Текст книги "Другата кралица"
Автор книги: Филипа Грегъри
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 33 страниц)
Юни 1570, Чатсуърт: Джордж
Постигнато е съгласие, слава на Бога, постигнато е съгласие и то скоро ще бъде подпечатано и подписано. Кралицата ще бъде върната в Шотландия, а аз ще бъда настойник на нейния син. Нищо по-малко от това задължение не би ме утешило за нейната загуба. Но да изпълнявам ролята на баща за нейния син ще бъде всичко за мен. Ще виждам в него красотата й, и ще го възпитавам така, както би искала тя. Ще вложа в него любовта, която изпитвам към нея, тя ще види, че под моите грижи от него ще излезе достоен млад мъж. Тя ще се гордее с него, това момче ще бъде мое творение, и аз ще го превърна в достоен принц заради нея. Няма да предам доверието й в тази задача. Тя ми се доверява и ще открие, че съм достоен за доверие. И ще бъде такава радост да имаме вкъщи едно малко момче, момче, чиято майка е толкова прекрасна жена, момче, което мога да обичам заради майка му и заради него самото.
Изглежда, че тревогите ни може и да са приключили. Бунтовете на Север бяха потушени с бърза жестокост, а католиците, които са научили за папската була срещу Елизабет, не бързат да излязат напред, за да изложат живота си на опасност. Норфолк ще бъде освободен от Тауър. Самият Сесил изтъкна, че макар неговата простъпка да е сериозна, сборът от престъпленията му не възлиза на държавна измяна. Срещу него няма да има съдебен процес, нито ще бъде заплашен от смъртна присъда. Облекчението ми, когато научавам това, е по-силно, отколкото показвам пред Бес, когато тя ми го съобщава.
– Не си ли доволен? – пита тя, озадачена.
– Доволен съм – казвам тихо.
– Мислех, че ще бъдеш възхитен. Ако не повдигнат обвинение срещу Норфолк, тогава не може да се хвърли и сянка на съмнение върху теб, който си сторил далеч по-малко.
– Не това е причината да съм доволен – казвам. Подразнен съм от предположението й, че мисля само за собствената си безопасност. Но напоследък поведението й все ме дразни. Всяка изречена от нея дума дразни слуха ми. Макар да знам, че това е несправедливо, откривам, че начинът, по който влиза в някоя стая, ме кара да стисвам раздразнено зъби. Тя има особен маниер на стъпване, тежко, като жена, която отива на пазара, има особен начин да разнася вечните си сметководни книги, начин винаги да изглежда толкова заета, толкова усърдно работеща, толкова способна. Прилича повече на икономка, отколкото на графиня. У нея няма изтънченост. Напълно й липсва каквато и да било елегантност.
Знам, знам, ужасно несправедливо е от моя страна да виня Бес, задето й липсва обаянието на жена, израснала в кралски двор и велика по рождение. Трябва да помня, че тя е жената, за която се ожених по свой избор, и има приятна външност, добро здраве и добър нрав. Нечестно е да се оплаквам, че не притежава външността на една от най-красивите жени в света или обноските на кралицата на един от най-изтънчените кралски дворове в Европа. Но ние имаме в дома си такова създание, такъв образец на съвършенството ми се усмихва всяка сутрин, че как мога да не я обожавам?
– Е, от какво си толкова доволен? – пита насърчително Бес. – Мисля, че това е добра новина. Очаквах, че ще бъдеш щастлив.
– Това, от което съм доволен, е че ще ми бъде спестен процесът срещу него.
– Процесът срещу него?
– Аз все още съм лорд канцлер на Англия – напомням й, малко троснато. – Независимо какво мисли твоят приятел Сесил за мен, и какво би направил против мен, ако може. Аз все още съм върховен канцлер и ако един пер на кралството бъде изправен на съд за държавна измяна, тогава аз ще бъда сред съдиите, който ще разглежда неговия случай.
– Не бях помислила – казва тя.
