени с моите вещи, трябва да се кача на коня си, стиснала зъби при мисълта колко глупаво е това пътуване, и в продължение на четири тежки дни да яздя на югоизток начело на собствените си каруци през негостоприемна околност по пътища, заскрежени сутрин и покрити с гъста кал по пладне, през бродове, изпълнени с ледени придошли води, като поемам на път в зимната зора и завършвам пътя си в ранния здрач. Всичко това, за да можем да стигнем до Тътбъри и да приведем мястото донякъде в ред, преди тази непокорна кралица да пристигне, за да направи всички ни нещастни.
Зимата на 1568 г., Хамптън Корт: Джордж
– Но защо кралицата иска тя да бъде отведена в замъка Тътбъри? – питам Уилям Сесил: от всички в Англия именно той винаги знае всичко; той търгува с тайни. Той е именно човекът, който има монопол върху секретността. – Чатсуърт ще бъде по-подобаващ. Със сигурност кралицата би предпочела ние да я подслоним в Чатсуърт? Да си кажа честно, самият аз не съм бил в Тътбъри от години; но вие знаете, че Бес купи Чатсуърт заедно с предишния си съпруг и ми го донесе като зестра, и го е направила наистина прекрасен.
– Кралицата на шотландците няма да бъде дълго с вас – меко казва Сесил. – И аз бих предпочел тя да е в къща с един-единствен вход покрай помещението за стражите, която може да бъде добре охранявана, вместо да й дам възможност да се взира навън през петдесет прозореца към красив парк и да се измъква през половин дузина врати в градините.
– Нима мислите, че можем да бъдем нападнати?
Потресен съм дори само при мисълта за това. Едва по-късно си давам сметка, че той, изглежда, познава землището на замъка Тътбъри, което е странно, защото никога не го е посещавал. Звучи така, сякаш го познава по-добре от самия мен, а как е възможно това?
– Кой знае какво може да се случи, или какво ще си науми да стори жена като нея, или каква подкрепа ще успее да привлече? Кой би помислил, че двайсет образовани благородници, изрично инструктирани и осведомени, с добре подготвени свидетели и съвършени доказателства, ще седнат да разследват поведението й, ще видят най-скандалния материал, писан някога, а след това ще станат от местата си, без да са решили нищо? Кой би помислил, че аз ще свикам трибунал три поредни пъти, и пак няма да успея да постигна осъдителна присъда? Нима всички сте толкова омаяни от нея?
– Осъдителна присъда? – повтарям. – Правите го да звучи като съдебен процес. Мислех, че е съвещание? Казахте ми, че е разследване.
– Боя се, че в това отношение на нашата кралица са направили лоша услуга.
– Но как? – питам аз. – Мислех, че правим това, което тя поиска. Тя сама спря разследването, с думите, че е несправедливо спрямо шотландската кралица. Та нима тя не обяви шотландската кралица за невинна по всички обвинения? Със сигурност би трябвало да сте доволен. Нима нашата кралица не е доволна, че проведохме щателно разследване, но не успяхме да открием нищо срещу нейната братовчедка? И при положение, че е така, защо нашата кралица не покани кралица Мери да живее с нея в двора? Защо изобщо е нужно тя да идва при нас? Защо да не живеят в хармония като родственици – кралица и наследница, сега, след като името й е изчистено?
Сесил избухва в сподавен смях, който не успява да заглуши, и ме плясва по рамото:
– Знаете ли, вие сте именно човекът, който може да ни направи услугата да я пази на сигурно място – топло казва той. – Мисля, че вие сте най-почтеният мъж в Англия, наистина. Съпругата ви има право да ме предупреждава, че сте човек, който изключително много държи на честта си. А кралицата ще ви е задължена, ако бъдете добър настойник на нейната скъпа братовчедка. Сигурен съм, че всички сме толкова щастливи, колкото и вие, че разследването изчисти името на шотландската кралица и сега знаем, че тя е невинна. Вие доказахте невинността й, слава на Бога. И всички ще трябва да приемем последствията.
Разтревожен съм и не крия това от него.
– Не сте искали тя да бъде оневинена? – казвам бавно. – И искате тя да бъде в Тътбъри, а не обсипвана с почести в Чатсуърт? – Имам усещането, че нещо не е наред. – Трябва да ви предупредя, господин секретар: ще се отнасям справедливо към нея. Ще трябва да поискам аудиенция и да попитам нашата кралица какви са намеренията й.
– Единствено добри – казва той гладко. – Както и моите. Както и вашите. Нали знаете, че кралицата ще ви покани да станете член на Частния съвет?