– Не. Но ако добрият ти приятел Сесил беше изправил моя верен приятел Норфолк на съд за живота му, именно аз щях да бъда принуден да седя с брадвата пред себе си и да произнеса присъда. На мен щеше да ми се наложи да кажа на Норфолк, мъж, когото познавам от момчешките му години, че го намирам за виновен, след като зная, че е невинен, и че ще бъде обесен и изкормен, още докато е жив, и насечен на парчета. Не мислиш ли, че се ужасявах от това?
Тя примигва:
– Не си давах сметка.
– Не – казвам. – Но когато Сесил напада старите благородници, такива са последиците. Неговата амбиция разкъсва всички ни. Мъже, които са се обичали цял живот, сега са принудени да се изправят един срещу друг. Единствено ти и Сесил не виждате това, защото не разбирате, че старите благородници са като едно братство. За новодошлите е невъзможно да знаят това. Вие търсите конспирации, вие не разбирате усещането за братство.
Бес дори не се защитава.
– Ако Норфолк не се беше сгодил тайно за шотландската кралица, нямаше да изпадне в беда – казва тя упорито. – Това няма нищо общо с амбициите на Сесил. Норфолк сам си е виновен за всичко. Виновни са собствените му амбиции. Може би сега, след като той се оттегли, всичко ще можем отново да бъдем спокойни.
– Какво искаш да кажеш с това, че се е оттеглил? – питам аз.
Налага й се да прикрие усмивката си:
– Изглежда, че твоят голям приятел не е много галантен към своята любима. Изобщо не проявява рицарско отношение. Не само че я е изоставил и е разтрогнал годежа: очевидно освен това е предложил тя да заеме мястото му в Тауър, като залог за доброто му поведение. Изглежда, че има поне един мъж, който не копнее да умре от любов към нея. Мъж, който с радост би я видял затворена в Тауър за държавна измяна. Един мъж, който е напълно готов да я изостави и да си създаде по-добър живот, в който тя изобщо няма място.
Юни 1570, Чатсуърт: Бес
Няма покой за жена, която се опитва да ръководи прилично домакинство, когато има гостенка-прахосница и съпруг-глупак. Колкото по-голяма свобода има кралицата, толкова по-големи са разноските ни. Сега ми съобщават, че тя може да приема посетители; и всички търсещи сензации зяпачи в страната идват да я гледат как се храни, като така и сами се домогват до храна. Само месечните разходи за виното й са по-големи от моите за една година. Дори не мога да започна да изготвям баланса на сметките: те са отвъд възможностите ми. За първи път в живота си гледам сметководните си книги не с удоволствие, а с пълно отчаяние. Купчината сметки расте непрекъснато, а шотландската кралица не ни носи каквито и да било приходи.
Непрекъснато харчим пари за нуждите на кралицата: за нейните слуги, за конете й, за любимите й животни, за вестоносците, за стражите, които я пазят, коприната за ръкоделието й, брокатът за роклите й, чаршафите за леглото й, билките, маслата, парфюмите за тоалетната й масичка. Въглищата за огъня й, най-хубавите восъчни свещи, които тя изгаря от пладне до два часа сутринта. Тя ги оставя да горят, докато спи, да осветяват празни стаи. Има копринени покривки за масата си – дори постила на пода най-хубавите ми турски килими. Трябва да разполага със специални продукти за кухнята си: всичко – различните видове захар и подправките – трябва да идват от Лондон; а също и специалният й сапун за пране, специалната смес за колосване за чаршафите й, специалните подкови за конете й. Вино за трапезата, вино за слугите й и – не е за вярване – най-доброто бяло вино, за да мие лицето си. Сметките ми за подслона на шотландската кралица са нелепи, те имат само една страна: разходи. От онази страна на страницата, където трябва да се вписват приходите, няма нищо. Нито дори петдесет и двете лири на седмица, които ни обещаха за издръжката й. Нищо. Няма страници с печалби, защото печалби не съществуват. Започвам да мисля, че такива изобщо няма да има, и ще продължаваме така, докато бъдем напълно разорени.
А сега вече мога да кажа със сигурност, че ще бъдем разорени. Никой дом в страната не може да дава подслон и издръжка на една кралица с неограничен брой слуги, с безброй приятели и зяпачи. За да даваш подслон и издръжка на една кралица, имаш нужда от приходите на едно кралство и правото да налагаш данък: а ние не разполагаме с това. Някога бяхме богато семейство, богати от земи, ренти, мини и корабоплаване. Но печалбата от всички тези делови начинания се трупа бавно и се харчи бързо. Това беше баланс, с който се справях превъзходно. Шотландската кралица обърка изцяло този баланс. Бързо, удивително бързо, ние се превръщаме в бедняци.
Ще трябва да продавам земи в голям мащаб. Малките заеми и продажби, които успявам някак да уреждам, откакто тя пристигна, вече няма да бъдат достатъчни. Ще трябва да увелича ипотеките. Ще трябва да пиша и да вдигна наемите на арендатори, които вече са изостанали с плащанията, след като пропиляха зимата в гонитби с армията на Севера, което пак беше по вина на шотландската кралица. Ще трябва да събера допълнителни плащания за къщите, в които още няма мъже – те са обесени или са избягали, за да застанат на страната на Мери Стюарт. Тя ще ме принуди да бъда суров наемодател и аз ще понеса вината за това. Ще трябва да отнемам земя за общо ползване от хубави села и да я отчуждавам, за да я засея. Ще трябва да прогонвам хора от нивите им и да превръщам градините им в пасбища за овце. Ще изстисквам пари от земята като от влажен парцал. Това не е начинът, по който трябва да се управлява един хубав имот. Това не е начинът да бъдеш добър наемодател. Нуждата ми от пари ще ме направи алчна, а те ще ме намразят, ще ме обвинят за това и ще кажат, че съм суров наемодател и сурова, алчна за пари жена.
А тя не просто ни излиза скъпо. Тя представлява опасност. Един от слугите ми, Джон Хол, идва при мен, със сведени очи, но алчно протегната длан.
– Помислих си, че е редно да знаете, милейди, сметнах, че ще искате да бъдете уведомена.
Дали някога отново ще се случи да чуя подобно изречено шепнешком предисловие и да си помисля, че ще става дума просто за някоя счупена ваза? Ще се върна ли отново във времето, когато ще изпитвам само раздразнение? Сега, и завинаги, ще чувствам как сърцето ми блъска в гърдите от ужас, в очакване на вестта, че тя е избягала, или че е изпратила писмо, или е приела гост, които ще ни съсипят.
– Какво има? – питам остро.
– Помислих си, че ще се зарадвате, задето съм проявил лоялност.
Ръката ме сърби да го зашлевя.
– И ще бъдеш възнаграден – казвам, макар че всеки подкуп е просто поредният разход. – Какво има?
– Става въпрос за кралицата – казва той, сякаш не е възможно вече да съм се досетила. – Има заговор да я освободят. Онзи благородник ми предложи един златен суверен, за да я заведа до високото бърдо, и те ще потеглят заедно с нея.
– А тя съгласи ли се? – питам.
– Още не съм я питал – казва той. – Помислих си, че е редно да дойда право при вас. Аз съм ви верен, милейди, независимо какъв подкуп ми предлагат.
– Ще получиш две гвинеи за това – обещавам. – Е, кои са господата? Как се казват?
– Онзи човек е сър Томас Джерард – казва той. – Но онзи, който ме срещна в хана, беше приятелят му, един благородник на име Ролстън. Не знам обаче дали зад тях се крие по-важен благородник. Познавам още един човек, който ще се зарадва на сведенията.
Обзалагам се, че познаваш, помислям си нещастно: напоследък в Англия има повече шпиони, отколкото овчари. Хората са станали толкова нелоялни, че всеки държи слуга, който да следи всички други.
– Навярно можеш да я продадеш на друг купувач. Но ти си мой слуга, и служиш само на мен. Върни се при този Ролстън и му кажи, че държиш да знаеш кой е замесен в заговора. Кажи, че не е безопасно да действаш, без да знаеш кой участва. Кажи му, че ще го направиш, и му поискай някакъв предмет, който да покажеш на кралицата. После се върни при мен.
– Да ги подведа?
Кимвам.