Ахвам.
– Частния съвет?
Отдавна очаквах това. Моето родово име е моята препоръка, но се наложи да чакам дълго този момент: това е чест, за която копнеех.
– О, да – казва той с усмивка. – Нейно величество ви има толкова голямо доверие. Поверява ви тази задача, и други, които ще последват. Готов ли сте да служите безпрекословно на кралицата?
– Винаги го правя – казвам аз. – Знаете, че винаги го правя.
Сесил се усмихва:
– Знам. Затова пазете кралицата и я дръжте на сигурно място заради нас, докато сме в състояние да я върнем спокойно в Шотландия. И гледайте да не се влюбите в нея, драги Талбот. Казват, че е наистина неустоима.
– Под носа на моята Бес? И при положение, че сме женени от по-малко от година?
– Бес е вашата гаранция, както вие сте нашата – казва той. – Предайте й най-топлите ми благопожелания и й кажете, че следващия път, когато дойде в Лондон, трябва да се отбие в дома ми. Сигурно ще иска да види как напредвам с него. И ако не греша, сигурно ще иска да вземе назаем някои от моите планове: но не може да ми краде строителите. При последното й идване я открих потънала в разговор с моя мазач. Изкушаваше го да избяга, за да изрисува с цветни мотиви имението й. Зарекох се, че вече никога няма да й поверя някого от работниците си: тя ги отмъква, наистина. И я подозирам, че им вдига надниците.
– Тя ще се откаже от плановете си за строителство, докато се грижи за кралицата – отвръщам аз. – Във всеки случай, мисля, че досега трябва вече да е приключила с работата по Чатсуърт. Колко работа е нужна за една къща? Нима и сега не е достатъчно добра? Тя ще трябва да се откаже и от деловите си интереси: ще накарам своите управители да поемат работата й.
– Никога няма да я накарате да предаде на друг грижата за фермите и мините си, и тя никога няма да спре да строи – предрича той. – Голяма майсторка е тази ваша нова съпруга. Обича да строи неща, обича имуществото и търговията. Тя е жена, каквато рядко се среща, предприемач по сърце. Сигурно ще построи много къщи из цялата страна, и ще управлява именията ви като кралство, и ще организира флотилия от кораби за вас, и ще основе династия от вашите деца. Бес ще бъде удовлетворена едва когато всички те станат херцози. Тя е жена, на която единствено имуществото внушава чувство за сигурност.
Никак не ми е приятно, когато Сесил говори така. Самият той се издигна от духовник до лорд толкова внезапно, възползвайки се от успехите на кралицата, че му харесва да смята, че всички са натрупали състоянието си благодарение на падението на църквата, и че всяка къща е построена с камък от абатствата. Той хвали Бес и умението й да се справя с деловите въпроси, само за да намери оправдание за себе си. Възхищава се на печалбите й, защото иска да мисли, че подобни придобивки са достойни за възхищение. Но забравя, че някои от нас произхождат от велик род, който е бил богат много преди църковните земи да бъдат заграбени от алчни парвенюта; а някои от нас имат титли, които се предават от поколения насам. Някои от нас са пристигнали тук като нормански благородници през 1066 г. Това наистина означава нещо, макар и само за някои от нас. Някои от нас са достатъчно заможни и без да крадат от свещениците.
Но е трудно да кажа каквото и да било от това, без думите ми да прозвучат надменно.
– Моята съпруга не прави нищо, което не е подобаващо на положението й – казвам, а Сесил се изсмива тихо, сякаш знае точно какво си мисля.
– У графинята и нейните способности няма нищо, което да не приляга на положението й – казва той гладко. – А нейното положение наистина е много високо. Вие, Талбот, сте най-видният благородник в Англия, всички знаем това. И постъпвате правилно, като ни го напомняте, за да не би някога да направим грешката да го забравим. И всички ние в двора ценим здравия разум на Бес: тя е наша любимка от много години. С огромна наслада я наблюдавах как се омъжва за все по-високопоставени мъже. Разчитаме на нея да превърне замъка Тътбъри в приятен дом за шотландската кралица. Графинята е единствената домакиня, която можем да имаме предвид. Никой друг не може да подслони кралицата на шотландците. Всеки друг дом би бил твърде обикновен и посредствен. Никой освен Бес няма да знае как да се справи. Никой освен Бес не може да се представи така блестящо.
Това ласкателство от страна на Сесил би трябвало да ме задоволи: но явно се връщаме отново към Бес, а Сесил би трябвало да помни, че преди да се оженя за нея, тя беше жена, появила се от нищото.