– А вие ще им устроите клопка?
– Ако се налага. Може би нямат нищо предвид. Може би всичко в крайна сметка ще пропадне.
Юни 1570, Чатсуърт: Мери
Съпруже Ботуел, ще бъда в безопасност. Сесил пристига лично тук в Чатсуърт, за да сключи споразумението с мен. Ще бъда върната на трона си в Шотландия. Ще се погрижа за освобождаването ти в мига, щом се върна, и тогава те ще видят каква съседка имат. Ще пожънат вихъра, който посяха, а ние двамата ще бъдем бурята, която ще се разрази над тях.
Мари
Прекарвам следобедите си в градините на Чатсуърт, в обградена от крепостен ров каменна кула, която се издига самотно, заобиколена от езеро, зарибено със златисти шарани и нашарено от сенките на приведени над него върби. Каменните стъпала водят надолу от моята кула към каменното мостче, което се отразява във водата отдолу: тъмнозелена арка, издигаща се към сиви каменни стени. Над водата подобно на сини остриета на стрели кръжат водни кончета, лястовици се гмуркат във водата и пият от нея.
Шрусбъри нарича това място моята омагьосана кула, и казва, че това е моето собствено кралство, докато се сдобия с друго. Той ми обеща, че ще прекарвам дните си тук, напълно необезпокоявана. Оставя един страж на онази страна на моста, която е откъм брега, не за да ми попречи да изляза, а за да се погрижи никой да не ме безпокои в следобедите, когато се изтягам лениво на легло за дневна почивка в сянката на някоя арка, където белите рози от сорта „Тюдор“ тъкмо са напъпили и бавно разгръщат белите си венчелистчета.
Лежа на копринените си възглавнички, заслушана в моя свирач на лютня, който ми пее мечтателните песни от Лангедок, песни за любов и копнеж, невъзможни романтични истории за клети мъже, които изпитват обожание към жестоки господарки, и птиците пеят заедно с него. В парка има чучулиги. Чувам ги как чуруликат с всяко размахване на крилата си, докато се издигат към небесата. Дори нямаше да разбера, че се наричат чучулиги, ако не беше Шрусбъри. Той ми ги показа в полет, посочи малката птичка на земята, а след това ме научи да се ослушвам за тяхната вдъхновяваща, извисяваща се в небето песен. Каза ми, че те пеят, докато летят нагоре, всеки размах на крилото ражда нов прекрасен мелодичен изблик, а след това безмълвно прибират криле и се спускат към гнездото си.
Няма нищо, което да правя тук, в Чатсуърт, през това лято: нищо, което мога да правя. Не е нужно нито да се боря, нито да се тревожа. Трябва само да чакам съгласието на Елизабет, позволението на Сесил, и най-после мога да бъда уверена, че съгласието им трябва да дойде. Може и да не им харесва, но аз спечелих, отново, по силата на простото си наследствено право. Моят полубрат е мъртъв и няма никой друг, освен мен, който да заеме трона на Шотландия. Скоро Елизабет ще умре и няма да има никой друг, освен мен, който да седне на трона на Англия. Аз ще получа троновете, които ми се полагат по право, тъй като съм родена и възпитана като кралица, свято създание с неотменими права. Те се бореха срещу това неизбежно развитие на нещата, а аз се борех за него: но в крайна сметка то е моята съдба. Божията воля е да бъда кралица на Шотландия и кралица на Англия, и voila! Волята Му ще се изпълни.
Сутрин излизам на езда в прекрасните гори, понякога нагоре до ловната кула, която съобразителната Бес е проектирала и построила заради разкриващия се оттам изглед из цялата тази надарена с неопитомена красота околност, а понякога продължавам чак нататък до блатата. Свободна съм да ходя където пожелая, и съм придружавана само от почетна стража и от Шрусбъри, моят най-скъп компаньон и единствен приятел. Следобед лежа на слънце и се унасям в дрямка.
Спохождат ме сънища. Не кошмарите, които ме преследваха в Шотландия, а сънувам, че съм отново във Франция, сред слънчевата светлина на детството си. Танцуваме в градините на Фонтенбло, а музикантите – о!, цели петдесет музиканти свирят за нас, четирите деца! – музикантите ни свирят, а ние поръчваме отново и отново една и съща мелодия, за да можем да упражняваме танца си.
Репетираме за пристигането на краля – кралят на Франция, ослепителният Анри II, моят свекър, единственият баща, когото съм познавала, единственият мъж, който някога ме е обичал, без да иска отплата за това, единственият мъж, на когото мога да се доверя, и на когото някога съм се доверявала.
Той приближава и скача от коня си: с шапка, кривнала се на една страна върху тъмнокосата му глава, с лъскави кестеняви брада и мустаци. Сграбчва ме в обятията си – първо мен преди всички, преди своя син и наследник, преди дъщерите си.
– Скъпо мое момиче – прошепва в ухото ми. – С всеки изминал ден ставате все по-красива, с всеки ден сте все по-изящна. Кажете, че ще зарежете малкия Франсоа и ще се омъжите за мен.
– О, да! – извиквам без миг колебание. Заравям лице в копринено меката му брада и вдъхвам уханието на чистото му бельо и миризмата на одеколона му. – Ще се омъжа за вас още утре. Ще се разведете ли с мадам Серпант заради мен?
Това е много дръзко от моя страна, но го кара да се разсмее гръмко:
– Утре, скъпа моя, ma cherie. Веднага! Утре ще го направя. А сега ми покажете своя танц.
Усмихвам се насън и се обръщам към слънцето. Някой, една от прислужничките ми, премества една брокатена завеса, така че слънцето да не блести върху лицето ми. Кожата ми трябва да остане бледа като сметана. Дневната светлина не бива да опропасти това, което е изключително в моята красота. Той каза, че трябва винаги да съм защитена от слънцето, винаги облечена в най-хубавите копринени платове, които могат да се намерят, винаги нагиздена с най-прекрасните накити: нищо освен най-доброто сред най-доброто за малката престолонаследница.
– Когато умра, ти ще станеш кралица на Франция, моя малка принцесо – казва ми сериозно той. – Ще поверя кралството си на твоите грижи. Ти си онази, която има достатъчно ум и воля за това, имам ти доверие.
– Папа, ваша светлост, не говорете за това – прошепвам.
– Ти ще бъдеш кралица на Шотландия – напомня ми той. – А когато Мери Тюдор умре, ще бъдеш кралица на Англия.
Кимвам. Мери Тюдор е последната законна наследница на Хенри VIII, единствена дъщеря на съпругата му Катерина Арагонска. След нея, тъй като тя няма дете, идвам аз, внучката на сестрата на крал Хенри.
– И ти трябва да заемеш трона си – казва ми той. – Ако си отида, не забравяй това. Ако съм жив, ще те поставя на трона на Англия, кълна се в това. Но ако съм мъртъв, ти трябва да запомниш това. Ти си кралица на Шотландия, Франция и Англия. Трябва да предявиш правата за наследството си. Нареждам ти да го направиш.
– Ще го направя, папа̀-кралю – казвам тържествено. – Можете да разчитате на мен. Няма да забравя, и няма да се проваля.
Той поставя пръст под брадичката ми, повдига лицето ми и го обръща към себе си. Навежда глава и ме целува по устните.
– Очарователно – казва той. От докосването му ми прималява и ме облива топлина.
– Ти ще бъдеш най-чудесната кралица, която светът е познавал. И ще спечелиш Англия и Шотландия за Франция. Ще създадеш кралство, по-велико от това на Уилям Нормански. Ти ще бъдеш кралица на Франция, Англия и Шотландия. Ще имаш най-великото кралство, което светът е познавал, а аз те възпитах така, че да бъдеш най-великата кралица. Никога, никога не забравяй това. Това е твоята съдба, това е съдбата, която Бог ти е отредил. На теб е отредено да бъдеш най-великата кралица в християнския свят, може би в целия свят. Това е волята на нашия Бог. Подчини Му се.
Юни 1570, Чатсуърт: Джордж
Готвя се да се кача на коня си, за да изляза на езда с кралицата, когато чувам тропота на малък конен отряд и един мъж заедно с малка група придружители се задава по алеята под големите, извити едно към друго като арка дървета. Той идва до входа на конюшнята, без колебание, сякаш е изучавал карта на къщата ми и знае местонахождението на всичко.
Внимателно подавам на конярчето юздите на коня си и отивам да посрещна новодошлия:
– Да?
Той слиза от коня, смъква шапката от главата си и ми се покланя ниско. Не много ниско, забелязвам.
– Милорд Шрусбъри?
Кимвам. Разпознавам го веднага като един от мъжете, които понякога виждам в двора, застанал зад Франсис Уолсингам, когато той пък застане зад Уилям Сесил. Значи е шпионин, поредният шпионин. Значи е враг на свободата на английския народ, независимо колко дружелюбен и чаровен ще се опита да бъде.
– Аз съм Хърбърт Грейси. Служа на мастър Сесил.
– Добре дошли – казвам любезно. По дрехите му виждам, че е благородник: това е един от работещите под прикритие мъже, ползващи се с благоволението на Сесил. Бог знае какво търси тук при мен. – Ще влезете ли в къщата?
– Няма да ви задържам – казва той, като кимва към коня ми. – Да излезете на езда с кралицата ли се готвите?
Усмихвам се и не казвам нищо. Не е нужно да казвам на слугите на Сесил какво правя в собствената си къща.
– Простете – казва той. – Няма да ви бавя. Исках да поговоря с вас само за минута.
– Отдалече идвате само за една минута – отбелязвам.
Усмивката му е едновременно печална и весела:
– Когато служите на моя господар, скоро привиквате към дългите пътувания и оскъдните резултати – казва той.
– Наистина ли?
Последното, за което искам да слушам, са трудностите на службата при Сесил, и неприятностите, които съпътстват живота на един противен шпионин.
– Само една дума – казва той. Отивам в ъгъла на конюшнята заедно с него и чакам.
– Един слуга на вашата съпруга се е срещнал с трима заговорници и са замислили план да освободят кралицата – казва той рязко.
– Какво?
– Той се е върнал да й съобщи, а тя му е дала две гвинеи и му е казала да продължава със заговора.
– Не е възможно. – Поклащам глава. – Наистина. Бес никога не би освободила кралицата. По-вероятно е азда я освободя, отколкото Бес.
– Така ли? Защо?
– Бес храни неприязън към нея – казвам непредпазливо. – Женска ревност… Те са като морето и брега, не могат да не се сблъскват. Две силни жени под един и същи покрив, не можете да си представите…
– Представям си го твърде добре! Толкова силна неприязън ли изпитва към нея, че би се опитала да се отърве от нея, като й помогне да избяга?
Поклащам глава:
– Тя никога не би кроила заговор срещу кралица Елизабет, никога не би тръгнала срещу Сесил… – Докато протестирам, ме поразява една наистина ужасна мисъл относно това, на какво може да е способна Бес. Дали тя, каквато е енергична, делова, изпълнена със злоба, би се опитала да подмами кралица Мери в капана на един неуспешен опит за бягство? За да може да бъде отведена от нас? – По-добре да говоря с нея.
– Ще трябва да дойда и аз – казва внимателно той.
Веднага настръхвам:
– Надявам се, че можете да ми се доверите.
– Не можем да се доверим на никого – казва той простичко. – Вашата съпруга е взела известно участие в заговор със сър Томас Джерард за освобождаването на кралицата. Моята задача е да разбера колко далеч е стигнал този заговор. Ще трябва да я разпитам. Проява на вежливост и уважение към вас, милорд, и на приятелството на господин секретаря Сесил с вас и вашата съпруга е това, че дойдох първо при вас. Че говоря първо с вас и че няма незабавни арести.
Опитвам се да прикрия шока си.
– Невъзможно е да има нужда от арести… – протестирам немощно.
– Нося заповедите в джоба си.
Поемам си дъх:
– Е, ще присъствам на срещата ви с Бес – поставям условието си. – Тя не трябва да бъде подлагана на разпит. – Каквото и да е направила, помислям си, няма да им позволя да се срещнат с нея без моята закрила. Тя е решителна жена и когато смята, че нещо е правилно, е готова да го направи, и да прати последствията по дяволите. Проклета да е, всъщност.
– Тя сигурно е в стаята с архивите и документите – казвам, и завиваме към къщата точно когато кралицата влиза в двора през градинската врата и се провиква весело:
– Шюзбюи!
Преди пратеникът на Сесил да успее да каже или да направи каквото и да било, аз отивам с бързи крачки до нея.
– Това е шпионин от Лондон – прошепвам бързо. – Кажете ми бързо. Кроили ли сте заговори? Има ли заговор за бягството ви? Говорил ли е с вас мъж на име Джерард? Животът ми зависи от това.
Тя има толкова бърз ум, че веднага вижда опасността, чакащия мъж, настоятелния ми тон. Отговаря веднага, без увъртане, с бърз шепот:
– Не, кълна се. Дори не съм чувала за него.
– Бес не ви ли е говорила за план за освобождаването ви?
– Бес? Кълна се в живота си, не.
Покланям се:
– Ще трябва да отложа ездата ни, ако ме извините – казвам високо.
– Ще го разведа из землището на замъка, докато сте готов – казва тя с официален тон и се обръща към коня си.
Чакам, докато хващат здраво юздите на коня й пред нея и мога да я повдигна върху седлото. Дори когато пратеникът на Сесил чака да разпита съпругата ми, на мен ми е непоносимо да оставя някой друг да повдига кралица Мери и да я държи за този кратък, омагьосващ миг. Тя се навежда от седлото и ми се усмихва.
– Soyez brave 1414
Бъдете смел (фр.). – Б.пр.
[Закрыть] – прошепва тя. – Невинна съм за това. Елизабет няма доказателства срещу мен, и не смее да направи нищо срещу мен. Просто трябва да бъдем смели и да чакаме.
Кимвам, и тя обръща коня си и излиза от двора. Когато минава край шпионина на Сесил, му хвърля възможно най-палавата усмивчица и кимва с глава в отговор на ниския му поклон. Когато той се изправя, тя вече е отминала, но лицето му е невероятна гледка.
– Не знаех… – заеква той. – Мили Боже, усмивката й…
– Именно – казвам мрачно. – И това е една от причините, поради които плащам на двойна стража, една от причините, поради които никога не преставам да съм нащрек, и поради които мога да ви се закълна, че в моето домакинство няма интриги.
Намираме Бес, както и знаех, че ще стане, в стаята, която би трябвало да се използва за архив и за воденето на документите, стаята, в която би трябвало да се съхраняват книжата на семейството, родословните дървета, книгите с имената и родословието на перовете, документите за участията в турнирите, и знамената, и други подобни неща. По нареждане на Бес цялата тази изпълнена с почести история е изхвърлена и вместо това лавиците и чекмеджетата са пълни с документите за приходите и разходите от Чатсуърт, приходите от овчите стада, от дървения материал от горите, оловото от мините, камъкът от кариерите, добива на въглища, докладите за корабостроенето, а пътническият сандък, който тя носи със себе си навсякъде, е пълен с всички документи за другите й земи и имения. Сега всички те са мои, сдобих се с тях чрез брака си. Всички те са на мое име и аз имам право на собственост върху тях като неин съпруг. Но Бес беше толкова разстроена от мисълта, че моите управители ще се грижат за именията – макар че те го правят прекрасно – че продължава да държи документите за старите си имоти, докато аз просто събирам приходите. За мен това няма значение. Аз не съм търговец, който изпитва наслада да мери златото си. Но Бес обича да знае как вървят делата със земите й, обича да се занимава с досадните дела по отглеждането на овце, управлението на добивите от каменните кариери, работата в мините и корабостроенето. Обича да вижда всички делови писма и да им отговаря лично. Обича да събира всички суми и да вижда печалбата си. Не може да се сдържи. За нея това е огромно удоволствие, и аз й го позволявам. Макар да не мога да не смятам, че е много под изискванията за поведението, което човек би очаквал от една английска графиня.
Виждам, че Хърбърт Грейси е леко стреснат, когато намираме Бес в „бърлогата“ й, заобиколена с книги, изписани с калиграфски почерк, и с двама писари, които са свели глави и пишат бързо под нейна диктовка. Затова се възползвам от момента на смущението му, за да пристъпя към Бес.
– Внимавай.
Тя не притежава дарбата да разбира бързо като шотландската кралица.
– Защо, какво става? – пита на висок глас като истинска глупачка.
– Това е Хърбърт Грейси, пратеник на Сесил.
Изведнъж тя цялата грейва в усмивка:
– Добре дошли – каза тя. – А как е господин секретарят?
– Добре е – казва той. – Но ме помоли да говоря с вас насаме.
Тя кимва на писарите, които си прибират пособията за писане, готови да си вървят.
– Тук ли? – пита тя, сякаш е редно една графиня да се занимава с делата си в писарска стаичка.
– Ще отидем в галерията – прекъсвам я и така получавам възможността да тръгна начело заедно с Бес, и отново се опитвам да я предупредя: – Той разследва някакъв заговор за освобождаването на кралицата. Казва, че ти си замесена в него. Заедно с някакъв мъж на име Томас Джерард. – Лекото й ахване ми казва всичко. – Жено – едва не простенвам. – Какво си направила?
Тя не ми отговаря: не ми обръща внимание, макар че рискувам собствения си живот, като й шепна. Извърта се рязко към младия мастър Грейси, застанал на стълбите под нея, и му подава ръка, с откритата си искрена усмивка.
– Моят съпруг ми съобщава, че Сесил знае за заговора на Джерард – казва тя бързо. – Затова ли сте тук?
Потискам ужаса, обзел ме при това открито държание. Само да склонеше да приеме съветите ми, само да не се държеше по този начин, винаги толкова независимо.
Той поема ръката й, сякаш тя подпечатва сделка с него, и кимва, като я наблюдава напрегнато.
– Да, става дума за заговора на Джерард.
– Сигурно ме смятате за много глупава – казва тя. – Опитвах се да постъпя правилно.
– Наистина ли?
– Смятах да кажа на съпруга си днес, той не знае нищо за това.
Кафявите очи на мастър Грейси се стрелват бързо към ужасеното ми лице, което потвърждава това достатъчно ясно, и тогава той се обръща отново към Бес.
– Моят слуга, Джон Хол, дойде да ми каже, че някой се опитал да го подкупи, за да отведе шотландската кралица на кон до тресавището, където тя щяла да бъде посрещната от приятелите си и отведена.
Пратеникът на Сесил кимва отново. Изведнъж осъзнавам, че за него всичко това са стари новини, той вече знае всичко за това: това, което се опитва да чуе, е как Бес лъже. Това не е разследване, това е капан.
– Кажи истината, жено – предупреждавам я. – Не се опитвай да предпазиш слугите си. – Това е важно.
Тя обръща бледото си лице към мен:
– Знам – казва тя. – Ще кажа на господин Грейси цялата истина, а той ще каже на добрия ми приятел мастър Сесил, че съм честна и лоялна, каквато съм била винаги.
– Какво направихте, когато вашият слуга Джон Хол дойде при вас? – пита я мастър Грейси.
– Попитах го кой друг е замесен в заговора, и той назова някой си господин Ролстън, и сър Томас Джерард, и каза, че е възможно зад всичко това да стои и друг, по-влиятелен човек.
– А вие какво направихте?
Бес го поглежда с искрената си усмивка:
– Е, смея да кажа, че ще ме помислите за интригантка: но си помислих, че ако изпратя Джон Хол обратно при мъжете с вест, че заговорът може да се осъществи, той може да разкрие имената на заговорниците и дали зад тях стои по-влиятелен човек. А после можех да разкажа на мастър Сесил за целия заговор, а не само малка нишка от него, която няма никаква стойност.
– А той свърза ли се с вас в отговор на това?
– Не съм го виждала днес – казва тя, а после го поглежда, внезапно разбрала. – О, задържахте ли го?
